Труди Канаван
Отстъпница (32)

Глава 30
Изборът

Лилия се отпусна в стола, погледна към купчината книги и хартия върху бюрото си и въздъхна. Сутринта, преди първия й учебен час след овладяването на черната магия, тя се беше срещнала с Директора Джерик. Той й каза, че е разговарял с учителите и е събрал упражнения, практически задачи и есета, които да изравнят нивото й с това на съучениците й. Тъй като Лилия бе пропуснала зимните изпити, тя трябваше да се подготвя и за тях. Струваше й се твърде много работа за два месеца отсъствие от Университета, особено когато се налагаше да учи не само това, а и редовните си уроци. Следващите няколко седмици щяха да бъдат изключително натоварени.

Поне щеше да учи в стаята си, където бе тихо и лудориите на съучениците й нямаше да й пречат. След днешните уроци тя подозираше, че ще е много благодарна за това. Останалите ученици не й обръщаха никакво внимание, освен когато й хвърляха мрачни, пълни с подозрение погледи. Старите й приятелки показаха ясно, че вече не искат да имат нищо общо с нея. Дали накрая щяха да забравят какво бе сторила или щяха да продължат да показват неодобрението и страха си по други, далеч по-неприятни начини?

От гостната стая се разнесе приглушено тупване, което я накара да подскочи. Тя стана с разтуптяно сърце и отиде до вратата на спалнята си. Притисна ухото си към нея и внимателно се ослуша.

И потрепна при последвалото силно почукване.

— Лилия? Там ли си?

Щом чу познатия глас. Лилия грейна и отвори вратата.

— Аний!

Високата девойка й се ухили, отстъпи назад и се завъртя с разперени ръце. Лилия се усмихна, когато разпозна дългото черно кожено палто, което й бе изпратила като благодарствен дар. За нейно облекчение то прилягаше идеално. Всъщност така Аний изглеждаше още по-поразително от преди.

— Обожавам го — каза девойката.

— Отива ти — рече Лилия.

— Знам — съгласи се Аний, докосвайки ръкавите. Лилия се засмя на щастливата й суетност. — Сери ти благодари за ножовете.

— Сония ми помогна да ги избера.

Аний се засмя.

— Да, тя познава точно вкусовете му. — После погледна замислено Лилия. — Нали знаеш, че Сония и Сери са приятели от детинство?

Лилия поклати глава.

— Не. Знаех, че тя произхожда от някогашните коптори и че по време на нашествието е работила с Крадците.

— Да, Сери е бил основният й контакт с тях. Акарин го наел да му помага в преследването на сачаканските шпиони.

— Значи през всичките тези години те са поддържали връзка?

Аний сви рамене.

— Сигурно. Когато Сери ми обясни как да стигна дотук, аз го попитах защо си е правил всичкия този труд. Той ми обясни, че доскоро Сония не е имала право да напуска земите на Гилдията — също както теб сега. Единственото място, където е можела да ходи, са били болниците.

— Какво имаш предвид под „всичкия този труд“?

Аний съблече палтото.

— Ами пътят дотук включва доста катерене, освен това тунелите напоследък често се срутват. Ако не се криеше от Скелин, той би направил нещо по въпроса. — Девойката хвърли палтото на облегалката на стола, после се поколеба и го погледна внимателно. — Проклятие. Гърбът му се е одраскал, докато съм се изкачвала насам.

Лилия седна на един от столовете, а Аний се тръсна на съседния.

— Сония ми каза, че когато Сери си тръгва, тя се прибира в спалнята си, за да не го вижда откъде минава, така че аз ще трябва да направя същото и за теб.

Аний кимна.

— Той ме посъветва да постъпим така.

— Звучи ми като че ли смяташ да го правиш редовно.

— Така е. — Аний се усмихна. — Стига да го искаш.

Лилия кимна.

— Много. Изгубих всичките си приятели. Съучениците ми не искат да говорят с мен. Наки я няма. Мисля, че никой няма да иска да ми е приятел сега — тя вдигна ръце, показвайки черните ленти на ръкавите си, — когато знаят, че владея черната магия. Дори и да искат, родителите им ще им попречат, а и ще трябва да се притеснявам какви ли са истинските им намерения.

Аний се намръщи съчувствено.

— Няма да ти е лесно.

— Мисля, че ще продължи дори след като завърша.

