Труди Канаван
Отстъпница (27)

Глава 25
Споделяне и укриване

Обкръжението на Убежището се беше променило до такава степен от последния път, когато Лоркин го бе обикалял, че той с лекота би могъл да предположи, че градът е вдигнат и спуснат на друго място. Всичко бе покрито със сняг. Вятърът го бе навял в дълбоки преспи по склоновете. От всяко дърво и навес висяха ледени шушулки.

След като напуснаха града, Тивара му сложи превръзка на очите и го поведе по някакъв дълъг проход към друг таен изход. Щом излязоха отвън, те тръгнаха из долинките, избягвайки стръмните хребети, където опасността да се подхлъзнат бе много голяма. Превозът им също беше по-различен. Всеки от тях влачеше гладка дъска, извита в предната си част, натоварена с различни провизии, привързани здраво към задницата й. Плъзгането надолу по хълмовете беше ободряващо и със сигурност бе за предпочитане пред тегленето нагоре по хълма, докато газеха през дълбоките преспи. Двамата пътуваха така в продължение на три дни, като напредваха бавно, но сигурно. Всяка нощ развиваха рогозките си, които бяха част от пътническото оборудване на Изменниците, и спяха под звездите, топлейки се с магия. От време на време разговаряха, когато не се задъхваха от газенето през снега или не се спускаха надолу, но през нощта и двамата бяха твърде изморени за разговори.

На третия ден небето се смрачи и задуха силен вятър. Тивара го поведе надолу по една тясна пътека покрай висока скална стена. Двамата трябваше да носят шейните, което правеше спускането още по-опасно. Той се зачуди защо Тивара не потърси някакво скътано местенце, където да изчакат отминаването на бурята, но преди да отвори уста, за да й го предложи, през тях се появи входът на пещера.

Двамата влязоха бързо в тъмния отвор. Тивара се спря, за да създаде светлинно кълбо, разкривайки подобна на тунел пещера.

Едната й стена бе скована в лед. „Това сигурно е надвиснала скала, която е била затрупана“ — помисли си Лоркин, докато вървеше след Тивара. Тя стигна до равна земя и остави шейната си на пода. Той стовари своята до нея и въздъхна с облекчение.

— Можем да останем тук, докато времето се оправи — каза тя.

Лоркин се съгласи с кимване. Докато Тивара постилаше рогозките им на пода, той усети как настроението му се оправя. Така поне щяха да прекарат известно време заедно, без да се изморяват. А и така се отдалечаваше моментът на раздялата.

Лоркин седна на матрака и се зае да топли вода и да приготвя рака. Когато й подаде димящата чаша, тя му се усмихна.

— Това е началото на голямата долина, която стига до сачаканските равнини — каза му тя. — Оттук ще се спуснеш лесно до пътя.

— Значи ти си дотук?

Тя го погледна с неразгадаемо изражение на лицето.

— Да.

„И след това какво? — запита се той. — Ще се видим ли някога пак? Дали ще й липсвам?“ Връхлетя го вълна от емоции: копнеж, съмнение, съжаление, дори горчивина. Искаше му се по някакъв начин да успее да ги предаде, но той помнеше онова, което му бе казала Чари. Тивара не обичаше да бъде обременявана с чувства. Това само щеше да я отблъсне.

— Аз… — започна тя. Лоркин я изчака да продължи, но тя се намръщи и замълча.

— Да? — попита той. „Чувствата са едно, но аз нямам никакво намерение да я оставя да се измъкне с разни недовършени наречения“.

Тивара поклати глава.

— Знаех си, че това ще се случи. Не исках да се привързвам към теб, защото все нещо щеше да те отдалечи от мен.

Внезапно той се ухили широко. Тя го погледна и се намръщи.

— Какво му е смешното?

— И аз те обичам — каза той.

Тя го погледна и постепенно устните й се разтегнаха в широка усмивка.

— Хич не ме бива в това, нали?

Той поклати глава.

— Ужасна си.

— Ами… това е. С теб сме страхотна двойка. Само че не съвсем, защото ти си отиваш у дома, а аз… аз също.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, обещавам да се върна.

Тя протегна ръка и докосна устните му.

— Не давай никакви обещания.

Той издаде сърдит звук и улови ръката й.

— Без обещания? Поне бих искал да съм сигурен, че щом си тръгна, няма да скочиш в леглото на някой друг.

Тя се изсмя рязко.

