Труди Канаван
Отстъпница (16)

Глава 14
Планове

Лилия се огледа, без да е сигурна дали е будна или сънува. Известно време лежа неподвижно, след което заключи, че сигурно е будна, защото в стаята нямаше усещане за надвиснала опасност, каквото бе имало в съня й.

Нищо не помръдваше, нищо не се промени, нищо не издаде звук. „Аха. Сбърках. Усеща се някаква заплаха, но тя е по-прикрита и зловеща. Заплахата, че нищо няма да се случи. Заплахата от безкрайни, монотонни часове, които продължават в бъдещето“.

Това бе заплахата от скуката и изгубените години. От това никога да не обича или да не бъде обичана от друг. Да бъде забравена.

И все пак можеше да е по-лошо. Когато огледа стаята, тя забеляза удобните, качествени мебели. Малко затвори изглеждаха така. Може би дори само този. Храната, която бе получила предишната вечер, беше същата, ако не и по-добра от онази, която получаваше в столовата на Университета. Пазачите бяха учтиви и поне изглеждаше като че ли я съжаляваха. Може би тя им напомняше за собствените им дъщери.

„Обзалагам се, че дъщерите им никога не се забъркват в такива проблеми“.

Лилия потрепна, припомняйки си кратката среща с нейните родители, които бяха пристигнали в Гилдията, за да я видят, преди да бъде затворена в Наблюдателницата. Тя бе твърде замаяна, за да каже нещо повече. Помнеше, че не спираше да се извинява. Майка й я беше попитала просто: „Защо?“, а тя не можа да й отговори. Как да каже на майка си, че е влюбена в друго момиче?

Имаше много сълзи. Споменът й се струваше по-болезнен, отколкото бе самата среща. Тя стана и се облече, просто за да се поразсее. Дъхът й излизаше на облачета в студения въздух. Някой беше решил, че тя трябва да се облича с обикновени панталони и туника, каквито носеха повечето прислужници, само че ушити от по-качествен плат. Бяха й оставили и топла долна риза. Мантията, дори и да й бяха позволили да я носи, не беше достатъчно дебела, за да я пази добре от студа. Тя потрепери и внезапно остро усети липсата на магията си.

В стаята бе инсталиран мангал с комин, който изнасяше дима извън стените на сградата. До него бе струпана купчина дърва и борина. Тя предположи, че тъй като Наблюдателницата бе построена за магьосници, в нея не бяха изграждани камини и димоотводи. Когато пазачите бяха заели местата си, те бяха решили, че мангалите са най-лесния немагически начин за поддържането на топлина в стаите.

Бяха й осигурили запалителни клечки, така че тя се захвана да запали мангала. Не се опита да използва силата си, убедена, че блокадата, която Черната магьосница Сония бе поставила в съзнанието й, е непробиваема, и опитът да я пробие няма да е особено приятен. Почти не помнеше как бе поставена. Мозъкът й бе изтръпнал от сътресението.

„Сония ми зададе няколко въпроса — спомни си тя. — Не успях да й помогна кой знае колко, но тя се опитваше да помогне. Или поне да разбере кой е убил бащата на Наки“.

Дали Гилдията щеше да се откаже от разследването, след като вече я беше затворила? Лилия се надяваше, че не. Макар Наки да не харесваше пастрока си, тя очевидно бе разтърсена от смъртта му. Заслужаваше да разбере какво се бе случило наистина.

„И най-вече защото се намира в опасност. Този, който е убил баща й, може да тръгне след нея“.

Сърцето на Лилия затупка по-бързо, но тя вдиша дълбоко и си каза, че Наки може да се грижи за себе си. Ала всъщност не бе убедена в това. Как щеше да се защити, когато изпадне в омаята на роета?

„Е, аз поне няма да имам проблеми с това. Край с роета тук, в затвора“.

При тази мисъл Лилия изпита силен копнеж. Тя поклати глава. Не че имаше нужда от роета. Нито го искаше толкова силно. Но той щеше да й помогне да забрави всичко. Да не се тревожи за нещата, които не може да промени или направи. Да спре да се чувства толкова глупаво, че се е съгласила да опита инструкциите в книгата за черната магия. Да спре да се притеснява дали Наки е в опасност. Може би дори да угаси любовта, която изпитваше към нея. Нали поетите и песнопойците казват, че любовта носи само болка?

