Труди Канаван
Отстъпница (11)

Глава 9
Очакване и предателство

Когато ударите на Даменд пробиха защитната бариера на Пепея, Лилия почувства как вътрешния щит, който поддържаше, отслабва под силата на атаката му и бързо го подхрани с още енергия.

— Много добре — каза Лей, кимайки на Даменд — Третия рунд се печели от Даменд. Следващи са Фродже и Мади.

Двете момичета се намръщиха, станаха и неохотно се приближиха до учителката си. Лилия свали вътрешния щит около Пепея и зачака указания от учителя. Лей беше от народа Ланс, който се гордееше с воинските си умения — както на мъжете, така и на жените. Но въпреки това от тях излизаха много малко магьосници, които не бяха особено силни, така че въпреки мускулестото си тяло и добрата стратегическа подготовка, тя имаше нужда от помощ, за да поддържа безопасни часовете си.

Лей погледна към Лилия.

— Защитавай Мади. Аз ще пазя Фродже.

Лилия сложи ръка на рамото на Мади и се опита да почувства силата й, за да може да създаде вътрешен щит в съзвучие с нея. В противен случай щеше да пречи на ударите, които нанасяше Мади.

Тя не почувства нищо. Мади беше скована и напрегната. Когато погледна към нея, старата й приятелка бързо извърна глава, избягвайки погледа й. Внезапно Лилия усети силата й. Раздразнена, тя издигна бариерата си.

— Не виждам какъв е смисълът — оплака се Фродже. — Знам, че всички магьосници трябва да поддържат воинските си умения, в случай че пак ни нападнат, но и двете изобщо не се представяме добре. По време на битка ще бъдем повече в тежест, отколкото от полза.

Лей се засмя.

— Може да се изненадаш от себе си.

— Едва ли. И без това няма да имаме достатъчно сила за битка. Ще сме я предали цялата на Черните магьосници Сония и Калън.

— Ще разполагате с няколко часа — дори може би половин ден — преди началото на битката, за да възстановите енергията си, така че няма да сте съвсем безсилни. Дори Сония и Калън да бъдат победени, врагът ни може да бъде отслабен от битката с тях. Ще бъде жалко, ако не успеем да го довършим и да се спасим само защото някои от нас са твърде мързеливи, за да поддържат воинските си умения. А сега заемете позиции.

Двете момичета се отдалечиха от входа на Арената. Лей поклати глава и въздъхна.

— Нямаше да са толкова зле, ако се бяха упражнявали — каза тя.

Лилия сви рамене.

— Щяха да се упражняват, ако им харесваше. А щеше да им харесва, ако бяха добри в това, което правят.

Лей погледна към Лилия и се усмихна.

— На теб воинските умения харесват ли ти?

— Не ме бива особено. Така и не разбрах кой удар да използвам и кога.

Учителката кимна.

— Значи нямаш ум на нападател. Но пък си силна и внимаваш. Това те прави добър защитник.

Топло чувство на благодарност изпълни Лилия. „Значи не съм чак толкова зле, но няма и да бъда велик Воин“. Почувства се някак облекчена, когато разбра, че решението й да не избира тази дисциплина, е правилно. „Сега трябва просто да избера между Лечителството и Алхимията“. Поне разполагаше с цяла година и половина да вземе решение. Наки имаше само половин година и се разкъсваше между Воинските умения и Алхимията. Тя се притесняваше, че ще съжалява за избора си на първата дисциплина, защото, макар да бе любимата й, единственото, което би могла да прави в мирно време, бе да преподава, а тя не смяташе, че от нея ще излезе добър учител.

„От друга страна аз смятам Алхимията за по-интересна, но пък ще бъда по-полезна за останалите като лечителка“.

Ако и двете изберяха алхимия, щяха да имат общ предмет през годината, която оставаше на Лилия в Университета. Наки щеше да е завършила магьосница и можеше да се занимава, с каквото й се хареса.

