Мая Вуковска
Гърлото на зимата (11)

Мутрата Лео дойде да прибере боклуците на жена си още същата вечер; всъщност минаваше полунощ. Бях заспал с проточена лига и лаптопа върху гърдите ми. Онзи почна да звъни по домофона, без да си отмества пръста от копчето на звънеца.

— Кажи, пич? — отвърнах сънено.

— Свали си веднага долу металисткия задник, за да не се кача аз.

— Само да ти кажа, Лео, че портиерът ни е бивш треньор по самбо и едва ли ще ти позволи да се качиш дотук, без да те преметне няколко пъти.

— Не ми се прави на умен.

— Маеве има само два куфара. Ей сега ще ги получиш.

Отворих прозореца и изхвърлих куфарите на улицата.

После пак си легнах като преди това усърдно си проверих съобщенията във фейсбук. Тъкмо щях да го затварям, когато се отвори чат-прозорец и на миниатюрната снимка разпознах кроткото личице на Перъдайз.

Paradise: Там ли си?

Me: Аха

Paradise: Как така още не спиш?

Ме: Гледах филм.

Paradise: кой?

Ме: един корейски — Badboy.

Paradise: ужас

Ме: защо да е ужас

Paradise: ами… корейски филм.

Ме: нямаше да го гледам, ако не ме кефи.

Paradise: беше ми хубаво с теб миналата седмица.

Ме: аха

Paradise: искаш ли да пием кафе някой път, примерно утре?

Ме: ще видим.

Paradise: не ми звучиш като че ли и на теб ти е било приятно :(

Ме: добре беше, какво общо има това с кафето?

Paradise: почувствах нещо много специално между нас

Ме: трябва да ставам, че един луд хвърля камъни по прозореца и трябва да звънна на ченгетата да дойдат да го приберат.

Стори ми се малко нелогично, че след тия драматични сценки и воя на полицейски сирени в два сутринта, Маеве все пак НЕ СЕ ВЪРНА при Лео, ами си нае квартира близо до градската часовникова кула и се нанесе там със сина си. Лео заплаши, че ако ме види пак да се навъртам край жена му, няма да си прави труда да издейства ограничителна заповед от съда, ами направо ще прати някой да ме пребие до неузнаваемост; да ми пренареди физиономията така, че „повече нито една жена да не те погледне, куче такова, без да й се иска да се издрайфа!“ Пука ми, отвърнах аз. И без това по онова време ми беше много, много лошо настроението, понеже Лина не ми даваше да виждам децата; тя самата вече беше повдигнала булото на срама и греха около връзката си с мижитурката Филип и вече „официално ходеха“.

— И къде ходите? До супера? На бинго? Или се придържате към класиката — кино, вечеря и ебане?

— Уф, млъкни. И без това не искам да ти чувам гласа, но се наложи да ти се обадя, за да ти кажа, че ще се местя при Филип, така че освобождавам къщата. И без това постоянно имам чувството, че майка ти ще изскочи от някой тъмен ъгъл с коса в ръката и ще ми отсече главата с един замах.

— Добре.

— Добре КАКВО, Мике?

— Добре каквото и да е. Поддържам разговора. Казвам добре, за да знаеш, че не съм затворил. Хората така правят.

— Наистина ли си толкова безразличен или само се правиш?

— Кога ще ми доведеш децата?

— С Филип ще ходим на зимен курорт за Коледа.

— Искам да видя децата.

— Филип каза, че има приятел, който е управител на една хижа в Похорие и щял да ни пусне за една седмица на половин цена.

— Кажи ми за Клои и Ема, по дяволите! Пука ми къде ще се ебете по Коледа с твоя педераст.

— Ето, виждаш ли, затова няма да ги видиш — защото си БЕСЕН и ме е страх да ги пускам с теб.

— Глупости, Лина, много добре знаеш, че никога не съм повишавал тон на децата. Никога, никога.

Тя мълчи известно време, понеже я хващам натясно. Истината си е истина.

— Ще си помисля и ще ти се обадя.

Клъц.

Клъцна ми главата. Ей така, без даже да й виждам очите. Малката Лина, малката Лина — каква е хитруша само…

Известно време стоя по средата на кухнята все още с телефон, долепен до ухото, и обмислям варианта да изляза навън и да се сбия с някого. Няма да бъде трудно. Бих могъл, например, да мръдна надолу по Крайбрежната и да дръпна кашона с боклуците на някой от бездомниците, които се въргалят на продупчените си матраци край канала. Тогава непременно поне няколко ще ми налетят да ме бият. От чувство за солидарност. Но заради болестите и гладуването бездомниците са слабаци и бързо се уморяват, а и понеже са перманентно пияни или друсани, никога не могат да те нацелят от първия път в лицето. А аз много бих искал някой да ми разбие устата със светкавичен десен прав. Между другото така загубих зъб през февруари — горен четвърти вляво. Нарочно не отивам на зъболекар, който да ми постави нов, понеже ми е готино да си гледам дупката от време на време — напомня ми за болката, и за еуфорията, и за унижението да ме повалят на пода и да ме ритат с мръсните си ботуши, докато не почна да храча кръв.

