Мая Вуковска
Гърлото на зимата (1)

Температурата в Дубровник днес е била 40 градуса. Климатът в Европа се променя с всяка изминала година. Възможно е съвсем скоро наистина да настъпи краят на света. И то не само на кино. Но аз едва ли ще съм жив, за да ми се налага да търся убежище от ураганните ветрове или пустинните бури. А и да съм жив, едва ли ще искам да се спася. Ако някой продължава да твърди, че животът си заслужава да се живее само заради децата, които си направил, трябва да бъде застрелян, понеже е лъжец.

А най-добре да застреляте мен. Още сега. Изчакайте само да си сложа официалната усмивка, за да не изглеждам напълно отчаян, когато лицето ми застине завинаги в гримасата на смъртта.

Днес, освен че е горещо, е и добър ден за умиране.

Нямам любов. Но пък имам четири бутилки на рафта над кухненската маса, който преди време жена ми искаше да превърне в поставка за декоративната си експозиция от гравирани ароматни свещи. Но към днешна дата е просто дървен рафт, на който си държа алкохола и дистанционното от телевизора, който изхвърлих през прозореца, понеже жена ми си го искаше, а аз реших да й спестя труда да се качва догоре, за да си го вземе. Две от бутилките са полупразни — тази с джина и тази с Hennessy. Другите две не са интересни, понеже не са ми от любимите; сигурно са останали след запой с приятели.

Една моя позната твърди, че обича живота без любов; това било възможно най-свободната форма на съществуване, всяка друга, в която има влюбване, страст, изневери, драма, била „поробваща духа“. Но и тя лъже. Лъже, понеже е студенокръвна грозница и не й стиска да си легне с никого.

Казвам се Микаел Окерфелд. Викат ми Мике. Преди да си махна главата от раменете, бях свястно момче. Поне такива са ми спомените отпреди петнайсетина години. Учех математика (без особено желание, макар че ми вървеше) и свирех в група (макар че кой ли не свиреше в гаражна група в ония времена, когато духът на Кърт Кобейн все още се носеше из въздуха). После се напих в един бар, бях на 20, и главата ми клюмна върху гърдите на барманката, които бяха възхитителни; по-хубави не бях виждал до този момент. Всъщност, да си призная, не бях виждал никакви, като тези от долнокачествените порнокасети на баща ми и на жените по плажовете не се брояха. Ожених се за барманката. И десет дълги години не й забелязвах, че е глупава. Иска ми се да можех да посъветвам младежите да не се влюбват, докато са пияни, и да не се женят две седмици след конкретното напиване, само че не мога, понеже мен лично влюбването ме държа много дълго. Или поне доста дълго, след като се беше изпарило, не забелязвах, че го няма.

След като завърших гимназия, почнах работа в склад за мебели. Ще обясня защо почнах там, а не в университета (макар че едва ли на някой му пука защо съм се провалил в учението). На абитуриентския бал откраднаха чантичката на моя съученичка; вътре имало няколко едри банкноти, златната Visa на баща й и диамантените обици, които свалила веднага след общата снимка на класа, понеже от тях й се възпалили ушите. Също и два тампона, но това вече са подробности, за които не стана въпрос в полицейския участък. Вдигна се олелия, веднага се обадиха на номера за спешни повиквания и ченгетата дойдоха за минути в ресторанта, понеже самото споменаване фамилията на съученичката ми ги беше амбицирало да заловят крадеца до 20 минути след подаване на сигнала. Затвориха ресторанта, никой не можеше да влиза или излиза. Първо преровиха шкафчетата на персонала, надникнаха в кухнята, подушиха из гардеробната и тоалетните. Понеже още не бяха успели да се напият като хората, съучениците ми до един изглеждаха изплашени и безропотно започнаха да изпразват джобовете си върху белите покривки, когато ни беше наредено да го направим. „Всички, без изключение.“ Междувременно беше пристигнал и бащата на ограбената — разгърден и потен след запой някъде из бардаците в западната част на града — той си размени няколко приказки на ухо с полицейския капитан, след което кимна по посока на мястото, където стоях неподвижно, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на прекалено широките ми официални панталони. По знак на шефа му, едно от ченгетата ме приближи с тежкарска походка и изпуфтя насреща ми:

— Ти защо не си се изпразнил, младеж?

— Защото не ми става от тебе, брат — отвърнах спокойно, без обаче да го поглеждам в очите.

— На много умен ли се правиш?

— Съвсем не, полицай.

— Вади каквото имаш в джобовете!

— Имате ли заповед за обиск?