Стомахът й се сви от притеснение. Опасяваше се, че щом Наки завърши, ще й омръзне Лилия да бъде непрекъснато заета с уроци, и ще си намери друга приятелка. „За какви неща си мисля — каза си тя. — Дори не съм сигурна дали и сега Наки иска да прекарва толкова много време с мен. Не знам дали ме обича“.

И като че ли за да опровергае тази мисъл, в съзнанието й проблесна спомен как Наки притиска пръст към устните си, навежда се към Лилия в каретата и го притиска към нейните. След като си тръгнаха от казанджийницата, тя я беше оставила пред Гилдията. Лилия не успя да скрие разочарованието си. Тя се беше надявала Наки да я отведе у тях.

— До утре — каза Наки. — Не забравяй, че не трябва по никакъв начин да намекваме, че сме нещо повече от приятелки. Разбираш ли? По никакъв начин. Дори когато си мислиш, че си сама. Точно онзи, който не си забелязала, ще те хване неподготвена.

„Повече от приятелки. Това сигурно означава, че Наки също ме обича“.

Внезапен удар по щита привлече вниманието й към Арената и инстинктивно го подсили.

— Първият рунд се печели от Фродже — обяви Лей. — Начало на втори рунд.

В деня след посещението им в казанджийницата, Наки беше казала на Лилия, че в края на седмицата може да остане у тях. Лилия се опитваше да не мисли за това. Тя си пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху двете момичета, които се биеха на Арената и върху поддържането на щита.

Но сърцето й пърхаше в очакване.

 

 

Щом отвори вратата, Лоркин веднага разбра защо Ивар бе говорил за коридора като за тунел. Стените бяха грубо изсечен. Известно време му се струваше, че върви в естествено формирана пукнатина; подът бе неравен, а таванът постепенно се стесняваше в тъмна цепнатина. Предположението му се оказа правилно, когато подът внезапно свърши. Той надникна през ръба на пропастта и изпрати светлинното си кълбо надолу. Пукнатината се спускаше доста под пода, който всъщност представляваше каменни плочи, застопорени между стените. Невъзможно бе да се установи дълбочината на пропастта. Светлината на кълбото му не можеше да проникне през мрака до дъното.

Лоркин потрепери и се обърна към големия отвор, прорязан в скалата, и премина в друг грубо изсечен коридор. Той продължаваше известно време право напред, докато младежът не осъзна, че сигурно се е отдалечил доста от обитаемите пещери на града.

„Надявам се, че технически не съм напуснал града — помисли си той. — Тогава ще съм нарушил забраната. Бих могъл да възразя, че не съм знаел, че канализацията излиза извън града, но мисля, че ако отново ме хванат да обикалям наоколо, този път малцина Изменници ще са склонни да повярват в невинността ми“.

Само ако му позволяваха да се вижда с Тивара. Той можеше просто да я посещава в стаите й. Интересно как ли изглеждаха те? Какво ли щяха да му подскажат за нея?

„Понякога ми се струва, че знам твърде малко неща за нея — помисли си той. — Знам само онова, което останалите ми казват и което съм научил по време на пътуването ни от Арвис до Убежището. Хората няма да тръгнат да ми описват как изглеждат стаите й. Сигурен съм, че няма да я обичам по-малко, ако има ужасен вкус за обзавеждането или стаите й са ужасно разхвърляни“.

Проходът започна леко да завива. След още неколкостотин стъпки Лоркин забеляза слаба светлина отпред. Той намали силата на светлинното си кълбо дотолкова, че да не се спъва в сумрака и продължи да върви по-тихо.

Когато се приближи до края на тунела, до ушите му стигна шумът от бързо течаща вода. Лоркин надникна навън, но не видя никого наблизо. Когато излезе навън, той се озова на перваз, изсечен покрай стените на огромен естествен подземен тунел. Звукът от течаща вода ставаше все по-силен и придоби пулсиращ ритъм. Той се наведе напред, погледна надолу и видя тясна, но бързо течаща река; над нея се виждаше сграда. Голямо водно колело изтласкваше водата, която излизаше от един страничен тунел, към буйния поток. Тя имаше доста по-тъмен цвят.

