Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изменникът шпионин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rouge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Корекция
analda1 (2017)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Отстъпница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-27-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1475

История

  1. — Добавяне

Глава 4
Посещение

Лилия взе чантата си и се спря, за да огледа стаята си. Също като повечето новоприети ученици от нисшите съсловия, тя бе изумена, че ще разполага с цяла стая само за нея в жилищните помещения на учениците. Стаите не бяха твърде големи за стандартите на снобите, разбира се. Те съдържаха легло, шкаф, бюро и стол. Мантиите и спалното бельо се перяха от прислужниците, които също така чистеха и стаите.

Тя знаеше, че няколко години по-рано, когато броят на магьосниците се беше стопил заради войната, а броят на учениците бе нараснал значително, след като бяха започнаха да приемат и кандидати от нисшите съсловия, жилищните помещения на учениците бързо се напълниха и някои новаци от Домовете получиха разрешение да се нанесат в празните магьоснически стаи.

Но на това бе сложен край. Жилищните помещения на магьосниците отново бяха пълни. Завършилите селяци получаваха с предимство всички свободни стаи, защото магьосниците от Домовете обикновено имаха порядъчни домове в града. Някои от селяците използваха заплатата си от краля също за да си купят или наемат къщи в града.

Жилищните помещения на учениците продължаваха да са твърде недостатъчни и Гилдията бе принудена да позволи на някои от снобите да живеят в домовете си. Лилия знаеше, че това бе направено с огромно нежелание, защото магьосниците трябваше да стоят встрани от политиката, а Домовете винаги се замесваха в нея. Отделянето на богатите ученици от семействата им помагаше за откъсването им от този свят.

Наки бе един от снобите, които живееха вкъщи. Тя твърдеше, че това въобще не й харесва. Лилия не вярваше съвсем на новата си приятелка, което не й попречи да приеме поканата да й гостува.

„Всичко ли си взех?“. Тя погледна в чантата си и провери съдържанието й: тоалетни принадлежности, нощна роба и чиста мантия. „Ние, магьосниците, не се нуждаем от много“.

Тя се обърна към вратата, отвори я и излезе в коридора. За нейна огромна изненада край нея минаха приятелките й от класа. Макар напоследък да не й обръщаха голямо внимание, след като си бяха намерили приятели момчета, те биха забелязали, ако в поведението на Лилия се появеше нещо необичайно. Първа вървеше Мади, следвана от Фродже.

— Здрасти, Лилия! Накъде си се запътила?

— Към дома на Наки — отвърна тя, с надеждата, че гласът й не е прозвучал твърде самодоволно.

— Ехе. Приятели по високите места. — За голямо облекчение на Лилия тонът на Мади беше безгрижен и закачлив.

Фродже се намръщи и пристъпи към нея.

— Нали знаеш какво се говори за нея? — попита тихо тя.

Лилия погледна към момичето. Обикновено Фродже не се интересуваше от клюките и злобните подмятания. Но сега изглеждаше повече загрижена, отколкото озлобена.

— За всеки се говори по нещо — каза безгрижно Лилия и се прокле наум. „Трябваше да подпитам за какво става въпрос. Не че бих повярвала, но поне… мога да помогна на Наки да не се забърква в неприятности“.

Мади се усмихна.

— Е, ти ще ни кажеш дали е истина, нали? — Тя погледна към Фродже и леко кимна към входа на сградата. — Приятно прекарване — каза момичето и двете се отдалечиха.

Притиснала чантата към гърдите си, Лилия ги последва бавно, като ги остави да се отдалечат от нея. Когато излезе навън, тя видя Наки да я чака и настроението й веднага се оправи. Късното следобедно слънце сипеше златисти лъчи върху косата на приятелката й и караше бледата й кожа да сияе. То зачервяваше лицата и на останалите ученици. „Но на никой друг не му отива толкова, колкото на Наки. Половината момчета, които са навън, са я зяпнали. Не мога да повярвам, че някой толкова популярен и красив иска да ми е приятел“.

Наки я видя и се усмихна. Сърцето на Лилия подскочи, но в същото време стомахът й се сви от притеснение, което не я беше напускало напълно от момента, в който Наки я покани у дома си. „По-добре да не правя нищо, което да я ядоса, защото нямам нито добрия външен вид, нито чара й, който кара хората да искат да са й приятели“.

— Каретата на баща ми ни очаква — каза Наки, приближавайки се до нея.

— О! Съжалявам. Сигурно съм закъсняла.

