Мая Вуковска
Гърлото на зимата (10)

Работата е там, че в апартамента, който наех и обзаведох почти до последната подробност само за десетина дни, не заживях с Маеве… завинаги. В края на лятото синът й беше постоянно зле, а към заплахите от страна на мъжа се присъединиха и тези на собственото й семейство. Брат й, Рейвън, се държеше особено агресивно. След като веднъж нападна режисьорката в един подземен паркинг и я преби с бейзболна бухалка („Защото даваш терен на тая курва сестра ми да мърсува с оня шибан в главата металист!“), започна неотлъчно да се движи с Маеве, за да е сигурен, че няма отново да кръшне от правия път. На Рейвън, чието име страхотно подхождаше на грозната му като на проскубан гарван глава, му беше напълно ясно, че ако се стигне до развод, сестра му ще остане без нищо, понеже отмъстителният й съпруг ще си наеме цяла армия от скъпи адвокати, които да й смъкнат и дрехите от гърба. И понеже семейството на Маеве разчитаха изключително на парите, които идваха от този доходоносен брак, те просто не можеха да си позволят Маеве да напусне мъжа си. Най-малкото, защото се е влюбила в друг.

Заради Рейвън и неговата безмилостна бейзболна бухалка с Маеве известно време се срещахме тайно. Чукахме се рядко, най-вече по хотели, понеже Рейвън знаеше къде живеех и често дебнеше пред входа, спотаен в сенките на дърветата. Маеве се държеше истерично почти всеки път, пушеше нервно, трепереше, после ме обсипваше с целувки и се кълнеше, че ме обожава и че иска да заминем някъде, или да умрем — било й все едно. На мен обаче не ми беше все едно. След оная нощ, когато ми заяви по телефона, че е напуснала мъжа си, за да можем да сме заедно, нещо ми беше станало. Всеки път като я погледнах, виждах лицето й по тотално различен начин. Озлоблението й към мъжа й, към живота й се пренесе и в секса. Това започна да ме дразни, да ми тежи. Опитвах се да издържам на темпото й, да не реагирам спонтанно на шамарите и ударите, които тя упорито продължаваше да нарича „ласки“. Това обаче не бяха ласки и това не беше нежност. Беше си една шибана война.

Веднъж, не помня деня, беше септември обаче, все още много горещо, бях излязъл да покарам колело, за да си прочистя главата от черни мисли, когато на едно кръгово кръстовище изневиделица отляво ми изскочи колата на Маеве и ме засече. Завих рязко кормилото, слушалките на mp3-плейъра паднаха от ушите ми, но успях да спусна крак, преди да загубя равновесие и да падна. Колите зад Маеве забиха спирачки, шашнатите шофьори надуха клаксони. Блъснах колелото на платното, и стоварих юмруци върху предния капак на сивото ауди на Маеве.

— Какво те прихваща, мамка му?!

Иззад стъклото лицето й изглеждаше като лице на луда жена, избягала от психиатрията. Дори ми се стори, че беше по пижама. Без грим, без червило. Беше впила пръсти в кормилото и гледаше право пред себе си, без да мига.

— Маеве, Маеве! — заобиколих и се опитах да пъхна ръката си в малкия отвор на прозореца откъм шофьорското място. — Скъпа, чуй ме. Искам да включиш двигателя и да потеглиш съвсем бавно. Тръгни към новия ни апартамент, аз ще карам след теб.

Така двамата се озовахме в прясно боядисания и новообзаведен апартамент.

Маеве наистина беше по пижама. Това ме накара истински да се притесня. Тя никога, ама никога не излизаше от къщи, ако не беше сигурна, че изглежда перфектно до последния детайл в облеклото или грима.

— Добре, кажи ми какво става?

Приклекнах пред нея, тя седеше с отпуснати в скута ръце в белия фотьойл тип Treviso, който ми струваше 1635 (с отстъпката!).

— Кажи ми, скъпа!

Тя не помръдваше.

— Искаш ли да ти сипя едно питие. Мисля, че тук някъде имам бутилка мерло — и преди да дочакам отговора й, вече се бях изправил и тръгвах към кухнята.

— Мике?

— Да? — обърнах се.

— Ти вечно си мислиш, че всичко може да се оправи с едно малко.

Усмихнах се кисело и философски заявих:

— Не е вярно. Нищо не се оправя с едно малко. По-скоро с десет малки.

— Искам те.

— Еми ето ме. Преди малко даже за малко да ме смачкаш на улицата!

— Не така… Искам те завинаги.

— Знаеш много добре какво е положението. Не можеш да се нанесеш тук, докато смахнатият ти брат дебне навън като лешояд.

— Мога!

— Тц, не става, — поклатих глава. — Не можем да рискуваме така.

