Труди Канаван
Отстъпница (22)

Глава 20
Няма връщане назад

Нощта в морето беше тежка и Денил си отдъхна, когато в ранния следобед „Инава“ акостира в малък, закътан залив. Макар Ачати да бе планирал прекарването на всяка нощ на брега, колкото по на север плаваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между пристанищните градове. Предишната вечер Тайенд беше взел допълнителна доза от лекарството против морска болест и беше заспал бързо; Денил дори започваше да му завижда за това. Въпреки че можеше да изцелява всички негативни последствия от морското пътуване, клатенето на кораба понякога превръщаше леженето в леглото в доста неприятно преживяване. Накрая, няколко часа преди зазоряване, бурята отмина и той успя да заспи, но скоро след това се наложи отново да стават.

Ачати уреди да останат в имението на един приятел, който в момента гостуваше в града. Бяха съвсем сами в къщата — с изключение на робите, разбира се. Те бяха получили нареждане да се грижат добре за гостите на господаря си. Бяха приготвили вкусна храна и ги отведоха до банята, която бе построена около минерален извор, за който Ачати каза, че не бива да бъде пропускан.

Но по всичко личеше, че Тайенд ще го пропусне. Той трябваше буквално да бъде изнесен от кораба от един роб и положен в очакващата го карета. Елийнецът хъркаше шумно през целия път до имението и се надигна само колкото да отиде до стаята за гости. Робите докладваха, че е заспал веднага щом е легнал в леглото.

Ачати и Денил тръгнаха заедно към банята. Тя се оказа продълговата стая с врати в двете краища, без прозорци, но с отвор в тавана, през който се виждаше звездното нощно небе. В пода бяха издълбани няколко димящи басейна, като водата се преливаше от единия в другия. Покрай тях минаваше пътека, която стигаше до минаващо над тях мостче. Въздухът имаше металически, солен вкус.

— Най-близкият басейн е топъл — каза Ачати, докато се събличаше. — Той е за почистване и се изтича отделно. Щом се измиеш, можеш да се прехвърлиш в следващия и така, докато не намериш такъв, който да ти подхожда. Онези в средата са горещи, а всеки следващ става все по-хладък, докато последният е вече студен.

— Завършват със студен басейн?

— Да. За събуждане. Много е освежаващо. Но ако пожелаеш да си легнеш веднага след банята, по-добре не минавай през него. Долу има попиващи халати, които ще те запазят затоплен. — Ачати, който бе стигнал до панталоните, погледна към Денил. Магьосникът не беше започнал все още да се съблича. — Робите ще почистят дрехите ти и ще ги отнесат в стаята ти.

Денил кимна и започна да сваля дрехите си. Обществените бани бяха изоставени в Имардин още преди сто и повече години. Широко известно бе, че баните (а според някои архиви дори самото къпане) са били въведени от сачаканците, когато завладели Киралия. Къпането си беше останало популярно, но не и обществените помещения. Банята в Гилдията беше разделена на отделни стаи, както и градските помещения — макар Денил да бе чувал, че някои от помещенията в бордеите имаха големи басейни за смесено къпане.

В Елийн все още имаше няколко обществени бани, но мъжете и жените ги използваха поотделно и употребяваха специални облекла за къпане. Денил ги бе посещавал няколко пъти заедно с Тайенд, докато бе посланик в Елийн. Сред елийнците бе модно да оплакват отминаването на добрите стари дни, когато са се къпели голи, но никой не се осмеляваше да изпита на практика всеобщото мнение, че човек е по-добре да се съблече напълно.

„От всички обичаи на сачаканците — робството, черната магия — с този със сигурност ще свикнем най-лесно. Макар че не съм чувал за обществени бани в Арвис. Може би това вече не е модерно и в Сачака. Не мога да си представя, че ще позволят на жените си да се къпят с всички“.

Ачати вече бе свалил всичките си дрехи и влезе в първия басейн. Внезапно тъмният цвят на кожата му изпъкна още повече — въпреки че Ачати бе по-дребен от средния сачаканец, той имаше същите широки рамене и здрава фигура. Денил си пое дълбоко дъх, съблече горната част на мантията си и свали панталоните. После се обърна, отиде до басейна и стъпи във водата.

