Труди Канаван
Отстъпница (25)

Глава 23
Добри новини, лоши новини

Когато Сония влезе в стаята за лечение, Дориен се взря в нея и се намръщи.

— Изглеждаш ми бледа — рече той.

— Добре съм — отвърна тя и седна на стола.

— Откога не си виждала слънчева светлина?

Сония се замисли. От няколко седмици работеше нощна смяна, като си взимаше почивка само за да се среща със Сери. За последен път бе видяла слънцето на сутринта след проваления опит да заловят Скелин, макар че сигурно…

— Щом е било толкова отдавна, че се налага да си спомняш, значи е твърде много — рече той със суров глас.

Сония сви рамене.

— Дните през зимата са къси и когато излизам от Гилдията, е вече тъмно.

— Ако чакаш денят да се удължи, може седмици наред да не видиш слънце. — Той скръсти ръце. — Приличаш на някое зловещо нощно същество и впечатлението се подсилва от черната мантия и черната магия.

Тя се усмихна.

— Нали не те е страх от мен?

Той се засмя.

— Ни най-малко. Но се колебая дали да те поканя на вечеря. Може да уплашиш момичетата.

— Хм… мисля, че е мой ред да ви поканя на вечеря.

— Не е нужно да се редуваме — каза й той. — И без това толкова много неща са ти на главата. Чувала ли си се със Сери напоследък? Тя поклати глава.

— Получавам само шифровани съобщения. Той смята, че Лорандра се е събрала със Скелин.

— Как се справя Калън с търсенето на Лилия и Наки?

— Той и помощниците му са напечатали обяви с рисунки и описания на момичетата и са наели хора да ги разлепят из града. Неколцина се обадиха, че са видели едното или двете момичета, но това не доведе до откриването им.

— Хората са виждали Наки? Това поне означава, че е жива.

— Ако момичето, което са видели, наистина е Наки. Но поне Стражата не е намерила телата на млади жени, които да приличат на нея.

Дориен изглеждаше замислен.

— Трябва да закачим от тези обяви и в болниците.

Сония кимна.

— Добра идея.

— Преди да си тръгна, ще изпратя куриер при Калън. Жалко, че не нарисувахме картина на Лорандра, преди да избяга.

— Нейният вид, както и Скелиновият, е много по-отличителен от този на момичетата, но след като разпратихме описания из града, никой не се обади.

— Да, предполагам, че…

Прекъсна ги почукване по вратата. Сония се обърна тъкмо когато се отваряше. Лечителят Геджен й кимна учтиво.

— Черна магьоснице Сония — каза той, преди да се обърне към Дориен. — Съпругата ви иска да ви види, лорд Дориен.

— Кажете й, че ще изляза веднага, щом предам смяната си на Сония — отвърна Дориен.

Когато вратата се затвори, Дориен въздъхна.

— Чудех се колко време ще мине, преди да събере смелост да дойде да ме провери и тук.

— Да те провери?

— Да. Да се убеди, че не правим нищо, което тя не би одобрила.

Сония поклати глава.

— Не разбирам. Според нея какво правим тук? Да не се страхува, че ще те покваря?

— Донякъде.

— Мисли си, че може да те науча на черна магия ли? — Сония отчаяно разпери ръце. — Как да я убедя да ми се довери?

— Тя ти вярва. Във възторг е от теб. И ревнува.

Сония го погледна. На лицето му бе изписано изражение, което бе виждала и по-рано. Преди да успее да го разгадае, той продължи:

— Всъщност не вярва на мен.

— На теб? И защо?

— Защото… — Той се поколеба и вдигна с усилие очи към нея, сякаш това бе най-трудното нещо на света.

— Защото знае, че ако има някаква възможност двамата с теб да сме заедно, аз веднага ще се възползвам от нея.

Сония го погледна изненадана и стресната. Внезапно разбра какво е изражението на лицето му. Вина. „И предпазлив копнеж“. Тя почувства как също я изпълва вина и отвърна поглед встрани. „Толкова много години минаха, а той не е спирал да ме желае. Мислех, че всичко е свършило, когато срещна Алина и се ожени за нея. С облекчение се отървах от товара на несподелените му чувства“.

