Труди Канаван
Отстъпница (18)

Глава 16
Страхове и грижи

Когато каретата напусна Гилдията, Сония погледна към Ротан и забеляза замисленото изражение на лицето му.

— Какво има? — попита тя.

— Само допреди няколко месеца ти трябваше да искаш позволение, за да посетиш Дориен и семейството му — каза възрастният магьосник. — Сега никой не го прави на въпрос. Колко бързо се променят нещата.

Сония се усмихна мрачно.

— Да. Но също толкова бързо могат да се върнат към предишното си състояние. Нужен е само един нещастен инцидент и отивам да правя компания на Лилия.

Ротан изглеждаше засегнат.

— Тя умишлено се е опитала да научи черната магия.

— Така е. И се чудя дали е щяла да го направи, ако не е била замаяна от роета.

— Какво имаш предвид?

— Казват, че от него хората стават нехайни. Което е доста изкушаващо, ако имаш някакви тревоги, които искаш да забравиш за известно време, или се нуждаеш от малко лъжлив кураж, но освен това роетът премахва всички притеснения за последствията от действията ти — и като че ли го прави много по-ефективно от алкохола.

— Смяташ ли, че и други могат да направят същата грешка като нея?

— Само ако докато са под влиянието на роета, се натъкнат на някоя книга, която съдържа инструкции за овладяването на черната магия. Което зависи от това дали има и други такива книги. — Сония въздъхна. — Лорд Лейдън е нарушил закона, като не я е предал на Гилдията.

— Трябва ли да започнем да претърсваме частните библиотеки?

— Едва ли ще намерим нещо. Собствениците им ще скрият всичко подозрително веднага, щом се разчуе, че ще има претърсване, освен ако не знаят какво имат в библиотеката си.

Ротан кимна.

— Ще са необходими години да се прегледат щателно най-големите библиотеки — додаде той. — Имаме ли някакъв успех в издирването на убиеца на Лейдън?

Тя поклати глава.

— Очевидно още някой е научил черната магия. Или е това, или е бил Калън, а хората, които твърдят, че са го видели онази нощ, лъжат. Изненадана съм, че Оусън не ни е накарал все още да разчетем съзнанията си. — Каретата спря. Сония отвори вратата и изскочи навън, след което се обърна, за да изчака Ротан.

— Чух, че има достатъчно свидетели, които да докажат, че и двамата сте били на друго място, докато е било извършвано убийството, така че не е нужно разчитане на съзнанието.

Тя го погледна с изненада.

— Колко мило от негова страна, че ми го каза. Разчитането на моето или на калъновото съзнание не е нещо, което очаквам с нетърпение.

— Сигурен съм, че ще ти го каже, ако попиташ. Ще влизаме ли?

Тя се обърна към вратата на сградата. Гилдията я беше наела, за да се справи с недостига на стаи за магьосниците. Когато Дориен идваше сам, той отсядаше при баща си, но стаите на Ротан не бяха достатъчни за още двама възрастни с две поотрасли момичета.

Отвън сградата изглеждаше като самотен, макар и голям, семеен дом. Сония отиде до вратата и почука. Отвори й мъж с униформата на гилдийски прислужник. Той ги поздрави, отстъпи встрани и се поклони, докато те влизаха във фоайето. То представляваше богато украсена стая, със стълбище, водещо до втория етаж. Някога сградата бе дом на едно от богатите семейства на Домовете, но сега бе разделена на четири части, които осигуряваха подслон на четирима магьосници и семействата им. Първоначално идеята за разделянето на голямата къща бе отхвърлена, защото се смяташе, че магьосниците са твърде горди, за да делят сградата с други. Но по-късно тя придоби популярност сред младите магьосници със семейства от нисшите съсловия, които веднага забелязаха, че къщата осигурява много по-голямо пространство за децата им от стаите в жилищните помещения на магьосниците.

Слугата ги поведе по стълбите към голяма врата, която преграждаше някогашен вход към коридор. Той почука и когато Дориен отвори, мъжът се поклони и ги представи официално.

— Благодаря ти, Ротан — каза Дориен, докато въвеждаше Сония и Ротан в голямата гостна стая. Тилия и Илара седяха в две от креслата и Сония забеляза, че момичетата бяха облечени с дрехи в градски стил. — Добре дошли в новия ни дом. Той е четири пъти по-голям от къщата ни. Алина се тревожи, че ще свикнем тук и когато се върнем, ще ни е много тясно. Ето я и нея.