Той очакваше водата да е гореща, но тя бе възхитително топла. Ачати му посочи една купа на ръба на басейна, в която имаше калъпи сапун. Той бе обграден от сапунена пяна, която скриваше тялото му под водата. Басейнът беше голям. Имаше достатъчно място и за двамата — може би достатъчно дори за четирима. Денил се съсредоточи върху подробностите, защото не искаше да размишлява върху факта, че се намира гол в компанията на мъжа, който бе проявил интерес да му бъде нещо повече от приятел.

Сапунът изглеждаше странно. Той съдържаше песъчинки, които дращеха кожата на Денил и оставяха червени следи. Когато Ачати излезе от басейна, магьосникът забеляза подобни следи и по неговата кожа.

Той изтърка тялото си, стана и последва Ачати в другия басейн.

Този вече беше горещ. Към стените му бяха прилепени седалки. Денил усети как кожата започва да го боли от високата температура. Ачати не остана дълго време тук, а започна да се мести от басейн в басейн, докато не намери един, който обяви за най-удобен.

— Достатъчно ли ти е топло? — попита той Денил.

Магьосникът кимна.

— Много дори.

— Премести се в съседния. Аз ще остана тук. Можем да се разположим спокойно и пак да си разговаряме.

Денил прескочи в съседния басейн, който бе приятно топъл.

— О, да. Това е то. — Той се настани на седалката, от която можеше спокойно да се обърне и да разговаря с Ачати. Макар да свикваше да стои без дрехи, той трябваше да признае облекчението си, че двамата бяха разделени от стената на горния басейн.

Ачати се засмя.

— Какво има? — попита Денил, когато спътникът му не сподели причината за веселото си настроение.

Сачаканецът се усмихна закачливо.

— Ти. Помислих си, че ще се обърнеш и ще побегнеш.

— От това? — Денил сви рамене. — Признавам, че е ново за мен и не се чувствам особено комфортно.

— Но въпреки това се справи. Въпреки че и аз съм тук.

Денил се опита да измисли най-добрия отговор, но Ачати продължи да говори.

— Мисля, че се справяш много добре, опитвайки се да ме държиш на една ръка разстояние.

Денил отново не можа да измисли умен отговор.

— Нима? — успя да каже само той.

— Да. Много хитро беше да накараш Тайенд да поиска да дойде с нас.

Денил се надигна от изненада и негодувание.

— Не съм го карал да идва с нас. — Той се намръщи. — Идеята си беше негова.

Ачати повдигна вежди и погледна замислено Денил.

— Мисля, че ти вярвам.

— Това е истината — каза Денил, опитвайки се да не звучи обидено, без да постига особен успех. — Макар да е истина, че те държа на една ръка разстояние.

— Защо?

Денил погледна настрани и въздъхна.

— Заради последствията. Конфликт на лоялности. Такива неща.

— Разбирам — отвърна тихо Ачати. Той помълча известно време, после внезапно се изправи и се прехвърли в басейна на Денил. Щом се настани, той въздъхна дълбоко. — Така е по-добре. — Сачаканецът погледна към Денил. — Не се притесняваш, за каквото трябва, посланик Денил.

Магьосникът срещна погледа му.

— Нима?

— Да. Аз съм лоялен на първо място към Сачака и моя крал. — Очите на Ачати проблеснаха. — Ти — към Киралия, твоя крал, Гилдията и Обединените земи — не задължително в този ред. Нищо не може да промени това и нищо няма да го промени. — Той се усмихна леко. — Приеми го по следния начин: ако моят крал ми нареди да те убия, аз ще го направя. Без колебание.

Денил впери поглед в него. Погледът на Ачати бе твърд и непоколебим. „Той вярва в това, което казва, но ако станем врагове, аз няма ли да направя същото? Сигурно. Ще се чувствам зле, но… каква е вероятността да се случи? — Той прогони тази мисъл настрани. — Всъщност ще се чувствам зле, независимо колко сме близки. А и никой от нас не би направил нищо, което да ни накара да се съмняваме в лоялността ни, като например да се женим или да имаме деца…“

Ачати не искаше някакво обвързване. Поне така изглеждаше на пръв поглед. И въпреки че Денил трябваше да се чувства отблъснат от признанието, че сачаканецът ще го убие, ако му бъде наредено… мисълта за това странно го възбуждаше.

