Труди Канаван
Отстъпница (29)

Глава 27
Неочаквана помощ

Застанал пред ловджийската колиба, Лоркин се огледа и се зачуди кое време е. Знаеше само, че слънцето вече е изгряло, защото мъглата около него беше твърде светла, за да е огрявана единствено от луната.

„Трябва ли да изчакам, докато се вдигне съвсем?“

Тъй като бурята беше забавила него и Тивара, храната му вече бе на привършване. Той бе готов да гладува един ден, защото знаеше, че в края на долината го очакваха Изменниците-роби. Но колкото повече се бавеше, толкова по-вероятно бе отсъствието им да бъде забелязано в имението, към което принадлежаха.

„Стига да вървя само надолу, няма да се изгубя. Тивара каза, че дори да вървя през нощта, няма да се заблудя, защото пътят прекосява изхода от долината. Трябва просто да вървя, докато не го намеря, после да свия вляво и да тръгна по него“.

Със сигурност тези инструкции можеха да се използват и в настоящата ситуация.

Той погледна отново към колибата, която бе почти скрита от мъглата. Зарови шейната под снега, както му бе казано. Предположи, че скоро някой ще я върне в Убежището. Освен това остави раницата си и се преоблече в дрехи, каквито обикновено носеха ловците през зимата — груби панталони, туника и наметало с качулка, съшито от кожи. Ботушите му бяха направени от кожа с вълната навътре. Имаше и обикновени кожени ръкавици — без пръсти. Ловците бяха поредната група сачаканци, които не се вписваха съвсем в простото разделение на роби и ашаки. Те бяха свободни мъже, но не бяха магьосници. Живееха в именията в замяна на кожи, месо и разни предмети, които произвеждаха, но не бяха считани за роби. Тъй като прекарваха по-голямата част от годината в разни отдалечени места, на господарите им щеше да им е трудно да ги контролират. Освен това те имаха сключено споразумение с Изменниците, които ги оставяха на мира, стига да стоят надалеч от определени райони в планината. Някои от тях помагаха активно на Изменниците, като им позволяваха да използват колибите им — макар че всъщност нямаха кой знае какъв избор. Ако искаха да имат свободата да ловуват из планината, те трябваше да застанат на страната на магьосниците, които живееха там.

Ловджийското облекло беше идеална дегизировка за Лоркин. Ако някой ашаки го видеше, нямаше да му обърне внимание, а и за един ловец не беше странно да се движи сам. Не че точно днес щеше да го види някой.

Той обърна гръб на планината и тръгна. Мъглата беше толкова гъста, че трябваше непрекъснато да се взира в земята за препятствия. След като хлътна в няколко вдлъбнатини и пропадна в една река, скрита под снега, той си отчупи един клон и започна да го използва за проверка на преспите, през които преминаваше. Това доста го забави, затова Лоркин не очакваше скоро да намери пътя, но след като сравнително равната отсечка завърши с внезапно пропадане, той се спря и се огледа наляво и надясно. Откри, че равният район се простира доста надалеч от двете му страни. Това трябваше да е пътят.

„Тивара каза да тръгна наляво. Ако греша и това не е пътят, равното скоро ще свърши или ще стигна до скалите“.

Затова Лоркин пое в указаната посока. След няколкостотин крачки той се поуспокои. Равната повърхност продължаваше право напред и с изключение на някоя бразда или локва си оставаше равна. Тъй като вече не се налагаше да внимава за препятствия, той се огледа в мъглата, търсейки някакъв знак от Изменниците, които трябваше да го чакат.

След известно време започна да се притеснява, че ги е подминал незабелязано. Въпреки че мъглата оказваше заглушаващ ефект върху звуците, хрущящите му стъпки му се струваха достатъчно шумни и той трябваше да потисне порива си да върви по-тихо.

„Поне ще мога да чуя, ако приближава някоя карета, и ще успея бързо да се махна от пътя. Няма значение, че наоколо няма нищо, зад което да се скрия. Достатъчно е просто да клекна и да остана неподвижен; ако някой ме види, сигурно ще ме помисли за скала“.

 

Зад него се разнесе нечий глас и Лоркин замръзна. Не можа да различи думите, но определено човекът викаше някого.

„Мен?“.