Другият вариант е да предизвикам сбиване в бар, но тогава не е сигурно, че изобщо ще се измъкна жив, понеже при такива сбивания много рядко някой застава на твоя страна. Особено ако си на чужда територия. А да се биеш в баровете, в които си редовен посетител, не върви. После ти е гузно да се върнеш и да тикнеш в ръцете на собственика кашонче с комплект чаши за уиски и друго — с чаши за мартини, за да компенсираш за тези, които си изпотрошил предната вечер. Джоко е такъв собственик — той не иска да му се плаща за нанесените щети по време на подобни сбивания (макар че в неговата кръчма такива стават сравнително рядко); иска от клиентите сами да му възстановят инвентара, дори ако трябва да натоварят от ИКЕА цял микробус с чаши, столове и коледна украса. Искам да свиря в неговата кръчма. Даже бих я купил, ако мога да отделя пари. И щях да я кръстя… например… как бих я кръстил…

Телефонът започва да звъни и ме стряска, понеже още го държа до ухото си.

— Ало?

— Мике?

Маеве е. Включила си е ОНЯ глас, сладострастния.

— Как си? — питам я и отварям хладилника, за да проверя дали има някакви остатъци от снощната пица. Пица няма, но грижливо съм прибрал празната картонена кутия, за да не се развали!

— Ами как да съм… знаеш…

— Ъъъъъ… всъщност не знам. Не сме се виждали от седмица и повече.

— Добре де, тъпо ми е. Липсваш ми. Копнея за теб. Какво повече искаш да чуеш, по дяволите?!

— Сигурна ли си, че мъжът ти не ти подслушва телефона?

— Глупости. Лео знае през какво минавам аз, през какво минава семейството ни.

— Не ми се стори много разбран човек последния път, когато ми крещеше под прозореца, че ще ме натика в багажника на колата ми и ще я запали.

— Той само така си говори. Иначе е кротък като агне.

— Да бе.

— Мике?

— Да?

И сиренето е мухлясало. Трябва да си напазарувам храна. Това на нищо не прилича!

— Искаш ли да дойдеш за малко при мен?

— Имаш ли нещо за ядене?

— Какво?! Да… мисля, че да. Защо?

— След 20 минути съм при теб.

Щом пристъпвам прага на новата квартира на Маеве, нещо ме прерязва през стомаха. И не е от глад. Поглеждам я — тя не е същата жена отпреди. Сигурно заради слабата светлина в антрето лицето й ми се струва повехнало, уморено. Но в очите й все така се отразява бездната на ненаситата; сякаш ме чака, за да пие от мен и така да си върне живота. Вече съжалявам, че съм се съгласил да дойда. Тя се хвърля на врата ми и ме обсипва с целувки. Опитвам се да кажа нещо, но пръстите й влизат в устатата ми, задавят ме. Притиска ме до закачалката за дрехи и започва да ме целува и едновременно трескаво дърпа дрехите ми като дете, което се опитва да разсъблече куклата си, само че е прекалено несръчно заради малката си възраст и успява единствено да скъса копчетата и да разпори ръкавите.

— Бързо, бързо, влез в мен, — тя вдига единия си крак, допира таза си до чатала ми, усещам металния вкус на кръв в устата си. Сигурно ме е ухапала. Докато се усетя, вече е разкопчала колана и смъква джинсите ми до коленете.

Нескопосано прониквам в нея, както сме си прави, но ми е толкова гадно, че не мога и не мога да свърша. Тя обаче повече се настървява, свлича се на пода и налапва оная ми работа, която в момента не прилича на нищо — ни риба, ни рак, а от върха й прокапва малко вагинална течност.

— Да идем в леглото, ела!

Не мога да говоря, не мога да издам и един звук, направо съм се вцепенил. Какво ми става, да му еба майката! Тя ме блъска по гръб на леглото, изува джинсите ми, целува ме по гърдите, захапва зърната ми, докато с едната ръка търка кура ми; успява да го изправи едва-едва и веднага ме възсяда. Коремът ми се свива от болка. Виждам лицето й размазано. Дъхът й ме изгаря — ако не знаех, че винаги така се запалва, когато е възбудена, щях да си помисля, че е вдигнала 40 градуса температура и всеки момент ще издъхне в агония. Сега обаче в агония съм аз.

— Хайде де, шибаняк такъв, чукай ме!

Правя някакви смешни опити да се съсредоточа и да вляза в ритъма й, но пак ми прималява и вече знам със сигурност, че ще повърна, ако това изнасилване не спре веднага.

И точно тогава, сякаш по поръчка, съдбата ми изпраща Лео. Той влиза с отмерена военна стъпка в спалнята — официално облечен, двуреден костюм на тънко райе, ушит по поръчка в частно ателие в Милано, безобразно скъп часовник Cartier, който дискретно проблясва изпод снежнобелите ръкави на ризата му от най-фин памук; а изражението на лицето му е абсолютно спокойно, почти като на психопат преди да застреля 28 души в препълнен ресторант. Филм.

Маеве като че последна установява присъствието на съпруга си в стаята. Сепва се, едва когато курът ми е съвсем омекнал и не става вече дори за накрайник на маркуч.

— Лео?!

— Нека позная, — казва той с плътен, отработен глас на бизнесмен и мошеник от класа; отмества с лека погнуса омачканата завивка и сяда на самия край на леглото, премята крак върху крак като внимава да не повреди безупречните ръбове на панталона си. — Не е това, което си мисля?

Лишена от монопола върху тая фраза, Маеве отваря няколко пъти уста като риба на сухо, но в крайна сметка се отказва и се отпуска съкрушително по гръб, без да си прави труда да прикрие голотата си. Чак сега може би вече е осъзнала, че тази битка е ужасно загубена и най-вероятно я чака линч.

Всичко е толкова порочно. Ние сме порочни. Прасета, които ровим в собствените си лайна.