— Рейвън заминава за Сардиния по работа. За четири месеца. Когато се върне, може вече и да е свикнал с мисълта, че сме влюбени и че живеем заедно. Мике, той всъщност не е такъв.

— Какъв не е, Маеве? Изрод, който пребива хората по обществените паркинги?

— Той е загрижен за семейството. Мисли за сина ми. Как той ще се почувства, ако напусна мъжа си.

— Ти ВЕЧЕ си напуснала мъжа си.

— Нека си дадем този шанс. Иначе ще полудея. Ще откача, казвам ти.

Лошото при жените е, че когато кажат, че ще полудеят, те наистина могат да го направят. Само със силата на волята. Която обикновено използват, за да се приведат в най-разнообразни и различни по интензивност емоционални състояния, някои от които сигурно не са и описани в учебниците по психиатрия. А едно такова полудяване, обзалагам се, би приличало досущ на скачане от самолет без парашут. Не смея да рискувам, нито пък в момента имам сили да споря или да прилагам специалните си техники за „размекване“, които съм отработил с годините, затова просто я потупвам по коляното и й се усмихвам.

Трябва незабавно да намеря мерлото, мамка му, иначе аз ще откача.

И така започват двайсетте дни с Маеве. Първите ни заедно, ден и нощ, откакто се познаваме. Маеве се променя светкавично. Животът отново я изпълва цялата, отново е с ярко червило, отново се усмихва, отново се любим бавно и дълго, без удари и плесници.

Лошото е, че червеят на съмнението и несигурността, който още преди бях усетил, че се загнездва зад гръдната ми кост, вече е приел размерите на малък кон.

Маеве настоява да купим колкото се може повече репродукции на Климт, за да украсим стените на „стерилния“ ни, както го нарича, апартамент. Аз обаче не го намирам за стерилен, а по-скоро за студен. И става все по-студен с напредването на есента. И червенокосите жени на Климт няма да го стоплят. Може би биха стоплили само мен, ако можех да заровя лице в покритите им с червени храсталаци венерини хълмове…

Любовницата ми се развихря — не харесва някои от мебелите, които съм купил; връща ги в магазина, купува други, изцяло от махагон, ръчно изработени; сменя тапетите във ВСИЧКИ стаи, навсякъде разхвърля декоративни възглавнички, поставя в ъглите дървени вази с жирафи и други разни животни, към които определено съм безразличен, а кухненските шкафове напълва със сервизи от кристал Бохемия. Сигурно така се държат мишеловите като свиват гнездо…

Изтощително е само като я гледам… Но аз съм мишката и за момента не мога да мърдам наникъде, понеже птицата постоянно ме държи под око.

— Обичам те, Мике, и не искам НИКОГА да се разделяме.

— Добре, — казвам аз и си наливам питие.

Режисьорката ненадейно се появява в картинката, мутрата й е изкривена, понеже тъкмо са я закърпили след побоя, а тя няма достатъчно пари, за да отиде при пластичен хирург, който да й върне предишната ехидна физиономия. Тя започва да навива Маеве да се оженим. Аз им обяснявам, докато запиваме в един бар, че това няма как да стане, понеже все още не съм разведен. После двете ми обръщат гръб и започват да си шушукат нещо, а аз се подсмихвам на себе и започвам да се оглеждам; познавам момчетата от бандата, които тая вечер свирят на живо кавъри на Depeche Mode, Maroon 5 и Сантана. Музикалната каша е тотална, но мен ме кефят най-малкото, понеже момчетата просто си дрънкат и не заговорничат зад гърба на който и да е.

Кога стана така, че забравих какво е да си безгрижен? Да се радваш на малките неща като бучка лед в топлата бира или тениска с щампа на любимата група? Кога стана толкова сложно? Кога, да му еба майката…

Приближавам се до барабаниста на групата, който нарича себе си Айси и му извиквам в ухото, че бих искал да се пробвам на следващото парче. Той ми извиква в отговор, че следва Sweet Sixteen на Били Айдъл. Идеално, казвам аз. През почивката Драхен, вокалистът, ми тиква китарата си в ръцете и казва: „Навреме се появяваш, Мике. Трябва да пусна една вода, а и там, до бара е моето момиче. Снощи се скарахме и сега е дошла да се сдобряваме. Знаеш как е…“ Да, знам как е, но в момента не ми е до любовните истории на Драхен. Нито до моите собствени. Мисля си само за солото на Били Айдъл.