— Не, не си. — Наки сви рамене и тръгна по пътеката между градините. — Той често я изпраща по-рано. Много е дразнещо, защото пред Университета могат да се съберат карети и винаги се получава ужасно задръстване. Какво искаш да правим довечера? Мислех си да си направим прически.

Лилия се опита да не потрепне. Майка й често беше правила страхотни неща с косата й, докато беше малка, а тя мразеше скубането и боцкането на фибите, и сега, щом зърнеше шнола, главата започваше да я сърби. Наки я погледна и се намръщи.

— Какво не е наред?

— Нищо. — Лилия забеляза недоверието на лицето на другото момиче. — Майка ми правеше прически за разни празници. Винаги ме оскубваше или ме бодеше с фибите.

— Не се притеснявай. Обещавам да няма нито един оскубан косъм. Ще бъде забавно.

— Дано си права.

Наки се засмя — дълбок, гърлен смях, който караше всички да се обръщат след нея. Докато вървяха през градините, те продължиха да разговарят. Щом завиха зад ъгъла на Университета, се озоваха пред множеството чакащи карети. Наки хвана Лилия за ръката и я поведе между тях. Спря се пред една и кочияшът скочи, за да им отвори вратата.

Задръстването от карети ги забави известно време, но Лилия едва го забеляза. Тя беше твърде заета да се наслаждава на разговора с Наки. Двете си разказваха забавни истории за срещите между прислужници и техните господари, след което един анекдот на Наки за нейната прислужница, с която беше израснала, я накара да замълчи и да погледне замислено към Лилия.

— Знаеш ли, ти ми напомняш за нея. Ще ми се да можехте да се срещнете.

— Тя не работи ли вече за вас?

— Не. — Лицето на Наки помръкна. — Баща ми я отпрати.

„Във всичките й истории той е лошият“ — помисли си Лилия.

— Ти не го харесваш, нали? — попита предпазливо тя, без да е сигурна как ще реагира Наки на този личен и може би доста деликатен въпрос.

Внезапно лицето на Наки се промени драстично. Погледът й потъмня, чертите й се изопнаха.

— Не особено. И той ме мрази. — Тя въздъхна и потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от нещо лошо. — Съжалявам. Не исках да ти казвам нищо, за да не те е страх да го видиш.

— Не се плаша толкова лесно — увери я Лилия.

— Той ще се държи абсолютно учтиво с теб. Все пак си член на Гилдията. Трябва да се държи с теб като с равна. Е, поне като с ученичка. Но ще започне да те поучава.

— Ще го преглътна.

— Засега по-добре да не му казваме, че си от семейство на прислужници — каза неспокойно Наки. — Той е малко… особен.

— Няма нищо. Важното е, че ти не си. Оценявам го.

Наки се усмихна.

— А онова, което аз харесвам у теб е, че ти не ни мразиш, както останалите… нали се сещаш.

Лилия сви рамене.

— Нашите работят за приятно семейство. Трудно е да се съглася с хора, които казват…

— Виж! Пристигнахме.

Наки замаха нетърпеливо през прозореца на каретата. Лилия надникна навън, за да види какво й сочи приятелката й. Бяха спрели пред огромна сграда. Тя знаеше, че Наки е от богат и могъщ Дом, но до този момент не го беше осъзнавала напълно. Нервите й се опънаха и дъхът й секна от вълнение. Тя се опита да се успокои.

— Не се притеснявай — каза Наки, която по някакъв начин бе доловила тревогата на Лилия. — Успокой се и остави всичко на мен.

Следващият един час премина като в мъгла. Наки я въведе в къщата. Първо я представи на баща си, лорд Лейден, който я поздрави резервирано и разсеяно. След това се качиха на горния етаж с няколко стаи, всичките, от които бяха на Наки. Освен главната спалня имаше стая, пълна с дрехи и обувки и друга, в която имаше отделна вана. Наки изпълни обещанието си да й направи прическа, като първо я разреса със специален креп, а после използва лъскави сребърни игли, които подреди така, че те нито оскубаха, нито убодоха главата на Лилия. След това двете слязоха долу за вечеря.

Бащата на Наки седеше на масата. Когато погледна към различните прибори, Лилия почувства прилив на паника. Тогава пристигна един пратеник и лорд Лейдън се изправи. Той се извини, че ще ги остави да се хранят сами, и напусна стаята.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Наки се ухили на Лилия. Без да каже нито дума, тя стана от стола си и отиде тихо до вратата. Отвори я внимателно и се ослуша. Лилия долови някакво тихо потупване.

