Мая Вуковска
Гърлото на зимата (8)

Майката е човек, който, като види, че в подноса са останали само четири парчета сладкиш за пет човека, веднага бърза да заяви, че не иска десерт. Моята майка е от този тип майки, които в подобна ситуация ще кажат, че никога не са обичали сладки неща, макар всички да знаят, че си пие кафето сутрин с четири лъжички захар.

Когато бях малък, около десетгодишен, и направех някоя колосална беля, което на практика се случваше средно по 18 пъти седмично, тя ни строяваше с по-голямата ми сестра, питаше кой е виновен и след като сестра ми я убеждаваше със спокойното красноречие на отличничката по всичко, че не е тя, майка я наказваше два дни без телевизия и джобни пари. Сестра ми презрително ме поглеждаше, наричаше ме „гнусно малко пънкарче“, заключваше се демонстративно в стаята си и не слизаше за вечеря като знак, че е революционерка и се обявява остро против потъпкването на човешките права в този дом.

Като свое оправдание майка винаги изтъкваше един и същи аргумент: „Мике НЕ МОЖЕ да направи това. Той е толкова добро дете!“ Аз притихвах и отивах да си чета „Антон и Точица“.

— Но ти НЕ МОЖЕШ да направиш такова нещо, Мике, сине! — едва успя да каже майка през сълзите си, след като й обясних каква е ситуацията у нас и че възнамерявам да се изнеса на квартира.

Седяхме в задния двор по залез-слънце, беше хладно, но безветрено. Откъм гората миришеше на борова смола и билки.

Сега, ако отново бях на десет, майка щеше да ми каже да си облека пуловер, а аз щях да се възпротивя, понеже не може да си хем много страшен корсар, хем да носиш ръчно плетен пуловер с някакви женски фигурки на ръкавите и на гърба. Чак след 15 години, когато самият аз вече бях баща, ми стана ясно едно: че пуловерът е дреха, която детето облича, когато на майката й стане студено.

— Ще отида да си облека нещо, — казвам аз и, ставайки, задържам ръката си върху нейната. Тя е на ръба да се разплаче отново.

Баща ми е по-сдържан. Все още държи фронта, но знам, че на него му е двойно по-тежко, отколкото на майка. Ще си трае, ще си трае, пък накрая ще откачи ловната си Smith&Wesson, с която обикновено бие фазани, и ще ме гръмне в главата. Затова от неговата реакция май повече ме е страх. Сега го гледам — стои приклекнал край една от цветните лехи, прави се, че почиства от случайни плевели и сухи клечки цъфналия във виолетово иберис, а цигарата виси в единия край на устните му, отдавна изгаснала. Свъсил е вежди, усещам напрежението в прегърбените му рамене. Очаквам всеки момент да каже нещо. И той казва:

— Мике, кога ще дойдеш да ми помогнеш да засадим тагетесите и петунията? Трябва да го направим до две седмици, за да станат през май. Тази година смятам малко да разнообразя. Купил съм семена на целозия, калдъръмче и центаурея…

Баща ми е градинар. Но като нищо ще ми пръсне черепа, ако достатъчно го ядосам.

— Ще видим, — отговарям неопределено и отивам до колата, за да си взема анорака.

Великденското гостуване минава тягостно. Майка отбелязва поне дванайсет пъти, че нищо не ям и че много съм отслабнал. Докато се храним, от време на време хвърля кръвнишки погледи на Лина, която е по-тиха и от водата. Сега, след като вече няма мобилен телефон, по който да се лигави с нейния мухльо, е придобила леко отчаян вид. Но може и да е, защото само преди няколко часа щях да й помогна да се срещне лично със Създателя си. И не можеше да направи НИЩО, за да ме спре.

Когато се прибираме вкъщи на другия ден, аз си се затварям в стаята и си пускам възможно най-мизантропската композиция на Dissection да чупи прозорците; крача от едната стена до другата, после обратно, после по диагонал, удрям гардероба с юмрук, той се заклаща и отгоре изпадат картонени кутии с фотоалбуми. Тъпо се взирам в някои от снимките — аз, Лина и Клои, която е на 3, на плажа. Усмихваме се срещу камерата, Лина е засенчила очите си с ръка, раменете й се покрити с летни лунички, а едната презрамка на горнището й се е смъкнала. Аз съм взел на ръце Клои, а тя е обгърнала врата ми с ръчички. Сладникава семейна идилия.

През следващите дни Лина почти не излиза нощем, за да се среща с нейния, както обикновено прави, след като преспи децата. Усещам някакви несигурни опити от нейна страна да заглади отношенията помежду ни: когато готви, оставя върху кухненския плот чиния с ядене и за мен, покрита с фолио, на няколко пъти ме хваща за ръката, а една събота вечер дори ми казва:

— Искаш ли да спиш в спалнята?

— А ли? Ще излизаш ли?

— Не. И аз ще спя в спалнята.

И така, лягаме си в спалнята, тя започва да ме гали по лицето, а аз известно време лежа като мумия по гръб и не мръдвам и с косъм. После става по-настоятелна — ръката й се плъзва под ластика на боксерките ми и се налага да я спра преди да се надървя, защото това би значело, че й прощавам безусловно.

Телефонът ми започва да вибрира върху шкафчето до главата ми. Обръщам гръб на Лина и вдигам.

— Край, напуснах го.

Маеве.

— Кога?

Отмятам завивката и ставам. Отивам да говоря в банята.

— И сега какво?

— Ела да ме вземеш.

