Труди Канаван
Отстъпница (13)

Глава 11
Недоразумение

Докато каретата спираше пред кулата, Сония се усмихна накриво. Намирането на подходящ затвор за Лорандра се бе оказало доста трудно. Градската стража отказа да приеме магьосница — дори и с блокирани сили — в своя затвор. В земите на Гилдията нямаше затвори, а в жилищните помещения на магьосниците нямаше място за нея — дори и да имаше, магьосниците едва ли щяха да са доволни да им бъде съседка. Обмислиха възможността да я оставят в жилищните помещения на прислугата, но те бяха още по-препълнени — „Трябва да се направи нещо по въпроса“, отбеляза Оусън. Оставянето й завинаги в Купола беше подметнато само на шега.

Временно решение бе да използват Наблюдателницата вместо затвор. Възстановяването на кулата беше започнало преди ичанското нашествие, по предложение на Акарин. След като бе завършена, няколко години бе използвана от алхимиците за изследване на времето. Накрая бе дадена под наем на Стражата, за тренировъчни цели, с условието да я поддържат и в нея винаги да има човек. Макар ясно да бяха заявили, че не искат Лорандра в затвора си, стражниците с готовност се съгласиха да я охраняват в Наблюдателницата, така че очевидно не ги притесняваше това, че е магьосница. След като обмисли ситуацията, Сония осъзна, че защитата на кулата от Скелин би била по-лесна, отколкото защитата на градския затвор. Корупцията сред пазачите на затвора беше водила до много бягства. Вероятността някой от пазачите да пусне Лорандра щеше да е много по-малка, ако я охраняваше по-малка група внимателно подбрани доверени стражи.

„Или може би знаят, че е по-вероятно Гилдията да продължи да оставя на стража и магьосник“. Колко дълго щяха да се съгласят да я надзирават, ако трябваше да го правят в мръсния, неприятен градски затвор?

Сония слезе от каретата, погледна към сградата и почувства как я изпълва тъга. „Щеше ли да си доволен, ако я бяхме завършили, Акарин? — помисли си тя. — Или искаше да я използваш за отвличане на вниманието, както смятат някои?“.

Сградата беше най-обикновена, проста кръгла кула, два пъти по-висока от заобикалящите я дървета. Повърхността й беше гладка, а прозорците малки, което й напомни за Крепостта с нейните магически подсилени стени и мънички амбразури. Във вътрешността бяха разставени стражи. Един от тях, който стоеше до голямата дървена врата, се поклони и я пусна вътре. Тя се озова в голяма стая, осветена от няколко малки фенера. Други двама пазачи и капитанът им станаха и й се поклониха. Те бяха насядали край масата заедно с един млад Воин, който й кимна с уважение.

Капитанът пристъпи напред и отново се поклони.

— Черна магьоснице Сония, аз съм капитан Сотин — рече той.

— Дойдох да видя затворничката — каза му тя.

— Последвайте ме.

Той я поведе по витото стълбище и се спря пред дървена врата, в която наскоро бе изрязано малко прозорче. Той отмести капака му и я подкани да надникне. Сония видя легло и бюро, и познатата червенокожа възрастна жена, която седеше в един стол. Вниманието на Лорандра беше насочено към нещо, което държеше в ръцете си.

— Черната магьосница Сония е дошла да те види — обяви капитанът и гласът му прогърмя в ухото на Сония.

Жената вдигна глава и погледна безизразно към прозорчето. След това отново насочи внимание към ръцете си, които бавно се движеха.

— Тя не говори много — рече извинително капитанът.

— Такава си е — отвърна Сония. — Отключете вратата.

Той се подчини, откачи пръстена с ключове от колана си и отключи. „Две ключалки — отбеляза Сония. — Сигурно ужасно ги изнервя“. Сония влезе в стаята и чу как вратата се затвори зад гърба й. Лорандра отново вдигна глава и я изгледа мрачно, преди отново да насочи вниманието си към предмета, който държеше в ръце. Сония погледна отблизо и видя, че това е някаква тъкан, която жената плетеше от дебел конец с помощта на късо парче огъната дебела тел. Скоростта, с която импровизираната кука се движеше по ръба на тъканта и оформяше клупове и възелчета, предполагаше дългогодишна практика.