— Поне Сония е готова да ти се довери. — Аний огледа стаята. — Тя има приятели, тук и извън Гилдията. Дори останалите да не го приемат за добър знак, това не трябва да се отнася за теб. Освен това трябва да знаеш… — Аний се наведе през облегалката на креслото и докосна бузата на Лилия.

Изненадана от докосването, Лилия застина. После бавно вдигна очи и срещна погледа на Аний. Изражението на жената бе замислено и напрегнато. С едно грациозно движение тя бавно се плъзна от стола си и коленичи на пода до Лилия. Ръката й не се отдръпна от бузата на девойката, нито очите й се откъснаха от нейните.

— Освен това трябва да знаеш и това — каза тя. Наведе се напред и целуна Лилия. Целувката бе нежна и продължителна. Очевидно не бе обикновена приятелска целувка и Лилия не можа да не отвърне. Това потвърждаваше догадките й за Аний и онова, което подозираше за себе си. „Не е само Наки — помисли си тя. — Аз също съм — както и Аний. Може да сме аз и Аний“.

Жената леко се отдръпна, усмихна се и се върна на стола си. Лилия не можа да не забележи самодоволното изражение на лицето й.

— Знам, че е твърде скоро след Наки — каза тя. — Но реших, че трябва да знаеш. В случай че се интересуваш.

Лилия притисна длан към сърцето си. То биеше бързо. Девойката се чувстваше неспокойна и обнадеждена. Засмя се наум и погледна към Аний.

— Определено ме интересува — и въобще не е твърде скоро след Наки.

Аний се усмихна широко, но след това отмести поглед и се намръщи.

— Дори и така да е, не ми се иска Сония да влезе и да ни свари…

— Тя е на среща и след това отива право в болницата. Нощна смяна. Ще се върне чак на сутринта.

— … нито пък прислугата й — додаде Аний. Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола, после спря и се усмихна. — Кажи ми, какво знаеш за проходите под Гилдията?

— Знам, че съществуват, но никога не съм ги виждала. Никой не е допускан там.

— В такъв случай, освен ако не си решила твърдо да не нарушаваш никакви правила, бих могла да те заведа на кратка обиколка.

Лилия погледна към следите по гърба на палтото, а след това към приятелката си.

— Ами… ще си помисля.

 

 

Сония седеше с мълчаливо задоволство на стола, който Оусън й беше предложил. Разпоредителят бе наредил да бъдат донесени още столове, които бе подредил по полукръг пред бюрото си. Беше настоял Калън да не стои повече облегнат на стената, което означаваше, че и Сония не трябва да стои права.

Сега двамата с Калън седяха от двете страни на Оусън и Болкан. Сония забеляза, че останалите Висши магове бяха насядали както им дойде. Обикновено Повелителите на дисциплините седяха един до друг. Тя очакваше те да говорят най-много на тази среща. Някои неща никога нямаше да се променят.

Ротан я погледна и се усмихна. Сония му се усмихна също в отговор. Той се бе зарадвал много, когато бе научил за завръщането на Лоркин, а откакто бе разбрал, че младият мъж ще се опита да договори съюза с Изменниците и ще представи нов вид магия на Гилдията, се пръскаше от гордост. Веднъж бе въздъхнал и на лицето му се изписа тъга. Когато Сония го попита какво има, той я бе погледнал извинително. Тя потрепна, припомняйки си думите му.

„Жалко, че баща му не може да го види“.

Това я накара да изпита още по-силна болка. Думите на Ротан показваха, че той е простил на бившия Върховен повелител, на което Сония не смееше да се надява.

Макар че Лоркин бе успял да впечатли останалите, тя знаеше, че той все още не е в безопасност. Действията му бяха рисковани. Дори сачаканците да не знаеха за мисията му, те щяха да го смятат за потенциален източник на информация за Изменниците. Той нямаше да е в безопасност, докато не се завърне в Киралия.

— Кралят е взел решение — обяви Оусън и се обърна към Болкан. — Върховният повелител се е срещнал с него тази вечер. Какво рече той?

— Получил е съгласието на останалите владетели от Обединените земи — каза Болкан. Сония почувства смесица от гордост и страх. Двайсет години по-рано подобен бърз съвет на Обединените земи нямаше да е възможен. Сега всички посланици на Гилдията бяха получили кръвни пръстени и можеха да общуват директно с Разпоредителя или Върховния повелител, когато беше необходимо. — Срещата и преговорите ще се проведат. Те са заявили своите условия. Съгласили са се магьосник от Гилдията да представлява Обединените земи. Кралят е оставил избора му на нас.