— Отиде си — обяви Наки. — Грабвай чашата си. — Тя взе своята, напълнена с вино, и отиде до вратата, през която влизаха прислужниците. Точно когато стигна до нея, тя се отвори и на прага се спря една прислужничка, която носеше на поднос малки купички.

— Слизаме долу — каза й Наки. Жената кимна, обърна се и изчезна натам, откъдето се бе появила.

Лилия беше успяла да грабне чашата си и да се измъкне от стола си. Наки й махна с ръка, после тръгна след прислужницата, повеждайки приятелката си по къс коридор, в който имаше пейка и подредени покрай едната стена шкафове, пълни със съдини, прибори и чаши. На края му имаше стълбище, по което слезе прислужницата. Наки забърза след нея.

— Когато баща ми го няма, винаги се храня долу — обясни тя. — Така не се налага да сервират храната в сребърни подноси, а аз си приказвам с приятели.

Стълбището надолу беше доста дълго и Лилия реши, че вече са слезли поне два етажа под трапезарията. Те влязоха в кухня, която не се различаваше особено от онази в дома, където бе прекарала детството си. Тук работеха три жени и едно момче; ръкавите им бяха запретнати, а на главите си носеха шапчици с връзки, завързани зад ушите. Самата Лилия беше носила такива като дете.

Наки ги поздрави сърдечно, което като че ли не ги изненада. След като представи всички, тя отиде до износената маса и седна на един от столовете. Лилия се настани до нея. Заслуша се в разговора на Наки с прислужниците и за пръв път от три години се почувства като у дома си.

„Каква двойка сме само — помисли си тя. — Сноб, който се държи мило и приятелски с прислугата и селяк, който не мрази богаташите.“ И Гилдията — и магията — ги бяха срещнали. „Каква интересна идея. Мислех, че е заради сходната гледна точка, макар и от противоположни страни. А всъщност е заради магията. А тя не прави разлика между богати и бедни, както и не прави разлика между добри и лоши“.

 

 

Денил се огледа, като все още не можеше да повярва, че Тайенд бе успял да го направи. Господарската стая в Дома на гилдията беше пълна с могъщи и влиятелни сачаканци. Тук имаше ашаки, които бяха смъртни врагове. Те не разговаряха помежду си, но се намираха в една и съща стая, което очевидно беше нещо невероятно.

„Но не е успял да доведе краля“. Тайенд му беше казал, че е изпратил покана, но Ачати го бе предупредил, че Амакира няма да може да присъства. Така сигурно беше по-добре. Когато монархът се озовеше сред толкова много ашаки, партито неизбежно щеше да бъде развалено от политически машинации. Или поне така беше чул Денил. Той никога не бе присъствал на толкова голяма сбирка, нито пък на такава, където да се намира и кралят. Най-голямото парти бе онова, което Ачати бе организирал по случай пристигането на Денил и Лоркин в Арвис.

Денил трябваше да признае, че е впечатлен. Тайенд бе успял да организира събитието за няколко дни, след като му хрумна идеята за киралийско парти. Той дори научи робите в кухнята как да приготвят няколко киралийски блюда, които да бъдат поднесени в малки купички или чинийки. Беше се отказал от идеята да пусне робите да обикалят между гостите с подноси в ръце, защото не можеше да ги откаже от навика им да се хвърлят по очи на пода.

Тайенд дори бе успял да си намери по-строги киралийски дрехи, вместо обичайното си ярко и пищно облекло.

— Следващия път ще организирам елийнско парти — чу Денил гласа на Тайенд. — Или може би лонмарско. Поне отсъствието на жени ще подхожда на темата. Не може да има елийнско парти без хапливите женски разговори, които да оживят обстановката. — Тайенд замълча, за да изслуша отговора, който Денил не можа да чуе, и се усмихна. — Тогава може да обуча някой роб или да внеса малко елийнски жени специално за това — или самият аз да се предреша на жена! Нищо няма да пожаля за сачаканските ми гости.

Последва смях. Денил въздъхна и се обърна. Видя Ачати да разговаря с лейди Мерия и се изпълни с признателност. По-рано жената изглежда се чувстваше неудобно, защото останалите гости просто я пренебрегваха. Докато наблюдаваше реакцията на сачаканците при вида й, Денил забеляза не толкова неудоволствие, колкото неувереност по лицата им. Те не бяха свикнали да виждат жени в социалното си обкръжение, защото разговорът с чуждите жени бе забранен, и тъй като не знаеха какво да правят с нея, просто се преструваха, че я няма.