Съпругата му се появи на вратата и плесна с ръце със загрижено лице. Очите й се впериха в Сония, после се спуснаха към черната мания; лицето й придоби студено изражение и тя се извърна настрани. Когато Дориен я подкани да се присъедини към тях, жената се усмихна нервно. Двете момичета неохотно се изправиха и се поклониха, след което отстъпиха няколко крачки назад, докато възрастните си разменяха любезности.

— Как ти се струва тук? — попита Сония Алина.

Жената погледна към Дориен.

— Трябва ми време да свикна — отвърна тихо тя. — Предпочитам да готвя сама, но Дориен ми каза да оставя всичко на прислугата.

— А те къде готвят?

— В сутерена — отвърна Алина. — Готвят за всички семейства, които живеят тук. Като че ли тази вечер има повече слуги. Дано не е заради нас.

Дориен се усмихна.

— Лорд Бийгир също има гости — каза той и погледна към Ротан и Сония. — Елате в трапезарията.

— Трапезария, а? — Ротан се засмя и отвори уста да каже още нещо, но Дориен се намръщи, поклати глава и погледна към Алина, която се бе извърнала на другата страна. „Като че ли тя не се чувства добре в този лукс — помисли си Сония. — Дориен не иска Ротан да го подкача за това, за да не я накара да се чувства по-зле“.

Всички преминаха в стая с голяма маса и осем стола. В една ниша в дъното на стаята имаше гонг с размера на чиния. Когато насядаха, Дориен го погледна, чукчето му помръдна и в стаята се разнесе приятен звън. Алина сви устни и поклати глава.

Това може би изглеждаше като екстравагантна прищявка, но звукът подсказа на прислугата, че семейството е готово за вечеря. И наистина, веднага се появиха двама прислужници, които носеха подноси, отрупани с купи и чинии с храна. Когато подредиха всичко върху масата, те пъхнаха подносите под мишниците си и попитаха какви питиета да сервират. Дориен поиска вино и вода, и мъжете бързо се отдалечиха.

Той се отказа от старомодния обичай да обслужи лично гостите си и просто ги покани да започнат. Те напълниха чиниите си и започнаха да се хранят. Алина погледна към Сония със сериозно изражение на лицето.

— Как върви вашето търсене на отстъпника? — попита тя.

— Точно сега се е превърнало в изпитание на търпението ни — отвърна Сония. — Чакаме някаква информация. Добра информация, защото не искаме да застрашим източниците ни, като действаме прибързано.

— Имате предвид шпионина, който работи за другия Крадец? Дъщерята на вашия приятел?

Сония се поколеба, но се въздържа да погледне Дориен. Той разказваше на съпругата си повече неща, отколкото би й се искало. Колкото по-малко хора знаеха, че тя все още поддържа приятелски отношения със Сери, толкова по-добре, но дори и да се разчуеше, това нямаше да застраши ничий живот. Но ако бъдеше разкрита информацията, че Аний е дъщеря на Сери, определено щеше да застраши живота й.

— Да — отвърна Сония. — Това е опасна задача и аз знам, че приятелят ми се тревожи много за нея.

— Щом е опасно за нея… — Алина погледна към Дориен, изпъна се леко и се обърна отново към Сония. — Опасно ли е и за нас?

Сония примигна изненадано.

— Не.

— Но никой от нас не е магьосник. — Алина посочи себе си и дъщерите си. — Ами ако хората, които преследвате, открият, че Дориен ви помага и че има семейство, което живее тук, а не на територията на Гилдията? — Гласът й леко се повиши. — Какво ще им попречи да дойдат тук, докато Дориен го няма, и да ни заплашат — ако не и нещо по-лошо?

Сония се опита да прикрие изненадата си. Алина наистина се тревожеше. „А има ли причина за това?“ Сценарият, който беше описала, не бе невъзможен, просто малко вероятен. Само един изключително смел и коварен убиец или похитител би влязъл в дома на магьосник, особено в сграда, обитавана от няколко магьосници. „Някой, толкова смел и коварен, колкото убиеца на семейството на Сери?“ Може би, но това не беше тайното убежище на Крадец, където пазенето на тайната гарантираше, че никой няма да забележи нахлуването и да се притече на помощ.

— Мястото, където живеете, ще ви е от полза — каза Сония на Алина. — Това, че наоколо живеят и други магьосници означава, че дори Дориен да не е тук, има кого да повикаш на помощ или прислугата ще доведе някого. Един магьосник в дома е достатъчна спирачка, а тук има четирима. Което също така би затруднило външен човек да разбере дали всичките са вкъщи или не.