— Все пак съществува немалък риск — заяви Оусън. — Ако крал Амакира научи за срещата, той ще се опита да я предотврати. Може дори да го приеме като обявяване на война, защото ние всъщност обмисляме съюз с хората, които той приема като бунтовници и предатели.

— Всеки, който бъде изпратен, ще бъде уязвим. Бихме могли да изпратим цялата Гилдия и тя пак няма да е достатъчно силна, за да се противопостави на нападението им — каза Болкан и се усмихна накриво. — Амакира едва ли ще пропусне да забележи, че изпращаме армия от магьосници към страната му. Поради тази причина решихме да изпратим само двама души.

— И все пак двама от нас имат потенциала да бъдат силни колкото цяла армия — добави Оусън.

Дъхът на Сония секна. Нима щяха да изпратят и двамата с Калън? Щяха да оставят Киралия беззащитна? Лилия бе твърде неопитна и необучена…

— Ще изпратим един черен магьосник и помощник — каза Болкан. — Помощникът трябва да е готов да предложи при нужда магическата си сила. Тъй като съществува риск при нападение съзнанията на двамата магьосници да бъдат разчетени, помощникът не може да бъде Висш маг или да знае повече от необходимото за това пътуване. Черният магьосник ще носи пръстена на лорд Лейдън, който блокира разчитането на съзнанието.

Оусън се усмихна леко.

— Така че както виждате, нашият избор е стеснен между двамата черни магьосници. — Той погледна Сония и Калън. — Готови ли сте да приемете тази роля?

— Да — отвърна Сония. Калън отговори едновременно с нея.

Оусън огледа останалите присъстващи.

— Тогава решението зависи от нас. Ще попитам всеки един от вас за предпочитанието му. Лейди Винара?

Сония стоеше замръзнала на мястото си, докато Висшите матове обсъждаха, понякога доста откровено, защо предпочитат нея или Калън за представители. Тя не се изненада, когато лорд Гарел безцеремонно повдигна въпроса за решението й да научи черната магия и отказа й да се подчини на Гидията, което бе довело до изгнанието й. Останалите не възразиха, но и не се съгласиха, като продължиха да обсъждат други проблеми, сякаш онова, което беше казал, нямаше никакво значение. Към края на обсъжданията тя не бе сигурна кой от тях двамата с Калън получава одобрението на мнозинството Висши магове.

— Според мен обсъдихме всички въпроси — рече Оусън. — Сега ще гласуваме. Онези, които подкрепят Черната магьосница Сония за представител на Обединените земи в тези преговори, да вдигнат ръка.

Сония преброи ръцете. Тя забеляза, че някои, които бяха говорили срещу нея, са променили мнението си, и обратното. Вдигнатите ръце бяха с една по-малко от свалените. Сония усети как сърцето й заби още по-бързо от вълнение и тревога. Оусън се обърна към Върховния повелител Болкан.

— Променихте ли мнението си?

Болкан погледна към Сония и поклати глава.

— Моят глас и гласът на Върховния повелител са в подкрепа на Сония — обяви Оусън. — Което отвежда гласуването в нейна полза. — Той я погледна и се усмихна мрачно. — Поздравления.

Тя кимна, твърде развълнувана, за да може да говори. Макар да се беше надявала да я изберат, за да може да види и защити Лоркин колкото се може по-скоро, отговорността за представляването не само на Гилдията и Киралия, но и на всички Обединени земи, бе задушаваща. Както и мисълта за завръщането в Сачака, макар и не като изгнаница, преследвана от ичаните.

„След всичко, което казах на Дориен за това, че искам да съм лечител, аз се заех със задача, която включва използването на черна магия. Но не за да убивам. Онзи, който ще ми даде силата си, ще го направи доброволно, с надеждата, че аз няма да я използвам, за да убивам“.

— Трябва да се обсъдят някои подробности и да се подготвите — каза им Оусън и се изправи. — Черната магьосница Сония ще потегли скоро, но не очаквам да е по-рано от няколко дни. Може би дори няколко седмици. Лоркин ще трябва да предаде решението ни чрез шпионската мрежа на робите и да чака отговор. Остава въпросът и за избора на помощник, но това изисква допълнителни обсъждания и консултации. Благодаря ви за предложенията и съветите. Не трябва да ви напомням, че всичко това трябва да остане в тайна. Лека нощ.