Той си спомни думите на Тивара, че не би трябвало да срещне някой ашаки, защото по това време на годината те обикновено не пътуват. Съмняваше се, че някой ще тръгне доброволно из тази мъгла, а и не чу звуците на движеща се карета или тропането на копита. Единствените хора, които биха излезли навън в подобно време, бяха хората, които го очакваха. Гласът се беше разнесъл зад гърба му. Може би бяха видели следите му и се бяха досетили, че ги е подминал.

Гласът се чу отново, този път малко по-отдалеч. Той тръгна напред. След няколко стъпки забеляза движение. Различи някаква фигура, която се приближаваше към него. Мъж, който вървеше с уверена крачка. Облечен с панталони и подрязано сако.

Ашаки.

Той се спря, но вече беше твърде късно. Мъжът го беше видял. Сърцето на Лоркин запрепуска като полудяло. Дали да не се хвърли на земята с надеждата, че мъжът ще го помисли за роб? Но един ловец не би постъпил така.

— Ти не си Чатико — каза мъжът и се спря. Той се приближи, наведе се напред и се взря в Лоркин. — Аз те познавам. Виждал съм те и преди. — Изведнъж очите му се ококориха от изненада. — Ти си онзи киралийски магьосник! Който изчезна!

Нямаше смисъл да се преструва на друг. В съзнанието му изникнаха думите на Тивара. „Но ако срещнеш, кажи им кой си и ги помоли да те отведат в Дома на Гилдията. Те ще бъдат политически задължени да ти помогнат“.

— Аз съм лорд Лоркин от Магьосническата гилдия на Киралия — заяви той. — Официално моля да ме отведете в Дома на Гилдията в Арвис.

Мъжът се усмихна и го потупа по рамото.

— Е, днес е щастливият ти ден. И ние сме тръгнали натам. Щяхме да изчакаме, докато времето се проясни, но господарят Вокиро настоя да потеглим на зазоряване. Аз съм господарят Аками.

Лоркин потърси подходящите думи. „Двама от тях са господари. Не са чак толкова високопоставени като ашаките. Това може да ми е от полза“. Той успя да се усмихне.

— Благодаря ви, господарю Аками.

Сачаканецът отвърна с познатия развеселен поглед на киралийските му маниери, после махна с ръка надолу по пътя.

— Каретата ни е натам. Господарят Чатико спря, за да се облекчи. — Лоркин тръгна редом с мъжа. — Забави се доста, затова реших да го потърся. Виждаш ли какъв късмет извади? Можехме просто да минем покрай теб и нямаше да те забележим. А! Той се е върнал.

До каретата стоеше друг мъж. Щом зърна Лоркин, той го изгледа от главата до петите с изненада и отвращение.

— Виж кого намерих — обяви господарят Аками. — Изгубеният киралийски магьосник! Обзалагам се, че има доста интересни истории. Ще ни развлича по пътя до града!

 

 

Скоро след като сандъците бяха натоварени на палубата на „Инава“, корабът вдигна котва и отплава. Денил, Тайенд и Ачати бяха съпроводени до единственото място на палубата, където нямаше да се пречкат на капитана и екипажа му от роби.

Ачати погледна към Денил.

— Доволен ли сте от онова, което научихте тук, посланик?

Денил кимна.

— Да, макар да ми се иска да се върна и да запиша още от легендите на Дюна. Поисках да чуя само онези, които са свързани с магията, но има толкова много други, които не са. Предполагам, че някой друг ще напише тази книга.

Ачати кимна.

— Може би вашата помощничка ще я напише. Тя ми изглежда силно заинтригувана от племето.

Денил почувства вина заради това, че бе изоставил Мерия. „Но все някой трябваше да остане в Дома на Гилдията.“

— Да, така е.

— А вие, посланик Тайенд? — попита Ачати, обръщайки се към елийнеца. Тайенд махна неопределено с ръка, което можеше да означава много неща. Денил забеляза, че той изглежда доста пребледнял.

— Взехте ли си лекарството против морска болест? — попита Ачати.

— Още не — призна Тайенд. — Не исках да пропусна последната гледка от… — Той преглътна звучно и махна с ръка към долината. — Ще го изпия щом напуснем залива.

Ачати се намръщи загрижено.

— Ще мине известно време, преди да подейства, а ако не успеете да го задържите в себе си, просто няма как да подейства.

— Ашаки Ачати — извика капитанът.