— Трябва да си изработиш правила, към които да се придържате — додаде Сония, когато Алина отвори уста да възрази. — Кого да пускаш в стаите си и кого не. Как да се пазиш, когато излизате в града. Какво да правиш, когато смяташ, че някой те следи или се опитва да влезе в къщата. — Сония погледна към Дориен, който кимна безропотно. — Сигурна съм, че вие двамата ще се справите.

Точно както Сония се бе надявала, вниманието на Алина се прехвърли върху Дориен.

— Ще се справим. — Тя я стрелна с поглед. — Благодарим за съвета.

— Колкото по-бързо открием Скелин, толкова по-скоро ще спреш да се притесняваш за това — каза Дориен.

Ротан измърмори нещо утвърдително.

— А ако не успеем, никой няма да е в безопасност.

— Какво ще стане, ако не го намерите? — попита Илара.

Сония погледна към момичето и се усмихна одобрително.

— Той иска да спечели контрола над… — Прекъсна я почукване по вратата.

Всички продължиха да се хранят, изпълнени с мълчаливо любопитство, докато Дориен отваряше вратата. Разнесе се друг мъжки глас и после вратата отново се затвори.

Стъпките му подсказаха, че той се връща. Дориен влезе в трапезарията и погледна към Сония.

— Съобщение за теб. Оусън иска веднага да се върнеш в Гилдията. Лейди Наки е изчезнала.

 

 

След еднодневно плаване Ачати, Денил и Тайенд стигнаха до малко пристанище северно от Арвис. Ачати беше уредил да прекарат нощта на брега, в имението на един ашаки, който отглеждаше рака. Ашаки Чакори беше изпратил карета, която да ги вземе от доковете. Миризмата на печени зърна започна да се усеща много преди да стигнат до имението.

За разлика от повечето сачакански домове, имението и работилниците към него не бяха обградени от стени. Главната къща се намираше в едната страна, а работилниците се намираха на няколкостотин крачки от нея. Над едната кръгла сграда се издигаше пушек, който оформяше тъмно петно на фона на огрените от луната облаци.

— Мой скъпи братовчеде — каза Ачати, когато приключиха с официалните запознанства. — Толкова се радвам да те видя отново.

Денил се изненада, че Ачати не им беше казал за роднинската си връзка с домакина им. Тъй като сачаканският му приятел бе поел отговорността за организирането на пътуването, струваше му се грубо да настоява за повече подробности.

Ашаки Чакори излъчваше сила, смесена със задоволство. Той произхождаше от стар и могъщ сачакански род, което му позволяваше да живее извън града и да се занимава с онова, което му доставяше най-голямо удоволствие — да отглежда и произвежда рака — без да рискува да изгуби позициите си сред атаките.

— Бащите ни бяха братя — обясни Ачати, забелязвайки любопитството на Денил. — По-младият наследи градската къща, по-възрастният — имението. — Той се обърна към Чакори. — Как са синът ти и съпругата?

— Кавори е в Елийн, проучва възможностите за търговия. Инаки е добре.

Ачати повдигна вежди.

— В Елийн? Как се развиват нещата?

— Не толкова добре, както се надявахме. — Той погледна замислено Тайенд. — Там смятат раката за питие на обикновените хора. Така ли е, посланик?

Тайенд кимна.

— Но популярността й расте, благодарение на магьосниците, които се завръщат след обучението си в Гилдията, където са започнали да я харесват.

Вниманието на Чакори се прехвърли към Денил.

— Значи в Киралия не е питие за обикновени хора?

— Беше — отвърна Денил с извинителен тон. — Но през последните двайсет години Гилдията започна да приема членове от всички съсловия. Магьосниците от нисшите съсловия запознаха останалите с раката и сега тя е изключително популярна сред учениците, които учат до късно през нощта.

— Сигурно — засмя се Чакори. — Има още един екзотичен продукт, приет от киралийците през последните години, който също започва с „р“, нали?

— Роет. — Денил поклати глава. — Той се превръща в голям проблем.

Ашаки Чакори кимна.

— Наскоро робите в едно от южните ни имения се сдобили с малко, незнайно как. Може би някой предприемчив търговец от Киралия го е пренесъл през планините. Роетът има обезпокоителен ефект, подбужда робите към бунт или към отказ от работа. Собственикът им забрани употребата му — и притежанието му, разбира се — и препоръча на всички да постъпят така.