Когато магьосниците се изправиха, Болкан пристъпи напред и докосна Сония по рамото.

— Останете — промърмори той.

Тя кимна, изненадана. Когато всички Висши матове, с изключение на Оусън и Болкан напуснаха кабинета, тя се строполи в стола си с въздишка.

— Не съм сигурен дали трябва да ви поздравя или не — каза й Оусън, след като седна в креслото си.

Сония се усмихна накриво.

— Насърчена съм, дори поласкана, че пожелахте да ме натоварите с тази задача. Особено след като се провалих в последната, която ми възложихте.

Оусън се намръщи, но после повдигна вежди.

— Залавянето на Скелин? — Той сви рамене. — Това е по-трудно от настоящата ви задача.

— Кой ще се заеме с него?

— Най-вероятно Черният магьосник Калън — каза й той. — Връзките ви ще се съгласят ли да работят с него?

Сония се замисли.

— Да, мисля, че ще се съгласят. Нямат голям избор. Мога ли да направя едно предложение?

Той кимна.

— Разбира се.

— Докато търсеше Наки, Лилия се сприятели с една от верните служители на връзката ми. Тъй като Калън е неин наставник, всички ще спечелят ако Лилия му стане помощничка — или поне една от помощниците му.

Оусън се замисли и кимна.

— Ще го обмисля и ще го предложа на Калън. Щом действа по негова заповед, тя няма да наруши никое от ограниченията си.

Сония се опита да си представи срещата на Сери с Калън, но не успя. Опита се да не потрепне.

„Съжалявам, Сери, но не мога да бъда на две места едновременно. Калън поне е съвестен и работлив. Сигурен съм, че накрая ще открие Скелин“. Тя се зачуди дали има нещо, което би могла да направи, за да му помогне.

— А сега имате ли някого предвид за ваш помощник?

Тя насочи вниманието си към новата задача, замисли се и кимна.

 

 

Навсякъде беше осветено от лампи. Докато „Инава“ се изравняваше с дока, робите на палубата започнаха да хвърлят въжетата на онези на брега. Застанал встрани, Денил гледаше към града. Нямаше кой знае какво да се види. Тъй като повечето сгради в Арвис бяха едноетажни, гледката от еднообразни покриви бе доста скучна.

— Ах, погледнете — каза Ачати. — Каретата от Дома на Гилдията е пристигнала. Мислех да ви откарам с моята.

Денил погледна към сачаканеца и се намръщи загрижено.

— Може би за вас е по-добре да си отидете направо вкъщи. Все още изглеждате изморен.

Ачати се усмихна.

— Малко съм, но не заради свръхизползването на сила. Пътуването ме изморява повече от преди. Както знаете, снощи не можах да спя много добре.

В очите му проблесна развеселена искра. Денил се усмихна и погледна встрани. След като бурята бе отминала, корабът им спря край едно имение, което принадлежеше на приятел на Ачати. Всички се бяха стоварили в леглата си и бяха спали до късно на следващия ден, след което решиха да отпътуват рано на сутринта, за да избегнат нощното плаване. Но дори в този случай липсата на попътен вятър означаваше, че щяха да пристигнат късно в Арвис.

Имението беше луксозно. Денил не се изненада, когато Тайенд реши, че домакинът им може би разполага със стоки, които да търгува с Елийн и настоя Ачати да му помогне при обсъжданията на този въпрос, които продължиха до късно през нощта.

— Като че ли тук ще се разделим — каза Тайенд, излизайки през люка. Той се огледа, после се обърна към Ачати и се усмихна. — Благодаря ви, ашаки Ачати, за организирането на това приключение.

Ачати наведе леко глава по киралийски обичай.

— За мен е удоволствие и чест — каза той.

— Ще се видим ли скоро в Дома на Гилдията?

— Надявам се — отвърна Ачати. — Първо ще докладвам на моя крал и ще се погрижа за възникналите в мое отсъствие въпроси, разбира се. Стига някой от тях да не касае по някакъв начин и вас, ще ви направя приятелско посещение веднага, щом се освободя.

Капитанът се приближи до тях и им каза, че вече могат да слизат. Те минаха през пристанищните формалности, докато разтоварваха багажа им, след което се отправиха към каретите си.

Щом се настаниха в каретата от Дома на Гилдията, Тайенд изведнъж се умълча. Денил се зачуди дали да не подхване разговор, но елийнецът изглеждаше потънал в мисли. Двамата гледаха мълчаливо стените на Арвис, покрай които минаваха.

