Труди Канаван
Отстъпница (17)

Глава 15
Неканена компания

Сачака търгуваше предимно със земите на север и на изток, отвъд морето Адюна, и това особено силно си личеше на доковете. Денил се впечатли както от размерите на екзотичните кораби, закотвени там, така и от броя им. Мачтите се полюляваха като огромна безлистна гора, която покриваше широкия залив на Арвис.

Робите от Дома на Гилдията развързаха пътническите сандъци от задницата на каретата и ги свалиха с помощта на двамата лични роби на Ачати. Денил забеляза, че сачаканецът внимателно наблюдава действията им. Един киралийски магьосник щеше да свали сандъците с магия, но сачаканците не се занимаваха със слугинските задължения. Робите използваха въжета и макара, прикрепени към задната част на каретата за тази цел, но съдейки по лекотата, с която се справяха, Денил заподозря, че все пак получават магическа помощ от господаря си.

За сандъка на Ачати бяха необходими двама мъже. Тайендовия имаше почти същите размери. Този на Денил бе значително по-малък. „Понякога задължението да носиш униформа през целия си живот има своите предимства“ — помисли си той. Но освен това магьосникът бе взел един допълнителен сандък — по-скоро голяма кутия — където държеше принадлежностите за писане и тетрадките, и където смяташе да съхранява архивите или предметите, с които щеше да се сдобие.

Една въздишка привлече вниманието му. Той погледна към Мерия, чието намръщено лице се разведри съвсем леко, когато срещна погледа му. Помощничката му все още бе ядосана заради това, че я оставят в града. Откакто разбра, че Тайенд също тръгва с тях, тя почти не му беше проговаряла.

Той устоя на порива да погледне към Тайенд. Посланикът на Елийн стоеше до Денил и се полюляваше леко на токовете на украсените си, скъпи обувки. Денил почти не бе разговарял с него, след като се върна от дома на Ачати, но попита бившия си любовник защо е поискал да пътува с тях.

— О, като посланик наистина трябва да науча колкото се може повече за тази държава — бе отвърнал Тайенд. — Видях достатъчно от Арвис. Време е да надникна отвъд градските стени.

Мерия не бе разговаряла и с Тайенд. В Дома на Гилдията беше наистина много тихо.

Той обмисли извинението на Тайенд. Дали беше само това? „Едва ли идва, защото проявява интерес към проучването ми. Или пък се интересува? Ако знае за хранилищния камък, той може би е също толкова загрижен за възможността да съществува още някой такъв или да може да бъде създаден. Но как може да е научил за него? Аз не съм му казвал. И Ачати сигурно не е…“

Може би Тайенд бе пожелал да се присъедини към тях по съвсем различна причина. Той вече бе показал, че знае за личния интерес на Ачати към Денил. Дали не искаше да попречи на двамата да станат любовници?

Денил се намръщи.

„Защо му е да го прави? От ревност? Не. Всъщност Тайенд пръв посочи, че двамата с него вече не сме двойка. По никакъв начин не е подсказвал, че иска това да се промени“.

Стоящият до него Тайенд се прокашля. Той се поколеба, после си пое дълбоко дъх и каза:

— Посланик?

Денил неохотно се обърна към него.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да дойда с вас?

— Разбира се, че не — отвърна Денил.

Той насочи отново вниманието си към робите. Мъжете на Ачати не бяха същите, които го бяха придружавали по време на търсенето на Лоркин. Денил се зачуди какво ли е станало с Варн. После мислите му се насочиха към спътниците му, когато усети, че Мерия го гледа. Той се обърна към нея и тя му се усмихна. Това му се стори странно. Усмивката й беше весела и Денил не можеше да се отърве от усещането, че тя се забавлява за негова сметка.

— Ето го и капитанът — обяви Ачати. Той посочи кораба, към който робите носеха сандъците им. Той бе по-малък от екзотичните съдове; които го заобикаляха; беше предназначен за превоз единствено на пътници — на важни пътници. Върху корпуса му със златни букви, които проблясваха на слънцето, бе изписано името „Инава“. Един сачаканец, облечен изискано като ашаки, стоеше на палубата му в очакване да преминат по тясното мостче, което свързваше кораба с брега. Робите понесоха сандъците към второ мостче, което се намираше малко по-нататък. — Време е да се сбогувате — додаде Ачати.

Денил и Тайенд се обърнаха към Мерия. Тя се усмихна весело.

— Приятно пътуване, посланици, ашаки — каза магьосницата, кимайки учтиво. После очите й проблеснаха многозначително, с леко самодоволство. — Дано не си лазите твърде много по нервите.

„Значи това й се струва толкова забавно“ — помисли си Денил.

