Мая Вуковска
Гърлото на зимата (17)

Минава януари. С Пени успяхме да закърпим положението до степен, че тя вече се държи съвсем непринудено — като човек, който никога не е засмуквал част от тялото ми в устата си. А това е добре. Истински прогрес. Понякога обаче усещам критиката в погледа на Мари-Ан; с очите си тя казва: „Мъжете сте такива прасета!“ Пука ми какво мисли Мари-Ан. Тя е просто годеница на приятеля ми Денис. Всичко, което искам от нея, е да го направи щастлив, колкото и банално да звучи това. Не знам дали за нея това ще е трудна задача, но си мисля, че Денис трябва да прояви слонска търпимост, да изчака успешната развръзка.

През февруари за първи път усещам тежестта на зимата. Виждам се с компанията по-рядко, защото повечето от тях предпочитат да се приберат вкъщи на топло след работа и да си гледат телевизия по пантофи. Аз обаче не мога да си намеря място и съм навън всяка вечер. Запознавам се на живо с едно от момиченцата, които пускат предизвикателни коментари в профила ми — Стярне. Черпя я бира, макар че е непълнолетна, и докато несръчно я смуче през розова сламка, ми обяснява, че името й значи Северна звезда. Не си правя труда да го проверявам в Wikipedia, понеже не ме интересува. Малката играе, то се вижда — иска да се направи на интересна пред такива разгонени 35-годишни дъртаци като мен — тениска с щампа I don’t need more friends, толкова късичка, че едва покрива пъпа й, кожено яке — прекалено голямо, за да е нейно, най-вероятно на брат й или на бивше гадже, което си го е забравило на стола до леглото в бързината да си тръгне, за да не го арестуват куките за блудство с малолетна. Устните на Стярне са плътни, но безцветни, очите й — празни от съдържание, но затова пък 16-годишното й тяло е пълно с обещания. О йе!

Още същата вечер, след като я черпя бира в бара на Джоко, я водя у дома да я пробвам. Тя е екзалтирана от бирата и от факта, че съм й обърнал внимание, прави опити да се държи секси, но не й се получава особено; отдолу е толкова тясна и суха, че ми се иска в един момент да мъкна камъни само по препаска, за да строя пирамиди в пустинята, отколкото да чукам това девойче.

Което чак впоследствие разбирам, че е лудо.

Но засега е още февруари и на мен ми е кеф, че спя с тийнейджърка.

Още на другия ден Стярне почва да качва във фейсбук постове, които си мисли, че са ужасно завоалирани, но всъщност е ясно като бял ден, че се отнасят за вечната й любов към мен; посланията и текстовете са в широк диапазон — от Джуъл до Шекспир. За разлика от другите ми приходящи любовници Стярне ме дебне и през деня; идва в офиса, пуска си музика на компютъра ми, скача върху меката мебел, натрапва се по време на срещата ми с клиенти — изскача иззад гърба ми и ми затваря очите с ръце, крещейки: „Познай кой е!“ Клиентите ми са озадачени — в първия момент си мислят, че това вероятно е сладката ми дъщеря или някоя още по-сладка племенница, после обаче Стярне ме целува без предупреждение по устата и те сконфузено зарейват поглед в тавана.

Знам, че губя контрол, всъщност отдавна съм го изгубил, но със Стярне нещата минават всякакви граници.

— Мике, брат, какво си мислиш, че правиш? — пита ме един ден Денис; опитва се да не звучи сериозно или наставнически, но го познавам от сто години и знам, че е точно такъв в момента — сериозен и наставнически настроен мой приятел, който е загрижен за мен, за прецакания ми живот, за вселената изобщо.

— За кое какво правя?

— С онова девойче?

— Стярне ли?

— Не ми е работа, разбира се, ама Мари-Ан се притеснява за теб…

— И защо се притеснява?

— Виж… — Денис се намества на стола си и запалва цигара; пред него дими чаша кафе, аз съм вече на коняк. И двамата сме излезли в обедна почивка, но неговата е точно разчетена — от 12:30 до 13:30. А аз мога да бъда в обедна почивка от 10:00 до 16:00 — както ми дойде. — Мари-Ан съвсем случайно ми спомена, че не си слагаш гумичка като… знаеш…

— Няма да забременея, ако за това се притеснява Мари-Ан.

С това разговорът на тая тъпа тема приключва, понеже ние сме мъже, а мъжете не си говорят за безопасен секс.

Колкото и противообществено да се държа по отношение на ученичката, заради което акумулирам неизречена и изречена критика от страна на някои от компанията (Мари-Ан, разбира се, се възмущава най-много, а мъжете са издигнали около мен безмълвна стена от компромисно съгласие), все пак ми е ясно, че поведението на Стярне си има история. И както обикновено става, историята е семейна. И банална донякъде.

