Мая Вуковска
Гърлото на зимата (26)

Няма живот, ако няма удоволствие; борбата за удоволствие е борба за живот.

Някой по-умен от мен си го е написал във фейсбука като мото за деня. А бас ловя, че някой още по-умен от него го е написал десетилетия по-рано. За да спечеля баса със себе си, копирам цитата в google и кликвам върху search. Ницше. Брей! Тежката артилерия за една такава прекрасна юнска сутрин! Когато се събудих преди около час, Клои спеше, отпуснала глава в свивката на ръката ми. Сърцето ми прескочи няколко удара. После се успокои.

Денят на сватбата.

Проснал съм скъпата черна риза, която Микка ми избра, върху спалнята, а гадният костюм виси на закачалка от външната страна на гардероба, както си е в найлоновата торба. Дали някой кара Майк МакКрийди да носи костюм? Надали.

Клои се събужда, тича нагоре-надолу, гони Сатана, пее си, разсипва мюсли по целия под в кухнята… превъзбудена е заради сватбата. От няколко дни ме пита какво да облече. Знам ли, вдигам рамене, дрехи някакви! И да си срешеш косата — това е задължително!

Накрая се спира на къса пола в тъмносиво, черна блузка с дантелена яка и сандали.

— Я си покажи ръцете!

Тя се колебае, но накрая си протяга напред ръцете с дланите нагоре.

— Не така, обърни ги.

Неохотно го прави.

— Веднага да махнеш черния лак! — категоричен съм аз. — Няма да ходим на метал концерт, а на сватба!

— Ама тате…

— Няма тате! Върви да го изтриеш.

— Нямам лакочистител.

— Ще намериш!

Клои увесва нос и завъртайки се на пети, ми обръща демонстративно гръб. Така де — човек трябва да е твърд по някои принципни въпроси! И аз не искам да се обличам като погребален агент, ама ще го направя.

Трябва да изпия три скоча, за да се приведа в подходящо състояние и настроение, за да изтърпя официалната част на брачната церемония. Кумата почти не я познавам — някаква разплута девица с безизразни очи и устни, които сякаш са създадени да казват „Боли ме главата, сега не мога“. Хваща ме под ръка, докато чакаме младоженците да сложат подписите си под дяволския договор за вярност и любов до края на живота им, и аз смирено свеждам поглед. Но не защото съм преизпълнен с благоговение пред тържествения ритуал, който има за цел да свърже „две сърца в едно“ (при това без намесата на кардиохирурзи и скъпа медицинска апаратура), а понеже съм забелязал, че кумата ме е настъпила и е оставила върху обувката ми грозен отпечатък от подметката си. Напрягам се да си спомня името й, но заради питиетата, които вкарах на празен стомах или заради цялата тая лудница, в която ме вкараха още от сутринта, не мога и не мога. Решавам да се изхитря и да погледна, когато се разписва на пунктираната линия в брачното свидетелство. Пръв съм аз — вземам писалката и за първи път от години насам се разписвам с лявата ръка. Не съм го правил от… знам ли, откакто ме хванаха да шофирам с превишена скорост и трябваше да сложа подписа си под акта, който тъпото ченге ми написа. (Тогава карах Лина към болницата, понеже първото й раждане беше започнало — обувките й жвакаха от изтеклите й води, а тя — пребледняла от болка и страх, седеше с изпружени крака на задната седалка на стария ни опел и чакаше да й кажа, че всичко ще бъде наред).

После е ред на кумата; когато тръгва да се разписва, отпусната кожа на предмишницата й се затриса и за момент се изкушавам да погледна в друга посока, но си налагам волята и внимателно следя буквите, които изписва: Б — а — л — е — р — и — н — а… Ама какво, за бога… Балерина? Сигурно се шегува! После обаче се сещам, че Мари-Ан се е обръщала към нея с „Рина“ и изведнъж навързвам събитията. Няма какво — кумата наистина се казва Балерина!

Денис изглежда сериозен и достолепен в изискания си костюм и риза в цвят сьомга на Майкъл Корс. Мари-Ан има леко измъчена физиономия, понеже предния ден я прегорили в солариума и днес трябвало да се напляска цялата — от челото до линията на деколтето — с фон-дьо-тен, за да тушира поне малко червенината. Обувките й са прекалено високи и прекалено неудобни, но тя се държи мъжки и стиска зъби, понеже си е втълпила, че няма да изглежда като трътлесто джудже до снажния си съпруг на сватбените снимки, които ще бъдат показвани на познати и непознати хора през следващите 30 години.

С периферното си зрение мяркам останалите от компанията — Пени се е облякла като за градинско парти, но пък изглежда свежичка и нямам нищо против да я притисна в някой ъгъл и да я стисна за циците. ХР наистина изглежда като проститутка на повикване — горната част на тясната й рокля е декорирана отзад на гърба с множество връзки и мъниста, а на клепачите си е намазала щедро количество перлени сенки. Виждам още Лондон, разни братовчеди на Мари-Ан, които не спират да документират с гъзарските си японски камерки циците на шаферките и разширените вени по краката на лелите с безвкусните шапки и сълзите в очите. Ето го и Стан дъ Сталиън с тъмни очила с ретро рамки, незапалена пурета в ръка и цялостно излъчване в стил ранния Труман Капоте. Микка я няма. Може да дойде направо в ресторанта. А може и изобщо да не дойде. Ако пак е заминала за Страсбург или за някое друго място, където не те пускат и в обществен кенеф, ако не носиш златен ролекс.