— Какво плетеш? — попита Сония.

Лорандра я погледна с присвити очи.

— Нарича се „бинда“ и повечето жени в родината ми умеят да я правят.

Тъканта се размърда в ръцете й, разкривайки тръбната си форма. Изненадана и окуражена от готовността на Лорандра да разговаря, Сония се зачуди как да я окуражи да продължи все така.

— И какво ще правиш от нея?

Лорандра погледна надолу.

— Нещо, което да ми държи топло.

Сония кимна. „Разбира се. Скоро ще настъпи средата на зимата и ще стане още по-студено. Тя вече не може да използва магията си, за да се топли. Тук няма камина, а пазачите не й вярват, за да й дадат мангал“. Но въпреки това в стаята не беше много хладно. Сигурно топлината от долните стаи се издигаше нагоре и смекчаваше студенината.

— Обикновено използваме пръчка с оформена кука накрая, но според тях ще я използвам, за да се самоубия — додаде Лорандра.

Сония не можа да сдържи усмивката си.

— А ще го направиш ли?

Жената сви рамене и не отговори. „Тя не очаква да й повярвам, така че защо да си прави труда“.

— Добре ли се държат с теб? — попита Сония.

Лорандра отново сви рамене.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

Недоверчиво потрепване на устните. И отново никакъв отговор.

— Синът ти, примерно? — попита Сония, допускайки лек скептицизъм в гласа си. Не се изненада от липсата на отговор. Потискайки въздишката си, тя отиде до ниското легло, седна на него и се върна на темата, която жената очевидно бе склонна да обсъжда. Това щеше да постави началото на някакъв разговор, който щеше да доведе кой знае до къде.

— И какво правят жените в родината ти от тази бинда?

Лорандра работеше мълчаливо, но лекото потрепване в ъгълчетата на устата й подсказа на Сония, че обмисля отговора си.

— Шапки. Ръкавици. Дрехи. Одеяла. Кошници. Зависи от конеца. По-меките и фини конци са за ръкавици. Здравите и гъвкавите са за кошници.

— Трайни ли са?

— Зависи какво правиш и колко е дебел конецът. Бинда се разтяга, което е добре за някои неща, но не и за други. Ако искаме по-сбит плат, тогава тъчем.

— От какво правите конците?

В погледа на Лорандра се промъкна резервираност.

— Най-вече от риберова вълна. Има един вид трева, която може да се смекчи и да се увива за кошници, но не съм я виждала на юг от пустинята, както и фини, меки конци, които се извличат от гнездата на големи пеперуди, но тях могат да си ги позволят само богатите.

— Пеперуди? Тук пеперудите изяждат платовете и не произвеждат конци, от които да се правят облекла. — Сония се усмихна. — Какво представлява платът?

— Мек, но здрав. Обикновено се излъсква до блясък, а за бродирането на различни картини върху него се използват други конци. — Лорандра се намръщи. — Чувала съм за жени, чиито поли са били шити в продължение на години.

— Ти самата не си ли ги виждала?

Лорандра се намръщи.

— Единственият пеперуден плат, който съм виждала, е носен от кагар.

Сония долови презрението и страха в гласа на жената и се замисли кои ли са тези кагар.

— Това да не са хората, които убиват всички, притежаващи магия? А самите те са магьосници?

Лорандра я стрелна с враждебен поглед.

— Да.

— Защо убиват магьосниците?

— Магията е зло.

— Но самите те я използват.

— Те правят голяма жертва, за да пречистят обществото ни. — В гласа й се долавяше горчивина.

— Ти смяташ ли, че магията е зло?

Лорандра сви рамене.

— Смяташ ли, че след като силата ти е блокирана, ще ти позволят да живееш, ако се върнеш обратно?

Жената се обърна и я погледна.

— Смятате да ме върнете обратно?

Сония предпочете да не отговаря. Лорандра въздъхна.

— Не. Целта им е да прочистят магията от кръвните ни линии. Няма значение, че съм твърде стара, за да раждам деца. Може да науча останалите на злото.