— Довиждане, лейди Мерия — отвърна той. — Знам, че оставям Дома на Гилдията в способни ръце.

Усмивката й бе заменена от примирено изражение.

— Благодаря. — Тя отстъпи назад към каретата и махна с ръка. — Не карайте капитана да чака.

Денил се обърна и тръгна след Ачати по моста, стигайки до палубата. Капитанът ги приветства на своя морски съд.

— Готови ли сте за отплаване? — попита той Ачати.

— Готов съм — отвърна сачаканецът. — Има ли някаква причина за забавяне?

— Не — увери го капитанът. После се отдалечи, издавайки заповеди на робите.

Ачати отведе Денил и Тайенд на безопасно място, откъдето можеха да наблюдават процедурите по отплаването.

— Пътуването ще бъде приятна промяна след живота в града — каза той, когато корабът започна да се отдалечава от кея.

Денил кимна.

— Измина доста време от последното ми пътуване с кораб.

— Да. Истинско приключение за всички нас — каза Тайенд с леко напрежение в гласа. Денил забеляза, че бившият му любовник вече е пребледнял.

Ачати се усмихна на елийнския посланик. Това бе мила усмивка. Почти нежна. Внезапно на Денил му хрумна, че Ачати е искал Тайенд да тръгне с тях. Той бе предположил, че сачаканецът е бил притиснат политически и дружески от Тайенд. Магьосникът се обърна към елийнеца.

— Кажи ми, ако имаш нужда от помощ — каза му той.

Тайенд му кимна с благодарност.

— Взех лекарствата, които ми препоръча Ачати.

— Като ваш водач съм задължен да облекча пътуването ви — каза му Ачати. — Но не забравяйте, че може да има странични ефекти.

Тайенд леко наведе глава.

— Не съм забравил. Аз… мисля, че ще поседна.

Той отиде до пейката, която се намираше на няколко крачки от тях. Денил потисна желанието си да погледне Ачати и да потърси признаци за… той не бе сигурен какво точно.

„Може би иска да бъде нещо повече от приятел и с Тайенд. Може би вече е. Може би предупреждението на Тайенд за Ачати наистина бе предизвикано от ревност… О, стига глупости!“

Докато корабът се отдалечаваше от брега, Денил усети, че се моли Ачати — или Тайенд — да подхванат някакъв разговор, за да разсеят мислите, които се въртяха в главата му. Когато никой от тях не заговори, той се замисли каква тема да подбере. Знаеше за какво би искал да говори самият той, но в присъствието на Тайенд не можеше да спомене за хранилищния камък, в случай че елийнецът не бе запознат с него.

— Виждате ли онази сграда? Това е едно от именията, което е било построено преди повече от двеста години, но не в сачакански стил. Построил го е…

Денил въздъхна с облекчение. „Благодаря ти, Ачати — помисли си той. — Макар да смятам, че през остатъка от пътуването ще бъдеш обречен да запълваш безмълвието с факти и история, това все пак е за предпочитане пред дни, изпълнени с неловко мълчание“.

 

 

Лилия винаги бе смятала, че затворът, освен всичко останало, трябва да осигури време на човек да размишлява за престъплението си.

„Мисля, че при мен не се получава — помисли си тя. — О, аз прекарах доста време в покаяние, че съм научила черната магия, и в съжаляване за глупостта ми. Но повечето време мислех за Наки и това е много лошо“.

Дори когато се опитваше да мисли за нещо друго, най-вече дали убиецът на лорд Лейдън вече е открит, тя знаеше, че всъщност се притеснява за Наки.

Тъй като Гилдията не бе намерила никакви доказателства, че тя е убила Лейдън, Лилия беше решила, че не го е направила. Надяваше се, заради Наки, че някой е открил кой го е извършил. „Ако са го намерили, сигурно някой ще дойде да ми каже. — Това нямаше да окаже никакво влияние на наказанието й, което бе свързано с овладяването на черната магия, но поне Наки щеше да спре да я мрази. — Черната магьосница Сония ще ми каже — помисли си тя. — Или най-добре Наки да го направи. Може би дори ще ме посещава редовно… не, най-добре да не събуждам напразни надежди. Десет години са си доста време. Но ако тя ме обича така, както я обичам аз, със сигурност ще ме посети“.

Тя се опита да мисли за нещо по-приятно, но нещо винаги я огорчаваше. Също както в казанджийницата, когато й се беше сторило, че някой ги гледа. Умът й винаги успяваше да насочи мислите й към нещо мрачно и тъжно.

От време на време се опитваше да се разсее и обикаляше из стаята или опираше ухо на страничната врата. Понякога чуваше тананикането на жената.