Ченгето зяпна насреща ми, килна назад фуражката си и потърси с очи началника си. Направи му знак, който, изглежда, означаваше „Шефе, имаме проблем“, понеже капитанът прекъсна разговора си с бащата и се запъти към нашия интимен ъгъл на ресторанта.

— Тоя се прави на интересен. Иска заповед за обиск, за да си изпразни джобовете.

— Ето я заповедта — каза капитанът и ми удари такъв неочакван шамар, че здравата залитнах и пометох всички чаши и чинии от масата. Но не успях да се задържа на крака и се строполих между два стола. Нещо в рамото ми изпука и ми прималя от болка.

Само мен отведоха в участъка. Първо ми дадоха лед за ръката, която много ме болеше, а после се коригираха заради благородния жест като ми удариха още два шамара. Искаха да призная, че аз съм откраднал чантичката. Бащата на момичето веднага ме заподозрял, понеже знаел, че съм боклук и престъпник. Заради дългата ми коса сигурно (която все пак не бях забравил да измия преди бала — даже още преди няколко дни си бях написал на фосфоресциращо листче „Да не забравя да си измия косата!“, лепнато на челото на Еди Ведър от плаката, под суровия поглед на когото се събуждах сутрин.) А може и да беше заради факта че на рождения й ден, когато бяхме поканени в тузарския голф-клуб, на който таткото беше ВИП-член, всичките ми съученици дойдоха облечени с поло фланелки на Ralph Lauren в бонбонени цветове, а аз носех тъмносини джинси с отрязани крачоли (понеже беше лято и нямах подходящи бермуди за случая) и два номера по-голяма тениска, на която пишеше You Look Like I Need a Drink.

Държаха ме в участъка към двайсетина часа. На третия час доведоха доктор, който намести изкълченото ми рамо; донесоха ми сандвич с шунка от автомата за закуски в коридора и кутия кола. И ми удариха профилактично още няколко шамара, от които ми потече кръв от носа. Не ми дадоха да се обадя на нашите. А те така и не се бяха поинтересували къде съм, понеже си ме знаеха, че съм луда глава, и сигурно бяха предположили, че след бала съм продължил да се наливам с приятелчета в някоя кръчма. И после съм заспал на нечия кушетка в нечия квартира в другия край на града.

Пуснаха ме чак следобеда на другия ден. Една мила полицайка, която на изхода на участъка ми връчи плик с малкото ми лични вещи (кутия цигари, от които бях изпушил само две, ключодържател с Empire State Building — подарък от братовчедка ми, която живее в Ню Йорк, и дребни монети) ми каза, че една девойка с размазан грим и бална рокля идвала предишната нощ, за да говори с началника (тайно от баща си!), след което той издал заповед да ме подържат още няколко часа и да ме пуснат.

Вероятно вече щях да съм забравил тая случка от нощта на бала и прочее; можеше даже да се оженя за разстроената си богата съученичка, която ме беше спасила от неправомерния арест с признанието си, че всъщност бившето й гадже й откраднал чантичката, понеже му трябвали спешно пари да си купи кока, ако, излизайки на улицата, за малко не бях попаднал под гумите на една патрулка. Стреснат и дезориентиран, се заковах на място. Притисках със здравата ръка бинтованата към гърдите си, яркото следобедно слънце ме заслепяваше, виеше ми се свят и се опитвах да не повърна. От колата изскочи ченгето, което ме прибра предишната нощ от ресторанта, тресна вратата и ме сграбчи за ризата.

— Мамка ти, копеленце, защо не гледаш къде пресичаш!

После, изглежда, ме позна, отпусна хватката и се ухили.

— Оооо, отворкото от снощи! Пуснаха ли те? Ако искаш, да те водя у нас да проверим дали тоя път няма да ти стане от мен, а?

И както ми стискаше ризата с една ръка, с другата грубо ме подпря на страничната врата на патрулката и ме хвана за топките.

В този момент май наистина много ми е прилошало, понеже повечето неща оттук нататък ми се губеха. Знам само, че отметнах глава назад и зверски силно го нацелих в челото.