— Въпреки всичките ни усилия да играем ролите на мъжете в другите общества, жените Изменници не успяха да възприемат жалките им навици. Макар да признавам, че има жени, които успяха да вкарат в леглата си всички мъже от Убежището — додаде тя и лицето й се изкриви.

Той я погледна.

— Това не е обещание.

— Друго няма да получиш — каза му тя.

Той сви рамене и отпи от раката си. „Все пак не съм я молил да се омъжи за мен. Дори не съм сигурен, дали тук има такова нещо. Жените избират мъжете си, затова предполагам, че тя трябва да ме попита“.

— Преди да тръгнеш, трябва да почерпиш сила от мен — каза тихо тя.

Той я погледна изненадано.

— Като използвам черна магия?

— Разбира се. Може да не си забелязал, тъй като се прави насаме, но Изменниците-немагьосници редовно даряват сила на магьосниците. Нямаше време да го направим и за теб, защото тръгна набързо. Но аз имам излишък от енергия, която с лекота ще възстановя, след като се прибера. Не трябва да се връщаш в Сачака, без да увеличиш запасите си. Ашаките може да проявят подозрителност към киралийския магьосник, който скита из страната им, без да е облечен с мантия. Може да те разпознаят и като знаят къде си бил, може да се отнесат към теб като с Изменник. Блокиращият камък ще им попречи да научат каквото и да било за нас при разчитането на съзнанието ти, но няма да им попречи да измъкнат информацията от теб по други начини. Допълнителната енергия, която ще вземеш от мен, няма да ги задържи задълго, но пък може да се окаже достатъчна, за да ти помогне да се измъкнеш от тях, ако не го очакват.

Лоркин усети как го полазват тръпки. Той извърна поглед, с надеждата, че е успял да прикрие страха си.

— А дали… на мен… позволено ли ми е да я взема? — попита той.

— Разбира се. Всъщност кралицата го предложи. Освен това предложи да те науча на Смъртта на любовника.

Той се обърна и я зяпна, усещайки как лицето му пламва.

— С… теб?

Тя се усмихна.

— Че кой друг е тук?

— Но… — Тя очевидно не искаше Лоркин да я убива, а и той се надяваше кралицата да не е имала предвид Тивара да убива него.

Тивара се усмихна.

— Не се тревожи — каза тя. — Името е плашещо, но не се използва единствено за убиването на хора или за изцеждането на енергията им до пълно изтощаване. За повечето двойки или любовници това е просто приятен начин за получаване или отдаване на енергия. — Докато говореше, тя повдигна вежди. — Много приятен — додаде жената и го погледна свенливо, с тъмни и подканящи очи.

Пулсът му се ускори. Той се надяваше, че е разбрал правилно поканата й. Но ако бъркаше…

— И така. Искаш ли да те науча?

Той кимна.

— Добре тогава. Нека урокът започне.

През следващите, незнайно колко часове, той научи един доста екзотичен вид магия. Следвайки инструкциите й, той усвои един съвсем нов начин за усещане на магията в тялото си, докато се притискаше в нейното. След това усети как природната й бариера пада — и бе очарован по толкова различни начини, че почти забрави да изтегли енергия от нея.

След това осъзна как да удължи мига за нея и разбра защо Ивар не беше толкова притеснен от изтощението си и наистина му се прииска да разбере какво е усещането да отдава сила. Той спря да тегли от нейната, защото се досети, че не знае какво е безопасното количество, което би могъл да усвои.

— Вярваш ли ми? — попита тя, възстановявайки спокойствието си.

Той бързо кимна. Тивара се засмя и му показа защо отдаването е дори още по-хубаво от взимането.

 

 

Въпреки твърдите, тесни легла, хъркането на Тайенд и непрекъснатото дразнещо усещане на прах в ноздрите и дробовете му, Денил спа дълбоко и се събуди от проникващите пред входа на палатката слънчеви лъчи. Той се изправи и излезе навън. Пред палатката бе проснато одеяло и той го отупа, преди да седне и да започне да наблюдава дейността в лагера.

Скоро иззад палатката надникна една жена, усмихна му се и изчезна. След малко се върна, носейки чанта, пълна с храна и купа с вода. Храната бе същата, каквато им бе предлагал водачът им — плодове и сушено месо, отгледани и приготвени в каньона. „Тук едва ли растат много неща и макар да съм виждал домашни животни, не съм виждал нищо наоколо, което да могат да ядат“.