Те се обърнаха и видяха, че мъжът сочи северното крайбрежие на залива, с блестящи очи и мрачна усмивка на лицето си. Небето беше покрито с черни облаци, а хоризонтът не се виждаше зад плътната дъждовна завеса.

Ачати се засмя.

— Иде буря. — Той пристъпи към капитана. — Ще ти помогна.

Мъжът свъси вежди.

— Имате ли опит?

Ачати се ухили.

— Достатъчен.

Мъжът кимна и отново се усмихна. Когато Ачати му обърна гръб, очите му грееха от вълнение. Кожата на Денил настръхна.

— Няма ли да се върнем на брега? — попита Тайенд с паническа нотка в гласа.

— Не — отвърна Ачати. — По-добре изпийте лекарството още сега.

— На двама ви с капитана това ви харесва, нали? — попита Денил, когато елийнецът бързо се отдалечи.

Ачати кимна.

— Да. Бурите се появяват често по това време на годината. Ние от векове се възползваме от тях. Всеки ашаки, който пътува с кораб — и който цени живота си, разбира се — се научава как да ги контролира. С магия, която да запазва целостта на кораба и опитен капитан, който да го управлява, може да се стигне от Дюна до Арвис само за няколко дни.

И сякаш за да подчертае думите му, вятърът блъсна напред кораба, докато той излизаше от залива. Денил и Ачати се хванаха за перилата.

— Мога ли да предложа помощта си? — попита Денил. Налагаше се да крещи, за да бъде чут.

В смеха на Ачати се долавяха едновременно привързаност и присмех.

— Не се притеснявайте. Кралят ще се погрижи да възстанови изразходената от мен и капитана магия.

„С други думи само висши магьосници имат силата да извършат това.“

Досега Денил не бе усещал толкова остро факта, че не е черен магьосник. Интересното бе, че изгуби всякакво желание да се прибере на безопасно място в каютата си.

— Ще остана да гледам — каза той.

— По-късно — отвърна Ачати, поклащайки глава. — Лекарството против морска болест няма да е достатъчно. Тайенд ще се нуждае от помощта ви.

Денил улови погледа на сачаканеца. От очите му струеше загриженост. Денил въздъхна, кимна примирено и тръгна след елийнския посланик.

 

 

Когато Сония стигна до края на коридора, тя видя през входа на Университета приближаващата се и спираща карета. За един кратък миг тя успя да зърне познатото лице.

Дориен.

Сония тихичко изруга. Ако прекосеше коридора, той щеше да я види и да поиска да поговорят. Тя не беше в настроение за подобни разговори, натежали от неизречени въпроси, вина и желание. Ужасът, който се бе настанил в сърцето й по време на Изслушването, не я бе напуснал цял ден.

Затова тя се обърна, върна се по коридора и се шмугна се в най-близката учебна стая. Учениците отдавна си бяха отишли. Редиците с чинове и столове изпълниха съзнанието й със спомени, приятни и неприятни.

„Или може би е по-правилно да кажа поносими и неприятни? Макар да ми харесваше да овладявам магията, не ми беше особено забавно да се обучавам заедно със съучениците ми, дори когато не се стараеха да правят живота ми все по-труден и по-труден, или както бе в случая с Регин, да търсят нови и все по-унизителни и болезнени начини да ме измъчват“.

След като бе приета отново в Гилдията, завършването на обучението й не бе лесно. Уроците трябваше да бъдат преподавани, без учителите да могат да предават по-сложната материя директно от съзнание в съзнание. Но тя бе успяла, въпреки всичко. Въпреки мъката от смъртта на Акарин. И бременността си.

„Регин се превърна в свестен човек — й мина през ума. Тя се усмихна тъжно. — Никога нямаше да предположа, че един ден ще си мисля подобни неща. Или че ще ми липсва“.

И той донякъде наистина й липсваше. В началото на търсенето беше добре да има помощник, който не бе сляпо влюбен в нея. С Дориен нещата се бяха усложнили доста. Искаше й се да побързат и да заловят Скелин и Лорандра. Или дъщерята на Дориен да бъде приета по-скоро в Гилдията и двамата с Алина да се върнат на село.