— Това е невероятно. Сигурно нямат врагове, срещу които да се защитават. Ами съседните земи? И те ли забраняват магията?

Жената поклати глава.

— Нямаме съседни земи. Кагар са ги победили всичките преди сто години.

— Всичките? А те колко са били?

— Стотици. Повечето са били малки, но заедно правят вашите Обединени земи да изглеждат незначителни. — Лорандра се усмихна мрачно. — Единствената ви надежда е да не поглеждат отвъд пустинята, защото тогава Сачака ще е най-малкият ви проблем.

Сония почувства как стомахът й се свива, но тогава си спомни как Лорандра не знаеше, че Калън може да прочете съзнанието й. „Народът на Лорандра не познава черната магия и упорито се опитва да прочисти магията от родовите си линии“. И въпреки това са победили всичките си съседи.

— Ако го направят и наистина се окажат заплаха, ти и Скелин ще се озовете в беда, също като нас — посочи Сония. — Наистина е жалко, че не се присъединихте към Гилдията още щом пристигнахте. Ние щяхме да научим за новата страна, а вие щяхте да си осигурите защитата ни. Ако Скелин…

— Черна магьоснице Сония — разнесе се глас иззад вратата.

Сония се обърна и видя капитана да наднича през прозорчето.

— Да?

— Един човек ви търси… Важно е.

Сония се изправи и тръгна към вратата. Докато капитанът я отключваше, тя се обърна към Лорандра. Жената я изгледа за миг, след което се върна към работата си. По време на разговора им тръбата беше станала доста по-дълга, отбеляза Сония.

Чакаше я един от сътрудниците на Черния магьосник Калън, който навремето беше следил всяко нейно движение. Тя се опита да скрие неприязънта си, а и човекът изглеждаше разтревожен и разстроен.

— Простете за прекъсването, Черна магьоснице Сония — каза той. — Извършено е убийство. На магьосник. В града. Черен магьосник Калън е вече там. Трябва да се присъедините към него.

Тя рязко си пое дъх. Убийството на магьосник и без това си бе достатъчно тревожно събитие, но присъствието на Калън и нейното призоваване означаваха само едно нещо.

Жертвата бе убита с черна магия.

 

 

Денил въздъхна, облегна се назад и огледа кабинета си. Възможността да отдъхва, опрян на меката облегалка на стола, бе обикновено удобство, което му напомняше за дома. Бюрото пред него също бе пример на киралийска практичност и функционалност, каквито не се забелязваха в сачаканските домове. Ако не бяха извитите стени, той можеше да си представи, че се намира в Имардин.

Може би в сачаканските домове имаше столове и бюра, в личните стаи, които той не беше виждал. Може би сачаканците имаха дори по-удобни мебели за работа и учение. „Ако имат, те не са си направили труда да обзаведат Дома на Гилдията с тях. Но това ми върши идеална работа“.

Пред него бяха пръснати записките му и книгите, които беше купил на пазара. Току-що бе съставил списък на онова, което бе научил след пристигането си в Сачака и се чувстваше доста доволен от себе си.

Първата точка бе „Доказателство, че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война“, което Денил бе открил в архивите на една ашакска библиотека скоро след пристигането си в Арвис. Под него беше написал: „Съществуването на хранилищен камък“, който Лоркин бе открил в същата колекция от архиви.

Между това и следващата точка, той бе вмъкнал: „Хората от племето Дюна са знаели (а може би все още знаят) как да правят магически скъпоценни камъни. Тези камъни се произвеждат (не са естествени). Изменниците са откраднали от тях това познание“. Всичко това беше научил от Унх, туземецът, който бе проследил Лоркин и неговите похитители.

Следваше дълъг списък факти, които бе открил в купените архиви.

„Нарвела, водач на управляващите Сачака киралийци, е притежавал роб, бил е считан за луд, откраднал е хранилищният камък и го е използвал, за да създаде пустошта или умишлено или по време на сблъсъка му с киралийските му преследвачи.

Най-вероятно заплахата от използването на хранилищния камък е помогнала за контролирането на оцелелите сачакански магьосници и след изчезването й Киралия е била принудена да върне страната под сачаканско управление.