— Добра идея — каза Денил. „И все пак… щом роетът ги подбужда към бунт, може би той ще се окаже ключът към премахването на робството в Сачака. Но след това страната ще изпадне в беда, тъй като голяма част от работната й сила ще стане напълно безполезна. Това може да бъде извършено единствено от безмилостен или отчаян враг, а ако Сачака започне да произвежда роет, как ли ще се отрази това на Киралия?“

— Искате ли да вечеряте или ще изчакате до по-късно? — попита Чакори. — Ако не сте изморени от пътуването си, бих могъл да ви разведа из имението.

Ачати погледна към Денил и Тайенд. Денил повдигна рамене, показвайки, че няма предпочитания. Тайенд кимна.

— И двете предложения са изкушаващи — каза Ачати на братовчед си. — Което ти е по-удобно.

Чакори се усмихна.

— Тогава първо ще ви разведа наоколо, защото съм поръчал специално ястие, което трябва да ври поне три часа.

Чакори ги поведе през къщата. Макар имението да не бе традиционно, заради липсата на външна стена, вътрешността на къщата и украсата й бе типично сачаканска. Главният коридор тръгваше от Господарската стая, където се бяха срещнали с Чакори, виеше се покрай две групи от стаи, но за разлика от Дома на Гилдията, той се разклоняваше, и коридорчето, по което ги поведе Чакори, ги отведе до задния вход.

Излязоха в големия двор и тръгнаха към работилниците. Пред двете високи кръгли сгради къщата изглеждаше малка и смирена. Миризмата на печени зърна рака беше много силна.

Чакори махна с ръка към сградите.

— Лявата е за съхранение и ферментация; дясната е за печене и пакетиране. — Той тръгна към склада и ги въведе през тежката дървена врата към осветена с фенер стая. Над главата му се появи светлинно кълбо, което разкри изцяло интериора.

Стаята беше разделена на части посредством дървени стени, които тръгваха от средата й. Робите бяха премахнали една от стените и наливаха голяма купчина зърна в съседното пространство. Друга група изсипваше зърна върху носилки. Един роб премина от едната група към другата, като очевидно ги надзираваше и Денил стреснато го разпозна. „Това е Варн!“

Чакори поведе гостите си към средата за помещението. При появата на господаря им, робите се хвърляха по очи на пода, а щом Варн се обърна, погледът му прескочи от Чакори към Ачати. Изненадан, той се поколеба за миг, преди също да падне по очи на пода.

Денил погледна към Ачати. Бившият господар на Варн изглеждаше изненадан и леко объркан, но бързо се взе в ръце.

— Надзирателят ти някога беше мой роб — каза той на Чакори.

Братовчед му кимна.

— Да. Мъжът, от когото купих Варн, ми каза, че някога ти е принадлежал. Той е добър работник.

— Така е. И е добър източник на сила. Знаеш ли защо го е продал Ворики?

Чакори сви рамене.

— Не знам. Подозирам, че е имал нужда от пари. Съжаляваш ли, че си го продал? Искаш ли да си го откупиш обратно?

Денил бе доволен, че стоеше зад двамата сачаканци и не можеха да видят потрепването му при начина, по който толкова спокойно обсъждаха продажбата на хора.

Ачати не отговори веднага.

— Изкушавам се и на моменти съжалявам, че го продадох, но не.

Чакори кимна, нареди на робите да продължат с работата си и започна да обяснява за съхранението и ферментационния процес. Денил потисна желанието си да понаблюдава дали Варн ще хвърля погледи към Ачати и дали те ще са укорителни. Не можеше да не си спомни как ги бе видял по време на търсенето на Лоркин, когато си мислеха, че никой не ги гледа и че никой няма да забележи очевидната им привързаност и споделеното желание. Но какво му беше казал Ачати по-късно?

— Само когато знаеш, че другият винаги може да те напусне, можеш да оцениш, когато избере да остане.

Затова ли беше продал Варн? Дали бе заподозрял, че обожанието на роба е престорено? Или го бе разбрал след разчитането на съзнанието му?

Когато Чакори приключи с обясненията, той ги покани да разгледат помещението. Обиколиха отделенията за съхранение и огледаха блестящите зърна. Наблизо се виждаше купчина почистени листа, които приличаха на удължени купички. Когато се изравниха с Варн и робите, които товареха ферментиралите зърна, Денил се обърна към домакина им.