„Предполагам, че това означава, че не съм влюбена в него — осъзна тя. — Някога може и да съм била, ако не се бяха появили толкова много фактори, които развалиха всичко. Или може би… ако наистина беше любов, нищо не би могло да я развали. Очевидно хората непрекъснато имат любовни връзки. Идеята за предателството на съпрузите или причиняването на скандал не е достатъчна, за да ги откаже от тях“.

Сония въздъхна и отиде до вратата на стаята. Досега Дориен би трябвало да е минал по коридора. Чувайки гласове и приближаващи се стъпки, тя се спря, защото не искаше да я усетят, че се крие.

— … това ви убеди, че трябва да спрете да приемате роет? — чу се женски глас. Той беше познат. Веднага щом разпозна лейди Винара, тя чу отговора на другия човек и се стресна, щом го разпозна.

— Убеден съм, но това може би не е най-добрият момент — отвърна Черният магьосник Калън, докато минаваха покрай стаята. — Не искам нещо да ме разсейва от…

— Моментът никога не е добър — отвърна Винара. — Да не мислите, че не го чувам всеки ден от…

Гласът на лечителката заглъхна. Двамата вървяха бързо към фоайето и кабинета на Оусън. Накъдето се бе запътила и Сония.

Тя преброи до петдесет, излезе от стаята и продължи по пътя си. Докато обмисляше дочутото, в гърдите й се бореха триумф и безпокойство. Триумф, че се беше оказала права: пушенето на роет от Калън беше проблем. И понеже той беше Черен магьосник, това го превръщаше и в неин проблем.

Когато стигна до кабинета на Оусън, вратата му беше затворена. Тя я бутна и влезе вътре. Ротан вече беше пристигнал. Докато минаваше покрай него, двамата си размениха усмивки. Повелителите на дисциплините седяха на обичайните си три стола. Калън се беше облегнал на стената. Разпоредителят седеше в креслото си. Той срещна погледна й, двамата си размениха кимвания и тя зае обичайното си място до бюрото му.

Неколцината липсващи Висши магове пристигнаха скоро след това и Оусън започна срещата с разказ за онова, което се бе случило преди Изслушването — информацията от Денил, призоваването на Калън, Наки, Сония и Лилия, и какво Калън бе видял в съзнанието на Наки, след като бе свален пръстенът й.

— Кралят отказа да помилва Наки — каза им Оусън, след като завърши разказа си.

Последва мълчание. Сония огледа лицата на магьосниците. Някои кимаха, без да са изненадани. Други изглеждаха стреснати. Ротан я наблюдаваше с разтревожено и съчувствено изражение на лицето. Тя почувства как стомахът й се свива и устата й пресъхва.

„Какво ще правя, ако ме накарат да извърша екзекуцията? — Сония вече бе решила, че няма да възразява, ако й наредят да го направи, но ако имаше възможност да избира, щеше да го избегне. — В този случай няма правилно решение. Или го правя и отново изцапвам ръцете си с кръв, или отказвам и принуждавам някой друг да поеме този товар“.

И този някой сигурно щеше да е Калън. Досега той не бе убивал никого — не и с черна магия, и ако Наки трябваше да умре, без силата й да излезе на свобода, тя трябваше да бъде източена преди това. Наки не бе нашественичка; тя бе млада жена, и то киралийка. Въпреки че Сония не харесваше Калън, тя не желаеше да му прехвърли товара на екзекуцията. „Ако го направя, хората ще гледат на мен по друг начин. Ще ме смятат за безмилостна и студена. Ако отхвърля това задължение, те ще ме сметнат за нелоялна и страхлива. Те ще…“

— Обсъдих го с Черния магьосник Калън и Върховния повелител Болкан — каза Оусън. — Калън ще отнеме силата на Наки, Болкан ще наложи наказанието.

Сония примигна изненадано, усещайки как я залива облекчение. Всички в стаята въздъхнаха едновременно и въздишките им се сляха в тихо съскане.

— Кралят се съгласи, че екзекуцията не трябва да е публична — продължи Оусън. — Макар че би оказала силно възпиращо влияние върху останалите. — Присъстващите закимаха утвърдително. — Ще бъде изпълнена късно довечера. Съществуването на камъните, които блокират разчитането на съзнанието, трябва да остане в тайна — додаде твърдо той. — Информацията за тях не трябва да напуска тази стая. Сачаканците не знаят за съществуването им и ако научат за тази магия, последствията може да са катастрофални.