Ачати надигна глава и махна с ръка на Денил.

— Тъкмо разказвах на лейди Мерия за група от три сачаканки, които се събират в компания.

— Мислех, че на това не се гледа с добро око.

— Разминава им се, защото двете са вдовици, а третата е саката и защото мразят Изменниците. Едната вярва, че те са убили съпруга й. — Ачати се усмихна. — Помислих си, че лейди Мерия ще поиска да се види с тях. Иначе ще се чувства много самотна тук.

Денил погледна към магьосницата.

— Какво мислите?

Тя кимна.

— Ще бъде интересно да се срещна с някои местни жени.

Ачати се усмихна и погледна към Денил.

— Да ги попитам ли дали ще приемат помощничката ви?

Със закъснение Денил осъзна, че Ачати иска позволение от него, сякаш социалният живот на Мерия бе негова отговорност. Развеселен, той погледна към лечителката. Тя изглеждаше леко разсеяна, сякаш не бе чула въпроса, но може би безизразното й изражение се дължеше на усилията й да не разкрива истинските си чувства.

— Да, моля ви — отвърна Денил.

Ачати изглеждаше доволен.

— Може би трябва да намеря някакво развлечение и за вас — промърмори той. После погледна многозначително Денил и махна с ръка на един ашаки, чийто партньор в разговора тъкмо се беше отдалечил. Денил го последва.

— Ашаки Ритова. Тъкмо разказвах на посланик Денил за впечатляващата ви библиотека.

Сачаканецът се обърна към Ачати. На лицето му бе изписано високомерно изражение, което леко се промени в уважение към Ачати, но отново се завърна, когато мъжът погледна към Денил.

— Ашаки Ачати. Не е нужно да ме възхвалявате.

— Но някак си винаги ми се иска. Това определено е най-добрата колекция в Сачака, като се изключи дворцовата библиотека.

— В сравнение с нея е просто купчина книги.

— Дори и така да е, аз съм убеден, че посланик Денил ще остане впечатлен от това колко стари са някои от архивите ви.

Мъжът отново погледна към Денил.

— Едва ли ще откриете нещо интересно, посланик. — Той въздъхна. — Самият аз не разполагам с време за проучвания. Твърде съм зает с обсъждането на договорите с източните земи.

Той поклати глава и започна продължителна и отегчителна критика на хората отвъд морето Адюна, с които сачаканците поддържаха търговски отношения. Обикновено Денил щеше да прояви интерес към тези земи, но той бързо осъзна, че преценката на ашаки Ритова е замъглена от ненавист и предразсъдъци, и мъжът едва ли щеше да представи правдиво описание. Когато Ачати най-после успя да го измъкне, без да обиди Ритова, той се извини.

— Надявах се да уредя нещо за вас — промърмори той. — Но той е упорит като…

Наблизо мина Господарят на войната Кирота. Щом видя Денил, той се приближи предпазливо до тях.

— Ашаки Ачати, посланик Денил. Радвам се да ви видя отново, посланик. Чух, че вие и посланик Тайенд сте в близки отношения. Вярно ли е това?

Денил кимна.

— Отдавна сме приятели. Повече от двайсет години.

Кирота се намръщи.

— Посланик Тайенд каза, че когато сте се срещнали за пръв път, той е живял в Елийн.

— Да, както и аз — обясни Денил. — Бях Посланик на Гилдията в Елийн. Срещнах Тайенд в Голямата библиотека. Той ми помагаше при някои от проучванията ми за Гилдията.

— А, да! Тайенд спомена вашето проучване. Как се развива то?

Денил сви рамене.

— Напоследък нямам голям напредък.

Кирота кимна съчувствено.

— Такъв е животът на изследователите. В един момент правят голямо откритие, последвано от период на неуспехи. Желая ви скоро да имате успех.

— Благодаря ви — отвърна Денил. — Последния път, когато се видяхме, вие изразихте желание да попълните празнотите в собствените си архиви — додаде той. — Предложението ми все още е в сила.

Лицето на Господаря на войната грейна.

— Със сигурност ще се възползвам. — Погледът му прескочи над рамото на Денил. — Аха. Носят още от тези превъзходни крачета от расук. Този път съм решен да похапна повече, преди да са изчезнали всичките. Харесва ми киралийската храна. — Той се ухили и бързо се отдалечи.

Денил чу кискане до себе си и се обърна към Ачати. Сачаканецът се усмихваше.