„Това е каналът“ — осъзна Лоркин.

Въздухът не миришеше толкова силно, колкото се беше опасявал, може би защото се намираше далеч от тъмната вода и колелото. „Щом можете да управлявате този механизъм отдалеч, защо не го правите? Предполагам, че можете да издигнете и магически щит, за да задържите миризмите“.

— Лоркин.

Той подскочи стреснато и се огледа, но не видя никого.

— Тук горе!

Лоркин погледна нагоре и видя две жени, който го гледаха от горния перваз, седнали на каменна пейка, изсечена в скалата. Едната беше Тивара, а другата… Той примигна стреснато, осъзнавайки, че това е кралицата. След като се съвзе от изненадата, Лоркин бързо я поздрави, притискайки ръка към гърдите си. Кралицата се усмихна и му махна с ръка. Той се огледа. Не се виждаше стълба.

— Можеш да левитираш, нали? — попита Тивара.

Той кимна. Създаде диск от сила под краката си, издигна се нагоре, докато стигна до ръба на перваза и продължи да се носи във въздуха.

— Нарушавам ли някакъв закон, когато правя това? — попита той кралицата. — Знам, че Тивара не трябва да говори с мен.

— Няма значение — отвърна Зарала и махна с ръка. — Никой няма да види. Всъщност двете тъкмо говорехме за теб.

Той погледна към Тивара, после отново се обърна към кралицата. Забеляза веселия проблясък в очите й и стъпи върху перваза.

— Само хубави работи, надявам се.

— Не ти ли се иска да разбереш? — Зарала се засмя и бръчиците около очите й станаха по-дълбоки. И той отново усети, че я харесва. Зачуди се къде ли е помощничката й. Нима е дошла тук съвсем сама?

— И така, защо си тук? — попита кралицата. Тя потупа с ръка мястото до себе си.

Той погледна към Тивара и седна.

— За да благодаря на Тивара за услугата, която ми направи.

— Така ли? Каква услуга?

— Посъветва ме по един личен въпрос.

Зарала повдигна вежди и погледна към Тивара. Младата жена отвърна на погледа й предизвикателно. Кралицата се усмихна още по-широко и тя се обърна към Лоркин.

— Това да не би да има нещо общо със състоянието, в което се намираше приятелят ти Ивар преди няколко дни?

Той се намръщи.

— Трябва да ви кажа, че мнението ми за Изменниците се промени, когато научих, че за това няма да има наказание.

Кралицата го погледна сериозно.

— Никой не го е карал насила да го прави.

— Но със сигурност довеждането до подобно изтощение е опасно.

— Да, това е проява на небрежност.

— Или е умишлено?

Тя го погледна строго.

— Внимавайте какви обвинения отправяте, лорд Лоркин. Добре ще е да имате доказателства при подобни твърдения.

— Сигурен съм, че Ивар е бил единственият свидетел и той едва ли ще сътрудничи. Очевидно смята, че единственият начин да бъде с жена е да бъде унижаван и нараняван. — Лоркин погледна към Зарала, умишлено търсейки погледа й.

Тя кимна.

— Начинът ни на живот си има своите недостатъци. Може да не сме справедливи и равноправни във всичко, но сме много по-близо до този идеал от всяко друго общество.

— Поне имаме идеал за равноправие — додаде Тивара. — Голяма част от желанието за промяна идва от това, че сме единственият народ, управляван от жени. Ако не живеем в изолация, накрая ще свършим като всички останали.