Ако не беше обичала Наки, тя щеше да изпитва ненавист към момичето, което ги беше забъркало в тази каша. „Проблемът е, че безразсъдството й е част от онова, което обичам в нея. Макар че може би вече не го харесвам толкова“.

Мангалът беше малък и кожата й настръхна от студа. Лилия се изправи, уви раменете си с одеяло и закрачи напред-назад из стаята. Постоя край тесния прозорец, загледана в гората. Това бе същата гора, която стигаше до сградите на Гилдията. Никога не я беше изследвала. Тя бе израснала в града и перспективата да влезе сред дивата, пълна с животни маса от дървета й се струваше странна и малко плашеща. От високата си позиция — намираше се на втория етаж в кула, построена върху хребета, надвиснал над гората — тя можеше да види, че пространствата между дърветата бяха пълни с мъртви стебла и растителност. Опита се да си представи как някой човек ще може да премине през гората, без да се препъне. „Сигурно много бавно“.

Когато й омръзна да гледа към гората, тя започна внимателно да оглежда предметите в стаята. Всички бяха много практични. Нямаше никакви книги, нито хартия или пособия за писане. Тя се зачуди, дали ако помоли пазачите, щяха да й донесат?

Вратата към коридора бе направена от тежко, качествено дърво. Малкото стъклено квадратче очевидно бе монтирано допълнително, за да може пазачите да проверяват къде се намира затворникът, преди да отворят вратата. Между нейната стая и съседната имаше врата. Предишната нощ се бе опитала да я отвори с надеждата, че ще се озове във втора стая — може би по-уединена баня — но дръжката не помръдна. Сега отново се приближи до нея, чудейки се какво ли има от другата страна. С любопитство притисна ухо към дървото.

За нейна огромна изненада дочу глас. Женски глас. Не можеше да разбере какво казва жената, но звукът беше доста мелодичен. Може би тя пееше.

Почукване по вратата я сепна и тя подскочи. Досети се, че е била наблюдавана как подслушва на вратата на съседката си, и бързо се отдалечи от нея.

Входната врата се отвори и в стаята влезе един усмихнат пазач с поднос в ръцете си. Той беше млад — може би само няколко години по-млад от нея. В подноса се виждаше типичната киралийска закуска.

— Добро утро, Лилия — каза той и постави подноса върху малката маса. — Добре ли спа?

Тя кимна.

— Топло ли е? Искаш ли още одеяла?

Тя кимна, но после поклати глава.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — Поведението му бе доста мило за човек с униформа, която обикновено се свързва с власт и сила.

Тя се замисли. „По-добре да се възползвам от предложението. Ще бъда тук още доста дълго време“.

— Книги?

Усмивката му се разшири.

— Ще видя какво мога да намеря. Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Човек много лесно може да ти угоди. Онази в съседната стая иска конци от риберова вълна, за да си прави одеяла и шапки.

Лилия погледна към стената, която я разделяше от пеещата й съседка.

— Кой…? — започна тя.

Усмивката на пазача внезапно се стопи и той се намръщи.

— Лорандра. Магьосницата–отстъпница, която Черната магьосница Сония залови. Странно изглеждаща жена, но учтива и послушна.

Лилия кимна. Тя беше чула за отстъпничката. Синът на жената също беше магьосник, но още не го бяха заловили. Работел за някой Крадец или нещо подобно.

— Името ми е Уелър — каза пазачът. — Ще се грижа да ти е удобно, докато си в Наблюдателницата. Ще ти донеса някои книги. Междувременно — той кимна към подноса — малко храна ще ти помогне да се стоплиш.

— Благодаря — успя да промълви тя. Той скимна, отиде до вратата и преди да я затвори, отново й се усмихна.

Въпреки приятелското и учтиво отношение, ключалката изщрака твърдо и решително. Лилия въздъхна, седна и започна да се храни.

 

 

Когато на сутринта Лоркин се върна в лечебницата, Калия го посрещна в лошо настроение. С неутрален тон и безизразно лице му съобщи, че възрастната жена, болна от ледена треска, е починала през нощта.

Тя не каза нищо за Велила, но той скоро забрави за среднощното изцеляване, защото започна да се притеснява за това как ще реагират Изменниците на смъртта на възрастната жена. Приготви се да посрещне обвиненията и критиките.