Когато най-сетне приключваме тук, вече едвам си поемам въздух — чувствам се като риба на сухо. В пустиня направо. Навън е много горещо, ризата ми лепне по гърба от пот. Професионалните фотографи удължават агонията ми с още половин час — трябва да се снимам с младоженците, с Балерина и с всеки един от близките и по-далечни роднини поотделно и в група на фона на бялата църква и усмихнатите, напращели шаферки. Отбелязвам си наум да ги преслушам по-късно, когато питиета щедро се леят, а по-младите момичета вече са си свалили обувките и, ако имам късмет, сутиените. Има едно къдрокосо, мургаво момиче обаче, което още отсега ми хваща окото. Само че не ми позволяват да зяпам много встрани и нагоре, понеже нали съм важна личност в днешния ден и трябва да се държа на ниво. Вдигам тостове, прегръщам тъщата, прегръщам и свекървата; със съпрузите им се ръкувам, но после те сами ме нападат да ме целуват по обръснатата глава, защото се напиват, само докато вдишват въздуха.

Виждам Микка чак към 10 вечерта; мръщи се, изглежда недоволна — сигурно виното не е по вкуса й. Или пък обкръжението, не е сигурно. Разпределили са я на една маса с Пени, Стан и още някакви приятелки на Мари-Ан. Стан обаче се чувства екстра в компанията само на жени, а уискито и Джими Самървил допълнително разпалват гейския му темперамент и той се впуска в луди танци на импровизирания дансинг, заобиколен от белите тенти на коктейлните маси. Аз междувременно съм се преоблякъл в ежедневните си дрехи — джинси, тениска, кецове и бейзболна шапка с оръфана козирка. Така вече е по-добре.

Пускат блус и танцувам с Клои като в едната си ръка държа чаша с Remy Martell, а в другата тя е вкопчила тънките си като змийчета пръсти. По средата на песента обаче към нас се приближава къдрокосата шаферка и възпитано моли Клои за разрешение да ме преотстъпи. Клои объркано ме поглежда, а аз кимвам усмихнато и тя се откопчва от мен; отива да си вземе кола и да демонстрира на другите деца как може да я шмърка със сламка през носа си.

— Здрасти, — казва къдрокосата.

Прегръщам я през кръста, става ми мнооооого приятно, понеже тя е височка, а под тънката й рокля с цвят на люляк, напипвам фините кости на скелета й.

— Здрасти и на теб.

— Беше готин кум!

— А сега вече не съм ли готин?

— Даже повече.

Работата е ясна, подсмихвам се наум. Нямам време да я разпитам за това-онова, нито дори за името й, понеже песента свършва и тя рязко се отдръпва от мен. Без „чао за сега“, без нищо, се връща при своята маса и през следващите два часа дори не ме поглежда.

Партито навлиза в съвсем различна фаза, когато изведнъж плисва дъжд — част от гостите се изпокриват под шатрите, други обаче излизат да беснеят под дъжда, понеже музиката не спира, а диджеят вече е толкова фиркан, че пуска „Валят мъже“ на The Weather Sisters четири пъти един след друг, без изобщо да се усети. От сложната прическа на Пени вече няма и следа, а бялата й рокля е полепнала по тялото й и безкомпромисно разкрива дълбоките й гащи и жартиерите на копринените й чорапи. Микка не танцува, но докато вилнея в центъра и се опитвам да се мушна под полата на друга някаква шаферка, забелязвам (пак с перферното си зрение, което, изглежда, не е толкова засегнато от алкохола), как тя се приближава до пулта на диджея и строшава една празна бутилка от вино в главата му.

Сега вече купонът наистина започва да си го бива!

Завършваме купона малко преди изгрев-слънце в един клуб. Казва се „Даунтаун“ и пристигаме в него към 3 сутринта с таксита и огнедишащи летящи змейове. Мари-Ан отдавна вече не прилича на булка — заменила е кръвожадните обувки с изкаляни гуменки, гримът й е размазан, а предницата на роклята й е изцапана с глазура от тортата и червено вино. ХР пък е толкова къркана, че се опитва да седне върху сянката на един стол, а падайки, повлича със себе си една сервитьорка и осем коктейлни чаши се разбиват с трясък на пода. Аз пак танцувам с къдравелката; тя си е сложила зелена перука и отначало не мога да я позная, понеже ми прилича по-скоро на водно конче, отколкото на жена, но после, когато се притиска към мен и ми пуска ръка в джинсите отпред, ме кара да отрезнея за около 20 секунди. Освен тъпата, безформена ерекция обаче нищо повече не се случва между нас тази вечер. Въпреки това съм заинтригуван. Много даже. Стискам си палци да помня името й и на сутринта, за да поразпитам за нея Мари-Ан. Или изобщо някой оцелял от танците в дъжда и последвалия запой в „Даунтаун“.

Първите слънчеви лъчи дразнят зачервените ми очи. Трябва да се шатна даун, иначе ще… Милото ми дете влиза сънено в спалнята; събува ми кецовете, наглася главата ми върху възглавницата и ме завива.

Празно

Празно

Празно