— Как изглеждат растенията рака? — попита той.

Чакори се усмихна, доволен от въпроса.

— Те представляват малки дървета, наполовина на човешки ръст. Зърната се образуват в шушулки — като тези. — Денил тръгна след сачаканеца, който се запъти към купчината листа, но Ачати изостана зад тях. Чакори вдигна две шушулки и ги подаде на Денил и Тайенд. Те бяха дебели и гъвкави, като кожа на горан.

— Произвеждате ли нещо от тях? — попита Тайенд.

— Давам ги на съседа ми, който ги насича на дребно и ги разпръсква из полето си. Кълне се, че прогонват насекомите и карат растенията да растат по-бързо. — Чакори сви рамене.

— Приличат на малки лодчици — отбеляза Тайенд. — Или могат да се използват като купи. Горят ли? Пушекът мирише ли на рака?

Денил погледна назад към Ачати. Приятелят му разговаряше с Варн. Очите на роба бяха наведени, но той се усмихна леко и кимна. Ачати изглеждаше облекчен. Денил се обърна и видя, че той потърква вътрешността на шушулката си.

— Обувки — промърмори той. — Чудя се дали не бихте могли да правите обувки от тях.

Ачати застана до Денил.

— Не бих се разхождал дълго с тях.

— Да. Прав сте — съгласи се Тайенд. Той върна шушулката на Чакори, който я хвърли върху купчината.

— Така — рече сачаканецът. — Сега нека ви покажа процеса на печене.

 

 

Лоркин откри нещо, което не знаеше никой в Гилдията, може би дори собствената му майка.

Периодичното източване на енергията причинява ужасно главоболие.

Похитителите му му пречеха да се възстанови магически, като на равни интервали източваха от енергията му. Така той не можеше дори да свали превръзката от очите си. Дори да имаше достатъчно сила да се движи, няколкото опита да свали превръзката чрез търкане на главата си в стената доведе само до няколко удара и звън в ушите.

Липсата на енергия не му позволяваше и да успокои болката в завързаните му зад гърба ръце през часовете, прекарани в лежане на студения, неравен под. Но не това му пречеше да изпрати мисловен зов. Причината бе друга. Мисълта, че някой може да е блокирал магията му, докато е бил в безсъзнание, го караше да се чувства уязвим и осквернен, докато не му хрумна, че ако не можеше да използва силата си, те нямаше толкова често да източват енергията му.

Часовете минаваха, дълги и ужасни.

Не му оставаше нищо друго, освен да мисли и да се опита да намери изход от затрудненото си положение. Похитителите му най-вероятно бяха членове на фракцията на Калия. Едва ли в Убежището живееха външни лица, макар че мисълта за това не му се струваше чак толкова невероятна. Може би Гилдията бе организирала спасяването му, вербувайки недоволни Изменници или обещавайки им нещо — като познанието за лечителството, например — в замяна на спасяването му. Може би сачаканският крал имаше шпиони и тук, и искаше да изкара Лоркин от Убежището, преди да го нападне.

Проблемът бе, че и в двата случая не виждаше смисъл да го отвличат по този начин.

„Най-вероятно виновниците са от хората на Калия“ — реши окончателно той.

Каза си, че не биха посмели да го убият, но продължаваше да се притеснява, че може да греши. Убийството на Изменник се наказваше със смърт, ала фракцията на Калия сигурно щеше да посочи, че той не е истински Изменник. Може би някой от тях се беше съгласил да поеме вината и да се жертва, за да освободи Убежището от присъствието му.

Когато се запита какво ли искат от него, отговорът накара сърцето му да затупка по-бързо, едновременно от страх и гняв.

„Каквото и да смятат да правят с мен, те възнамеряват да разчетат съзнанието ми. И когато го направят, ще изровят всичко, което знам за лечителството“.

Това го накара да се зачуди какво би направил, ако поискат това познание в замяна на живота му. Едва ли щяха да го направят, тъй като не беше необходимо да го карат да им сътрудничи, но докато основите на лечителството можеха да се усвоят при едно разчитане на съзнанието, нищо не беше в състояние да замени опита и практиката.

„Ако го направят… ще им го дам ли? Опазването на познанието по-важно ли е от опазването на живота ми?“.

Понякога си мислеше, че не е. Не му харесваше да укрива от тези хора познание, което би могло да спасява животи. Не можеше да ги обвинява за това, че са използвали нечестни тактики, за да го спечелят. Но той нямаше право да вземе това решение. Познанието бе на Гилдията. Очакваше ли тя от него да умре, за да защити правото й?