Тогава тя бе потопена в скръб, все още влюбена в мъжа, който бе изгубила. В сърцето й нямаше място за друг.

А сега?

„Не — помисли си Сония, но в гърдите й се надигнаха противоречиви чувства. Обзе я паника, но тя бързо я прогони. — Не мога да пожелая Дориен — каза си тя. — Той е женен. Това само ще донесе объркване и болка на всички“. Трябваше да каже нещо, което да пресече възможността, преди тази мисъл да е пуснала корени в съзнанието й. Нещо тактично, но твърдо. Нещо… Но тя просто не се сещаше за подходящите думи.

Дориен се изправи.

— Ето на. Казах го. Аз… — Гласът му секна и когато тя вдигна поглед към него, той се усмихна накриво. — Ще се видим утре — завърши той. Отиде до вратата, отвори я и напусна стаята.

„Каквото и да бях казала, нямаше да има значение — осъзна тя. — И без това вече е неловко и болезнено, и е било такова от месеци. Аз просто се усетих твърде късно“.

 

 

Домът на Сери представляваше дупка в земята. Но пък беше изненадващо луксозна дупка, с всичките удобства на имение от Вътрешния кръг. Всичко бе толкова разкошно, че Лилия с лекота забрави, че се намира под земята. Единственото, което й напомняше за този факт, бе малкият размер — само няколко стаи — и липсата на прислужници.

Наемането на прислуга би означавало непрекъснат поток от хора, което би обезсмислило нуждата от тайно местоположение. Телохранителят на Сери, Гол, я беше уверил, че вътре има достатъчно хранителни запаси, като сушен боб, зърнени храни и особено месо и консервирани плодове и зеленчуци, в случай че излизането навън се окаже твърде опасно. Лилия не видя никой да ги готви. Вместо това Гол носеше всеки ден прясна храна отвън.

След като Лилия и Аний също заживяха тук, той трябваше да носи повече и по-често храна, което определено заплашваше да разкрие тайното местоположение на укритието или просто увеличаваше риска някой да го разпознае и да го проследи. Но Сери настоя да останат. Аний поспори с него и загуби.

Лилия се изненада колко смело се държеше Аний в присъствието на работодателя си, макар да бе Крадец. Младата жена излъчваше смесица от преданост, предпазливост и открито неподчинение и той толерираше последното с изненадващо търпение. Вместо да налага волята си, той умело заобикаляше исканията и възраженията й.

Дори не си направи труда да я убеждава да остане. Той просто се обърна към Лилия и й предложи сделка: ще й помогне да намери Наки и да я скрие от Гилдията и Скелин, ако тя се съгласи да защити него и Аний. Лилия прие.

Оказа се, че най-добрия начин да защити Аний е да я накара да остане в укритието. А най-лесният начин да го постигне бе самата тя да остане там. И това се оказа не чак толкова лесно. Колкото по-дълго стоеше Аний затворена, толкова по-яростно изливаше натрупаната си енергия в спорове и караници. Когато Гол пристигна с вечерята, тя започна нетърпеливо да обикаля около него.

— Да си забелязвал дали Лорандра или Джеми, или Рек не търсят мен или Лилия? — попита тя.

— Не — отвърна той, заобиколи я и остави чантата на ниската маса, поставена между двете кресла в стаята за гости.

Аний се обърна към Сери.

— Виждаш ли? Ако бяха направили връзка, щяха да ни търсят.

— Скелин не е глупак — отвърна Сери. — Той знае, че или си с мен, или си сама някъде в града. Ако си сама, има голяма вероятност някой да те види и да му докладва. Ако си с мен… той е пуснал доста хора по следите ми.

— Ами ако Рек не е казал на Лорандра, че преди съм работила за теб?

— Че какво друго да им каже, за да ги убеди, че идеята да отведеш Лилия си е била изцяло твоя?

— Може да е казал само на Джеми.