— Но не можем да останем завинаги така — продължи Зарала с тъжно лице. — Теренът ни е ограничен. Обработваемата земя е ограничена. — Тя погледна към канализацията. — Дори това си има своите ограничения. Предшествениците ни са изсекли тунели и са променили посоката на реките, за да отнасят отпадъчния органичен материал от другата страна на планината. Ако им позволим да се стичат в сачаканските водни пътища, ашаките може да забележат и да ги проследят до източника им. Но ако продължим да увеличаваме броя си, дори елийнските реки няма да са достатъчно големи, за да скрият отпадъците ни, и те ще започнат да се чудят откъде идва всичко това.

— Някои искат да ограничат броя на децата — каза Тивара и го погледна. — Дори искат да забранят на немагьосниците да имат деца.

Кралицата въздъхна.

— Те не разбират, че подобни мерки няма да постигнат нищо. Промяната е неизбежна. По-добре да се променим, отколкото да позволим ужасните последствия от небрежността ни да диктуват бъдещето ни. — Тя го погледна и се усмихна. — Както е направил твоят народ.

Лоркин я погледна, чудейки се за какво говори. Приемането на ученици извън Домовете? Или — внезапно се разтревожи той — ограниченото приемане на черната магия?

„Не знаех, че са наясно с това…“

— А вие какви промени бихте направили? — попита той, променяйки темата.

Тя се усмихна.

— О, това ще трябва сам да разбереш. — Тя се плесна по коленете и ги погледна. — И така, време е да тръгвам и да ви оставя насаме.

Когато започна да се изправя, Тивара пъхна ръка под мишницата й. Лоркин бързо направи същото от другата страна. Щом се изправи, Зарала се поколеба, и пристъпи напред. Внезапно тя се издигна във въздуха и се отдалечи от тях. Лоркин видя блещукащия въздух под краката й и се усмихна.

„Ето как се е изкачила дотук“.

— Не се разсейвай много, Тивара — извика кралицата през рамо. След това изчезна в тунела, чиито стени за миг бяха осветени от светлинното й кълбо.

Тивара седна на пейката и Лоркин се настани до нея.

— И така… Калия ли те пусна или успя да се измъкнеш? — попита тя.

Той сви рамене.

— Нещата се поуспокоиха, затова започнах да я тормозя с въпроси за лекарствата, които прави.

Тя се усмихна.

— Това би свършило работа. Защо дойде тук?

— За да ти благодаря.

— За предупреждението? Не каза ли, че нямаш намерение да влизаш в ничие легло?

— Точно така.

Тя го изгледа замислено, отвори уста да каже нещо, но отново я затвори.

— Освен ако ти не ми кажеш — додаде той.

Тивара повдигна вежди и устните й се разтеглиха в лека усмивка, но след това тя отмести поглед към канала. Това едва ли можеше да се нарече романтично, затова той реши да смени темата.

— Значи… ти въртиш колелото с магия?

— Точно така.

— След време сигурно омръзва.

— Успокоява ме. — Тя отмести поглед и въздъхна. — Понякога твърде много.

— Искаш ли да остана да ти правя компания?

Тя се усмихна.

— Ако имаш време. Не искам да отвличам вниманието ти от лечебницата.

Той поклати глава.

— Калия каза, че съм свободен за няколко часа.

Тивара изсумтя грубо.

— Тя не е единствената, която знае рецептите за лекарствата. Глупаво ще е да имаме само един човек, който да е наясно с това.

— Така е. — Лоркин сви рамене. — Но предполагам, че щом аз не искам да разкрия лечителските тайни на Гилдията, защо тя да споделя нейните? А и така имах малко свободно време да дойда и да те видя. Макар да не ми е разрешено.

Тя се усмихна.

— Ако ни открият, ще твърдим, че само ти си говорил, а аз не съм обелила ни дума.

— Може. Или че ако си казала нещо, аз не съм те чул. Сигурна ли си, че всички ще разберат какво сме имали предвид или ще предположат, че просто се държа като типичен мъж?

Тя се засмя.

— Не мога да го твърдя със сигурност, но мисля, че все някога ще успеем да им го внушим.

 

 

— Довечера може и да завали сняг — каза Ротан.

Сония го погледна и се намръщи.