Той започна да размишлява върху това как туземците в лагера изхранват себе си и животните си, докато от палатката не се появиха и другите й двама обитатели. Тайенд и Ачати примигнаха от яркото слънце, след което се присъединиха към Денил на одеялото, като Ачати се забави, за да събуди водача. Мъжът се измъкна с недоволно мърморене, но веднага се развесели, щом забеляза торбата с храна. Той се изгуби между палатките и се върна с торба, пълна с прибори. Когато от нея се появиха чаши и пакетче рака на прах, Денил ги взе и започна да приготвя питиета, като първо нагря вода с магия. После я разля в чашите, в които бе сипал по една лъжичка рака.

Първо се нахраниха. После зачакаха. Слънцето се издигаше все по-високо и те трябваше да се приберат в палатката, за да се спасят от горещината. Вътре бе задушно, но поне кожата им не изгаряше. Малко след като слънцето бе подминало зенита си, старейшината, който бе разговарял с групата предишната вечер, се появи пред палатката.

— Когато говорим като Глас, ние сме безименни — каза той. — Но сега говоря от свое име. Аз съм Йем. — Той докосна с кокалестата си ръка гърдите си и лицето му придоби сериозно изражение. — Разговаряхме, докато слънцето отново не се завърна, и тогава взехме решение. Подложихме го на изпитанието на съня и на нов разговор. То остана непроменено. Ще предадем отговорите само на един от вас. — Той се обърна към Денил. — Посланик магьосник Денил.

Денил погледна към Ачати, който сви рамене. „Предполагам, че не е изненадан. Дюна едва ли имат причина да му вярват. Но пък нямат причина да вярват и на мен“.

Тайенд беше отворил уста, като да възрази, но не каза нищо. Погледът на Йем се прехвърли върху него.

— Ти имаш ли въпроси?

Тайенд поклати глава.

— Не, просто съм любопитен какви са отговорите.

— Посланик магьосник Денил ще реши дали можеш да ги чуеш — отвърна Йем. Той погледна към Денил с очакване.

Денил грабна бележника си и стана.

— За мен е чест, че сте ме избрали да чуя вас и народа ви.

Йем се усмихна, махна му и излезе от палатката. Денил хвърли поглед назад и видя, че Ачати му се усмихва окуражително, а Тайенд вече изглеждаше отегчен. Магьосникът се обърна и излезе след Йем от палатката.

— Намерихме един Пазител на знанието, който пожела да разговаря с теб — каза му Йем. — Заклеваш ли се, че няма да я питаш за името й или да разказваш на останалите за нея?

— Кълна се, че няма да търся или да разкривам самоличността й — отвърна Денил.

Двамата заобиколиха поредната палатка и внезапно пред тях се разкри сивата пустиня. Денил видя навес, който бе изграден от пръти и голямо парче плат, разпънато над тях, като краищата му бяха завързани за колчета, забити в земята. Почвата под краката му беше твърда и прашна. „Щом това е пустиня, защо няма никакъв пясък?“ — зачуди се той.

Слънцето прежуряше безмилостно над главите им. Пот изби по челото на Денил и той я избърса с опакото на ръката си.

Йем се засмя.

— Горещо е.

— Да — съгласи се Денил. — А е зима.

Старецът посочи на запад.

— Далеч нататък, в тази посока, вулканите са покрити със сняг. Там е високо и студено.

— Ще ми се да можех да го видя.

Йем повдигна рамене.

— Когато вулканите се събудят, снегът се топи. Тогава има наводнения. Много е опасно. Но не толкова, колкото наводненията от разтопен камък. — Той погледна към Денил. — Наричаме наводненията „сълзите на вулкана“, а червените реки са „кръвта на вулкана“.

— А пепелта?

— Вулканът киха.

Денил се засмя весело.

— Киха?

Йем се изсмя — къс, лаещ смях, който напомни на Денил за Унх.

— Не. Излъгах. Имаме много имена за пепелта. Има различни видове пепел. Гореща пепел и студена пепел. Пепел, която пада суха и пепел, която пада мокра. Пепел, която изпълва небето. Дюна имат име за всеки вид. Преди повече от петдесет зими един от вулканите избухнал и небето се покрило с пепел в продължение на много години.

— Сигурно това е било изригването, което е причинило дългите зими в Киралия.

— Нима е стигнало чак дотам? — Йем кимна замислено. — Това е наистина могъщ вулкан.

