Мая Вуковска
Гърлото на зимата (15)

Нещо в разбъркания ми мозък ме кара да не бързам с Пени. А и да си призная, колкото и да се насилвам понякога да се възбудя от близостта й или от целувките й, не ми се получава. Добре ми е в нейната компания, макар че нервността й ме дразни до степен, че ми е идвало да я разтърся за раменете и да й извикам: „Или се отпусни, или си прережи вените, мамка му!“ Наблюдавам я, когато сме с компанията — обикновено се съгласява с всичко, което казва Мари-Ан, интелигентна е, но не успява да използва интелигентността си като оръжие с каквато и да е цел. Затова и на моменти изглежда дори тъпа. Така е с жените, които са обсебени от мисълта, че не са нито достатъчно привлекателни, нито достатъчно интересни. И тази мисъл буквално ги парализира. Тези жени, колкото и да са красиви, рядко имат лица.

Започваме да кроим планове как и къде ще прекараме новогодишната нощ. Дават се идеи за лагерни огньове в планината (през зимата!), пътуване до Виена, гостуване в частни крайградски вили… Аз предлагам просто да си сложим изкуствени цици и да се напием в някоя кръчма. Бо веднага се ентусиазира, поръчва си бутилка уиски и си я изпива сам, прав до бара. После започва да сваля една от сервитьорките, която обаче не е в настроение за ласките на пиян мъж с брадясало като на каторжник лице и се обажда на Джоко. Джоко, който по случайност не е друсан, идва и изхвърля Бо от кръчмата с предупреждението, че не иска да пристъпва прага на заведението му поне две седмици. Бо псува и пръска слюнки, но в крайна сметка се примирява със съдбата си и се оставя да го натоваря на едно такси до тях. После и аз казвам чао на компанията и отивам да си допия в долнопробен бар в друга част на града, където съм сигурен, че няма да ме последват, ако решат и те да сменят по-късно заведението. Оглеждам се — стари моми, попрегорели в солариума, с розово червило и толкова злато по тях, че почти са се прегърбили под тежестта му. Няколко оклюмали пияници, двама-трима чужденци, които преглъщат виагра с бирата си и се оглеждат жадно за свежо месце, и няколко пича, които ми се струва, че познавам, но не съм напълно сигурен. А може и да ми приличат на актьори, които съм гледал в някой филм през полуотворени очи. Музиката е яко вяла, звучи като пръдня на гущер. Поръчвам си голям коняк на бармана, който ме гледа със странно извъртяна на една страна глава, после разбирам, че му липсва едното око и затова държи клиентите само под здравото си, ляво око.

Или прекалено много съм пил, или съм напълно трезвен, щом ухажвам възможно най-грозната жена на бара. Сигурно сме на една възраст, едва ли е на повече от 33–34, но изглежда доста захабена. Но е добре облечена, или поне така ми се струва — не мога да преценявам обективно дамското облекло след 3 сутринта. Особено ако все още е върху жената, а не метнато на облегалката на стола или разхвърляно по пода в спалнята ми. Лесно я заговарям и тя веднага ми споделя, че чака любимия си, който преди осем месеца заминал за Канада, но вчера ненадейно й се обадил, за да й каже, че се е върнал за Коледа. Имал желание да се видят. И сега тя седи и го чака. От колко време така? Ами някъде от девет вечерта… Работата ми е напълно ясна, а че жената е отчаяна, това се вижда и с невъоръжено око. Дори едноокият барман сигурно вече го е забелязал. Предлагам й да пием по едно у нас. Клои замина с майка си и мухльото за Словения, на ски, така че няколко дни вече се прибирах в празната къща. Напомням си наум, че трябва да си взема куче. Или не, по-добре котка, понеже няма да ми се налага да го извеждам два пъти дневно на разходка. Кучетата изискват грижи. Макар че Макс изискваше от мен само да го обичам…

— Какво казвате? — въпросът й ме сепва. Усмихвам се вяло. Сигурно приличам на човек, върнал се от света на мъртвите.

— Казвам, че у нас имам бутилка първокласен Хенеси.

— Ликьор?

— Не, коняк.

Ама че коза!

— Ами… добре, бих изпила един коняк с вас.

— Екстра, да вървим.

Тя ме спира с ръка. Изважда от чантичката си огледалце и се взира известно време в него.

— Ами Джони? — пита тя и се опитва да поправи с пръсти разцапания грим около очите си.

— Кой Джони?

— Моят човек от Канада. Ако дойде и мен ме няма?