Бащата беше уважаван преподавател по стара английска литература в университета, но го уволниха заради сексскандал на работното място. Студентката, с която беше преспал N брой пъти и на която уж поради разсеяност беше пропуснал да постави много добър в края на семестъра, естествено се беше разярила и беше подала оплакване срещу него пред ректорската комисия за жалби, или както там й викат. Вината на професора се доказа безусловно и сега той преподава Чосър на класове от разгащени рапъри, малолетни курви и олигофрени в едно държавно училище.

Майката е дипломиран психолог и заклета наркоманка. Не я познавам лично. Даже и по лице не я знам. Може и да съм спал с нея, знам ли. Стярне ми разказа веднъж как от малка майка й я поощрявала да пуши трева. Колко по-малка отсега, питам аз. ’Ми много по-малка, била съм в началното училище, лежахме си с мама на тяхното легло с татко и си пафкахме тревица; мама тогава слушаше Питър Гейбриъл и Смешинг Пъмпкинс, което си е една отвратна комбинация, като се замислиш, но казваше, че така замайването й се получава по-добре и й внушава чувството, че има криле; после ставахме от леглото и обикаляхме стаята, размахвайки ръце, все едно летим. Беше супер, понеже наистина летяхме. Тя млъкна внезапно, все едно за да потисне вик или сълза, или псувня, не бях сигурен. Помоли ме да я целуна и аз я целунах. И също като на дете тъгата й премина за секунди в лудешки танц върху леглото — скачаше и скачаше, а от друсането на мен ми се разместиха вътрешните органи, затова я хванах за колана на късите панталонки и я свалих отново долу.

Стярне прави всичко, каквото й кажа. Отначало усещането да владея до такава степен съзнанието на друго човешко същество, пък макар и толкова сбъркано като Стярне, беше приятно и силно като опиум, блъскаше ме със страшна сила в гърдите, гъделичкаше топките ми, егото ми… Но постепенно влюбеността й премина в натрапчивост и това взе да ме дразни. Още повече че между нея и Перъдайз се разрази нещо като конкуренция — дебнеха се по ъглите, оглеждаха се от глава до пети, когато се разминаваха, а когато едната от тях беше в моята компания и другата случайно ни мернеше някъде по улиците, настъпваше истински телефонен тероризъм — получавах по 10 есемеса на минута от пренебрегната страна: „Днес обеща да се видим за малко, не помниш ли???? Защо си с НЕЯ?“ или „Хайде да не се заблуждаваме, че някой може да ти духа по-добре от мен!“, а пък любимото ми беше: „Да дойда ли довечера у вас? Ще пия маточина, за да ми спре мензисът.“

Жените имат цял запас от рецепти, с които да излъжат природата — за насилствено влюбване, за насилствено разлюбване, за свиване на порите по лицето, за слабеене, за премахване на непремахваеми петна от кръв и череши, а сега разбирам, че си имат метод и за спиране на цикъла. Де да имаше рецепта и за това как да спреш да дишаш за един час, например — да изпиеш отвара от някаква билка и да спреш целия свят за един час и да гледаш как животът покрай теб тече в каданс и всяка прелитаща пеперуда пред лицето ти се движи толкова бавно, че можеш да преброиш маховете на крилата й… Искам да живея в такъв свят — свят, в който всяка подробност е важна и от всяка подробност боли. Искам да уловя пеперудата, както си е в полет, с огромните си груби пръсти, но с деликатността на мозъчен хирург. Всичко минава през кожата на върховете на пръстите ми, усещания от всякакъв характер — за топлина, за враждебност, за доверие, нетърпение, страх, самота, секс и още поне двайсет такива, които започват със „С“: срам, сподавени сълзи, слабост, сила, страст, страдание… И май дотук ми свършва речникът все пак… Но защо ми е речник, с който да обяснявам как се чувствам, когато имам ръцете си.

Като бях на 6, на 16 и на 26, исках да стана грънчар, да правя чаши и вази. Цикличността на това мое желание изглежда е десет години. Очаквам догодина, когато наближа 36-тата си годишнина, отново да ми се прииска да се занимавам с глина. И тогава може би наистина ще го направя. Ще зарежа всичко. Ще заживея в къща на село, ще пропуша отново и ще си правя грънци от бяла глина, от нежната, която съдържа повече каолин… И ето пак стигам дотам, че не мога да опиша какво е чувството на влажната мека глина между пръстите. А и защо изобщо съм седнал да си представям неща, които знам, че когато дойде времето, няма да имам силата да направя! Нито пък желанието.

Рутината ме е удавила в супа от самосъжаление.