Денил не отговори, защото бяха стигнали до навеса. Когато пристъпи в сянката му, той въздъхна с облекчение. Върху одеялото бяха насядали в кръг същите старци, с които бе разговарял предишната вечер, но този път с тях имаше още двама мъже и една възрастна жена. Йем посочи на Денил празното място между двама от мъжете. Самият той отиде от другата страна на кръга и се настани на другото празно място.

Йем огледа поред мъжете, след което се обърна към жената.

— Говори, Пазителко. Дай на посланика магьосник Денил своите отговори.

Жената гледаше Денил с остър, преценяващ поглед. Лицето й бе безизразно, но в Стойката й имаше нещо нервно и неодобряващо.

— Искаш да знаеш какво могат да правят камъните? — попита тя.

Денил кимна.

— Да.

— Могат да правят всичко, което правят и магьосниците — каза му тя. — Да превръщат магията в топлина. Могат да правят щитове и светлина. Могат да задържат разни неща неподвижни. — Погледът й се съсредоточи върху някаква отдалечена точка и гласът й придоби тона на учител, който рецитира познат урок. — Могат да бъдат създадени два вида камъни. Едните могат да научат определена задача, но използват магията на приносителя си. Другите могат да научат определена задача и да съхранят магията за изпълнението й. И двата вида могат да бъдат направени да се използват веднъж или много пъти, но хранилището им трябва да бъде напълнено отново след изпразването му. — Тя примигна и го погледна. — Разбираш ли?

— Така мисля — отвърна Денил. — Значи камъкът, който съдържа в себе си магия, е хранилищният камък?

Тя вирна брадичка.

— Не като камъка, за който говори предишната нощ. Внимателният камъкотворец прави камъка така, че да съдържа само нужната магия. — Тя събра ръцете си в шепи. — Камъкът, за който говореше, няма вътрешни бариери. — Тя протегна ръце с разперени пръсти. — Камъните, които не се чупят, са редки. Не знаем как да ги разпознаваме. Но дори и да не се чупят, пак са опасни. Колкото повече магия им в тях, толкова по-опасни са те — също както магьосникът, който съдържа твърде много магия в себе си, е опасен. Лесно губи контрол.

Денил я погледна изненадано и с интерес.

— Да не би да казваш, че черният магьосник — магьосникът, който владее висшата магия — може да натрупа твърде много сила и започва да губи контрол над нея?

Тя се поколеба, очевидно опитвайки се да си преведе непознатите думи, след което кимна.

— Преди много, много години в земите, където сега са Дюна и сачаканците, са живели много хора. Имали са градове в планините, където са правели камъните, и непрекъснато са воювали помежду си. Който имал най-много камъни, бил най-силният. Една кралица изгубила пещерите си с камъни и се опитала самата тя да стане камък. Поемала все повече и повече магия от хората си. Но изгубила контрола върху тази сила и изгоряла. Така се родил първият вулкан. Кожата на хората й придобила цвета на пепелта. — Жената щипна с пръсти кожата на ръката си и се усмихна. — Хранилищните камъни са като магьосниците. По-добре да се съхранява малко сила, да се използва и после да се допълни.

„Колко ли енергия е необходима, за да може един черен магьосник да изгуби контрол — помисли си Денил. — Очевидно повече, отколкото поеха Сония и Акарин, за да защитят Имардин. Хм, по-добре да съобщя на Сония за това. Нали не искаме Имардин да се превърне във вулкан“.

— Не се страхувай — каза жената, разчитайки погрешно разтревоженото му изражение. — Вече никой не прави хранилищни камъни. Спряха, защото са твърде опасни, а след това забравиха как да ги правят.

Той кимна.

— Добре е да го знам. — В този миг му хрумна нещо и той се намръщи. — Щом камъкът може да бъде научен на всичко, което може да прави магьосникът, значи може да бъде научен на черна магия, която сачаканците наричат висша магия? Може ли камъкът да взима магия от човек?

Тя се усмихна.

— Може и не може. Камъкът може да бъде направен така, че да взима магия, но може да го направи само ако кожата на човека, който го докосва, е разрязана или той бъде примамен по някакъв начин да го глътне. Ще вземе толкова магия, за колкото е бил направен или ще се счупи. Трябва да може да съдържа много магия, за да убие магьосник.