За секунди срещам погледа на Маеве. Тя вече е пияна, махва ми с ръка, сигурно се кефи, че гаджето й ще свири. Майната й. Изпявам като в сън I’ll do anything for my sweet sixteen, I’ll do anything for runaway child, потта се стича по гърба ми и чувствам устните си прекалено сухи, но иначе съм жестоко превъзбуден. Шестнайсетгодишните в бара, влезли с фалшиви лични карти, направо пощуряват и започват да обливат гърдите си с бира и минерална вода, защото си въобразяват, че се намират във видеоклип, в който задължително трябва да са секси и с мокри фланелки.

Боже, какво ли не бих дал сега за една сладка и непретенциозна 16-годишна!

Когато се прибираме в апартамента, вече минава три; не съм сигурен кой кого подпира — дали аз Маеве или тя мен. Пия вода направо от чешмата, а после, докато тършувам из разни шкафове за аспирин, защото главата ме цепи, Маеве ме прегръща през кръста, почва да ми шепне мръсотии в ухото, които досега не съм чувал, но кой знае защо, изобщо не ми го вдигат. Опитвам се да я отблъсна леко с лакът, но тя затяга хватката и това наистина вече ме ядосва. Извръщам се и я хващам за шията. Не я стискам силно, но пиянският й поглед веднага се прояснява и тя разбира, че сериозно не искам да ме пипа тая нощ.

— ОК, — тя ме пуска и отстъпва заднешком две крачки, при което залита и се подпира на облегалката на един стол. — Браво. Вече си голяма звезда и не ти пука за мен. Мислиш, че не видях как зяпаш ония хлапачки, дето се поливаха с бира и ти се плезеха! Колко си наивен само — веднага им се върза. Нещастник!

— Маеве! — стиснах устни и само вдигнах показалец пред лицето й.

— Я не ми размахвай пръст!

— Лягам си.

— Не смей да си лягаш, докато спорим.

— Ние не спорим, това ти е любимият монолог напоследък.

— Леле, колко си саркастичен! Хубаво, тогава аз си тръгвам.

Събувам си джинсите, тръшвам се на леглото и загасвам нощната лампа. Още около минута я чувам как фучи оттатък, говори нещо, отваря и затваря врати, рита столове, те падат, тя ги вдига, пак ги рита. После съм заспал.

На сутринта Маеве я няма. Намирам бележка, залепена с парче скоч на огледалото в коридора: „Обичам те много. Връщам се при Лео.“

Поглеждам стенния часовник. 7 и 20. Рано ми е не само да се ядосвам, но и да мисля за каквото и да е.

Вземам душ като оставям горещата водна струя да бие в лицето ми повече от обичайното. На път за офиса, звъня на Маеве от колата. Тя не вдига. Когато пристигам, заварвам Бо с клиенти — младо семейство новобогаташи, които искат да живеят „със стил, но не прекалено очебиен, за да не ни помислят за еснафи, щом вече имаме пари“. Правя гримаса зад гърбовете им, Бо прави усилие да не се захили и продължава да кима сериозно с глава на всяко едно от глупавите предложения на двойката. Правя му знак, че го чакам в задния офис. Правя си кафе, но нямаме мляко, затова изливам кафето в мивката. Пия минерална вода и отново звъня на Маеве. Този път вдига.

— Каква е тая бележка?

— Неграмотен ли си? Четливо е написана.

— Ти сериозно ли се връщаш при оня гъз?

— Той все още ми е съпруг и напоследък беше изключително търпелив с мен. Не знам дали наистина искам да се върна при него, но той ме помоли да замина с него за Монако за една седмица и след това да реша дали искам да се разведем или не.

— И ще отидеш?

— Мике, ти не разбираш…

— Прекрасно те разбирам — чукаш се с мен, а ще се развяваш с шибаняка из Монако.

— Не е така. Синът ни…

— Майната ти, Маеве! Стига се оправдава със сина си.

Прекъсвам разговора и понеже вече наближава девет и половина, ми е време да се ядосам за първи път през деня.

Ако мислиш прекалено силно за някои неща, неща, които те тормозят и те разяждат отвътре, неминуемо след време и те започват да мислят за теб. НЕЩАТА! Понеже оживяват. Така че си изграждате една скоросмъртна симбиоза, от която има спасение, само ако си забиеш нож в черепа. Затова се старая да не мисля за НЕЩАТА. Защото ако го правя, със сигурно ще ме отровят. А аз не искам това, не искам те да ме тровят, искам да си се усмъртя по начин, който сам ще избера — дали ще бъде като изпия на екс бутилка коняк или като се размажа с колата в някой бетоновоз, това си е моя работа, не работа на НЕЩАТА.

Вечерта се мотая из празния апартамент, пак имам главоболие, дори не съм си пуснал музика, прав до бар плота ям сандвич с чедър и резенче увехнал домат. Звъня на Бо и на още няколко приятелчета и им казвам да дойдат у нас и да докарат нещо за пиене. Имам верни приятели (един от тях е Денис, Денис-с-дългата-коса от детството при изоставените складове), които освен пиене, докарват и момичета, а това си е направо класика в ергенските запои навсякъде по света.