Първоначално пустошта като че ли е започнала да отстъпва пред усилията на сачаканците, но след това те са се провалили и вместо това тя е започнала да се разширява“.

Списъкът беше добър, реши Денил. Само раздразнението, че напоследък не бе постигнал нищо, го караше да се чувства зле. Все още имаше доста въпроси без отговори.

Денил се наведе напред и започна да пише списък на нещата, които иска да открие.

„Доказателство, че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война, което мога да отнеса у дома“.

Ачати като че ли не харесваше това, че Денил купува сачакански архиви, но може би нямаше да има нищо против някоя случайна покупка. Ако Денил искаше да убеди всички в теорията си, че Имардин е бил унищожен по-късно, той трябваше да им покаже документи.

„Доказателство, че лудият ученик е унищожил Имардин“. Но Денил не смяташе, че ще намери точно това в Сачака.

„Откъде се е взел хранилищният камък? Как е бил направен? Или е бил естествено образувание? Съществуват ли и други такива? Знае ли някой как се правят?“

Денил не спираше да се чуди дали Лоркин знае отговорите на тези въпроси. Изменниците бяха откраднали тайната за създаването на магически скъпоценни камъни от племето Дюна. Ако някой друг знаеше как се правят, то това бяха те.

Денил потрепна, когато си спомни искането на сачаканския крал да установи връзка с Лоркин. Той бе помолил помощничката си Мерия да разследва всяка информация, която й попадне. „Но кого би трябвало да попитаме? Ашаките вече не ме канят на приеми, а и без това аз не я взимам с мен. Съмнява ме робите да имат друг начин за връзка с Лоркин, освен чрез Изменниците“.

Той отново огледа списъка си. Искаше да добие по-ясна представа какво точно трябваше да търси по време на посещенията си в сачаканските имения и при племето Дюна. Макар да бе открил отговорите на някои въпроси, винаги щеше да е по-добре да може да цитира няколко източника, когато твърди, че някое събитие се е случило по определен начин. Затова трябваше да потърси още доказателства, че Имардин е оцелял след Сачаканската война и Нарвелан е откраднал хранилищния камък. Що се отнася до информацията за хранилищните камъни, той разполагаше само с един източник: племето Дюна. Не можеше да пита Изменниците, затова трябваше да разчита единствено, че Лоркин ще разбере какво знаят и някой ден тази информация ще стигне до него.

Единственото му притеснение бе как ще реагират на въпросите му туземците от племето Дюна. Унх бе приятелски настроен, но съплеменниците му от пазара не бяха реагирали положително, когато Денил спомена името му. „Ала преди това се държаха приятелски. Може би ако не бях го споменавал…“

— Посланик Денил?

Той вдигна глава. Гласът бе на Мерия и идваше от главната стая.

— Влезте, лейди Мерия — извика той. Стъпките се приближиха и тя застана на прага на кабинета му. Той й посочи с жест един от столовете за посетители. — Как сте? — попита я Денил.

Тя сви рамене.

— Добре. Мислех си, че ще има много повече канцеларска работа и почти никакво общуване с хората заради обичаите им по отношение на жените. А се оказа доста по-различно.

— Срещате ли се с много от жените, с които ви запозна ашаки Ачати?

— Да, и с техни приятелки. Групичката е доста голяма. Разбира се, те никога не се събират на едно място. Мъжете ще решат, че са си създали тайно бунтовно общество. — Усмивката й му показа колко забавно й се струва това. — Човек би си помислил, че всичките бележки, които жените си изпращат, ще ги направят подозрителни, но… — Тя сви рамене. — Може би не ги забелязват.

Денил кимна.

— Не съм чувал нищо за това. Смятате ли, че организират нещо?

— Не ми се вярваше, но преди няколко дни споменах, че майката на Лоркин би искала да се свърже с него. Получих съобщение, в което пишеше, че той е в града на Изменниците и се чувства добре. Освен това ме подканяха да му изпратя отговор.

Сърцето на Денил подскочи.

— Къде е посланието, което ви предадоха?

Мерия поклати глава.

— Беше устно. Жените не записват нищо на хартия.

Той се замисли над думите й.