Такива не последваха. Часовете минаваха, но единственото, което казваха пациентите и посетителите в лечебницата бе, че жената и без това е била много възрастна и макар наистина да е тъжно, че е починала, това е можело да се очаква. Никой не хвърляше обвинителни погледи към Лоркин. Дори Калия да се изкушаваше да намекне, че той би могъл да спаси възрастната жена, тя се въздържа да го направи.

Но момчето не се развиваше добре и когато с наближаването на вечерта Лоркин започна да чувства умора заради недостатъчния сън, родителите му пристигнаха и казаха, че ще си го приберат.

Калия го стрелна с присвити очи и Лоркин усети как по гърба му полазват тръпки. Той се опита да изглежда изненадан или поне уморен и неадекватен. Тя не каза нищо и настоя да придружи семейството.

„Дали ще попадна на засада по пътя към мъжкото отделение? — зачуди се той. — Колко ли време ще мине, преди Калия да разбере какво става? Ако вече не е разбрала, естествено“.

Той изтегли малко магия, облекчи умората в тялото си и се върна към задачата, с която бе зает, преди да пристигне семейството. Не след дълго чу стъпки към входа и се обърна да види кой е новият пациент.

Ивар се усмихна, кимна на Лоркин, огледа стаята и се приближи до него. Носът му бе червен, а очите — подпухнали.

— Идваш тъкмо навреме — каза Лоркин.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ивар и примигна невинно. После се закашля. — Уф — рече той. — Мразя ледената треска.

— Ти имаш ледена треска?

— Имам възпалено гърло.

Лоркин се засмя, махна с ръка на Ивар да го последва и тръгна към лекарствата за деня, които Калия бе изнесла от склада.

— Къде е Калия? — попита той.

Ивар сви рамене.

— Тръгна нанякъде. Не видях къде точно. Видях, че излезе и веднага дойдох.

Лоркин подаде на приятеля си малко количество от чая.

— Знаеш ли как да го пиеш?

— Разбира се. Взимам го всяка зима откакто се помня.

— Но ти си магьосник — каза Лоркин. Не че магьосниците в Гилдията не се разболяваха, но се възстановяваха много бързо. Дори Ивар да имаше ледена треска, Лоркин нямаше да се изненада, ако на следващия ден магьосникът се събудеше напълно здрав.

Ивар се огледа.

— Как върви?

— Малко по-добре. Скоро пациентите ще започнат да намаляват, най-вече защото няма да останат незаразени хора.

— Бях започнал да си мисля, че тази година ми се е раз…

— Лоркин.

Двамата се обърнаха и видяха застаналата на прага Калия. Тя скръсти ръце и тръгна към него, а отсечените й стъпки отекнаха в стаята. Очите й бяха присвити, а устните свити в тънка линия.

— Ох — изпъшка Ивар. Когато Калия се приближи, той отстъпи назад. Тя се приближи малко по-близо от приетото до Лоркин и впери поглед в лицето му.

— Ти ли излекува Велила с магия? — попита жената бавно и с нисък глас, но достатъчно високо, за да я чуят всички в стаята.

Разнесе се шумолене на дрехи. Всички пациенти и гости се извърнаха, за да наблюдават сблъсъка им. После настъпи тишина.

— Да — отвърна Лоркин. — С разрешението на родителите й — додаде той.

Очите на Калия се разшириха, после тя отново ги присви.

— Значи си отишъл в стаите им без мен, въпреки моята заповед…

— Не — прекъсна я той. — Не съм ходил в стаите им.

Бръчката между веждите й стана още по-дълбока. Тя отвори уста, за да каже нещо, но я затвори, без да каже нито дума. Вирна брадичка и го изгледа надменно, преди да се завърти на токчетата си и отново да излети навън.

Щом излезе, в стаята се надигна мърморене. Лоркин погледна към Ивар, който му се усмихна в отговор.

— Тя е ядосана. Много, много ядосана. Но ти го очакваше, нали? Магическото изцеление получи ли се?

Лоркин се намръщи.

— Съдейки по реакцията й, може би да.

— Нима не знаеш? — В гласа на Ивар се промъкна изненада.

— Не. Магическото изцеление не може да лекува всичко. Треска от този тип може да се окаже фатална, ако тялото на пациента е неспособно да се бори с нея. Магията може само да изцели нанесените щети и да възстанови част от силите му.

Ивар поклати глава.

— Ако поддръжниците на Калия знаеха това, те може би нямаше да са склонни да си играят тази игра на изчакване с теб.

— Ами надявам се, че им е харесала — отвърна рязко Лоркин. — Защото аз не обичам да си играя с живота на хората.