Той огледа поред всеки един от магьосниците, докато не получи утвърдителни кимвания от всичките. После се отпусна и ги подкани да зададат въпросите си, ако има такива. Погълната от вълната на собственото си облекчение, Сония дори не чу какво го попитаха. Със закъснение осъзна правилността на решението на Оусън: Болкан, като Върховен повелител, беше водач на Гилдията и бе обучен за Воин, така че бе най-подходящ за прилагането на закона. Двамата с Калън бяха приети като Черни магьосници само за да могат да защитят Гилдията срещу нашественици. Отнемането на силата на Наки от Калън бе практична мярка, която малко се различаваше от онова, което двамата със Сония правеха за умиращите магьосници, така че напускащата телата им сила да не причини разрушения.

Обзе я глупаво безпокойство. „Нима смятат, че не мога или не искам да го направя? Нима смятат, че не може да ми се вярва? О, я стига!“ — помисли си тя.

Срещата приключи скоро след това. Когато Сония излизаше от кабинета, Ротан се приближи до нея.

— Довечера ще ходиш ли в болницата? — попита я той.

Двамата стигнаха до фоайето и се спряха при вратите на Университета. Погледите им се рееха към покритата със сняг гора.

— Не знам — отвърна Сония. — Днес не можах да заспя. Бих могла да се върна в стаята си, но сигурно пак няма да мога да заспя, или пък да отида в болницата, но ще бъда твърде разсеяна.

Той изхъмка.

— След случилото се мисля, че с всички ни ще бъде така.

— Както и още известно време. Колко време е минало от последния път, когато Гилдията е екзекутирала свой член?

Той сви рамене.

— Много. Дори ще се наложи да проверя в историческите книги.

Сония се обърна назад. Коридорът беше празен, всички Висши магове си бяха тръгнали.

— Признавам, че съм облекчена от избора им на екзекутори — промърмори тя. — Макар че на Калън ще му е трудно да участва в това. Той никога… няма никакъв опит.

— Мнозина смятат, че са искали твърде много от теб — отвърна тихо Ротан. — Чувстват се виновни заради Лоркин.

Сония се обърна и срещна погледа му. „Трябва да се чувстват виновни заради изпращането на Лоркин в Сачака“ — помисли си триумфиращо тя, не без капчица горчивина.

Ротан не отместваше поглед, намеквайки, че има още нещо. Тя се зачуди колко ли често са я обсъждали Висшите магове.

— Затова ли още не са изключили официално Лоркин от Гилдията? — попита тя.

Магьосникът кимна.

— Или пък се страхуват от онова, което бих могла да кажа или направя?

Ротан се засмя.

— Това също. — Лицето му стана сериозно. — Досега не съм имал възможността да ти съобщя някои тъжни новини — за някой друг, не Лоркин.

— Какво има?

— Съпругата на Регин се опита да се самоубие.

— О! Това е ужасно.

— Очевидно от години се е опитвала да го направи. Това обаче е бил първият й опит на публично място. Носеха се слухове, но… — Ротан се намръщи. — Не ми се искаше да им обръщам особено внимание.

— Горкият Регин — каза тя.

— Да. Но… не поради причината, за която си мислиш.

— Какво искаш да кажеш?

Ротан въздъхна.

— Според слуховете тя се е опитвала да се самоубие всеки път, когато той е разбирал за някой от любовниците й и ги е прогонвал.

Сония потрепна.

— О!

— Според докладите той се прибира в Имардин и е помолил за стая в Жилищните помещения на магьосниците. Дал е къщата си в Елийн на едната си дъщеря, а семейния дом в Имардин на другата.

— Това е един разгневен мъж.

— Наистина.

Сония почувства слаб, някак си неуместен и лекичко вероломен прилив на надежда. „И освен това мъж, който ще има нужда от нещо, което да го развлича — като например преследването на магьосник-отстъпник“. Тя хвана Ротан под ръка и го поведе обратно по коридора на Университета.

— Дали пък не са доста семейните мъже, които имат проблеми в момента, или само така ми се струва?

— Кой друг има проблеми с брака си? — попита той.

Тя сви рамене.

— Ами… разни хора. Колкото до завръщането на магьосниците у дома си, има нещо, за което бих искала да поговоря с теб. Нещо, което бихме могли да постигнем заедно, без да обидим никого.