„Наистина ли трябва да зачета авторитета на Гилдията? Казах на Денил, че всички трябва да се държат така, сякаш съм я напуснал. Сериозно ли говорех? Считам ли се все още за магьосник от Гилдията?“

Похитителите не му оставиха много време да размишлява върху това. Звукът на отваряща и затваряща се врата отново накара сърцето му да затупка бързо. Лоркин чу стъпки. Нещо в ритъма им събуди гнева му. Той щеше да разпознае тези бърза, отсечена походка навсякъде.

Калия.

— Къде беше? От часове го пазим тук — оплака се някаква жена. Едната от пазачките, които го надзираваха и източваха силата му, предположи Лоркин.

— Не можах да дойда по-скоро. Наблюдават ме — отвърна Калия.

— Естествено. Някой друг би трябвало да свърши това — посочи втората пазачка.

— Аз съм лечителката на Убежището — отвърна хитро Калия. — Моят е отговорността да осигуря на хората ни най-доброто лечение.

Двете жени не отвърнаха нищо. Стъпките се приближиха. Лоркин чу изпукването на стави. Кожата го засърбя под превръзката на очите. Нещо хладно и живо докосна челото му. Той инстинктивно се дръпна от ръката. Внезапно нещо стисна главата му и я притисна към пода. Грубата повърхност болезнено натърти тила му. Хладното докосване отново се появи.

Той почувства нечие присъствие, което витаеше около съзнанието му. Усети как то с лекота се плъзва в ума му. Макар това да засили главоболието му, той се опита да се бори с волята, която се зарови в спомените му. Но всичко беше безполезно. Нищо не можеше да спре търсенето и изследването на алчното съзнание.

— Няма да ти се размине — каза той на посегателката. — Ако използваш магия, за да изцеляваш хората, те ще разберат, не си откраднала познанието от мен.

— Но ти ми го даде доброволно — отвърна Калия. — Точно преди да си заминеш за дома. Разбира се, аз ще им кажа, че съм се опитала да те разубедя. Че съм ти казала да изчакаш, докато ти намеря водач, защото иначе ще измръзнеш до смърт. Но тъй като си просто един надменен киралиец, ти просто си отказал предложението ми. Така че сам си виновен за смъртта си.

— Няма да ти повярват.

— Разбира се. Но ще трябва да го приемат, защото няма да има свидетели.

Лоркин усети как отчаянието заплашва да подкопае самоконтрола му. Той го отблъсна настрани и се опита да разсее Калия с други мисли, когато тя отново се гмурна в спомените му, опитвайки се да изкара на повърхността познанието на магическото изцеляване. Жената не му обърна никакво внимание, жадуваща да научи онова, което знае той. Едва след като задоволи любопитството си, тя се впусна да блуждае безцелно. И това изкара на повърхността спомени и факти, които той би искал да скрие от нея.

Съзнанието е предател и не се нуждае от много подтикване. Обикновено той би могъл да скрие тези спомени зад въображаеми врати в ума си и да ги скрие от останалите. Обикновено магьосникът, който бе влязъл в съзнанието му, щеше учтиво да заобиколи тези врати. Но не и Калия.

Тя се зарови в спомените от детството му в Гилдията, развеселена от това как му се присмиваха заради нисшия произход на майка му и това, че не е била омъжена; възликува, щом научи как сърцето му бе разбито от първата му любов, Берия; погледна с насмешка на очакванията, че той трябва да направи нещо героично като баща си; и с презрение на привличането му към Тивара…

Някакъв звук разруши концентрацията на Калия. Слухът на Лоркин му подсказа, че е бил силен, но тъй като вниманието му бе заключено в съзнанието му, той не можа да го усети. Внезапно отново се озова във физическия свят. Сетивата му се активизираха.

— Какво? — сопна се Калия.

— Проследили са те. Успяхме да им отвлечем вниманието, но предполагаме, че скоро ще се досетят.

Последва мълчание. Лоркин чуваше дишането на Калия.

— Готова ли си? — попита едната пазачка.

— Може би — отвърна Калия с несигурен тон, който го накара да настръхне. — Изправете го. Знам идеалното място, където да го скрия.

Лоркин усети как два чифта ръце го изправят на крака. Виеше му се свят, макар причината да бе липсата на храна и вода. После го побутнаха напред и той се озова в тясното пространство на някакъв коридор.