Мая Вуковска
Гърлото на зимата (3)

Вече 10 години не се разделям с бейзболните си шапки заради грозния белег, който ми остана след падането от парапета, с което убих Пепе. И кучето си също. Той, този белег, е като блатен червей, който живее в симбиоза с черепа ми и е толкова голям, че там коса не расте. Затова откакто навърших 25, започнах да си бръсна цялата глава. Когато съм без шапка и се погледна в огледалото, виждам един беззащитен, гол охлюв, който всеки минувач може да стъпче в забързания си ход, ако не внимава. По-надолу, под белега, и под преждевременно състареното ми чело, очите ми гледат право в очите на един мъж, лишен от воля. Прокарвам ръка по наболата си брада, облягам се на умивалника, навеждам глава, ужасно ми се гади, но започвам да преглъщам бързо — отработена техника, която кара гаденето да премине. Отново поглеждам в огледалото — през отворената врата се вижда част от спалнята. И босия крак на момичето, с което си тръгнах снощи от бара. Има татуировка на глезена — някаква женска лигня от типа на лотос, или японски йероглифи, които тя си мисли, че значат „любов и преданост“, но всъщност значат „мъжки чорапи за 9,90“, понеже са прекопирани от найлонова рекламна торбичка.

Имам шест татуировки. И всяка една е белег от рана, която сам съм си нанесъл. Ама какво да й разправям на малката курва от бара, с нейните банални йероглифи, които служат само за да се фука през лятото като носи сандали, че уж е много отворена!

Запращам гневно четката за зъби в умивалника, избърсвам си устата от ментовата пяна с опакото на ръката и с тежки стъпки се отправям към спалнята. Хващам я за татуирания глезен и я стисвам леко.

— Айде ставай!

— Ммммммммммм.

Тя покрива главата си с възглавницата, извива тяло, лигави се. Това ме кара само да стана по-настоятелен. Разтърсвам я за рамото.

— Сто часът е, трябва да си тръгваш.

Девойката май все още не схваща за какво става дума, протяга се лениво, все така със затворени очи, търси със сънена ръка да ме погали по лицето, но не улучва, понеже се дръпвам назад, ръката й увисва във въздуха и тупва на матрака като отстреляно птиче. Чак тогава отваря едното око и се опитва да ме фокусира.

— Каквооооо…?

— Ставай и си тръгвай.

— Защоооо?

— Налага се.

Опитвам се да не съм груб, даже се усмихвам. Усмивката ми е такава, че няма жена от нашата страна на екватора, която да може да й устои.

— Ама защоооооооооооооооо? — продължава да упорства тя с принцеска нотка в гласа. — Толкова ГОТИНО си изкарахме снощи, божеееееее!

Прекалено дългите гласни в малкото думи, които произнася, засилват зверски главоболието ми.

— Така си е, пиле, — казвам аз и се насилвам да я целуна по врата, от което тя незабавно започва да мърка и да се извива, и да ме дърпа към себе си. — Само че трябва да изляза, нали разбираш. Имам работа.

— Нямаш работа, само ме лъжеш — тя се намръщва, но продължава да ме дърпа към себе си за тениската. Налага се да я целуна още веднъж. Със сигурност тя отново е мокра отдолу; винаги го усещам от начина, по който започват да гледат през полуотворените си клепачи и да дишат тежко — все едно пренасят кофи с вар или сменят карбуратор.

Изчуквам я супер набързо и тя вече е убедена, че я уважавам като жена и личност. Тръгва си преди 10, което е чудесно, понеже мога на спокойствие да почистя с прахосмукачката и да измия съдовете, които са се натрупали от… вторник?

После сядам на ръба на леглото, поглеждам черния си котарак в очите и се разплаквам.