— Значи… не би се поколебал? Нито за миг? — попита той.

Ачати се усмихна, отблъсна се от стената и се придвижи към средата на басейна.

— Е, може би малко. Би могъл да дойдеш тук при мен и да се опиташ да ме убедиш да се поколебая по-дълго.

Денил се засмя на поканата на приятеля си и се придвижи към средата на басейна. Последваха няколко бавни удара на сърцето и двамата не сваляха погледи един от друг. Времето като че ли забави своя ход и спря.

После и двамата се сепнаха, дочувайки приглушени гласове откъм входа на банята. Те бързо се разделиха и застанаха така, че да видят кой идва. Денил с облекчение забеляза, че вратата все още е затворена.

Гласовете утихнаха и се чу тихо почукване. Ачати погледна към Денил с очевидно раздразнение.

— Наредих на робите да не ни притесняват, освен ако не е нещо спешно.

— По-добре да видим какво не е наред — отвърна Денил.

Ачати излезе от басейна и привлече с магия един от халатите.

Уви се в него и отиде до вратата.

— Влез.

Вратата се отвори. Щом видя Тайенд да наднича през нея, Денил побърза да придаде на лицето си каменно изражение. „Колкото по-раздразнен изглеждам, толкова по-подозрителен ще бъде“. Но той усещаше как кръвта му кипи от гняв.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Тайенд. — Робите казаха, че сте тук и след като ми препоръчахте тази баня, сметнах, че ще е неучтиво да не дойда да я видя.

— Моля, заповядайте — отвърна Ачати. Той посочи с жест на Тайенд измиващия басейн и му обясни процедурата. След това той се върна при Денил, усмихна му се и само с устни произнесе обещание.

По-късно.

 

 

Скоро след като Лоркин се върна в лечебницата, пристигна една магьосница, която трябваше да го отведе в пещерите на камъкотворците. Той тръгна с неохота, защото жената, която заместваше Калия, все още не бе разбрала къде се намира всичко и от какви болести се възстановяват болните, които лежаха в леглата. Но щом придружителката се появи, тя бързо го пропъди с махане на ръцете.

— Върви — нареди му тя. — Ще се оправя.

— После ще се върна — обеща той.

Магьосницата му се усмихваше срамежливо и докато го водеше към пещерите, не каза почти нищо. Това бе изключително необичайно за Изменница, затова той устоя на изкушението да я въвлече в разговор. Щом израстването на място, където управляваха жени, не й беше дало смелост и самоувереност, значи смущението й произлизаше отнякъде другаде и опитът да го преодолее можеше да нанесе повече вреда, отколкото добро.

Тя го поведе към недрата на планината, по-навътре от местата, където предпочитаха да живеят Изменниците. Коридорът беше криволичещ и те подминаха множество отвори към пещери и от двете му страни. Последния път, когато бе минавал оттук, Лоркин бе решил, че няма да е редно да показва интереса си към тях, след като го извеждаха от пещерата, където го бе завел Ивар. Сега беше свободен да надникне вътре.

Пещерите имаха различни размери и форми. На места върху пода очевидно бе работено, за да го изравнят, но неправилните, ъгловати стени бяха оставени непобутнати. В една по-голяма пещера Лоркин забеляза, че към стените бяха прикрепени мостчета, които позволяваха да се стига до по-високите им части.

Стените, таваните, а на места дори по пода той виждаше широките ивици с блестящи камъни.

Никоя от пещерите нямаше врати. Това му се стори странно, като се имаше предвид, че тази част от града криеше магическите тайни на Изменниците. „А може би тайните не могат да бъдат извлечени от камъните. Сигурно могат единствено да бъдат прехвърляни от съзнание в съзнание, като черната магия“. А може и да бяха записани в книги, пазени в някоя сигурна стая.

