Мая Вуковска
Гърлото на зимата (25)

Събудих се малко преди десет, станах да пия вода, курът малко ме болеше, а на врата си имах две смучки. Еба ти — все едно съм в осми клас и съм се натискал със съученички на купон с бира. Дълго пих вода, а после още по-дълго пиках. Седнах, както си бях по гол задник пред лаптопа и проверих в един форум за майки как се пържат филии, понеже Лена щеше да докара и Клои и Ема при мен следобед, а аз им бях обещал да изпържа филии, „ама както ги прави Филип“. Пфу! Сигурно не е трудно, мамка му. Това са пържени филии все пак, не е филе миньон. Бях се зачел в някакъв чат, в който майките си споделяха какви са най-ефикасните начини за изстискване на кърма с подръчни средства, когато чух викове откъм спалнята. Не се запрепъвах да проверявам защо курвите са се хванали за косите, първо си дочетох блога на Maggie, която услужливо осведомяваше новоизпечените и бъдещи майки, че „първите дни като сучеше, детето ми разраняваше зърната и от време на време прибягвах до помпата, докато ми зараснат. И не забравяйте, скъпи майки, много по-лесно е да се «издоиш» след хранене с помпата, отколкото на ръка.“ А аз обичам да ги доя, докато са гладни — тогава не са лениви и отпуснати, както ако са опраскали порция ребърца с картофи или пица с морски дарове и моцарела.

Станах, препасах си един пешкир около кръста (Сатана отдавна беше излязъл изпод гардероба и ме гледаше с големи, кротки, любопитни очи — стана ми някак си неудобно, че оная ми работа се мандалее пред черната му, грозничка муцунка). Влязох в спалнята. Двете ми гостенки НАИСТИНА се бяха хванали за косите. Но щом ме видяха, се пуснаха и тръгнаха да ме нападат. (Чудесно е, че си бръсна главата!)

— Какво става, да му еба… — вдигнах ръце, за да си предпазя очите — все едно ме връхлиташе ято гарвани и филмът „Птиците“ на Хичкок оживяваше в цветове между четирите стени на разхвърляната ми спалня.

— Ти си абсолютен кретен и нацист! — Перъдайз дръпна пешкира ми и започна да ме налага с него.

— Остави го, Перъдайз, няма смисъл — Стярне се обади с превзета съпричастност.

Едната беше само по пликчета — памучни, избелели от хилядократно пране, а другата беше навлякла ЛЮБИМАТА ми тениска с Pearl Jam.

— Свали ми тениската, душа! — опитах да подходя с добро въпреки проявената агресия.

— Няма да я свали, пукни! — тя скочи от леглото и избяга към банята.

— Ама наистина, какво ви прихваща? — поглеждам към Перъдайз, която лази на четири крака и си търси сутиена.

— Защо целуваше по устата само нея?

— Как…? Глупости!

— Не са глупости. Мен дори не ме поглеждаше… А, ето го! — тя изрови сутиена изпод купчината дрехи, захвърлени на пода, и стегна в него малките си цици със зърна като стафиди.

— Да бе! — почувствах как възмущението се надига у мен като суфле. — Първо ме изнасилвате, а после — претенции. Не става така!

— Не са претенции! Искам да си нежен с мен, да ме уважаваш! — Перъдайз се разревава, макар че е прекалено рано за драми. А аз искам да си измия зъбите и да изляза да се видя с Микка. Ще й звънна. Или ще й пиша във фейсбук, ако е онлайн. Макар че вероятно ще е заета. Няма начин да не е! Преди няколко дни беше споменала, че е започнала работа като конферентен преводач и затова често ще й се налага да пътува до Страсбург за сесиите на европейския парламент. Това ми звучи като фантастика от Азимов, но въпреки това съм сигурен, че Микка не е извънземно, пратено, за да завладее човешкия род, затова няма нищо рисковано в това да й се обадя и да я попитам дали ще пием кафе по обяд.

Обадих й се.

— Нещо кафенце?

Тя мълчеше отсреща. Около десет секунди. Трябваше да затворя, ама не го направих. Накрая тя каза:

— Ще видим.