Става супер купон; чупим само една от шибаните вази на Маеве, а Бо си счупва главата, само че не фатално — докато беснее на едно от парчетата на Immortal, залита назад и си шибва тила в ръба на етажерката, върху която Маеве е подредила разни дървени предмети и свещници, отново издържани в любимата й африканска стилистика. От раната му пръска кръв, а той изпада в еуфория и започва още по-силно да си тресе главата. Накрая му прилошава и припада. Пренасяме го в спалнята, а Патрик, който е санитар в болницата, му превързва главата с няколко ленени салфетки за хранене, които сигурно струват повече, отколкото главата на Бо. После се изреждаме да проверим дали диша и дали сърцето му бие нормално, след което го оставяме да се оправя сам, а ние се връщаме оттатък, за да дослушаме албума на Immortal.

Девойчето, което Бо е довел на купона с намерението да чука, след като го напие, седи на ръба на дивана, с ръце между колената и блуждаещ поглед (най-вероятно заради коктейла от водка и мента, който Бо й е забъркал) и леко си тактува с крак така, сякаш е на концерт с клавирна музика. Сядам до нея и небрежно поставям ръка върху коляното й, питам я как се казва, бла-бла-бла, тя се съвзема от оказаното й внимание, започва да бърбори. Казва се Перъдайз, учи за фармацевт, има по-малък брат, иска да работи в телевизията, мрази фармацевтиката, мрази и такива купони, понеже накрая все някой, когото не харесва, я чука. Милото момиче — почти започвам да я съжалявам.

И накрая я изчуквам от съжаление. Колкото и невзрачна и скромна като пансионерка да изглежда на пръв поглед, Перъдайз демонстрира голям потенциал в леглото и аз си я отмятам наум. О йееее!

На следващата нощ спя със… забравих й името, но помня, че беше руса. А аз руси жени не харесвам! Преди време бях си изровил един много як цитат от нета и си го бях сложил в профила във Фейсбук: „Блондинките са за момчета, брюнетките са за мъже.“ Това, че спах с това момиче, не беше грешка. По-скоро бих отчел като грешка факта, че не смених спалното бельо след това, понеже когато Маеве се върна от Монако и още същата нощ преспа с мен, откри дълъг рус косъм върху черната калъфка на възглавницата. Изправи се на колене, засили се, разлюля цици и ми тресна такъв шамар, че за малко не ме събори от леглото.

— Да изневеряваш на любовницата си с любовница! За бога, Мике, само ти си способен на такава низост!

Разсмях се. Каква ти низост. Това си беше голям връх в ебаческата ми кариера. Че изобщо ми стана от блондинка, имам предвид.

— Взех решение. Окончателно се връщам при Лео. Ще му се обадя да дойде да ме прибере още тая нощ. Докато е тъмно, за да не гледат хората как се изнасям…

— Никой не те познава тук, не се превземай.

— Да, но Лео го познават НАВСЯКЪДЕ! Какво си въобразяваш…

Ставам да пикая. Когато се връщам в спалнята, тя вече се е облякла и тъкмо си дърпа ципа на ботушите.

— И сега какво? — заставам във формата на буквата Ф и изпълвам рамката на вратата така, че тя трябва да ме изблъска, за да мине през мен. Като я гледам обаче колко е бясна, няма да й бъде трудно да ме пребори. Още повече че напоследък почти не се храня и съм измършавял до крайна степен.

Тя вдига рамене, избягва да ме гледа в очите, но старателно проверява дали всичките й вещи са в чантата, изправя се и поглажда вълнената си пола.

— Желая ти всичко най-хубаво, Микаел!

Брей, колко е важна. И как няма да е важна като кожените й ботуши струват поне 1500. Лео сигурно й ги е купил от Монакоооооооооооооооо!

— Да ти се връща, скъпа!

— Не е необходимо да си саркастичен при раздялата ни.

— Защо? Няма да изглеждам добре на камерата ли? Предпочиташ да рева и да те моля на колене да не си тръгваш?

— Нищо не предпочитам, Мике. Нито пък вече очаквам нещо от теб, — тя поклаща разочаровано глава, сякаш е шибана учителка, която пак ми е писала двойка.

— Да не си забравиш дизайнерската ваза! — извиквам подир нея и запращам въпросната ваза в стената. След ергенския запой предната седмица и с този акт на вандализъм сега броят на декоративните вази е намалял на три. Тях смятам да ги напълня с водка и някой съботен следобед да я разливам в пластмасови чашки на бедните и циганите в гетото. За здравето на моята любима и своенравна (или просто нервна) Маеве.