— Първият сняг за годината. Когато го видя, винаги се сещам за Прочистването, въпреки че оттогава минаха толкова много години.

Той кимна.

— Аз също.

— Знаеш ли, че има възрастни, които никога не са го преживявали?

— И никога няма да узнаят колко ужасно е било — което е добре.

— Да. Искаш децата ти да смятат добрия си живот за нещо нормално, но същевременно се надяваш да не го приемат за даденост, за да не се случи така, че от незнание да се върнат към лошото минало.

— Подобни тревоги ни превръщат в скучни стари мъже и жени — каза Ротан и въздъхна.

Сония го погледна с присвити очи.

— Кой кого нарича стар?

Той се засмя и не отвърна нищо. Сония му се усмихна и погледна към сградата на Университета. Кога за последно бе обръщала внимание на красивата фасада, от която някога й спираше дъхът? „Аз също съм започнала да приемам красивите неща за даденост“.

— Ето ги, идват — промърмори Ротан.

Сония се обърна и видя, че портите на Гилдията се отварят. Зад тях чакаше една карета. Скоро пътят й бе разчистен и конете се раздвижиха, дърпайки колата по пътя към стълбището на Университета.

Кочияшът опъна юздите. Каретата се залюля и спря, вратата й се отвори и навън се подаде една позната фигура, която им се ухили.

— Колко мило, че ме чакате тук — каза Дориен. Той слезе по стълбичката, след което се обърна и пое облечената в ръкавица ръка, която се подаде през вратата. След нея се показа ръкав и една женска глава. Тя погледна към тях, първо към Сония, после към Ротан.

Когато Алина позна бащата на мъжа си, тя леко се усмихна. После отново погледна към Сония и бръчката между веждите й стана още по-дълбока. След това огледа мантията й и лицето й придоби сериозно изражение.

Дориен й помогна да слезе на земята, след което направи същото и за двете си дъщери. По-възрастната, Тилия, се появи първа. Сония отбеляза, че тя приличаше на майка си. Илара, по-малката, отказа протегнатата ръка на баща си и пъргаво слезе по стълбичката. „А тази прилича на Дориен“ — помисли си Сония.

Последваха поздравления и запознанства. Сония се изненада, че Алина не отвърна на поздрава й, а започна да се оглежда за дъщерите си. След като се увери, че и двете са тук, тя хвана Дориен за ръката и погледна Сония с почти предизвикателно изражение.

„Чудя се какво ли правя грешно — помисли си Сония. — Или може би в мен има нещо, което тя намира за смущаващо. — Тя потисна желанието си да се изсмее горчиво. — Ами да, това е черната мантия и магията, която представлява“.

Или може би Дориен бе разказал на Алина, че някога между него и Сония се бе появило нещо. Че бяха се целунали веднъж.

„Едва ли. Може да е споменал за кратките ни срещи, но нищо повече. Достатъчно е умен, за да знае, че един мъж не измъчва жената, която обича, с подробности от връзките, които е имал преди нея“. Тя си спомни собствената си ревност, когато Акарин й бе разказал за робинята, която бе обичал. Макар да знаеше, че момичето отдавна е умряло, тя не можа да не се почувства засегната.

— Черна магьоснице Сония! — разнесе се нечий глас.

Тя се обърна и видя един куриер, който бързаше към нея.

— Да? — отвърна тя.

— Пристигна… съобщение… Болницата в Северния квартал — каза мъжът задъхано. — Дойдох веднага… пеша, без да се бавя. — Той се приближи до нея и й подаде сгънат лист хартия.

— Благодаря — отвърна тя и разгъна листа. — „Среща с предателя при дървото пачи след един час“. — Бихте ли ми подготвили карета колкото се може по-бързо?

Куриерът се поклони и бързо се отдалечи.

— Какво има? — попита Дориен.

Тя погледна към него, семейството му и Ротан.

— Съжалявам, но няма да мога да се присъединя към вас за вечеря.

