Мая Вуковска
Гърлото на зимата (13)

— Тате?

— Да, пиленце?

Чувам я да плаче от другата страна на телефона.

— Клои, какво има?

— Нищо… Имаме си зайче. Филип ни позволи да го държим в детската стая. Чисто бяло е. Казва се Президент.

— Смешно име за малко зайче, — отбелязвам аз, все едно че съм голям специалист по зайци.

— Нееееее, хубаво е — настоява Клои и сякаш я виждам как долната й устна нацупено увисва.

— Какво друго правите?

Една буца, голяма колкото карбуратор, е заседнала в гърлото ми; опитвам се да звуча нормално, даже весело, понеже не съм се чувал с Клои сигурно от месец, и не искам тя да си мисли, че съм се превърнал в отчаян задник.

— Клои?

— Да, тате?

— Искаш ли да дойдеш да живееш при мен?

Тя се разпищява:

— О, може ли, може ли, може ли?

— Може да се уреди. Само трябва да говоря с майка ти.

— Тате?

— Да, пиле?

— А ще ми обещаеш ли нещо, ако дойда да живея при теб?

— Всичко!

— Че никога, никога няма да се ожениш отново.

— Обещавам.

— Така по телефона не става. Трябва да се закълнеш истински, на живо. И да плюеш три пъти и да кажеш „В името на светия папа“.

— Защо пък на Папата?

— Такава е клетвата. Иначе няма да важи.

— Добре, като се нанесеш при мен, ще се закълна в светия Папа.

— И ще ми купиш гривна с череп и пица.

— Да.

Не знам защо, но съм повече от сигурен, че Лина няма да се заинати. Няма как да не се чувства гузна, задето остави мен и семейството ни заради един слаботелесен чекиджия, дегизиран като романтичен чиновник.

И така започва зимата.

Излизам с Денис, Мари-Ан и някои техни приятели; не са моят тип хора, но стават като компания за напиване във вечерите, когато не ми се прибира вкъщи. Лондон също е в групата, поохранил се е последните няколко седмици, но се оправдава с това, че трупа запаси за през студения сезон; постоянно е засмян, той е непретенциозен и никого не натоварва с лошите си настроения. Всъщност не съм забелязал да има такива.

Мари-Ан отначало се държи резервирано към мен; знае, че с годеника й се познаваме от сто години, а подобно мъжко приятелство се гради на много повече от разменени клюки за гаджета, месечни цикли и готварски рецепти. Прави ми впечатление на лесно докачлива, а образът, който иска да наложи за себе си е на фриволна и разкрепостена. Привърженичка е на идеята, че мъжете са на този свят, за да обслужват жените си, в която й е особено лесно да повярва с мъж като Денис, който я обожава и общо взето няма нищо против да бъде юркан насам-натам. Освен това знае, че познавам бившата годеница на Денис, с която живяха заедно десет години, преди тя да го обере до шушка и да замине с новия си любовник за Испания. Денис беше съкрушен, казваше, че жените като бившата му са извънземни, изпратени на Земята с мисия да унищожат човечеството. И повече никога няма да допусне друга жена в живота си. Беше започнал да излиза само с Лондон, във всяка обедна почивка, всяка вечер — заедно слушаха музика на живо на откритата сцена на площада на Независимостта, ходеха на кино, както и да играят тенис на откритите обществени кортовете в извънградския парк. Един ден към десет сутринта майката на Денис, госпожа Кони, се появи без предварителна уговорка в адвокатската кантора на сина й, пристъпи със ситни стъпки до бюрото му, притисна чантичката до гърдите си и смирено каза:

— Сине, искам да знаеш, че ние с баща ти винаги ще те обичаме и подкрепяме, дори ако си гей.

За щастие през пролетта Денис припозна в Мари-Ан едно свое старо гимназиално увлечение и се хвана за нея като за удавник. Тя е учителка на третокласници, лакира си ноктите в извратени цветове, а облеклото й обикновено се състои от 4 до 6 пласта разноцветни и разностилни дрехи — сандали, чорапки, клин, къси панталонки, туника, елече, пелерина… Не правя опити да й се харесам, просто седя, пия си коняка и се усмихвам от време на време на някоя смешка, която подхвърля Лондон.

Срещаме се в кръчмата на Джоко. Мястото е занемарено, отдавна плаче за основен ремонт, но Джоко нехае; през по-голямата част от деня се въргаля у дома си на спуснати щори, понеже е прекалено друсан, за да стане и да поръча доставка на бутилирана бира или килограм лимони. Въпреки това обаче ние продължаваме да ходим там, столовете вече са изтъркани във формата на задниците ни, а персоналът знае за нас такива лични неща като, например, кой с кого е спал, на кого са отнели точки за неспазване на дистанция на пътя и с колко ледчета си пие джин-фиса.

Дойде декември, Клои вече живееше при мен. Сработихме се добре — тя знаеше, че ако иска да получава редовно джобни пари, трябва да си подрежда стаята, без да се налага всеки ден да й оставям бележки на кухненския плот, с които да й напомням за домакинските й задължения. Освен това дълго време не й позволявах да си направи профил във Фейсбук, но накрая се предадох, оставяйки се тя да ме убеди, че това, тате, е възможно най-безопасното нещо на света, а и всичките ми приятелки вече имат! Да бе, например дебелата й приятелка Кармен, чиято майка я е родила на 14. Напълно ми е ясно, че същото очаква и нея — жените имат склонност да повтарят генетичния модел на възпроизводство на майките си. Не искам моята Клои да повтори майка си. Ужасявам се от тая мисъл!