Денил потрепери при мисълта, че може да има владеещ черна магия камък в стомаха си, който изсмуква живота му. Но може би нямаше да може да изсмуче толкова сила, че да го убие, и скоро организмът му щеше да го изхвърли. „И все пак може да отслаби човек, а ако се счупи, ще нанесе огромна вреда на вътрешностите му“.

— Какво става, когато камъкът се счупи? — попита той.

— Може да се счупи на малки парчета — отвърна тя и размърда пръстите на ръцете си. — Или може да се напука. Ако в него е съхранена магия, тя може да излезе по различни начини: както камъкът е направен да я изпуска или безформена, или оформена по друг начин.

Денил кимна. „Значи или усещаш приятно затопляне в корема или си нарязан на лентички и изгорен отвътре. Чудничко. Струва ми се, че тези камъни ще ни донесат повече вреда, отколкото полза“.

— Какво знаят Изменниците за правенето на камъни?

Тя наведе очи.

— Всичко, което знаем ние, че и повече. Някога търгувахме с тях, но те измамиха доверието ни, като откраднаха тайните ни.

Той кимна съчувствено. Значи беше истина. Зачуди се какъв да бъде следващият му въпрос. Искаше да знае за колко време се приготвяха камъните, но реши, че навлиза в подробности. Ако създаването им беше трудно, това познание можеше да се използва против Дюна. Не, ако ще задава други въпроси, той трябва да се възползва от възможността да намери информация, която да включи в книгата си.

— Според Дюна как е създадена пустошта?

— Знаем само онова, което ти ни каза — отвърна тя и сви рамене. — Преди това знаехме само, че Гилдията я е направила.

Какво друго за историята на магията биха могли да му разкрият тези хора? Искаше му се да научи повече за произхода им. Може би те щяха да му разкажат за други древни хора, които са живели в планините. Като онези, които са обитавали развалините на град Армдже в Елийн.

— Бих искал да науча повече за хората, които някога са живели в планините.

— Знаем единствено легенди — предупреди го тя.

— И така да е, те ще са единствения източник на информация за онези времена, а легенди, които са оцелели толкова дълго, обикновено са достоверни.

Жената се усмихна.

— Много добре. — Тя погледна към Йем. — Но има много, много легенди. Може би ще ти ги разкажа друг път.

— След като завърши тази среща — съгласи се Йем. Той погледна преценяващо Денил. — Има и някои други неща, които искаме да ти разкажем — продължи той. — Не само да отговорим на въпросите ти.

Денил огледа възрастните мъже, които го наблюдаваха напрегнато.

— Да?

— Ти знаеш, че Изменниците откраднаха тайните ни. Границите на познанието им надминаха нашето. Ние можем да правим камъни, които могат да попречат на магьосник да разчете нечие съзнание. Те имат камъни, които могат да накарат магьосника да види онова, което очаква.

Сърцето на Денил подскочи. „Значи по този начин шпионите им остават скрити и успяват да прикрият дома си! — Той изтръпна. — Ако Ачати научи това… Той ще разкаже за това на краля си и на останалите ашаки. Всички ще претърсят робите си за камъни и ще им ги отнемат. Ще избият стотици роби — след като разчетат съзнанията им. Убежището на Изменниците ще бъде открито и унищожено — и Лоркин заедно с него“.

Което означаваше, че той не може да каже нищо на Ачати. Дори Лоркин да се намираше в безопасност, Денил не можеше да поеме отговорността за смъртта на толкова много хора.

„Не мога да взема сам толкова важно решение. — Заля го вълна от облекчение, която го накара да се почувства виновен. — Това зависи от Гилдията и те най-вероятно ще се съобразят с желанието на краля, ако не и на всички владетели на Обединените земи“.

Дори и туземците, и жената да бяха забелязали изненадата на Денил, те не го показаха по никакъв начин.

— При предишната кръгла луна Изменниците дойдоха в нашите пещери и натрошиха всички камъни — продължи да разказва Йем. Денил вдигна глава и срещна погледа на стареца, осъзнавайки какво означава това за племето Дюна. — Страхуваме се, че те се канят да започнат война. Може би, за да завладеят Дюна. Може би, за да се бият с ашаките.

— Защо им е да чупят камъните ви, ако искат да започнат гражданска война с ашаките?

— За да са сигурни, че срещу тях няма да бъдат използвани магически камъни.

— Ако завладеят Дюна, ашаките ще се изправят срещу тях.

Йем кимна.