Сери посочи креслото.

— Седни, Аний — нареди й той.

Тя се подчини, но продължи да го гледа втренчено, докато Гол започна да вади от чантата добре увити пакети и да им разкъсва опаковката. Тя бе необходима, за да намали миризмата от храна, която би могла да остане в тунелите и да послужи като следа към укритието. Стаята се изпълни с апетитен аромат.

— Джеми ще бъде принуден да каже на Лорандра, че сигурно си била моя шпионка, с надеждата да я убеди, че не заговорничи срещу нея — продължи Сери. — Независимо дали ти харесва или не, Аний, те знаят, че предателството ти е било измислено. Ти си принудена да стоиш тук, с мен.

Аний отпусна рамене и Лилия се изпълни със съчувствие към нея. Не за пръв път се зачуди дали телохранителката беше казала на Сери за срещата си с Хейла.

— Не съм чул някой да те търси — каза Гол на Аний. — Но чух, че хората търсят някой, който, според твоите описания, прилича на Наки. Мисля, че не са от твоите хора или от Гилдията. Според мен са хора, които тя не би искала да я намират.

Лилия рязко се изправи.

— Някой друг също я търси?

Гол кимна и погледна към Сери. Крадецът присви очи.

— Значи надпреварата започва — каза той.

— Кой я търси? — попита Лилия. — И защо?

— Скелин — отвърна Сери. — Не е тайна, че Наки е изчезнала и че двете с Лилия са се опитали да научат черната магия. Това, че Наки не е успяла да я овладее, не я прави по-малко интересна от Лилия. Тя може да каже на Скелин всичко, което е прочела и направила. Все пак щом Лилия го е постигнала, разполагайки със същата информация, значи има голяма вероятност и той да успее. А ако не се получи — Сери погледна към Лилия и се намръщи, — той знае отношението на Лилия към нея. Ще се опита да я изнуди да го обучи в замяна на Наки.

— Значи трябва ние да я намерим първи — каза Аний.

— Да. — Сери се усмихна леко. — Търсенето на Скелин може да ни помогне. Пуснал съм хора, които да следят неговите хора. Ако се окаже, че са намерили някакви отговори, моите хора ще зададат същите въпроси. Ако се запътят към някое място, моите хора ще ги проследят, готови да помогнат на Наки да избяга.

Някъде зад стените пропя звънче. Сери се обърна към Гол, който погледна със съжаление към отворените пакети с храна.

— Ще ти оставим малко — обеща Сери.

Едрият мъж въздъхна и забърза към скритата в ламперията врата. Аний стана, извади няколко чинии и прибори от скрина, и ги подаде на Лилия и Сери. Тримата си сипаха и започнаха да се хранят. Гол беше донесъл няколко речни риби, задушени в сладко–кисел сос, печени зимни зеленчуци и прясно опечен хляб.

Той се върна сравнително скоро. Този път беше ред на Сери да изглежда разочарован, защото се наложи да излезе заедно с него. Щом двете останаха сами, Лилия погледна към Аний.

— Смяташ ли, че Хейла е започнала да разправя наляво и надясно, че ни е видяла?

Аний се намръщи.

— Сигурно. И преди го е правила. Но така ще загази повече, отколкото е предполагала.

— Сери знае ли за нея?

— Може да се каже. — На лицето на Аний се изписа болка. — Започнах да работя за него, след като двете вече не бяхме приятелки. Казах му, че един приятел се е опитал да ме продаде, но не му казах коя е тя.

— Щом не си работела за Сери, как е научила тя за него?

Аний се поколеба, после поклати глава.

— О, аз знаех за него. Отпреди. Както и да е… Предпочитам да не говорим за нея.

Лилия кимна.

— Ще запазя тайната ти.

Аний се обърна към нея, но не се усмихна. Вместо това я погледна замислено.

— Какво? — попита Лилия.

— Нищо. — Аний извърна глава, после отново я погледна. — Колко близки бяхте двете с Наки?

Лилия погледна към чинията си.

— Много. Е, поне докато не реши, че съм убила баща й.