— Смятате ли, че това минава през Изменниците?

Тя кимна.

— Не виждам друг начин да стигне до него, щом той се намира в града им, а там ходят само Изменници. Освен ако сред шпионите няма шпиони.

— Възможно е.

Тя поклати глава.

— Според мен жените казват, че мразят Изменниците, само за да им позволяват мъжете да се срещат.

Денил кимна утвърдително.

— Не казвайте това на никой друг — посъветва я той.

Каквато и да бе връзката с, Лоркин бе по-добра от никаква. Макар крал Амакира да му бе поръчал да се свърже с младежа, без да използва Изменниците, Денил не искаше да изпуска тази възможност. Той искаше да му зададе много въпроси, макар да го ограничаваше това, че посланието му щеше да бъде чуто и от други.

Освен това Денил се беше свързал с Разпоредителя Оусън чрез кръвния пръстен и разбра, че Сония също иска да изпрати съобщение на Лоркин. Това щеше много да я зарадва. А колкото повече Висши магове обсъждаха какво съобщение да изпратят, толкова по-малка бе вероятността от политически усложнения.

— Останете тук — каза той на Мерия. — Ще проверя какво е мнението на Гилдията по въпроса.

 

 

Лилия се събуди от пулсираща болка в главата. Тя изстена. И преди роетът я бе карал да се чувства унила и изморена, но никога толкова зле. Може би виното бе по-силно от обичайното. Не беше пила чак толкова много.

Изведнъж се разнесоха удари. Някой чукаше по вратата. Тя се насили да отвори очи, но естествено нямаше как да види през дървената плоскост. Сигурно беше някой прислужник.

— Върви си — рече тя със слаб глас и отново затвори очи.

Чукането спря. Лилия се намръщи. Може би прислугата можеше да й даде нещо за главоболието. Тя отвори уста, за да извика.

Вратата се отвори. И двете й очи се отвориха едновременно, като по собствена воля. Тя видя в стаята да влизат магьосници, а не прислужници; беше й нужно известно време да осъзнае този факт и да го проумее.

Лилия се надигна на лакти. Изведнъж усети, че вече не е облечена с мантията си. Кога бе успяла да се преоблече в спално бельо? Тя сграбчи чаршафите, за да се покрие, но почувства нещо — сухо и ронливо по дланите си. Лилия погледна ръцете си. По тях бе засъхнало нещо тъмно.

„Вино? Не си спомням да съм го разливала по ръцете си. А и то щеше да е лепкаво…“

Магьосниците обградиха леглото й. Тя ги погледна, разпозна един от лечителите, приятели на лорд Лейдън и… сърцето й спря… Черен магьосник Калън.

— Лейди Лилия? — попита той.

— Д-да? — Сърцето й отново заби и то много бързо. — Какво става?

— Лорд Лейдън е мъртъв — каза лечителят.

Тя го погледна ужасено.

— Как? — Още докато задаваше въпроса, тя усети, как по гърба й пробягват ледени тръпки. „Снощи се опитахме да научим черната магия! Къде ни е бил умът?“ — Къде е Наки?

— КАК МОЖА ДА ГО НАПРАВИШ! — Гласът се изви в писък, но въпреки това тя веднага разпозна Наки. Лилия потрепна. Приятелката й искаше баща й да умре, но не беше… Някой се опита да отблъсне магьосниците, но бе уловен от лечителя. Наки се опита да се освободи от него, без да сваля очи от Лилия.

— Ти! — изръмжа момичето.

— Аз? — Лилия погледна приятелката си.

— Ти то уби! — извика Наки. — Баща ми!

— Не съм. — Лилия поклати глава. — Заспала съм. Изобщо не съм се будила.

Наки поклати невярващо глава.

— Кой тогава го е направил? Не трябваше да ти давам да четеш онази книга. Просто исках да те впечатля.

Студени тръпки пробягаха по гърба на Лилия. Внезапно тя усети как очите на Калън дълбаят в нея.

— Как е умрял? — попита тя със слаб глас.

— Черна магия — тросна й се Наки и наведе поглед надолу. — Какво е това по ръцете ти?

Лилия погледна към тъмните петна.