Ивар го погледна замислено и кимна.

— Ако момичето оживее, поне ще те накара да се почувстваш добре.

Лоркин въздъхна.

— Да. — Той погледна към приятеля си. — Предполагам, че няма да можеш да провериш как е?

Приятелят му се изправи.

— Мога. Ако случайно Калия вече се е върнала, ще ти намигна, ако всичко е наред, ще свия рамене, ако още не е сигурно и ще си събера погледа, ако нещата не вървят на добре. — Той се ухили. — Успех.

Ивар се обърна и тръгна към коридора. Лоркин го изпрати с поглед, но някой го повика по име и вниманието му отново се насочи към пациентите.

 

 

— Болницата в Западния квартал има малко местни пациенти — обясни Сония, докато двамата с Дориен вървяха по главния коридор. — Но тя е пригодена предимно за чужденци, тъй като се намира близо до Пристанището и пазара.

Дориен се засмя.

— Предполагам, че те нямат болници в своите държави.

— Всъщност някои от Обединените земи имат — каза му тя. — Вин и Лонмар са разкрили по няколко, а Лан е в процес на отваряне на първата. Уреждат ги или лечители, които са се вдъхновили да отварят болници навсякъде или местни лечители, които искат да помагат на съгражданите си по същия начин като Киралия.

— Но не и в Елийн?

Тя поклати глава.

— Не, че не са опитвали. Елийнският крал не им позволява. Страната има своя гилдия на лечители–немагьосници, която е основана много преди нашата Гилдия. Те не са особено доволни, че магьосниците ще им отнемат хляба. Така. Стаите за лечение тук са разположени по почти същия начин…

Сония отиде до вратата с нужния номер. Тя почука тихо. Скоро вратата се отвори и пред тях се появи ухиленото лице на една от лечителките от Северния квартал.

— Хайде, влизайте — каза Силия, махвайки им с ръка, след което затвори вратата зад гърбовете им.

Стаята приличаше на онази в Северния квартал. В средата бе разположена маса с два стола за пациента и придружителя му, и място за лечителя срещу тях.

Вместо лечител, там ги очакваше Сери. Той се усмихна, но позата му бе изгърбена и напрегната. Погледът му се отмести от Сония към Дориен.

— Значи това е новият ти помощник и телохранител? — попита той.

Сония тихо изсумтя.

— Помощник, да. Колкото до това кой на кого е телохранител… — Тя погледна към Дориен, който се усмихна накриво. — Ще видим как ще се развият нещата. Сери, това е Дориен. Дориен, това е Сери.

Двамата мъже си кимнаха учтиво.

— Отдавна ли ни чакате? — попита Дориен.

Сери сви рамене.

— От известно време. Дойдох по-рано.

— За да огледате мястото?

— Разбира се.

— Как вървят делата ти? — попита Сония.

Усмивката на Сери се стопи и той внезапно придоби изпит и изморен вид.

— Не много успешно. Добре, че скътах доста средства, в случай че настъпят подобни времена.

— Дълго ли ще продължи?

Той се намръщи.

— Поне година. Изкушавах се да оставя всичко на теб и да се махна от града, ако не беше… — Крадецът разпери ръце.

„Аний — помисли си тя. — Дано успее да се измъкне, без да предизвика подозрения“. Сери беше получил съобщение, че Аний ще посети един от тукашните лечители. Можеха само да се надяват, че наистина го е изпратила дъщеря му, а не се опитват да му поставят капан. „И затова двамата с Дориен сме тук“.

Те поговориха още няколко минути. Тя бе предупредила Дориен да не задава въпроси за делата на Сери и за щастие той послуша съвета й. Колкото по-малко неща знаеше, толкова по-малка бе опасността да наруши някой закон.

Почукване по вратата накара и тримата да се обърнат. Сония отиде до вратата и я открехна. Тя въздъхна с облекчение, когато видя отвън Аний и Силия. Отвори вратата широко, благодари на Силия и пусна Аний вътре.

Сери стана и огледа покровителствено дъщеря си.

— Добре ли… всичко ли е… Това оток ли е?

— Добре съм — отвърна Аний. — Казах на Рек, че според мен съм си счупила китката по време на тренировките и няма да е зле да я прегледат. Един ранен телохранител не може да се справи добре с работата си.

— Какво ти е дал да охраняваш?

Тя се усмихна.