Аний се намръщи съчувствено.

— Да, това може да постави на изпитание едно приятелство. И то не само за нея, защото е изгубила баща си. Ти сигурно също си наранена, че дори й е хрумнало да си помисли, че ти си го убила.

Лилия погледна укорително Аний. „Но въпреки това тя има право — помисли си момичето. — Как може Наки да си помисли, че аз съм го направила? Особено след като Черната магьосница Сония разчете съзнанието ми и каза, че не съм“.

Обичайната поредица от звънтене и почуквания ги предупреди, че някой приближава укритието. Аний скочи, отвърна с поредица от почуквания, след което отвори тайната врата и пусна Сери и Гол в стаята.

— Това беше куриер — каза им Сери. — От Крадеца Енка, един от малцината, които все още не принадлежат изцяло на Скелин. Иска да му помогна да разреши проблем със съседа му, за когото, по думите му, работи магьосник. Той мисли, че мога да уредя Гилдията да я намери.

— Нея ли? — попита Лилия и сърцето й подскочи. — Дали е Наки?

— Той каза, че е жена — отвърна Гол. — Описанието, което даде, не отговаря на Лорандра.

— Лорандра вече няма магия — посочи Аний.

— Може би вече има — отвърна Лилия. — Скелин може да махне блокадата. Но силата на Наки е блокирана.

Сери се намръщи.

— Може би е успяла да я освободи по същия начин като теб.

— Аз можах да го направя само защото научих черната магия. Но Наки не я владее.

— Тогава може би разчита на репутацията си, за да плаши хората, и може би използва различни номера, за да ги убеди, че силата й се е върнала. Енка каза, че все още не я е виждал да използва магията си. Преди да се разкрием, трябва да се убедим, че това е тя и да бъдем подготвени, в случай че това е капан на Скелин. Поне ще знаем, че той и Лорандра няма да се покажат, защото ще очакват пристигането на гилдийски магьосници. Ще накараме Лилия да ни защити от немагьоснически нападения — додаде той и й се поклони.

— Защо не кажеш на Гилдията? — попита Гол и се намръщи. — Ще ни спестят проблемите и риска.

Сери се усмихна и погледна към Лилия.

— Защото ако Лилия спаси Наки, Гилдията ще погледне по-снизходително към бягството й от Наблюдателницата.

Лилия му се усмихна в отговор. „Не мога да повярвам, че дори си мисля нещо такова за Крадец, но Сери наистина започва да ми харесва“.

Крадецът потри ръце и се приближи до креслата.

— Хайде, идвайте да си довършим вечерята, че ни чака измислянето на няколко хитри планове.

 

 

— И така — разнесе се познат глас. — Чух, че си завършил първия си камък.

Лоркин се обърна и видя, че по коридора зад него върви Ивар. Той се ухили и забави крачка, за да може приятелят му да го настигне.

— В пещерите на камъкотворците новините се разнасят бързо — отбеляза той.

Ивар кимна.

— Бяхме любопитни как ще се справиш. Камъкотворството не се удава на всеки.

— Разбирам защо. Нужна е твърде голяма концентрация. — Лоркин погледна критично приятеля си. Младежът изглеждаше здрав и отпочинал. — Известно време не съм те виждал. Мислех, че ще се засечем в пещерите.

Ивар се усмихна.

— Няма да ме намериш в пещерите на учениците. Аз работя върху доста по-сложни камъни.

— И си твърде зает, за да посетиш приятеля си?

— Може би.

Лоркин забави крачка.

— Чакай малко. Ти си мъж, значи не владееш чер… висшата магия. Как така можеш да правиш камъни?

Усмивката на Ивар се стопи. Той прехапа долната си устна и го погледна извинително.

— Ами… може и да съм попреувеличил ролята си тук.

Лоркин погледна приятеля си и избухна в смях.

— Какво тогава… Не, всъщност няма да те карам да отговаряш на мой въпрос.

— Помощник съм — каза Ивар и вирна брадичка с подигравателно високомерие. — Понякога доставям допълнителна магия.