— Добре се справихте — каза той. — Може би сега, когато не сте най-голямата новост в страната, най-добрият начин да спечелите нещо е да предложите друго в замяна.

Денил кимна и почувства как сърцето му леко се отпуска.

— Макар че се съмнявам Кирота да може да ви предложи нещо в замяна — предупреди го Ачати с нисък глас. — Но въпреки това… считайте го за инвестиция.

Денил потисна въздишката си на разочарование. Той видя как Тайенд го наблюдава от другия край на стаята. Лицето на бившия му любовник изглеждаше замислено и изведнъж Денил изпита огромно желание да напусне партито.

Но той нямаше друг избор, освен да остане, затова се изпъна и последва Ачати към следващата групичка сачаканци.

 

 

Лоркин бе очаквал лукс и скъпа украса. Беше очаквал пазачи на всяка врата и суетящи се наоколо прислужници, готови да изпълнят всяко желание на монарха си. Но стаите на кралицата на Изменниците не бяха по-големи или по-добре обзаведени от тези на жените, които беше посещавал, докато помагаше на Говорителката Калия. Единствената видима охрана беше магьосник, който стоеше в коридора до вратата. Може би младата жена, която бе отворила вратата, също бе магьосница, макар да изглеждаше твърде млада за ролята на кралски защитник. Тя го посрещна с мила, сърдечна усмивка, каза, че името й е Пелая и го покани вътре.

И сега той се намираше в кръг от обикновени дървени столове. Пред един от тях стоеше възрастна жена, която като че ли току-що беше станала. Тя не бе облечена с някаква натруфена премяна, но пък и на процеса срещу Тивара носеше обикновени дрехи. Ако не беше разпознал лицето й, сигурно щеше да я помисли за поредната посетителка, очакваща кралицата.

Но ярките й очи бяха прями и погледът — остър, а стойката й излъчваше увереност и властност. Той притисна длан към гърдите си и зачака отговор, както му бяха казали да постъпи, когато за пръв път се бе озовал в нейно присъствие.

Тя махна презрително с ръка.

— Не си правя труда да спазвам официалностите в собствения ми дом, лорд Лоркин. Твърде съм стара и изморена. Моля, седнете. — Тя отстъпи назад и с очевидна трудност бавно започна да се отпуска върху стола. Той машинално пристъпи напред, за да й помогне, но рязко се спря, защото не бе сигурен дали е подходящо да я докосва.

— Чакай да ти помогна, Зарала — сгълча я Пелая нежно, докато бързаше да подкрепи възрастната кралица.

— Добре съм — отвърна Зарала. — Само съм малко бавна.

Щом се настани, кралицата посочи съседния стол и Лоркин седна. Младата жена се скри в съседната стая. Кралицата го изгледа замислено.

— Как ти се струва животът в Убежището?

— Чудесно място, ваше величество — започна той. — Аз…

— Никакви официалности — прекъсна го кралицата и го заплаши с пръст. — Наричай ме Зарала.

Той кимна.

— Зарала. Красиво име.

Тя се ухили.

— Обичам ласкателствата. Но те няма да ти помогнат. Твърде стара съм, за да ми влияят подобни неща. Ала ако случайно ти харесва да го правиш, не спирай.

— Харесва ми — отвърна Лоркин. — А ако случайно и на теб ти харесва, аз няма да откажа — додаде бързо той.

За негово облекчение тя се засмя.

— Хайде. Разкажи ми как я караш.

— Изненадан съм от щедростта и приятелското отношение на Изменниците. Хората ти ме приеха, дадоха ми храна и убежище, и задължения, които да ме карат да се чувствам полезен.

— И защо това трябва да те изненадва?

Лоркин сви рамене.

— От хора, които са толкова потайни, очаквах да мине доста време, преди да ме приемат.

Тя го погледна.

— Нали знаеш, че не си напълно приет? Мнозина те харесват, оценяват какво направи за Тивара, но никой не е толкова глупав, че да ти се довери.

Той кимна и срещна погледа й.

— Да, усещам го. Това е напълно разбираемо. И съм доста изненадан, че не го показват по-ясно.

— Докладваха ми само за неколцина души, които не харесват лично теб, в повечето случаи не им допадаш по принцип.

Той я погледна.

— Заради баща ми.

— Да — и заради смъртта на Рива. — Веселото й настроение изчезна напълно. Бръчките около очите й се задълбочиха. — Искам да знаеш, че не те обвинявам за онова, което направи баща ти. Абсурдно е да се смята, че детето е отговорно за постъпките на родителите си.