Дориен пристъпи към нея, принуждавайки Алина да пусне ръката му. Жената се намръщи.

— Свързано ли е с търсенето? Мога ли да помогна?

Сония се усмихна накриво.

— Ще има достатъчно възможности да ми помагаш, Дориен. Тази вечер просто имам среща с приятел. Ти иди да хапнеш и да се настаните.

— От Сери ли е? — В очите на Дориен гореше интерес. В алините тлееха гняв и безпокойство. Очите на момичетата бяха изпълнени с любопитство.

Сония поклати раздразнено глава.

— Все едно очакваш да ти го кажа тук, пред Университета. По-добре се научи да бъдеш малко по-прикрит, ако искаш да си ми полезен.

Той се усмихна на подигравателния й тон.

— Много добре, ще те остава да се забавляваш сама тази вечер. Но следващия път да не си помислила да ме изоставяш.

Откъм конюшните се разнесе тропот на копита и поскръцване на карета. Сония се запъти натам.

— Ще се видим утре — подхвърли тя през рамо.

Щом забеляза, че Сония бърза към него, кочияшът подкара каретата и я спря точно до нея. Тя му каза къде да я откара и скочи вътре. По време на пътуването си тя се замисли за зле прикритата враждебност на Алина. „Въобразявам ли си? Тя поклати глава. — Едва ли. Направила ли съм нещо, за да я предизвикам? Не, ако усмивките и приветствията не са считани за нещо грубо в селото на Дориен, в което се съмнявам. А и Дориен щеше да ни предупреди, ако имаше нещо такова“.

Алина беше посещавала Гилдията няколко пъти досега. Първия път бе срамежлива млада жена, която не сваляше поглед от Дориен и сигурно дори не беше забелязала Сония. Следващия път бе заета с бебето и с малкото си дете и Сония не я видя нито веднъж. При следващото им посещение Сония бе твърде заета в болницата с лекуването на сезонните трески, че дори не се видя с тях.

„Е, Дориен е решен да остане, докато Тилия не бъде приета в Университета, така че разполагам с шест месеца да разбера както притеснява Алина — миналите връзки или черната магия — и да я уверя, че няма за какво да се тревожи“.

Каретата забави ход и зави към входа на болницата. Сония изскочи навън и забърза към сградата, поздравявайки лечителите и помощниците. Лечителката Никея, водач на лечителите, които бяха помогнали на Сония да залови Лорандра, я поведе към склада.

— Ще останете или ще излизате? — попита Никея.

— Ще излизам — отвърна Сония. — Но няма да се преобличам — додаде тя, когато младата жена се запъти към сандъка, в който държаха облеклата й на болнична работничка. — Само ми дай нещо обикновено да се наметна.

Никея кимна и се запъти към тъмната задна част на стаята. Върна се след малко, носейки дреха с дълги ръкави.

— Ето — рече тя. — Наметалата вече се смятат за доста старомодни на улицата. Тези са по-популярни.

Дрехата представляваше палто от изненадващо лек материал. Сония го облече. Макар до гърдите да имаше нормална кройка, надолу се разкрояваше като пола. Подгъвът му докосваше пода.

— Малко ми е дълго.

— Така ги носят. Закопчава се само до бедрата, а предницата се разтваря, докато вървите. Хората ще видят мантията, но ще предположат, че е пола.

Сония сви рамене.

— Не искам да ме разпознаят, докато не застана пред тях.

— Тогава това е най-подходящо. — Никея се усмихна и огледа коридора, за да провери дали се виждат само лечители, и махна с ръка на Сония, че може да излезе.

Скоро Сония вървеше през Северния квартал. Тя забави крачка. Дървото пачи не беше далеч, а тя не искаше да пристигне твърде рано. Когато стигна на една пресечка от мястото, един от доверените хора на Сери изскочи от една ниша и й тикна някаква кошница в лицето.