Помня точната дата, когато се запознах с Пени. Четвърти декември. Не че веднага съм си паднал по момичето или нещо такова. Просто същия ден дойдоха ревизори в офиса и поискаха счетоводните книги и две кафета с нискомаслена сметана и кафява захар. Ама какво си въобразявате, да ви еба майката!

Не откриха нищо нередно, но аз настоявах да знам по чий сигнал са пристигнали. Не можем да ви разкрием тази информация, господин Окерфелд. Майната ви тогава, нямам кафява захар! Ние можем да си пием кафето и с бяла. И бяла нямам! Лъжете, имате, виждам захарницата на оня рафт. Абе, хора, вие друга работа нямате ли?!

Адски съм ядосан, затова след като затварям офиса, отивам право в кръчмата на Джоко и поръчвам на сервитьорката Кейти да ми донесе цялата бутилка коняк. Тя казва, че от нея е сипвала на предишни клиенти. Колко, питам аз. Около 200 грама, отвръща тя. Няма нищо, донеси ми останалото.

Към девет пристигат и останалите — Денис, Мари-Ан, Бо, Лондон и… Пени. Ето ти я значи и Пени. Приятелка е на Мари-Ан и може да се каже, че знаят всичко една за друга, което пък автоматически предполага, че ще се подкрепят „до гроб“. Вече даже са си намислили песни, с които да се изпратят една друга в гроба — Мари-Ан иска на погребението й да звучи „нещо на Аксел Роуз, понеже така и не успях в този живот да се омъжа за него“, а Пени проявява по-драматичен вкус, спирайки се на Жо Дасен и „Ако те нямаше на този свят“.

Запознаваме се, тя обяснява, че през юни е завършила университета и съвсем наскоро си е намерила работа като асистентка в някаква неправителствена организация (както по-късно разбирам, задълженията й се изчерпват с това да пише от два до осем мейла на ден, да зарежда конферентната зала с бутилки минерална вода и кани с кафе и да се оплаква във фейсбук колко е отегчена от професията и живота си). Струва ми се сладурана — има красиво лице с удивителни котешки очи, бяла кожа и огромно, налято тяло; действията й са мудни, пие и пуши много, но това, което най-вече прави впечатление е нервността й — говори припряно, понякога дори заеква, ръцете й често треперят, а когато седи кръстосала крака, единият нервно потрепва.

След четвъртия коняк решавам, че искам да ми духа. Не сега, може и по-нататък, примерно след няколко седмици. Скучното й облекло предполага, че произхожда от интелектуална, но консервативна среда; а наложените й с годините и възпитанието морални ценности по всяка вероятност вече започва да чувства като камък на шията си, от който за съжаление няма как да се отърве, без да си загуби някъде гащите. Набързо пресмятам наум всички плюсове и минуси на ситуацията и си казвам, че ако наистина ми се иска поне свирка от сочните устни на Пени, ще трябва да стъпвам като сапьор в минно поле.

Междувременно в кръчмата се появява Перъдайз и се лепва за мен. Купувам й някакъв кисел коктейл с неопределен цвят и й казвам да ме изчака на друга маса, докато се видя с приятелите си. Тя се подчинява без възражения; изглежда е доволна, само защото съм й проговорил. Към един след полунощ компанията ни се разпада, аз завеждам Перъдайз в безистена в една от страничните улички, недалеч от дома, и я изчуквам на крак. Когато свършвам, тя иска още и ме моли да дойде у нас, за да продължим, но аз й казвам, че детето ми спи вкъщи и че ще се видим утре „по някое време“.

„Кога точно?“

„Ще ти се обадя.“

„Ще чакам.“

Ами чакай си. Кукувица! Много е отворена и би ми позволила да направя каквото си поискам с нея — дори да се изпикая в устата й. Обаче е и страшно досадна и понякога си представям как в някаква паралелна реалност я провисвам за глезените от балкон на 15-ия етаж и я тръскам, докато не изпопадат всичките й пломби и изкуствени кичури коса, закрепени с шноли към кухата й глава.

Прибирам се вкъщи, изпикавам се и увеличавам парното, понеже в къщата е страшен студ. Влизам тихо в стаята на Клои и, без да паля лампата, се приближавам до леглото й и я гледам известно време на светлината от коридора как спи. Къдравите й коси са разпилени по светлосинята калъфка на възглавницата, а розовите й устни са полуотворени. Представям си как вижда звезди иззад затворените си клепачи. Просто ми е невъзможно да повярвам, че толкова красиво същество като нея е в състояние да сънува кошмари. Но сигурно ги има. И нищо чудно — след всичко, което преживя през последната година… Погалвам я по главата и излизам. Събувам се по слипове, чеша се по задника, мотая се из кухнята, отварям и затварям безцелно хладилника и шкафовете. Намерението ми е да хапна нещо, понеже цял ден карам на коняци и едно шоколадово десертче, което беше изпаднало от ученическата раница на Клои и аз го изядох, понеже ме домързя да го хвърля в кофата за боклук.

Тъкмо си лягам и получавам есемес. От Перъдайз е. Пожелава ми лека нощ, да спя в кош и бла-бла. Еби си майката!

Малко си мисля за сладката, недокосната от моя кур уста на Пени, преди да заспя с нещо като полуусмивка на лицето си.