Ще видим??? Ама за каква се мисли тая?! Какво има да му гледа? Или ще пие кафе или няма да пие — толкова е просто.

— На кой звъниш?

Стярне е излязла от банята, косата й е още мокра, полепнала по челото — изглежда свежа и хубавка, каквато би трябвало да е всяка шестнайсетгодишна девойка.

— Трябва да си тръгвате. И двете. Веднага.

— Студенокръвно животно такова! — процежда през зъби Перъдайз; вече е напълно облечена, поради което не представлява никакъв интерес. Даже е станала невидима.

— Мерси, — казвам аз и мислено се усмихвам като си представям какъв ще е животът ми като игуана.

— Целуни ме! — тя подава устни за целувка, въпреки че само преди десет секунди ме е нарекла животно. Трябва да съм олигофрен с половин ампутиран мозък, за да се вържа на това.

— Изчезвай!

Стярне ме прегръща през кръста и полага брадичка на вдлъбнатината между шията и рамото ми.

— Обичам те — казва тя. — Обичам те повече от живота си!

Перъдайз я поглежда кръвнишки. Мисля си, че трябва моментално да ги разкарам, ако не искам да свърша обесен в банята.

— Трябва да отивам в офиса, момичета. Ще се чуем по някое време…

— Да бе! — Перъдайз завърта очи. Вече е научила правилата на играта и знае, че е малко вероятно аз да я потърся пръв.

Стярне нанася гланц върху устните си с пръсти и докато си обува чорапогащника, приказва, без да си поема въздух — за учителя по френски, който искал да я чука, а тя пък се възползва от похотта му, да ходи без домашно в часовете му; тъкмо днес щели да правят контролно върху условно наклонение и тя имала намерение цял час да си пили ноктите и да слуша музика на mp3-плейъра си. Не си правя труда да порицая безотговорното й манипулативно поведение спрямо бедния надървен пич, понеже тя НЕ Е МОЕ ДЕТЕ. Моето дете в момента закусва мюсли с банан.

След като малката си тръгва, Перъдайз продължава да мрънка, че снощи съм я пренебрегвал в леглото и че не съм я милвал достатъчно. Сериозно ми писва да я слушам, хващам я за раменете и я разтърсвам; главата й се заклаща напред-назад като на парцалена кукла.

— Добре, какво искаш, а? Какво искаш? Искаш да те уважавам? Ей сега ще те уважа по начин, който знам, че най-много ти допада.

Смъквам й панталоните заедно с бикините, хвърлям я по корем на леглото и грубо прониквам отзад. Усещам как стреснатите й анални мускули се свиват, но за разлика от друг път, когато съм изчаквал да се отпуснат преди следващия тласък, за да няма болка, сега не го правя. Курът ми блъска с такова ожесточение, че в един момент си представям как пробива с главичката си ректалната стена и бликналата кръв напоява черните ми чаршафи. Нищо такова обаче не се случва; Перъдайз стене и се е хванала за ушите толкова силно, че ще ги отпори. Преди да свърша, изваждам пениса си и го натиквам в устата й, за да залича доволната й перверзна усмивка. Тя го олигавя по цялата му дължина и с такова ожесточение го смуче, сякаш от това зависи животът й. Когато свършвам, тя е в такъв екстаз, че започва да си удря главата в стената. Отдръпвам се назад и докато си обувам слиповете, я гледам втрещен. Откачалка! Пълна откачалка!

Когато къщата се опразва и оставаме само аз и Сатана, сядам на ръба на разхвърляното легло и притискам слепоочията си с длани. Иска ми се дланите ми да са менгемета… Сатана е клекнал точно срещу мен и ме гледа право в очите. Не мърда, не трепва с ухо, нито с мустак. Имам чувството, че чета мислите му: „Оставиха ме сам със сатаната. Дано поне сега ме нахрани.“ Започвам да се смея с цяло гърло; смехът излиза от мен като дрезгав пукот. Сатана си мисли, че аз съм сатана! ЯКО! Протягам ръка, за да го погаля по главата, но той ми изфучава, без обаче да се отмести и на милиметър от мястото си.

— Майната ти тогава!