Осъдиха ме условно на 12 месеца и 350 часа общественополезен труд, които трябваше да изпълня веднага след края на делото. Приятел на баща ми, който му дължеше услуга (или по-вероятно пари от покер) ме назначи в склада си за мебели — трябваше да описвам партидите, които всеки ден пристигаха и напускаха склада. За което, разбира се, не получавах и стотинка. А приятелят на баща ми трябваше всяка седмица да попълва формуляр, с който да декларира пред съда, че изпълнявам съвестно наложеното ми наказание. Когато 350-те часа изтекоха, вече бях прекалено смачкан, за да имам желание да продължа да уча. Приятелите ми от училище вече бяха започнали първия си семестър в различни университети, дори тези от групата, в която свирехме. (Друг е въпросът, че само Винс, клавишни, взе диплома. За зъболекар! Другите двама — барабанистът Дани и Малкия, бас китара, прекъснаха още преди Коледа на същата година и малко по-късно заминаха да свирят на морето в долнопробно клубче. Малкия го беше треснал някакъв с джет ски, както си плувал на дълбокото, и умря. А Дани още го виждам. Приятели сме. Но не пием заедно.)

Поработих още половин година в склада, после ми писна и си намерих работа като шофьор в цигарената фабрика. Там всъщност не беше зле, получавах целогодишни бонуси, а и беше лесно да изнасям цигари (понякога, ако ми беше ден, по 3–4 пакета наведнъж), които после да продавам на по-ниски цени. Иронията е, че ме уволниха не заради кражбите, а понеже на жената на прекия ми шеф много й се искаше да я опъна, пък аз все се дърпах, така че накрая на нея й писна и взе, че ме наклевети на мъжа си, че аз съм искал да я опъна, пък тя не давала, понеже му е вярна до гроб. И такива неща…

След това ме взеха на пробен период в един бар, но пробният период се проточи 3 години и по времето, когато дъщеря ми вече беше на 4, аз продължавах да разклащам шейкърите и да разтървавам по-темпераментните клиенти, които след няколко бири и смъртоносни шотове, налитаха да си пукат главите и да ми трошат инвентара. Жена ми гледаше с насмешка на работата ми, понеже самата тя отдавна вече беше скъсала с барманството и работеше в една корпорация за мобилни комуникации. А аз, глупакът, я гледах с любов, дори когато си переше чорапите в кухненската мивка, което, еба ти, ме дразнеше.

Харесваше ми да мисля, че не съм неудачник, понеже имах семейство и кола, и ходехме на гости у разни приятелски семейства, също с хлапета, и си разменяхме нормални коледни подаръци, а не презервативи, пълни с вода или други такива глупости, каквито с кеф бих подарил на себе си, ако не бях вече сериозен мъж. Често се приспивах с мисълта, че един ден ще имам време за всичко, дори за моя Гибсън, цвят gothic black. През този ден жена ми няма да ме накара да вися пред детската градина, за да прибера детето, след като приключат с рисуването на „моето семейство на море“, ами ще се метна в колата си и ще отпраша за някое чудно и шумно място. И това ще бъде приказно място, защото ще мирише на истинска кожа, на пот и на тютюн — ще бъде като реклама в 4-D измерение. Личният ми импресарио ще си проправи път към мен през тълпата от разкошни мадами, които се блъскат и искат да ме пипнат за задника, и ще ми извика в ухото:

— Мике, веднага ме черпи един голям бърбън, понеже ти намерих на търг оригинална Les Paul^[1] от 1958-та. Току-що пристигам от Ванкувър, а бебчето е отвън в колата ми. Ако искаш, ето ключа, иди и плачи!!!

И ще си заслужава да се разплача, мамка му! После ще изкарам едно соло на новия си стар Les Paul, ревът на тълпата ще се блъска в огледалните стъкла на тъмните ми очила.

know me broken by my master

а вибрациите от интрото на Would ще разполовят с прецизността на скалпел запаления ми кървящ мозък.

teach thee on child of love hereafter

и гласът ми, леко дрезгав и треперещ от възбуда, ще се слее със смразяващия тембър на Лейн, който ще ме вика от гроба си.

Микеее, Микеее, МИКЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

И тогава се събуждах, стреснат от гласа на Лейн Стейли^[2], моя брат, когото никога не съм имал. Вече буден, лежах по гръб в мократа от пот моя половина на леглото и се взирах в тъмносините очи на Лейн, който пък от своя страна се взираше в мен — без да мига, по-скоро уморено и тъжно, като дете, което току-що е престанало да плаче, отколкото демонично, както би се предполагало, че се взира една душа от преизподнята. Лина, жена ми, се завърташе рязко в съня си и, без да иска, ме перваше през лицето с ръка. Целувах я леко по голото рамо и скоро спокойното й дишане ме унасяше отново.

На другия ден, точно в 4, щях да чакам пред тежката порта от ковано желязо, през която се влизаше в двора на детската градина, и този път да се взирам през решетките, за да зърна червения помпон на шапката на Клои, дъщеря ми.