Криволичещият коридор стигна до друга пещера. Водачката му влезе вътре и Лоркин видя, че пещерата преминава в друга, после в трета и така нататък. В стените и пода на коридора имаше пукнатини, които можеха да бъдат прескочени с лекота. Понякога минаваха над по-големите цепнатини по мостове, направени от същия камък като стените.

Накрая се озоваха пред една врата.

Придружителката му почука, усмихна му се и бързо се отдалечи, преди Лоркин да успее да й благодари. Той се обърна и видя, че вратата е отворена. Отвътре се разнесе глас.

— Влизай, Лоркин.

Младият мъж разпозна гласа на говорителката Савара. Щом влезе в стаята, той видя, че двете с говорителката Халана седят на два стола, които с още три други образуваха кръг. Савара махна с ръка към един от тях и Лоркин седна.

— Запознат ли си с отговорностите на всяка една от Говорителките? — попита го тя.

Лоркин кимна.

— Да. Поне с някои от тях. Говорителката Риая организира срещите, изборите, съдилищата и други такива, Говорителката Калия отговаря за здравето, Говорителката Шая контролира производството на храна и доставките на вода, а ти отговаряш за отбраната.

— Точно така. Говорителката Лана се занимава с жилищата и настаняването, а Говорителката Ивали — с образованието. Говорителката Халана — тя кимна към другата жена — отговаря за създаването на камъните.

Лоркин погледна към Говорителката Халана и леко наведе глава в израз на уважение.

— Значи ти ще бъдеш моята учителка?

Жената кимна.

— Да. Стига да си съгласен.

Той се усмихна.

— Не виждам защо не.

Халана не отвърна на усмивката му, макар в очите й да проблеснаха развеселени искрици. Нещо в изражението на лицето й го накара да настръхне. Той се намръщи и погледна към Савара.

— Има ли причина да не съм?

Тя се усмихна накриво.

— Възможно е. Може и да съм го споменавала и преди, но веднъж пътувах до Киралия. Посетих Имардин — прекарах там известно време преди и по време на тъй нареченото ичанско нашествие.

Той я погледна изненадано.

— Видяла си нашествието?

Лицето й бе сериозно.

— Да. Ние наглеждахме ичаните, защото те са винаги в движение и понякога се приближават твърде много до Убежището. Повечето са безобидни, твърде заети да се борят един с друг, за да ни причиняват неприятности. Но появяха ли се признаци за обединение, това събуждаше тревога, както можеш да предположиш. За наше щастие, последния път, когато го направиха, не беше, за да причиняват неприятности на нас. За нещастие на твоя народ вниманието им бе обърнато към Киралия.

Ние забелязахме, че те изпращат роби в Киралия, затова отидох да разследвам тяхната цел. Събитията, на които станах свидетел, показаха явно, че Гилдията не използва, всъщност дори забранява висшата магия.

Лоркин кимна и наведе очи.

— Нарича се черна магия. И вече не е забранена.

Тя присви очи.

— Но въпреки това се ограничава. Само неколцина я владеят.

— Да.

— И ако шпионите ни са разбрали правилно, познанието им е непълно.

Той срещна погледа й.

— Не знам, защото аз не съм от онези, които я познават.

— Не си — каза тя и задържа погледа му — или не си бил?

Лоркин погледна встрани. Тя питаше… какво го питаше всъщност? Дали все още се счита за магьосник от Гилдията? Но зад зададения въпрос се криеше нещо друго: дали е запазил надеждата един ден отново да стане такъв? Ако научи черната магия, той може би повече никога нямаше да се върне в Гилдията.

Тя може би просто му предлагаше да го научи на нея, вместо на камъкотворство, но той се съмняваше да е така.

Възможно бе това да е тест, за да провери дали той не възнамерява да отнесе направо познанието за камъкотворството на Гилдията. Но в това нямаше никакъв смисъл. Кралицата не му беше забранила да предава познанието на други. Но също така не беше казала, че може да го направи.

— Питам те — каза тихо Савара, — защото, за да те научим на камъкотворство, ще трябва да те научим и на висша магия.