— Битката с Дюна е битка срещу ашаките, независимо дали ние го искаме или не.

Денил се замисли. „Едва ли Изменниците ще тръгнат да завладяват Дюна, преди да нападнат ашаките. Но пък е възможно да имат някаква стратегическа причина, за да го направят“. Трябваше да го обмисли. Но мотивите на хората от племето Дюна бяха очевидни.

— Искате ли да предупредя сачаканския крал за камъните, които пречат на разчитането на съзнанието? — попита той.

— Не — отвърна твърдо Йем. — Ние искаме приятелски отношения с Киралия и Обединените земи.

Денил огледа изненадано кръга от старейшини. Всички го гледаха с очакване.

Йем кимна.

— Дълго време го обсъждахме. Ашаките разбраха, че опитите за завладяване на Дюна им струват скъпо. Изменниците не го знаят. Но ашаките са много по-жестоки от Изменниците. Ние знаем кого искаме за наш съсед, но те не ни искат. — Той се усмихна мрачно. — Ако Киралия и Елийн се съгласят, може да си помагаме взаимно.

Денил погледна към стареца, който не отклони поглед от неговия. Магьосникът се замисли върху онова, което бе предложено и предречено. „Съюз. С хората, които притежават познанието за камъкотворството“. Той се усмихна.

— За мен ще е чест да преговарям за създаването на такъв съюз — рече Денил. — Ще бъда много щастлив, ако успея да положа основите на приятелството между нашите народи.

Старецът му отвърна с широка и зъбата усмивка.

Когато започнаха да обсъждат как двата народа могат да си помогнат, Денил установи, че започналото като изследователско пътешествие внезапно се бе превърнало в политическо, принуждавайки го да влезе изцяло в ролята си на посланик.

 

 

Когато Лилия спря да говори, никой от магьосниците в кабинета на Разпоредителя не издаде звук. Тя бързо се огледа. Някои от хората я гледаха напрегнато, други изглеждаха разсеяни и замислени. Всички се мръщеха.

След като им разказа всичко, което се беше случило след първия й разговор с Лорандра в Наблюдателницата, тя се чувстваше напълно изцедена. Причина за слабостта й не беше магическото изтощение, тъй като силите й се бяха възстановили след битката с Наки. Не беше и физическо, тъй като тя бе използвала лечителските си сили, за да се пребори с умората от липсата на сън. Чувстваше се изтощена заради вълната от надежда, болка, вина, гняв, облекчение и благодарност, която я бе връхлетяла през последния ден.

В момента изпитваше нещо средно между примирение и одобрение. Не бе сигурна дали й е все едно какво ще прави с нея Гилдията или просто не смееше да си помисли за това. Беше изморена от толкова много тайни и с удоволствие се беше отървала от тях.

Макар да й беше хрумнало, че може да прикрие възстановяването на силата си, тя заподозря, че Сония е пристигнала навреме, за да види битката й с Наки. Не можеше да си представи как ще се отрази това на бъдещето й. Биха могли да я заключат заедно с Наки, но нямаше да им е лесно да ги задържат там.

Предателството на Наки не й излизаше от ума.

„Научих се още преди да се запознаем“.

Защо Наки се бе сприятелила с нея? Дали изобщо бяха верни слуховете, че харесва жени или целувката й беше част от измамата? Защо я беше окуражила — може би дори примамила — да научи черната магия? Или случайно бе убила собствения си баща и беше направила така, че вината да се стовари върху Лилия?

В това нямаше никакъв смисъл. Лорд Лейдън бе жив, когато Лилия го видя за последно, а след това двете с Наки бяха непрекъснато заедно, до след опита им да научат черната магия.

„Значи предварително е планирала да го убие и да обвини за това мен“.

Наки сигурно знаеше, че ако Лилия няма спомени за убийството на лорд Лейдън, няма да има доказателство, че тя е виновна. Може би се надяваше, че другото доказателство — кръвта по ръцете на Лилия — щеше да е достатъчно, за да я обвинят.

„И как изобщо тази кръв се озова по ръцете ми?“.

— Как може да има толкова големи различия между историята на Лилия и онова, което Черната магьосница Сония разчете в съзнанието на Наки след смъртта на лорд Лейдън? — попита лейди Винара, изказвайки на глас онова, което през цялото време бе измъчвало Лилия.