— Аз… Радвам се да го чуя.

Тя се наведе напред и го потупа по коляното.

— Сигурно. Иначе досега да си мъртъв. — Веселата нотка отново се промъкна в гласа и очите й, и той се усмихна.

— Освен това вече не съм обидена и на баща ти — каза му тя, отмествайки поглед от него и лицето й отново стана сериозно. Сериозно и тъжно. — Въпреки че изгубих дъщеря си заради болестта, която можеше да бъде излекувана. Не постъпихме както трябва. Нещо в баща ти ме убеди, че е почтен човек. После реших, че съм сбъркала, но сега си мисля, че може би не съм. Просто не успях да проумея, че лоялността му е насочена другаде.

— Към Гилдията? Киралия? — предположи Лоркин.

Кралицата го погледна.

— Ти не знаеше за сделката, нали? — попита тихо тя.

Той поклати глава.

— Бях ужасен, когато научих, че е сключил такава сделка и не я е спазил.

— Умрял е, преди да се родиш. Предполагам, че не е имал възможността да ти разкаже.

— Но и майка ми никога не го е споменавала. Тя също не е знаела.

— Защо си толкова сигурен?

— Тя беше решена да ми попречи да дойда в Сачака. Ако имаше доказателство, че Изменниците представляват опасност за мен, тя щеше да го използва.

— Липсва ли ти?

Погледът й беше прям. Той кимна.

— И въпреки това част от мен иска… иска…

— Да живее собствения си живот? Да взима свои решения?

Той кимна. Тя посочи с жест стаята и всичко отвъд нея.

— И ето те тук, затворен в Убежището.

— Приятно място за затваряне.

Тя се усмихна одобрително.

— Надявам се да продължиш да мислиш така. — Усмивката й отново угасна. — Защото животът тук може да се промени. Аз съм стара. Не мога да съм сигурна кой ще ме наследи. Всички знаят, че предпочитам Говорителката Савара за следваща кралица, а тя те харесва, но това не означава, че хората ще гласуват за нея. Със сигурност няма да го направят, ако започнат да поставят под въпрос решенията ми. — Тя го посочи с пръст. — Като например да пусна в Убежището киралийски магьосник, който се е оказал твърде любопитен.

Очите й го гледаха твърдо и обвинително. Лицето му пламна и той извърна поглед, без да знае как да отговори на това.

— Но сега може и да останат доволни, че съм те привикала, за да те смъмря. Савара реши, че ще е по-добре да забрани на Тивара да те вижда, за да стане ясно, че тя не одобрява присъствието ти в пещерата.

Сърцето на Лоркин подскочи. „Но ние и без това не сме се виждали“ — напомни си той. Зарала се усмихна и отново го потупа по коляното.

— Имам един приятелски безплатен съвет за теб, млади Лоркин. Внимавай в какви неприятности се забъркваш. Това може да навреди на теб и на останалите повече, отколкото можеш да предположиш.

Той кимна.

— Благодаря ти. Ще приема съвета ти. Никакви неприятности.

Тя изглеждаше удовлетворена.

— Ти си умен млад мъж. Ето — върнах ти ласкателството. Искаш ли да хапнеш? — Тя не изчака отговора му, а се обърна към вътрешната врата. — Пелая? Можеш ли да донесеш нещо за ядене на госта ни?

— Разбира се — отвърна младата жена. Тя се появи на прага с обикновен дървен поднос в ръцете си, в който носеше чаши вода и чиния със сладкиши. Очевидно бе очаквала думите на кралицата.

— Ах, любимите ми — каза Зарала и потри ръце. После се ухили на Лоркин. — Пелая е отлична готвачка. Всичко прави с магия. — Докато младата жена внасяше подноса в стаята, Зарала се обърна и погледна към близката малка масичка. Тя се вдигна във въздуха, полетя към тях и се спусна пред Лоркин.

„Може и да е стара и изморена от официалностите — помисли си Лоркин, — но разбирам отлично защо е кралица. И се обзалагам, че е все така могъща и умна, като в деня, когато е била избрана“.

Докато Пелая оставяше подноса на масичката и му предлагаше сладкиш, Лоркин се зачуди каква част от плановете му е предугадила кралицата, защото едва ли смяташе, че той е готов да се засели завинаги при Изменниците.

Може би му казваше да изчака, защото ще има по големи шансове за успех след нейната смърт, ако бъде наследена от Савара.

„Но аз наистина я харесвам и се надявам това да не се случи скоро“.