Тя отиде отново до прозореца и се облегна на перваза. Поне гледката й се променяше понякога, независимо дали беше заради някоя прелитаща птичка или заради сенките, които се променяха с минаването на часовете. Постепенно гледката на стаята започна да я отегчава до смърт.

Мислите й бяха прекъснати от почукване. Тя се изправи и се обърна към вратата. Видя как някой наднича през прозорчето, но после изчезна. Ключалката изщрака. Вратата се отвори.

В стаята влезе Уелър с поднос в ръцете си. „Но аз не съм гладна…“

— Добър вечер, лейди Лилия — каза той и постави подноса на масата. — Храната ви. Освен това ви нося нещо, което ви обещах.

Той измъкна изпод мишницата си два твърди квадратни предмета. Сърцето й подскочи, когато видя какво е това. Книги!

Лилия изтича до него. Младият мъж се усмихна, когато тя ги грабна от ръцете му.

— Взех ги от библиотеката на Стражата — каза й той. — Може да не са толкова интересни като книгите за магията, но в тях има доста вълнуващи истории.

Тя прочете заглавията и леко оклюма. На корицата на едната с малки букви бе отпечатано „Битките на винската флота преди Алианса“ а на другата, в сложно украсена рамка пишеше „Стратегии за ефективен контрол на тълпата по време на процесии и събития“. Тя погледна към Уелър, видя, че той се взира очаквателно в нея, и въздъхна с надеждата, че разочарованието й не е било толкова очевадно.

— Благодаря ти — отвърна тя.

— Само това ми е във възможностите да намеря — обясни той. — Докато не дойде почивният ми ден.

— Това е повече, отколкото очаквах — каза му тя, навеждайки поглед.

— Ами… от нас се очаква да ви накараме да се чувствате удобно. — Той сви рамене. — Ако ви харесат, мога да ви донеса още. Или може би… жена ми харесва романтични приключения. Не знам дали са ви по вкуса, но съм сигурен, че ще ми позволи да ви ги донеса.

Лилия се усмихна.

— Ще ги пробвам. Ако тя смята, че наистина са добри.

Уелър се ухили.

— Много ги харесва. — Той леко се изпъна. — Така. По-добре яжте, преди да е изстинало.

Младият мъж се поклони непохватно и излезе.

Тъй като нямаше да обиди никого, ако чете по време на вечеря, Лилия прегледа първата книга, докато ядеше. Въведението беше дълго и суховато, а първата глава не беше много по-добра. Тя не беше сигурна дали трябва да остане впечатлена, че Уелър е прочел и е харесал една толкова сложна книга. Не всички мъже, които биваха приемани в Стражата, можеха да четат, а онези, които можеха да си позволят образованието, но накрая се озоваваха в Стражата, обикновено не бяха достатъчно умни за някоя по-високоплатена работа.

„Може би Уелър е изключение. Може би му харесва в Стражата. — Тя замислено сви устни. — Но как така накрая се е принизил до пазач в затвор“​?

Тя трябваше да открие отговора на тази загадка. А може би тук нямаше нищо загадъчно; може би просто затварянето й в този ограничен свят правеше всички неща да изглеждат по-интересни.

Когато приключи с храната, тя взе книгите и се запъти към прозореца, но когато мина покрай страничната врата, чу три бързи почуквания.

Лилия замръзна, после се обърна и погледна към вратата. Сърцето й удари четири… пет пъти и почукванията се чуха отново.

„Това не е нормално. И най-тихият звук отвън ме кара да подскачам“ Тя се приближи до вратата, наведе се и долепи ухо до нея.

— Не позволявай онова, което казва за жена си, да те заблуди. Той те харесва.

Лилия отскочи назад и се втренчи във вратата. Почувства прилив на гняв и отново се приближи до нея.

— Смяташ, че лъже? Че няма жена?

От съседната стая се дочу тих шум, приглушен от вратата. Вероятно смях.

— Може и да няма. А може би я споменава, за да те накара да му се довериш.

— Сигурно ми каза за нея, за да не си правя погрешни изводи.

— За какво?

— За това, че ми прави услуги. Че се държи мило.

— Може би. Но внимавай. Ако започне да ти обяснява колко е самотен, не се изненадвай, ако ти поиска нещо в замяна на услугите.

Лилия се отдръпна леко от вратата. Какво можеше да спечели тази жена, ако Лилия започне да не се доверява на Уелър?

— Защо ми казваш всичко това?

— Просто се опитвам да помогна. Ти си млада. Досега не си била в затвор. Искаш да се чувстваш в безопасност, но не бива да позволяваш на това чувство да те заслепява за опасностите на положението, в което се намираш.