— Има три възможности, но нито една от тях не ми се струва вероятна — отвърна Разпоредителят Оусън. — Разчитането на Черната магьосница Сония се е провалило, Наки може да внася смущения в разчитането на съзнанието или Лилия може да го прави.

— В такъв случай предлагам съзнанията и на двете момичета да бъдат разчетени от Черен магьосник Калън — заяви Върховният повелител Болкан.

Оусън огледа стаята. Всички магьосници кимнаха, включително Сония. Лилия потисна една въздишка и се подготви за поредното ровене из мислите й.

„Каквото и да ми струва — помисли си тя. — Ще приема всяко наказание, стига да не ме обвиняват за нещо, което не съм направила. — След като вече не беше влюбена в Наки, Лилия искаше само това. — Досега си мислих, че само си го внушавам, но според мен е истина. Трудно е да обичаш някой, който се опитва да те убие. Любовта не е толкова безусловна, както се опитват да я изкарат трубадурите“.

— Доведете Наки тук — нареди Оусън, поглеждайки към магьосника, който се намираше най-близко до вратата. После кимна на Калън. — Имате разрешение да разчетете съзнанието на Лилия.

Черният магьосник Калън се отдръпна от стената, на която се беше облегнал, и тръгна между столовете към мястото, където стоеше Лилия, пред бюрото на Оусън. Той я погледна замислено, после протегна ръце и притисна дланите си към слепоочията й. Тя затвори очи.

Усещането бе малко по-различно от предишния път. Неговото търсене беше по-бавно, може би защото той бе по-внимателен, предвид провала на Сония да открие вината на Наки. Калън прегледа всичките й спомени, но тя не почувства нищо в него, а и той не проговори през цялото време. Единствената му реакция бе начинът, по който бързо прескочи първоначалните й чувства към Наки.

Лилия разбра, че всичко е приключено, когато натискът на ръцете му отслабна. Тя отвори очи и погледна към Калън. Той я гледаше и се мръщеше.

— Не видях нищо, което да не ни е казала — рече той. — Няма никаква измама. Тя вярва във всяка своя дума.

Калън отстъпи встрани. Тя видя как Висшите матове се обръщат към дъното на стаята и когато забеляза обекта на вниманието им; сърцето й се сви. В същото време я изпълни неочаквана паника и в съзнанието й се появи поразяващо ярък спомен за острие, притиснато към гърлото.

— Доведете я тук — каза Оусън.

Лицето на Наки беше бледо и навъсено. Двамата магьосници, които вървяха от двете й страни, я бутнаха напред и тя се намръщи. Погледът й се озова върху Лилия. В него проблесна подигравка и устните й се изкривиха в презрителна усмивка. „Тя вече не е красива — осъзна Лилия. — Нещо я е променило. Нещо в нея се е променило“. Стресната и отвратена, тя се отдръпна колкото се може повече встрани, без да напусна кръга от магьосници.

Калън хвана главата на Наки с две ръце и се вгледа в нея. Всички наблюдаваха и чакаха мълчаливо. Очите на момичето останаха отворени, втренчени някъде встрани от гърдите на Калън. Изражението й остана безизразно, макар веждите й да се сбърчиха от усилието й да се концентрира.

След непоносимо дълго време Калън най-после я пусна. Той отстъпи назад и погледна намръщено Наки, очевидно недоволен.

— Научила е черната магия преди смъртта на лорд Лейдън, чрез експерименти, но не е осъзнала, че е успяла. Иначе нямаше да окуражава Лилия да опитва. Един Крадец чул за нея и я изнудил да работи за него. Освен това й е заповядал да убие Лилия.

— Как е свалила блокировката на магията й? — попита Сония.

— Според нея — обърна се към магьосницата Калън, — от самото начало не е била направена както трябва.

Сония повдигна вежди, но не отвърна нищо.

— Мисля, че двете могат да бъдат върнати във временните им килии — каза Оусън. — След това ще обсъдим всичко в дълбочина.

Първа бе изведена Наки и Лилия изпита облекчение, когато момичето излезе. Други двама магьосници отведоха нея, за да може Сония, която я бе довела на срещата, да остане в кабинета.

Лилия вървеше по коридора на Университета, като почти не забелязваше двамата магьосници, които я охраняваха. Тя размишляваше върху това, че нито Сония, нито Калън бяха успели да проникнат в съзнанието на Наки.

„А щом те не могат да го направят, използвайки черната магия, трябва ли и аз да се чувствам зле заради моя неуспех?“