Мая Вуковска
Гърлото на зимата (7)

Така идва петък, аз се събуждам по човешко време и се чувствам сравнително в добра форма, понеже предишната вечер съм изпил само няколко питиета заедно с Бо (в офиса при това, дори не сме ходили на кръчма!). Клои нахлува в стаята ми към 10 и се бухва при мен в леглото. Косата й ухае на шампоан, ръчичките й обхващат врата ми — започва да ме души, но то е понеже иска да ме убие от любов.

Закусваме всички заедно (!), но в пълно мълчание. Трябва да й призная на Лина, че наистина се старае да бъде мила. Надушвам, че е гузна, надушвам и чужда сперма върху гърдите й. Отбелязвам си наум, че трябва непременно да разузная кой, да го еба, е тоя Philo. Сигурно е някой супергерой, който през деня е спретнат хубавец, облечен в синя фирмена ризка и с очилца, а нощем мускулите му разпарят ризката и тялото му се покрива с панцерни люспи, които му позволяват да плува под водата като подводница по 18 часа.

— Искаш ли още кафе? — пита тя и, без да иска или напълно съзнателно, гърдите й, осквернени от супер спермата на Philo, се притискат до тила ми, докато се навежда, за да отсервира чинията ми от масата.

— Тц.

Вземам ключовете за колата от панера в коридора и тръгвам към гаража. Чувам с гърба си как Ема ревва, защото иска да дойде с мен, а майка й я успокоява, че „след малко ще идем при татко“.

Тази сутрин, за първи път от много дни насам, ми е леко на душата. Вместо кафе сякаш съм пил надежда. Сядам зад волана, поемам си дълбоко въздух и включвам на задна, за да изляза от гаража. Лина и децата слизат след невъобразимо дълго време, само че аз съм изпълнен с надежда и ведри мисли и си повтарям като мантра, че такова нещо като закъснение не съществува в метафизичната вселена.

Родителите ми живеят в провинцията, близо до мястото, където бяха парцелите, купени от EuroWind. Къщата е построена в средата на осемдесетте на миналия век, а нашите я купиха с парите на холандците. Сводести тавани с греди в повечето стаи, дървена дограма и възхитителна стълбищна площадка с колони. На приземния етаж всички помещения излизат на закритите и отворени тераси — вестибюл, гостна с камина, тухлени сводове, водещи към официалната трапезария със западно изложение. Във всекидневната има печка за дърва, кухнята е обзаведена в стил рустик с плот по средата, а майка харесва най-много, че има вътрешен двор за простиране, както и библиотеката, понеже книгите винаги са й били голяма страст — в старата къща имахме почти 2 хиляди тома и тя ги беше изчела ВСИЧКИТЕ!

Децата седяха отзад — Ема, закопчана в столчето си, а Клои — с крака, вдигнати на гърба на моята седалка. Лина кротко се настани до мен, прегърнала дамската си чанта, с плътно прибрани колена и огромни тъмни очила, които удобно скриваха не само очите й, но и половината лице, така че да не виждам какво става зад тях.

Потеглихме, а децата се развикаха от кеф, че ще видят баба си и дядо си и че ще им се купува сладолед всеки път, щом спираме за почивка.

Пуснах музика. Нищо сатанинско, което подтиква към подпалване на черкви и клане на поляци. Реших да прекараме семейния ден в спокойните води на Soundgarden и HIM. С Лина бъбрехме за маловажни неща — питаше ме за бизнеса, как е Бо, намерил ли си е гадже, имам ли идея къде да организираме рождения ден на Клои, имам ли нещо против, ако замине през юни с Филип на море, искам ли дъвка… Какво, какво? Я върни малко назад.

— Къде да ходиш с кого?

— На море, (колебание в гласа) с Филип.

— А да, Philo!

— Моля те, не започвай скандал точно сега! — тя снишава тон, мисли, че така ще уталожи гнева, който се надига в мен.

— Нямам и намерение.

Клои започва да врънка, че иска безалкохолно.

Изминали сме към 40 километра, когато мобилният на Лина звъни и тя вдига. Отначало говори тихо, прикрива устата си с длан, но в един момент се разсмива и оттогава се отприщва цял един порой от гукания, хихикания и всякакви други лигави звуци. И така поне десет минути. Чувствам как кръвта ми завира; грабвам телефона от ръката й и изкрещявам:

— Виж какво, Филип ли си, какъв си, дръж се малко по-тактично и ни остави на мира, поне докато сме с децата, задник такъв, да ти еба майката!

После разбивам апарата във волана и го хвърлям обратно в полата на Лина. Тя не е мръднала през цялото време, гледа ме с ужас, прехапала устни. Отваря уста да каже нещо, но аз не й давам възможност да произнесе и една буква, понеже започвам да крещя неистово. Казвам, че е кучка и че е провалила живота ни, че ми е писнало да се свивам в гнусната стаичка и да ям замразени пици, виновна е, виновна е, че е съсипала брака ни, а този Филип ще го разчекна с една ръка.

— Не мога да живея така, повръща ми се от теб!

Чувствам крака си буквално залепен за газта — сякаш стокилограмова тежест го е затиснала за педала и не ми дава да помръдна.

— Микаел, какво правиш, за бога!? Ще ни пребиеш, намали!

Чак сега осъзнавам какво се случва. АЗ НАИСТИНА ИСКАМ ДА УМРА СЕГА!

— Супер! — изкрещявам в отговор. — Ще убия всички ни. Това е. Адът ни очаква. Мамка ти, Лина.

Скоростомерът скача от 150 на 165. После на 180.

Децата започват да пищят като на заколение. Клои рита с крака облегалката на седалката ми и повтаря през сълзи:

— Тате, не искам да умра, не искам да умра!

— Няма не искам! — гласът ми вече е гробовен, плача и не отпускам крака си от педала на газта.

Имам чувството, че гумите на BMW-то не докосват асфалта. Погледът ми е замъглен от сълзите и от ужасното главоболие, което повече прилича на бавно гилотиниране. Когато навлизам в насрещното платно и автомобилите започват диво да надуват клаксони, вече ми е все едно. Ръцете ми се отпускат върху волана, вторачвам се върху петното върху предното стъкло, оставено от размазана буболечка. Всичко върви много бавно. Освен колата.

Огромен ТИР профучава покрай нас и доплеровият ефект от заглъхващата му сирена ме стряска. Кракът ми отпуска педала на газта. Намалявам до 110. После до 80, 70, 65…

Всички звуци се връщат — писъците на децата и хлипането на Лина, която вече не плаче, а просто седи с изопнат гръб и широко оцъклени очи. Аз обаче съм толкова изтръпнал, че не мога да реагирам.

Когато пристигаме при нашите, майка вече е на двора и тръгва към колата, за да ни посрещне първа. Щастливата усмивка на лицето й обаче угасва моментално, когато ме вижда как излизам от колата залитайки. Правя две крачки и рухвам в прегръдките й, плача много, а тя ме притиска към гърдите си и също започва да плаче.

За втори път не умрях, когато трябваше.

Татуирах на гърдите си: Death doesn’t want me