Мълча около десет секунди. Отсреща Маеве също мълчи, но чувствам колко е напрегната и превъзбудена.

— Добре. До 20 минути съм при вас. Чакай ме долу.

Връщам се в спалнята, обувам си джинсите. Докато се озъртам за шапката си, Лина се надига на лакти и изумена ме гледа.

— Мике, върни се в леглото. Искам да се любим.

— Е аз пък не искам. (Намирам си шапката, хвърлил съм я зад декоративната китайска ваза с вместимост най-малко 20 литра, която никога не съм харесвал.)

— Излизам.

— Сега?!

Не й отговарям. Въобще не обичам да говоря след полунощ (освен ако не съм къркан в някой бар!)

Когато виждам Маеве на улицата, преметнала през рамо голям син сак, сърцето ми прескача няколко удара. Отварям й вратата, тя сяда до мен и започваме да се целуваме така, сякаш сме полудели от страст разгонени тийнейджъри. Изчукваме се в колата както сме си с дрехите и всичко — много предвидливо тя не си е сложила бельо, което адски ме възбужда, още щом набирам полата й на кръста. После тя предлага да идем на хотел. И отиваме.

Докато пикая в тоалетната, мобилният ми започва да звъни. Лина е. Моли ме да се прибера, щяла да се раздели с Филип, стига да съм готов да й дам малко време, бла-бла-бла.

— Лина, чуй ме…

Тя обаче е набрала инерция, хем реве, хем говори — все едни и същи неща, които нито разбирам, нито пък искам да разбера, понеже акълът ми е между разтворените крака на Маеве, която ме чака, легнала по диагонал на леглото.

— Млъкни най-после, да му се не види! — изкрещявам аз и това, изглежда, сепва Лина, понеже тирадата прекъсва по средата на думата „завинаги“.

— Лина, и аз имам един човек, с когото се виждам вече от година. И смятам, че е време да заживеем заедно с нея.

— Лъжеш — прошепва жена ми.

— Тц.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъжеш.

Няма смисъл повече да я убеждавам, а и наистина не ми се говори. Затварям и изключвам телефона. А с това окончателно изключвам и Лина от живота си.

Следващият ден е неделя. Събуждам се рано, понеже мразя да не спя в леглото си. Поглеждам Маеве, тя диша спокойно, положила глава върху ръката ми. Пръстите ми са изтръпнали от тежестта на главата й. Измъквам се бавно, за да не я събудя, и разтривам безчувствената си длан с другата ръка, за да възстановя кръвообращението. Изправям се гол пред френския прозорец и дръпвам щорите; от отсрещната сграда някаква жена, която пие кафето си, облакътена на балкона, ми се скарва с пръст и възмутено лисва остатъка от кафето си навън. Показвам й среден пръст и съвсем леко размахвам патката си, за да сложа достоен завършек на ексхибиционистичната сцена.

Маеве се размърдва в леглото, опипва с ръка празната половина до себе си и като не ме намира, отваря едно око.

— Ммммм?

— Спи си — казвам аз — рано е още.

— Ела!

— След малко. Отивам да си купя цигари.

— Ти не пушиш.

— Сега ми се пуши. Няма да се бавя.

Наплисквам лицето си със студена вода, обличам се набързо и излизам. Паля колата и около час обикалям улиците без цел. Сещам се, че телефонът ми все още е изключен, но не си правя труда да го включа.

Запътвам се към Еленовата гора — най-отдалечения и гаден квартал на града. Същинско гето. В главата ми постепенно се загнездва идеята, че в момента това е най-подходящото място за мен. Разпитвам едни хлапета, които целят ръждясал баскетболен кош в занемарения двор на кварталното училище, дали не знаят някой да дава квартира. Едно от хлапетата, кльощаво и мърляво, казва да питам баба му. Посочва ми с почернял от мръсотия пръст къде да я търся. Давам му една петачка, за да ми наглежда колата, и се запътвам натам.

Лесно намирам бабата, понеже всичките съседи я познават и ме упътват безпогрешно. Безпокои ме единствено това, че й викат Свинарката. Позвънявам на вратата, бабата отваря и отвътре ме лъхва тежката миризма на варено тлъсто месо. Говорим известно време на прага, Свинарката не прилича съвсем на свинарка, но пък и аз не знам как точно трябва да изглежда една свинарка през първото десетилетие на 21-ви век; около 60-годишна, с тъмна кожа, на ръст ми стига до под мишницата, челото, носът и брадичката й лъщят от пот и мазнина. Обяснявам й, че си търся квартира, нещо съвсем непретенциозно, но работата е спешна, понеже искам още днес следобед да се нанеса. Тя ме кани вътре, миризмата на варено месо се смесва с други миризми, които не съм сигурен, че разпознавам; извежда ме по едно вътрешно, доста стръмно стълбище до таванска стая. Това е. Оглеждам се, има легло, малък прозорец със зацапани стъкла и завеска на маргаритки, шкаф за дрехи, два електрически контакта, маса и един стол. Миризмата от долния апартамент не се усеща тук, горе. Супер. Вземам я, казвам аз. Тя вдига рамене — щом ти харесва… Разбираме се да й дам предварително стотачка като си донеса нещата след няколко часа и си стисваме ръцете.

Когато се връщам в училищния двор, от хлапетата няма и следа, а някой е написал с жълта боя яш ми куро газар на предното стъкло на BMW-то ми. Карам така през центъра на града, но изобщо не ми пука, понеже и за първи път от много седмици насам чувствам истинско облекчение. А дори не съм пил.