Той я погледна изненадано.

— О!

— И питам дали това ще ти попречи да се завърнеш някой ден в Гилдията.

— Разбирам… — Внезапно всичко му се разясни. Кралицата смяташе, че му дължи нещо със същата стойност като познанието за лечителството, което му бе откраднато. Единствената магия, която той нямаше, бе черната магия и камъкотворството. Тъй като той се нуждаеше от първото, за да постигне второто, двете му се предлагаха на една цена: никога повече да не се върне у дома. „Което означава, че сигурно са обсъждали възможността един ден да ме пуснат да си ида…“

Как ли щеше да реагира Гилдията на това, че той владее черната магия? Щяха ли да му простят, когато им разкриеше, че е открил нов начин да се защитават? Сърцето му се сви. „Надявах се да намеря начин, който да замени черната магия, не да я използва. Ако камъкотворството включва използването на черна магия, тогава значи съм се провалил. Гилдията може и да не го приеме“.

Той осъзна, че не вярва напълно в това. Гилдията никога не би отхвърлила възможността да научи някакъв нов вид магия, особено ако използването на камъните не изискваше използване на черна магия. Тогава просто щяха да ограничат онези, които я владееха.

Ако искаше да се възползва от ползите на магическите скъпоценни камъни, Гилдията трябваше да приеме, че Лоркин е научил черната магия, за да им ги достави. А ако това не станеше… „Ами тогава или ще имат мен и скъпоценните камъни, или нито едно от двете. Точно както аз трябва да избирам дали мога да имам магията на камъните и черната магия или нищо“.

И ако Гилдията го отхвърлеше… ами щеше да се върне в Убежището. Обществото на Изменниците имаше своите недостатъци, но кой народ нямаше? Но при мисълта, че никога нямаше да се върне в Имардин, го жегна болка. Сигурно щеше да има начин да посещава майка си, Ротан и приятелите си.

„Ще трябва да помисля. Но това е по-важно. Ще е същинско бедствие, ако ашаките овладеят тази магия преди Гилдията. Бих могъл да се свържа с Оусън и да го помоля да свика среща, за да го решат. Трябва да се възползвам от тази възможност и да се надявам, че Гилдията няма да ме отхвърли заради това“.

Той погледна към Савара.

— Овладяването на черната магия може да ми попречи да се завърна у дома — каза й той. — Може би ще ми позволят само да ги посещавам. Готов съм да поема този риск, ако ми обещаете, че в Убежището винаги ще има дом за мен.

Тя равнодушно срещна погледа му, после се обърна към Халана. Другата жена кимна. Савара отново го погледна и се усмихна.

— Стига да не нарушаваш законите ни, винаги ще си добре дошъл сред нас.

— Благодаря ви.

— А сега — каза тя, като се изправи и посочи към Халана. — Сега е време да завършим обучението ти. — Докато минаваше покрай него, тя го потупа по рамото. — Ти несъмнено се притесняваш за висшата магия. Не се тревожи. Това е лесната част.

Халана завъртя очи и цъкна с език.

— Не й обръщай внимание — каза тя. — Права е, че висшата магия се научава лесно, но и камъкотворството не е чак толкова трудно, стига да имаш търпение, усърдие и съсредоточеност.

Лоркин стрелна с поглед Савара и видя, че жената поклаща глава в знак на отрицание, преди да затвори вратата.

— А ако нямам? — попита той, обръщайки се към Халана.

Жената сви рамене.

— Зависи какъв камък отглеждаш. Ако целта му е да излъчва топлина и изгубиш концентрация… твоите лечителски сили могат ли да лекуват изгаряния?

Той преглътна.

— Да.

Тя се усмихна.

— Добре тогава. С такова предимство няма от какво да се притесняваш.

 

 

Сония не се изненада, когато откри, че Сери не я очаква под магазина за сладки, и че вместо него има съобщение с инструкции как да го намерят. Тримата с Дориен и Никея се бяха преоблекли като семейство и тяхната дъщеря, опиващи се да разширят търговията си в събирането и обработката на раг за производство на хартия. Съобщението ги отведе до една пивница, преминаха през малък пазар и баня, и накрая, когато се изкатериха навън от едно мазе, те се озоваха пред Сери, който си бе намерил спретнат и изненадващо добре украсен дом за през нощта.