Когато най-накрая свиха към портата на Дома, Тайенд си пое дълбоко дъх и въздъхна. Погледна към Денил и се усмихна.

— Е, това беше интересно приключение. Сега мога да кажа, че съм посетил шест земи, макар че Дюна всъщност не е точно държава.

Денил поклати глава.

— Не е, но подозирам, че може да се разглежда като такава. Атаките така и не са успели да установят пълен контрол над нея — а и като че ли не желаят това.

Тайенд отвори вратичката на каретата и изскочи навън. Денил го последна, забелязвайки робите, които лежаха по очи на земята.

— Станете — нареди им той с изморен глас. — Заемете се със задълженията си.

Робът–портиер забърза към входа и ги въведе в сградата. Двамата се запътиха към Господарската стая и влязоха вътре. Лечителката Мерия ги очакваше… заедно с още един магьосник. Денил погледна към алхимика и зяпна от изненада.

— Лоркин!

Младият магьосник се усмихна.

— Посланик. Нямате представа колко се радвам да ви видя. Как мина пътуването ви?

Денил пристъпи напред и здраво разтърси ръката на Лоркин.

— Сигурно не може да се сравни с вашето. Нямате представа аз колко се радвам да ви видя.

Лоркин се ухили.

— О, сигурно мога да се досетя. Искате ли да се измиете и да се нахраните, преди да ви предам новините?

Денил отиде до един от столовете и седна. Лоркин се засмя.

— Приемам това за „не“.

— Ако нямате нищо против — каза Тайенд, — аз бих искал да се измия и да се нахраня. Сигурен съм, че можете да ми разкажете всичко по-късно.

— Разбира се — отвърна Денил. — Кажи на робите да приготвят нещо и за двама ни.

Елийнецът забърза по коридора към стаята си. Когато Лоркин и Мерия седнаха на местата си, Денил забеляза, че и двамата гледат разтревожено.

— Добри ли са новините или лоши?

Лоркин се усмихна сухо.

— И от двата вида. Лошата е тази…

Той подаде на Денил едно писмо. Забелязвайки, че печатът на сачаканския крал вече е счупен, Денил отвори писмото и се зачете.

Почувства как го полазват студени тръпки.

— Така — рече той. — Той ви забранява да напуснете страната и ви информира, че ще ви повика на среща веднага щом се върна. В това има смисъл. Прекарали сте месеци наред с бунтовниците, така че кралят иска да узнае всичко, което сте научили.

— Нали не очаквате от мен да му кажа всичко?

— Не, освен ако Гилдията — не, нашият крал — не ви нареди да го направите.

Лоркин го погледна разтревожено.

— Той може ли да ми попречи да си тръгна? Трябва ли да се срещна с него?

— Зависи до каква степен е готов да подложи на изпитание мира между нашите страни. — Денил се намръщи. — Всъщност фактът, че вие отидохте да живеете при бунтовниците, вече го постави на изпитание. Ако пренебрегнем желанието му и ви изпратим у дома, това ще е още по-голяма обида.

— Какво да правим, тогава?

— Ще му сътрудничите. Ще останете тук. Ще се срещнете с него. Няма да му казвате нищо, като откажете учтиво и с уважение. Ние — аз самият, Гилдията и кралят, както и всички, които успеем да убедим да ни помогнат — ще се опитаме да го увещаем да ви пусне.

— Може да мине доста време.

Денил кимна.

— Много вероятно.

Лоркин изглеждаше още по-неспокоен. Той погледна към Мерия, а след това към вратата, през която бе изчезнал Тайенд.

— Има и… още нещо. След като сте изненадан, че ме виждате тук, да разбирам ли, че не сте разговаряли с Оусън?

Денил усети нови тръпки.

— Не. Имаше буря и… бях твърде зает, за да си сложа пръстена. — Той се наруга на ум. Кръвните пръстени бяха много полезни, а броят им бе толкова ограничен. Защо не му бяха позволили да си направи такъв и да го остави при Разпоредителя! Тогава Оусън можеше веднага да се свърже с него.

Лоркин срещна погледа му със сериозно изражение на лицето. Внезапно младежът му се стори много по-възрастен — или поне по-възрастен, отколкото Денил бе свикнал да го смята.

— Не мога да обсъждам нищо на глас, в случай че ни подслушват. Трябва да се свържете с Оусън — каза Лоркин. — И то веднага.