— Любовницата му. Тя, изглежда, си мисли, че „телохранител“ означава „прислужник“ и аз доста се забавлявам, докато се опитвам да я убедя в обратното.

Сери отново седна.

— Така. Какви новини ни носиш?

Аний огледа стаята и престорено се нацупи.

— Нима компанията ми не е достатъчна? Не ти ли липсвам?

— Нямаше да рискуваш да се срещаш с нас, ако нямаше някакви новини.

Тя завъртя очи и въздъхна.

— Можеше поне да се престориш, че ти липсвам. — Тя скръсти ръце. — Добре, оказва се, че наистина имам новини. Знам със сигурност, че Джеми дава на Рек задачи, с които прави услуга на Скелин.

— Джеми е Крадец — промърмори Сония на Дориен.

— Кое животно се нарича „джеми“? — попита я той шепнешком.

— Крадците вече не си избират животински псевдоними.

— Аха.

— Колко често? — попита Сери дъщеря си.

— Много. — Очите на Аний проблеснаха. — След няколко седмици има доставка на роет. Бих могла да се опитам да разбера къде. Но не знам дали Скелин ще бъде там.

— Но хората му ще бъдат, нали? — попита Дориен.

Аний кимна.

Магьосникът погледна към Сония и очите му проблеснаха от възбуда.

— Значи ще ги хванем, ти ще им прочетеш съзнанията и ще разберем къде е Скелин. — Той се намръщи. — Чакай… това означава, че ще нарушиш закона за черните магьосници, нали?

Тя поклати глава.

— Оусън разреши на мен и Калън да разчитаме съзнания, ако се наложи. Но истинският проблем е дали хората на Скелин знаят къде се намира той? Може да се окаже, че ще разкрием Аний за нищо.

— Хм — рече Сери и погледна към дъщеря си. — Макар да предпочитам да си те върна, по-добре да изчакаме, докато научим за някоя среща, на която Скелин със сигурност ще се появи.

Аний сви рамене.

— Ще се ослушвам. Не може да не се появи нещо подходящо.

Те продължиха да обсъждат стратегиите и начините за свръзка, докато на вратата не се почука.

Силия докладва, че някои са забелязали доста продължителната консултация. Аний се сбогува с баща си и излезе. Сери също тръгна към вратата, но въздъхна и се обърна към Сония.

— Някакви новини от Лоркин?

Тя потрепна, изпълнена с тревога, и поклати глава.

— Но Денил съобщи, че Изменниците може би ще се съгласят да си разменяме съобщения, затова аз му пратих едно за всеки случай.

— Все е нещо — каза той, усмихвайки се измъчено.

Тя кимна.

— Ще разведа Дориен наоколо. Радвам се, че те видях, Сери. Грижи се за себе си.

— Ти също — отвърна той.

След като двамата с Дориен излязоха от стаята, Силия се вмъкна вътре, за да изведе тайно Сери от болницата. Сония поведе Дориен по коридора към склада.

— Това беше един много притеснен мъж — каза той, оглеждайки се дали са сами.

— Да — съгласи се Сония.

— Като се замисля за дъщерите си, не знам дали бих могъл да изпратя, която и да е от тях да шпионира за мен.

— Да, но не може да се каже, че той я е изпратил. Тя сама го направи. Аний е една много решителна млада жена.

Дориен я погледна замислено.

— Тя е израснала в някой от бедните квартали на града, нали? И сигурно не й е било лесно, като дъщеря на Крадец.

— Момичето не отрасна под негова защита. Когато майка й го напусна, тя взе Аний със себе си. Тя беше горда жена и не прие помощта му дори когато бяха в особено окаяно положение. Аний порасна бързо, но поради съвсем различни причини.

— И все пак, когато си изгубил жена и деца, а после виждаш как дъщеря ти се излага на опасност… — Той поклати глава.

— Затова трябва да сме много внимателни. Трябва да сме сигурни, че когато открием Скелин, в никакъв случай няма да изложим Сери и Аний на опасност.

Дориен кимна утвърдително. „Добре — помисли си Сония. — Бях започнала да си мисля, че умира от нетърпение да се докаже и е готов да се вкопчи в първата появила се възможност. Сега ще обмисли рисковете, преди да действа“.

Тя се надяваше, че с помощта на Аний скоро ще се появи по-добра възможност — и то не само защото трябваше да заловят Скелин. Сери изглеждаше така, сякаш не бе спал от месец.