Мая Вуковска
Гърлото на зимата (30)

Съботният ден не започва обещаващо, макар че днес са абсолютно най-зверските изпълнители. Още с отварянето на очите споменът от изминалата нощ ме пробожда в гърдите като инфаркт на миокарда. Докато пикая обаче, чудотворният допир на босите ми стъпала до плочките в банята кара болката да премине и с облекчение установявам, че отново съм в обичайното си състояние на сърдечна вкочаненост — а това е едно неутрално, по-скоро приятно, отколкото неприятно състояние на перманентна морална амнистия, която гарантирам сам на себе си. Вземам душ, мацвам си от сухия дезодорант два пъти под мишниците и си обличам чиста фланелка в неопределен цвят (ако си спомням правилно, някога беше тъмносива, но отдавна вече не е).

Този път не пътувам с розовия микробус до фестивалния комплекс; едни датчанки без сутиени ме взимат на автостоп и щедро ми позволяват да ги прегърна през раменете, докато пътувам на задната седалка в буса им, секси притиснат между пищните бутове на две от тях. Вече съвсем съм забравил за миризмата на латекс. Когато наближаваме, поглеждам през прозореца и с нещо като бащинско съчувствие наблюдавам мърлявите младежи, които са решили да прекарат нощите на фестивала в опърпани палатки, заринати в натрошен чипс и празни бутилки от Jaegerrmeister. Ето ги сега — в ранните часове на деня тръгнали на поход за… питейна вода. Все едно съм се върнал в библейските времена.

Датчанките ме оставят край една зелена каравана и аз въздъхвам с печал (deidre?), докато гледам как бусът им се отдалечава по посока на друга една каравана, в която продават хот-дог. Оглеждам се за хърватските дрогаджии — по-скоро по инерция, отколкото нарочно. Не се виждат никъде. А може и да са завършили вечерта в спешното отделение на болницата в Уелоин, не се знае. Отправям се към най-голямата сцена, за да хвърля едно око на Placebo, както са целите облечени в бяло. Сравнително ги понасях между 1996-та и 98-а година, когато бях по-млад и по-депресиран, но не и сега. Единствено по-поносим за ухото ми е кавърът, който правят на „All Apologies“ на Нирвана, и който идеално пасва на превзетия хленчещ гласец на Браян Молко. Голямото забиване обаче започва с появата на MOTLEY CRUE; Сикс, Нийл, Лий и Марс са поодъртели, понапълнели и са по-трезви откогато и да било, но все още знаят как да забиват. Свирят някои стари парчета — „Kickstart My Heart“, „Rattlesnake Shake“, „Dr. Feelgod“, „Same ’ol Situation“, „Wildside“, „Shout At The Devil“ и накрая „Girls, Girls, Girls“, при което девойките в публиката в типичен MOTLEY CRUE-стил правят опит да поставят нов рекорд по показване на цици. Правя няколко снимки с телефона си, но едва ли са станали добри, понеже постоянно се намира някой, който да се блъсне в мен или да си излее бирата върху ми. Дневната светлина преебава повечето светлинни и пиротехнически ефекти на шоуто, но със залеза на слънцето и напредъка на моето алкохолно опиянение (този пък съм се заредил с бутилка Michael Collins, за която се изръсих почти 50 евро!), нещата си идват на мястото. Ще ми се да си пестя бутилката, но изведнъж забравям за насилената си пестеливост и отпивам здрава глътка, щом заставам лице в лице (метафорично казано) с Тил Линдеман — пичът носи черно червило и излъчва такъв мачизъм и заплаха, че дори аз не бих искал да го срещна посред нощ в някоя задънена уличка. Тъмнината, пламъците, гърленият немски глас и пълният набор от студена железария, омешани с тежък индустриален метал, правят шоуто на Rammstein абсолютно психеделично изживяване, близко до религиозен екстаз. Най-после си дойдохме на думата! Тлъсти огнени езици се изстрелват от предната част на сцената, а златни и червени фойерверки осветяват небето откъм задната й част. Накрая Тил симулира ритуално изпразване през артилерийско оръдие, бълващо пяна върху публиката. Сценичните светлини рефлектират в пръските пяна и правят цялата атмосфера да изглежда нереална, почти извънземна. Пиян съм. Бутилката е празна. Главата ми бучи. Не чувам нищо, освен туптенето на собственото си сърце.