Сония нямаше желание да го пита къде са обитателите на жилището. Навсякъде се виждаха следи от тях — от играчките, които се търкаляха на пода в спалнята, до недоизядената храна на масата. Намериха Сери в една затъмнена стая, седнал до прозореца. Гол ги бе пресрещнал в мазето и ги бе предупредил да не палят никакви светлини.

— Срещата трябва да се проведе в онази стая ей там, на втория етаж — им каза Сери, сочейки през прозореца.

Сония погледна натам и видя осветената от лампи гостна в къщата от другата страна на улицата. Уличката беше толкова тясна, че с няколко крачки можеше да се стигне до другата стая, стига да ги нямаше двете стени между тях.

Обсъдиха как да стигнат до другата стая и отхвърлиха най-очевидните маршрути. Сери нямаше как да прати никой достатъчно близо, за да провери за маршрути за бягство, без да рискува да бъде видян. Къщата, в която се намираха, бе най-близкото място, до което можеха да се доберат. Сега зависеше от магьосниците, щом срещата започне, да намерят начин да стигнат до отсрещната стая.

Сония успя набързо да стъкне план с Дориен и Никея, но не успя да го приведе в действие. Стаята остана празна.

Нощта преминаваше бавно и с всеки изминал час Сери ставаше все по-необщителен. Той говореше все по-малко и по-малко и накрая всички замълчаха, защото не искаха да изкажат на глас най-големите си страхове. Раменете им се отпуснаха, а лицата помръкнаха, когато стана ясно, че няма да има нито среща, нито залавяне на Скелин и на който и да е друг. Когато навън започна да се развиделява, Никея най-после наруши тишината.

— Какво мислите? Да приключваме ли срещата и да се вървим?

Всички се спогледаха, с изключение на Сери, който се взираше в нищото.

— Ще почакаме за новини — каза му Сония.

— Ако Аний е успяла да се измъкне или да изпрати съобщение до някого, къде ще е това? — попита Дориен.

Сери се намръщи още повече.

— Нямаше да дойде тук или да изпрати съобщение, за да не привлича нежелано внимание. — Той се изправи и движението му изглеждаше рязко след часовете на неподвижност и тишина. — Последвайте ме.

Те го послушаха. Върнаха се в мазето и обратно до банята. Там възрастната жена, която отговаряше за помещението, се приближи до Сери нервно и му подаде лист хартия.

— Съжалявам. Дойде преди няколко часа — каза тя. — Не знаех какво да правя с него. Никога не си ми казвал, че може да дойдат съобщения и къде да ги изпращам.

— Никога не съм очаквал да получаваш — каза той. — Но ти благодаря, че си го запазила.

Тя изглеждаше облекчена и бързо се върна в стаичката си. Сери прочете бележката и въздъхна облекчено.

— Тя е жива и здрава — каза им той. — Но са разкрили, че е шпионин. — Крадецът поклати глава. — Ще ми се да я пратя на уроци по писане. — Той им показа листчето хартия с две драскулки на нея. — Разработихме код, но това тук не разкрива много подробности.

 

— Можеш ли да се срещнеш с нея и да разбереш какво се е случило? — попита Дориен.

Сери кимна.

— Зависи от това какво знаят за нея, работодателят й и Крадецът, за когото той работи, и дали са тръгнали да я преследват. — Лицето му отново стана сериозно. — Веднага щом науча нещо, ще ви уведомя.

Сония постави ръка върху неговата.

— Дано си прав. И й предай нашите благодарности.

Той успя да изобрази лека усмивка.

— Това, след като хванем Скелин.

— Добре де, нека първо чуем какво има да ни каже, преди да определим всичко това като пълен провал. Може да има някаква информация, която да можем да използваме.

Той кимна.

— Тогава по-добре да ви отведа в Гилдията, преди да разкрият самоличността ви. — Той им махна с ръка. — Да вървим. Уредих някои неща.