Лилия се замисли над думите й. Макар да я караха да чувства безпокойство, в тях имаше смисъл. „И без това вече се чувствам удобно тук, а са минали само два дни!“

— Казвам се Лорандра — разнесе се гласът.

Лилия се наведе напред и облегна главата си на вратата.

— А аз — Лилия.

— Тук съм, защото чуждоземните магьосници трябва да се присъединят към Гилдията и да не използват магия — каза Лорандра. — Не виждам защо трябва да влизам в нея, ако не искам.

Макар Лилия да знаеше защо жената е затворена тук, внезапно това й се стори нечестно. „Защо чуждоземните магьосници трябва да се присъединяват към Гилдията?“ Може би ако на тази жена не й се е налагало да избира между Гилдията и укриването, тя нямаше да се забърка с Крадците.

— А ти защо си тук? — попита Лорандра. — Ако нямаш нищо против да споделиш, разбира се.

— Тук съм, защото научих черната магия — но ние просто се забавлявахме и аз не очаквах, че ще се получи.

Известно време жената не каза нищо.

— Това е магията, която използват облечените в черно?

— Да — Лилия се усети, че кима, макар да знаеше, че Лорандра не може да я види. — Черните магьосници Сония и Калън.

— И ти блокираха силата?

— Да.

— Ти каза, че не си очаквала да се получи. Нима си се опитвала да я научиш?

— Да. В Университета ни казват, че черната магия не може да се научи от книга, а само от черен магьосник, затова смятах, че онова, което правя, е безопасно.

— Значи са грешали. На мен това не ми звучи много правилно.

— Опитът да се научи черната магия също е забранен.

— Аха. Тогава ти защо опита?

Лилия изгледа замислено вратата. Сигурно не биваше да разговаря с тази жена. Но с кой друг би могла? И стига да не обясняваше как е научила черната магия — и запазеше скрит копнежа по Наки — тя нямаше да разкаже нищо опасно на Лорандра. Не че жената можеше да използва или разкрие на някого информацията, получена от Лилия.

Момичето си пое дълбоко дъх и започна да разказва.

 

 

Лоркин не бе съвсем сигурен защо просто не си беше тръгнал от лечебницата и не се бе прибрал да си легне или не беше пренебрегнал заповедта на Калия да дойде рано. Тя го задържаше до много късно и през последните две нощи той бе спал по-малко от четири часа.

Тя несъмнено го наказваше заради това, че бе успял да излекува момичето с магия, без да породи неприязън сред Изменниците към себе си, а към нея. Освен това тя сигурно се опитваше да му попречи да посети и изцели младия мъж, който беше болен от ледена треска.

Но тя не можеше да го държи на работа цялата нощ и накрая се наложи да го пусне. Той не се изненада, когато отново бе пресрещнат по пътя към мъжките отделения и бе отведен да види болния младеж. Лоркин бе изтощен от липсата на сън и не бе успял да се възстанови от предишното изцеляване, затова едва не се строполи на земята от умора. Не му беше останала никаква енергия, за да я прогони.

„Утре няма да отида рано. Всъщност няма да имам кой знае какъв избор. Щом заспя, подозирам, че ще е нужна цяла армия, за да ме събудят“.

Той зави зад ъгъла и с последни сили продължи напред. Мъжкото отделение не беше много далеч. Само още стотина крачки — или две…

Нещо кацна на бузата му. Той махна с ръка да го прогони и в същото време осъзна, че вече не вижда нищо, че във въздуха мирише на изсушени зеленчуци и че нещо пристяга раменете му.

„Чувал? Да. Чувал е“. Той се опита да го измъкне през главата си, но нещо го удари по гърба и го събори на земята. Лоркин инстинктивно посегна към енергията си. „Ох, да, не ми е останала никаква“. Нечии силни ръце сграбчиха неговите, извиха ги зад гърба му и той осъзна, че не може да направи нищо.

„Как са разбрали? Умишлено ли е това? Калия не ме е задържала до толкова късно само за да ме накаже, нали?“

За негова голяма изненада чувалът, който покриваше лицето му, се повдигна, макар и недостатъчно, за да види нещо повече от пода и два чифта крака. Той си пое дълбоко въздух. Но това беше грешка. Нещо бе притиснато към устата и носа му и познатата миризма изпълни ноздрите му. Макар да се закашля и да затаи дъх, достатъчно количество от опиата вече беше влязло в тялото му. Той изпъшка и започна да изпада в безсъзнание.

Последното нещо, което чу, бе нисък, дрезгав глас, изпълнен с отвращение и задоволство.

— Стана твърде лесно — каза гласът. — Вдигнете го и вървете след мен.