Прибирам се на автопилот в хотела, откривам Диедре в стаята й — тъкмо се готви да ходи на някакво умряло афтерпарти с момчетата от екипа, само че мен това хич не ме ебе. Издърпвам я за ръката на балкона и така я целувам, че й изсмуквам мозъка през устните. После я чукам (с презерватив!) докъм 4 сутринта. Единствено неоновата светлина на лампата в коридора се отразява в бялата струя, която моето оръдие изстрелва.

Цялата неделя прекарвам с Диедре. Този път тя не пуска ръката ми.

За последния ден на фестивала организаторите са оставили Slayer, Kvelertak, Alice in Chains и Iron Maiden. Програмата е масивна, но в момента акълът ми е на друго място — между разкошните бедра на Диедре! Ако тая лудост не ме пусне до една седмица, подозирам, че може и да хлътна сериозно.

Междувременно получавам сто и петдесет есемеса от лудите кучки у дома. Я да видим дали си правя труда да отговоря дори на един от тях! Моето мълчание сигурно ги стресира до границата на тоталното изперкване, но това значи, че като се върна, само ще ми бъдат още по-навити.

В самолета по обратния маршрут решавам да остана трезвен и си поръчвам само кафе и фреш от портокал, който наистина може и да е бил прясно изцеден, само че преди около 3 седмици. Отпуснал съм глава върху чистата бяла калъфка с логото на авиокомпанията и съм затворил очи. Мисля си колко ми е хубаво в момента; чувствам цялото си тяло натежало и изморено от емоции. Дори ушите ме болят. Само че болката е сла-а-а-дка! И си мисля още, че щом сега ми е добре, значи има шанс за мен, мога да бъда отново щастлив. Ще се променя. Почти съм сигурен, че виждам как беловласият Господ Бог протяга костеливата си длан през илюминатора и ме докосва по рамото — за късмет и за да ми вдъхне надежда.

Допивам си кафето и ми се приисква едно истинско питие. Но нали ще се променям, та успявам да устискам и още щом кацаме, си купувам голяма бутилка минерална вода и я преполовявам на един дъх.

Намирам колата си на паркинга на летището с паднал акумулатор! Явно съм забравил фаровете включени, да си еба майката! Казвам си, че това никак, ама никак не е добро начало на новия живот, който ще започне за мен от… утре. Предчувствието ми беше, че ще започне още от днес, чист понеделник, обаче случката с падналия акумулатор очевидно отлага събитието. Обаждам се на Боби, един приятел, който работи в автосервиз, и му обяснявам ситуацията. Боби казва, че ако искам работата да стане бързо, ще трябва сам да демонтирам акумулатора и да му го отнеса в сервиза, за да го зареди. Иначе трябвало да ме запише в някакъв списък и да чакам ен броя часове, за да дойде негов колега на място. Ще го донеса, казвам. Отварям капака на двигателя и се заемам с демонтажа. Копеленцето тежи дяволски много. Звъня на Бо да дойде да ме вземе с неговата кола. Бо не звучи добре по телефона. И като казвам „недобре“, нямам предвид „недобре като след запой“, а че звучи сериозно. А Бо рядко е сериозен, особено като говори с мен.

След един час виждам черното му ауди с изрисувани пламъци по вратите, да влиза в паркинга; махвам му, той обаче не отвръща на поздрава ми. До сервиза на Боби пътуваме почти в пълно мълчание, Бо ме разпитва с половин уста за концертите; в гърдите ми започва да се надига мнооого лошо предчувствие.