Леле, дали не правя грешка, че я каня вкъщи! Като нищо може да е избягала от лудницата…

— Виж, ще ти кажа една тайна. Досега не съм я споделял с никоя жена, но теб те харесвам и затова ще ти я доверя. Мъжете обичат любовната агония. Ако сега си тръгнеш и Джони не те намери, ще изпадне в състояние на любовна агония. И утре непременно ще се появи пред вратата ти с цветя или каквото там обичаш…

— Шоколадови мидички.

— Какво?

— Искам да ми донесе кутия шоколадови мидички.

— Ще се погрижа да му бъде предадено на… Джони.

— Чудесно.

Тя се усмихва за първи път, откакто я познавам, а това са цели 35 минути; прибира огледалцето в чантичката си, става, изглажда старателно гънките по полата си и тръгва след мен към гардеробната; полузаспалото момче прибира номерчето и й подава огромно палто от някакво рунтаво животно, което може да е било и мечка.

Вземаме такси до нас, тя не задава въпроси, докато пътуваме, нито пък си прави труда да попита защо не й предлагам обещания коняк, преди да започна да я разсъбличам. Тялото й не е лошо, но путката й има възкисел вкус и на мен леко ми догадява. Спирам да я лижа почти веднага, извинявам се за малко, отивам да си изплакна устата, а когато се връщам, я обръщам грубо по корем и прониквам в ануса й. После и във влагалището. Тя лежи неподвижно, не издава и звук, имам чувството, че дори е спряла да диша. Имам чувството, че чукам мъртвец. Опитвам са да напипам шибания й клитор, но явно се е родила без него или са й го махнали оперативно по настояване на сестрите кармелитки от манастира, в който е израсла. Усилвам тласъците, пък дано нещо й трепне отвътре, но не — тя продължава да е все така скована, бездиханна, студена… Знаех си, знаех си, че не трябва да я водя вкъщи. Заприличал съм на улична котка, която влачи всякакви боклуци в леговището си. Така, решено е, ще си взема котка.

Изваждам многострадалния си кур измежду студените бедра на непозната от бара и мятам чаршафа върху й. Всъщност ми иде да покрия и лицето й — много ще й отива, понеже беше перфектна в ролята на труп.

— Трябва да се обадя на Джони, — ни в клин, ни в ръкав изтърсва тя и се повдига на лакти.

— Добре, само че го направи като си тръгнеш. Ще ти извикам такси.

— Не може ли да пренощувам при вас?

— Престани да ми говориш на вие! Вече правихме секс! Така де, аз поне правих секс.

— Как се казвате?

Известно време се колебая дали да й кажа. Какво й пука как се казвам, и без това едва ще се засечем пак в тая вселена. Или в оня бар.

— Микаел.

— О-о, — тя изглежда разочарована. — Джони е много по-хубаво име…

— Е да, ама не съм Джони! — изкрещявам аз, чувствам се тотално изтрезнял. И ми е студено. Целият треперя — сигурно грозната кучка ми е предала някакъв вирус, който разяжда трупове.

— Искам да си тръгваш.

— Не бъдете толкова груб!

— Аз ще те откарам.

Тя неохотно става от леглото, оглежда се за бикините си, облича се бавно и старателно, което допълнително ме изнервя.

— Къде мога да се огледам?

Въпросът й ме сварва неподготвен.

— Нямам огледало.

— Моля?

— В къщата няма огледала. Има едно в банята, но е малко и го ползвам като се бръсна.

Тя изважда малкото огледалце от чантичката си, за да провери грима си. Това й отнема около 7 минути, както и 70 години от моя живот.

— Чудесна си! — казвам аз с престорено възхищение в гласа и тя усмихнато прибира огледалцето.

— Щом казвате…

— Хайде, да вървим, ще те откарам.

— Не, благодаря, ще взема автобуса.

Тая сигурно ме ебава!

— Няма автобуси по това време на нощта.

— Ще изчакам на автобусната спирка. Все някой автобус ще дойде.

— Виж… госпожо, — чак сега се сещам, че и аз не знам името й. Пък може и да ми го е казала при запознанството ни на бара, само че да съм го пропуснал покрай ушите си. — Нека те закарам. Направи ми това удоволствие!

Най-накрая тя склонява, но само ако й оставя телефонния си номер. Отначало си мисля да й продиктувам случайни десет цифри, но като виждам, че изважда мобилния си телефон, разбирам, че ще набере номера веднага, за да се увери, че е моят. Предавам се пред съобразителността на жените, дори на лудите жени, и й казвам номера си. Стискам си палци тази кошмарна нощ скоро да свърши.