— А през останалото време?

— Пещерите не могат сами да се отопляват, а камъкотворците имат дразнещия навик да забравят да се хранят.

Лоркин го плесна леко по рамото.

— Всичко това е важно за процеса.

— Да. — Ивар се изпъна. — Така е.

Двамата продължиха да вървят умълчани, излизайки от малкия коридор в една по-широка и многолюдна улица. Лоркин направи няколко крачки, преди да чуе как някой го вика по име. Той се обърна и видя магьосницата, която пазеше стаята на кралицата преди няколко дни, да му маха с ръка.

— Трябва да вървя — каза той на Ивар. — Ще те видя ли утре?

Ивар сви рамене.

— Едва ли. Започвам рано. Напоследък сме много заети.

Лоркин кимна, после забърза към магьосницата.

— Кралицата те вика — каза му тя. После се обърна и го поведе с бърза крачка, провирайки се между хората, които вървяха по коридора. После внезапно го преведе през някаква врата, която водеше към празен тесен проход.

— Не съм предполагал, че това място съществува — промърмори той, щом се озоваха в по-познати части на града.

— Пряк път — каза тя и му се усмихна.

След още няколко завоя двамата се озоваха пред вратата на кралицата. Магьосницата почука и отстъпи назад, когато вратата се отвори. За голяма изненада и удоволствие на Лоркин, пред него застана Тивара. Настроението му се подобри още повече.

— Тивара — каза той, усмихвайки се.

Крайчетата на устните й се повдигнаха леко, както правеше, когато се опитваше да изглежда сериозна.

— Лоркин. Влез.

Както и преди, кралицата седеше на един от подредените в кръг столове. Той притисна длан към сърцето си и за разлика от предишния път тя го поздрави официално.

— Моля, седни, Лоркин — каза кралицата и му посочи с жест съседния до нея стол.

Той се подчини. Тивара седна от другата страна на възрастната жена. Някакво движение край вратата привлече погледа му. Лоркин извърна глава и видя помощничката на кралицата, Пелая, да наднича вътре. Тя му се усмихна и се скри.

— Чувам, че си завършил камък — каза кралицата.

„Новините наистина се разпространяват бързо“.

— Да.

— Покажи ми.

Лоркин бръкна в джоба на туниката си и измъкна мъничкия кристал. Кралицата протегна съсухрената си ръка и той го пусна в шепата й.

Тя впери съсредоточено поглед в камъка и той засвети. Устните й се разтеглиха в доволна усмивка и тя го погледна с грейнали очи.

— Много добре. Малко са учениците, които са направили безупречен камък от първия опит. Някой хора биха казали, че камъните са ти в кръвта. — Тя сви рамене. — Очевидно не в буквалния смисъл. — Кралицата му подаде камъка. Светлината избледняваше. — Доволна съм, и то не само защото приемаш онова, което ти предложихме като компенсация за откраднатото от теб познание. Имам задача за теб.

Той примигна изненадано, после усети как сърцето му леко се свива.

— Колебаеш се — каза тя и присви очи. — Какво има?

— Нищо — отвърна Лоркин и добави, защото беше ясно, че не е така: — Очаквах да направя следващия си камък. Да уча още. Но това може да почака.

Зарала се засмя.

— Нима? Е, онова, което Калия открадна от теб, бяха просто основите на лечителството. Ние ти даваме основите на камъкотворството. Боя се, че ти, също като нея, ще трябва да научиш повече чрез експериментиране, без помощта на натрупаното с поколения познание.

Лоркин кимна, макар въобще да не бе доволен. Не само че нямаше да учи повече, а и на Калия ще й бъде позволено да използва онова, което му бе отнела.

— Освен това няма достатъчно време, за да научиш всичко, което знаем за камъкотворството — каза кралицата. — Съществуват по-належащи въпроси. Затова ти нареждам да напуснеш Убежището и да се върнеш в Киралия.