— Не знам.

— Това е кръв, нали? — Очите на Наки се разшириха от ужас. — На баща ми… — Очите й плувнаха в сълзи, тя се обърна рязко и избяга от стаята.

Лилия я гледаше. „Тя си мисли, че съм убила баща й. Мрази ме. Изгубих я. Но… аз не съм убивала баща й. Или пък съм?“ Спомените й от предишната нощ се губеха. Винаги ставаше така, когато бе пила твърде много вино или бе дишала твърде много роет. Сънищата й — а дали бяха сънища? — включваха фантазия, в която тя се отърва от бащата на Наки, макар двете да не бяха обсъждали това.

— Вие ли убихте лорд Лейдън? — попита Черният магьосник Калън.

Тя се насили да го погледне.

— Не. Не мисля.

— Опитвали ли сте се да овладеете черната магия?

Как да отговори на това? Тя установи, че не може да намери подходящите думи. Главата й пулсираше толкова силно и Лилия имаше усещането, че всеки момент ще се пръсне.

— Лейди Наки призна, че се е опитвала да научи черната магия от една книга — каза лечителят. — Каза, че Лилия също е опитала.

Лилия изпита предателско облекчение. Тя кимна с глава.

— Наки има книга. Всъщност тя е — беше — на баща й. Той я държи в библиотеката, в една маса със стъклен плот. Наки я извади оттам и двете четохме от нея — но нали е невъзможно черната магия да се научи от книга?

Погледът на Калън не потрепна.

— Но е забранено да се опитва.

Тя наведе поглед.

— Не съм убила баща й. — Ала в нея отново се надигна съмнение.

— Това ли е обвинената? — разнесе се нов глас.

Магьосниците се обърнаха към вратата и Лилия успя да погледне между тях. Стомахът й се сви, когато видя приближаващата се Черна магьосница Сония. Не че появата на още един черен магьосник можеше допълнително да влоши положението й. Тя винаги се бе възхищавала на Сония, макар че мисълта за онова, което бе извършила през живота си, я смущаваше.

— Да — отвърна Калън и се отдръпна от леглото. — Отивам в библиотеката, за да погледна книгата, в която има инструкции за използването на черна магия. И двете признаха, че са я чели. Можете ли да разчетете съзнанията им?

Сония повдигна вежди, но кимна. Когато Калън излезе от стаята, тя се обърна към другите магьосници.

— Трябва да й позволи поне да се облече — каза тя. — Аз ще остана при нея.

— Разберете какво има по ръцете й, преди да се измие — посъветва я лечителят.

Лилия ги гледаше как излизат, а когато вратата се затвори, се измъкна от леглото.

— Дай да видя ръцете ти — каза Сония. Тя ги хвана със своите, които изглеждаха твърде малки за толкова могъщ магьосник. „Не че магията прави ръцете ти по-големи — помисли си Лилия. — Това вече щеше да е доста неприятно“. Сония повдигна едната й ръка, подуши я, после отведе Лилия до умивалника и пусна водата.

— Измий се.

Лилия се подчини с облекчение. Петното се изми след доста търкане и оцвети водата в умивалника.

— Трябва ни повече светлина — промърмори Сония. Тя погледна към панелите, които покриваха прозорците, и те леко се отдръпнаха встрани. В стаята проникна дневната светлина. Когато погледна надолу, Лилия затаи дъх.

Водата се беше оцветила в червено.

— Но как…? Аз не си спомням… — ахна тя.

Сония я гледаше замислено. После отстъпи назад.

— Преоблечи се — каза тя. Тонът й бе нещо средно между заповед и предложение. — След това ще видим какво си спомняш.

Лилия се подчини и облече ученическата си мантия колкото се може по-бързо. След като завърза шарфа, тя отиде при Сония. Черната магьосница протегна ръце и долепи дланите си до слепоочията й.

Досега черен магьосник не бе разчитал съзнанието й. Нито пък обикновен. Понякога уроците й в Университета изискваха учителят да влиза в главата й, но учениците винаги получаваха инструкции да крият мислите си зад въображаеми врати. В общото разчитане на мисли целта бе да се извадят наяве мислите, скрити зад вратите.