Малката е права, че нямам работа. Поне не сериозна. След като напуснах бара, две години бачках в една консултантска фирма в областта на стандартизацията и прилагането на статистически методи и компютърни технологии в управлението. Отврат! Напуснах по собствено желание, понеже ме караха да ходя на работа с костюм, което беше… брррррррррррррр. Изобщо не знам как издържах цели две години. През по-голямата част от деня се чудех как да седя на стола си така, че колосаната яка на ризата да не ми убива и как да не нацапам с кетчуп вратовръзката си, докато ям скришом хотдог, прикрит в сянката на сергията на ъгъла. Беше изтощително да съм консултант.

Когато преди 3 години Лина ми заяви, че отново е бременна, престанах да дишам за около 40 секунди. Всъщност беше лесно да престана да дишам, понеже тъкмо се гмурках в басейна на хотела, където бяхме на почивка. Чух края на изречението й (… „бебе през януари“) буквално изпод водата. Останах под повърхността повече от необходимото. Даже ми се искаше никога повече да не изляза, понеже началото на същото това изречение адски ме подразни („Шибаняк такъв, и ако искаш да знаеш, чакам…“). Бяхме се скарали за поредната глупост. Клои се разстрои от скандала и ревна, започна да си скубе косата и да настоява, че ще замине при баба си и дядо си на автостоп, ако ВЕДНАГА НЕ ПРЕСТАНЕМ! Исках да я успокоя, да я гушна, да й кажа, че не се караме, а само спорим, но точно тогава Лина тъпачката мина покрай мен на излизане от стаята и грубо ме блъсна в гърдите с две ръце, уж за да й направя път, а всъщност искаше да ме удря, и да ме удря с юмруци, докато сърцето ми не престане да бие. После аз слязох да си охладя главата в басейна, а тя изникна изневиделица и продължи тирадата от преди малко. Хората по шезлонгите се заобръщаха, изпопадаха развързани горнища на бански, размятаха се цици и кореми, разляха се коктейли… А Лина продължаваше да крещи. Точно тогава най-сериозно се замислих дали да не отворя уста, да поема колкото мога хлорирана вода и да приключа с това веднъж завинаги.

Но бебе през януари?!

Изпуснах въздуха от дробовете си на бълбукащи възмутени мехурчета и изплувах.

Лина беше застинала в поза на восъчна фигура — леко разкрачена до ръба на басейна, с ръка на гърлото, сякаш се беше задавила от рибена кост, чертите на лицето й бяха изопнати, а по бузите й се стичаха сълзи. Излязох от басейна и я взех в мократа си прегръдка. Тя не се дръпна, не направи опит да ме отблъсне, отпусна глава на гърдите ми и притихна.

— Ще се оправим, скъпа. Всичко ще бъде наред.

И така си беше. За около 11 месеца.

През декември 2007-а баща ми се обади и каза, че е решил да продаде парцела ни от пет и половина декара в провинцията на холандската компания Eurowind, която щяла да строи ветропарк. Експерти от фирмата харесали мястото, понеже ветроскоростите там били сред най-високите в цялата страна. Ставаше дума за много пари. О йе, щяхме да забогатеем! Аз щях да забогатея.

С една част от моя дял си купих червено BMW петица, дизайнерски мобилни телефони за мен и за Лина, а Клои пратих на зимен лагер в Гармиш (откъдето ни я върнаха на втория ден, понеже ухапала за ръката една от възпитателките, а едно друго момиченце пребила с щеката си, понеже искало да я пререди на лифта).

Другата част от парите сложих на специален спестовен влог с условие за 12 тегления годишно. Вече не ми се налагаше да върша неща, които не харесвам. Заприличах на героя на Хю Грант от About a Boy — 38-годишния безделник, който си живееше охолно с парите от авторските права на популярната коледна песничка, написана преди години от вече покойния му баща. Аз обаче живеех на гърба на вятърните турбини на Eurowind, които генерираха електрическа енергия за хиляди щастливи потребители на територията на страната.

Първата ми татуировка беше с името на новородената ми дъщеря: Ema

Клои обаче се разрева и аз, за да възстановя семейното спокойствие, увековечих върху плътта на лявата си ръка и нейното име: Chloe