Лоркин я погледна изненадано и, неочаквано за него, разтревожено. Той не искаше да си тръгва. „Не, това не е съвсем така. Искам да си тръгна. Искам отново да видя майка си и приятелите си. Но искам и да мога да се върна в Убежището. — Той погледна към Тивара. — Ще я видя ли отново?“ Тя му се усмихна. Успокояващо. Като че ли искаше да каже: „Ще почакаме и ще видим“.

На лицето на кралицата бе изписано многозначително и може би леко закачливо изражение. Тя погледна Тивара, след това се обърна към него и отново стана сериозна.

— Когато пристигнеш, и ако бъдеш приет добре, трябва да започнеш преговори за съюз между нас и Обединените земи.

Лоркин не се сдържа и възкликна радостно.

„Точно това исках! Е, надявах се Изменниците и Гилдията да започнат да обменят магическо познание след сключването на съюз, а не преди него, но…“

— Тивара ще те преведе през планината, след което ще отпътуваш до Арвис, за да се срещнеш с киралийския посланик. За да скриеш онова, което знаеш за нас, ще ти дадем блокиращ камък. Макар че ако някой реши да разчете съзнанието ти против твоята воля, това ще нанесе политическа вреда на краля и ашаките, те може да решат, че си заслужава заради възможността да ни намерят. Бихме могли да те отведем направо до прохода, който води към Киралия, но през това време на годината пътуването през планините е опасно, защото гладът прави ичаните доста по-смели. — Тя го погледна с ясните си очи. — Ще го направиш ли? — попита тя.

Той кимна.

— С удоволствие.

— Добре. Така, сега искам да ти дам нещо.

Кралицата взе малката кесийка в скута й, която той не бе забелязал. Развърза връзките й и в шепата й изпадна един груб пръстен. Тя го взе, погледна го със замислено и тъжно изражение, и протегна ръка към него.

Лоркин взе пръстена. Халката му беше златна и сърцето му подскочи. „Направен е от баща ми!“. Той не спираше да го върти в ръцете си, а камъкът му проблясваше на светлината. „Нима той е владеел камъкотворството? Едва ли“. Внезапно в съзнанието му проблесна отговорът. „Това е кръвен камък!“

— През цялото време си общувала с него!

Зарала кимна. Погледът й беше замъглен.

— Да. За известно време.

— Значи си знаела защо не се е върнал тук!

— Ако изобщо е взимал някакво решение за това, никога не го е споделял с мен. — Тя въздъхна. — Знам, че се завърна у дома от страх, че ичаните ще нападнат страната му, но аз смятах иначе. Не вярвах, че има такава опасност. А след това… винаги се появяваше нещо, което да му попречи да напусне Киралия. А нашата сделка не включваше само размяната на висша магия и свобода за лечителство. — Тя поклати глава. — Така и не успях да приема едно от нещата, на които се бях съгласила. И при мен ситуацията у дома бе по-трудна за овладяване, отколкото се бях надявала. А след като дъщеря ми умря, аз… аз спрях да общувам с него. Знаех, че отчасти съм виновна за смъртта й, защото поисках твърде много неща от него и се съгласих да дам твърде много в замяна.

Старата кралица си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Слабичките й рамене се вдигнаха и отпуснаха.

— И двамата бяхме млади и идеалисти, смятахме, че можем да постигнем много повече. Аз вярвах, че той ще се върне. Моите хора не се съгласиха и аз не успях да ги убедя в противното, без да им разкрия в какво всъщност съм се провалила. — Тя се наведе напред, хвана ръцете на Лоркин в своите и сгъна пръстите му около пръстена. След това вдигна глава и го погледна втренчено.

— Изпращането ти в Киралия е донякъде стъпка към изпълнението на едно от обещанията ми. Надявам се само, че за разлика от баща ти, аз ще доживея да го изпълня докрай. Сега тръгвай. — Тя пусна ръцете му и се облегна назад. — Тивара е готова, а нощта днес е ясна. Внимавай и се пази.

Той се изправи и се поклони. След това тръгна след Тивара, напускайки стаята и града, който се бе надявал да превърне в свой дом за повече от няколко кратки месеца.