Този път беше по-различно. Внезапно Лилия усети присъствието на по-възрастната жена в главата си. Чувстваше го слабо, сякаш чуваше гласове през стената. Изведнъж почувства как нещо влияе на мислите й. Не усещаше чуждата воля, затова инстинктивният й опит да му се противопостави се оказа безполезен. Тя се насили да отстъпи и започна да наблюдава завръщащите се спомени от предишната нощ.

Изпълниха я смущение и страх, когато си спомни целувката на Наки, но не усети неодобрение в Сония. Сега, когато някой друг преглеждаше спомените й, те й се струваха не чак толкова неясни, но не можеше да определи границите им във времето.

Един от тези периоди бе след като легна до Наки на леглото, след като бяха пили вино. Засрамено си спомни мислите за убийство, които се бяха въртели в главата й. Но не си спомняше наистина да бе убивала някой. Освен в сънищата си. „Но дали това бяха сънища?“

Ами ако наистина беше убила бащата на Наки, хваната в капана на породените от виното и роета халюцинации?

Ами ако експериментът им бе успял и тя наистина бе научила черната магия от книгата?

— Определено си успяла — разнесе се гласът на Сония в съзнанието й. — Това би трябвало да е невъзможно. Дори Акарин не вярваше в това. Но в историята има поне още един ученик, който я е научил без помощта на друг магьосник и тогавашните магьосници са имали причина толкова решително да унищожат всичко, писано за нея. За нещастие никой няма да погледне с добро око на доказателството, че сме бъркали. Защо си се опитала, когато знаеш, че е забранено?

— Не знам. Просто го направих заедно с Наки. Тя ми каза… — Тя беше казала на ЛИЛИЯ, че й се доверява. Дали щеше да й повярва отново? „Аз я обичам, а тя ме мрази.“

Внезапно усещането за загубата и шокът от случилото се изплуваха на повърхността и тя избухна в сълзи. Докосването на Сония изчезна от главата й и се прехвърли върху раменете, разтривайки я нежно, но твърдо, докато Лилия се опитваше да се вземе в ръце.

— Не мога да ти кажа, че всичко ще бъде наред — рече Сония и въздъхна. — Но мисля, че ще успея да ги убедя, че не е направено умишлено и заслужаваш по-леко наказание. Ала това зависи от спомените на Наки.

„По-леко наказание?“ Лилия потрепери, припомняйки си уроците по история. „Акарин е бил изпратен в изгнание, защото Гилдията не е знаела дали ще може да му се противопостави. Иначе са щели да го екзекутират. Но пък той е убивал хора с черната магия. Аз не съм… Надявам се“.

Ако не беше убила, Сония нямаше да открие доказателства в съзнанието на Наки. Внезапно Лилия изпита огромно нетърпение Сония да отиде и да открие истината. И последните й сълзи пресъхнаха.

— Добре ли си вече? — попита Сония.

Лилия кимна.

— Остани тук.

Очакването бе истинско мъчение. Когато Сония най-после се върна заедно с Черния магьосник Калън и другите двама магьосници, на лицето й бе изписано мрачно изражение.

— Тя не е видяла смъртта на баща си — каза й Сония. — В съзнанието й няма никакво доказателство, че ти си го убила. Остават единствено кръвта по ръцете ти и начинът, по който е умрял. И двете могат да са просто съвпадение.

Лилия въздъхна с облекчение. „Не съм го направила“ — помисли си тя.

— Спомените й от предишната вечер са много по-различни от твоите — продължи Сония. — Но не така, че да не могат да бъдат обяснени от просто недоразумение. — Тя поклати глава. — Въпреки онова, което си почувствала, тя не е овладяла черната магия.

След тези думи Лилия почувства как я изпълва облекчение. Поне Наки не бе извършила такова ужасно престъпление като нея, макар да се бе опитала да овладее черната магия, което означаваше, че няма да се отърве ненаказана.

„Може би, ако разбере, че не съм убила баща й, двете ще можем заедно да се справим с това“.

Но когато магьосниците изведоха Лилия от стаята, Наки стоеше в коридора и я изгледа така, че попари всичките й надежди.