— Сигналът е отдръпване на паравана на горния прозорец — каза мъжът, който извади от кошницата яркожълто шишенце и го поднесе под носа й. Сладникава миризма подразни обонянието й.

— А след това? — попита тя, отблъсквайки с ръка парфюма.

— Влизаш вътре. Тръгваш по левите стълби към третия етаж. Последната врата вдясно. — Той прибра шишенцето и бързо извади друго, този път в бледолилаво. Връхлетя я мускусен мирис. Тя потрепна.

— Лявото стълбище. Третият етаж. Последната вдясно — повтори тя.

— Правилно. Тези ги продава жена ми. Някои прави сама; други ги купува от пазарите. — Третото шишенце беше черно. Съдържанието му миришеше на дървесна кора и пръст, което бе изненадващо приятно.

— Този ти хареса — каза той, повдигайки вежди.

— Да, но не мога да си представя, че ще си сложа от него.

— Слагаш ли си често парфюми?

— Всъщност… никога.

— Добре, опитай този — той е нов.

Следващото шишенце беше тъмносиньо и тумбесто. Ароматът беше свеж и лек, напомняше й за морски бриз — но без мириса на риба или гнили водорасли — или на свежата миризма на въздуха след буря.

— Това е… интересно.

— Не е нужно си слагаш от него — каза й той. — Достатъчно е да капнеш няколко капки върху парче плат и да го оставиш да ароматизира стаята.

Сония се улови, че бърка за кесията си с пари.

— Колко струва?

Той каза цената. Тя не си направи труда да се пазари, защото вниманието й бе привлечено от движение в прозореца, който й беше посочил — параванът леко се отмести. Мъжът й подаде шишенцето, усмихна се и сипейки благодарности, отстъпи назад. Тя му кимна, после тръгна бързо към пивницата, пъхвайки шишенцето в един от вътрешните джобове на обемното палто.

Когато влезе, неколцина редовни клиенти се обърнаха към нея и очевидно отбелязаха, че тя не е от обичайните посетители. Сония тръгна към тясната дървена стълба, прилепена до лявата стена на стаята. Тя беше стръмна и магьосницата скоро стигна до третия етаж. В коридора стояха двама мъже, които я изгледаха подозрително. Вратата на последната стая беше отворена широко и от вътре се чуваха гласове. Единият беше на Сери и звучеше гневно.

Какъвто и скандал да си бяха уговорили Сери и Аний, той се случваше в момента.

Двамата мъже пристъпиха напред и й препречиха пътя. Тя ги отблъсна встрани с магия. Щом осъзнаха, че са се сблъскали с магическа сила, те отстъпиха бързо назад. Единият извика някакво предупреждение.

През вратата надникна някакъв мъж и я видя. Секунда по-късно от стаята излетяха трима души и се затичаха към стълбището в другия край на коридора. Сония забеляза сред тях Аний. Тя осъзна, че може би е пристигнала твърде бързо, за да попречи на атаката срещу Сери, отиде бързо до вратата и надникна в стаята.

Сери и Гол стояха в дъното на стаята с ножове в ръце, но усмихнати и без наранявания. Тя въздъхна облекчено.

— Като че ли пристигнах точно навреме — каза тя, влезе вътре и затвори вратата.

Сери се усмихна.

— Не можеше да е по-добре — каза той. — Благодаря.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна тя. — И така, тук ли смятате да останете, или ще се покриете някъде?

Сери погледна към Гол, който изглеждаше леко пребледнял.

— Мисля, че е по-добре да се махнем оттук. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Искам ли? — отвърна му тя с въпрос.

Сери се ухили.

— Не се притеснявай. Няма да те отведа на място, където да не искаш да те виждат. — Той потупа с крак по пода и зад гърба му се отвори капак в пода.

„Естествено, че ще си е подготвил път за бягство, макар че ако не се бях появила, едва ли щеше да има възможност да го използва“.

Сери пристъпи към капака, спря се и я изгледа преценяващо.

— Между другото — рече той, — хубаво палто.