Мая Вуковска
Гърлото на зимата (2)

Странно ли е, че не ме обзема нито ярост, нито нищо, когато се сещам за първи април, деня, в който открих, че Лина си има любовник? Сигурно не е, като се има предвид, че оттогава е минала повече от година и половина — време, през което се случиха толкова неща, че споменът за Лина съвсем естествено беше натикан в най-мишата дупка на разнебитеното ми съзнание. По-странно е обаче, че всеки път, щом се сетя за Макс, сърцето ми се свива от болка и тя е толкова непоносима, че прилича на гърч. Макс умря преди много години. Взех го като беше на 3 месеца. Аз бях на 14. На витрината на един зоомагазин, покрай който минавах на път за училище, имаше залепена обява, че подаряват немски овчарки. Когато отидох на посочения адрес, беше останал само Макс — всички други кученца си бяха намерили стопани. Явно той беше чакал мен. Преди Макс бях имал други кучета, по-големи и по-красиви, но той беше различен — разбираше ме, знаеше как се чувствам във всеки един момент, не беше точно куче, а китайски философ, прероден в куче. Живеехме още в старата къща, която, откакто си я спомнях, се рушеше и ако човек не внимаваше как слиза по стръмното вътрешно стълбище (ако например слизаше като мен — или по-скоро скачаше с цялата си тежест на всяка трета стълба и така чак до двора), прогнилите от времето дъски можеха да се продънят и да пропадне вдън земя. Майка ми забраняваше да седя на дървения парапет на площадката на горния етаж, понеже и той едвам се крепеше, но пък как да я послуша човек тая моя майка като това си беше най-хубавото място за наблюдение и за стрелба с фунийки от цялата шибана, разнебитена къща! С Макс постоянно висяхме там. И наблюдавахме живота на улицата под нас. Понякога Макс подаваше глава между преградите на парапета и лигите му се проточваха върху сладоледа на някое разсеяно хлапе или потъваха в бухналата като захарен памук фризура на съседката, която излизаше да пуши пред входа, за да може да разглежда по-отблизо минувачите, мъжете с шапки най-вече.

Понякога Макс ме придружаваше до изоставения склад за зърнени храни недалече от гарата. Мястото беше просторно, аз и приятелчетата от по-горните класове, с които се мъкнех по онова време, си бяхме намерили дупка в телената ограда, през която ловко се шмугвахме всеки път, щом ни се искаше да се махнем от всички, за да се напушим и да дерем гърла на Dr. Feelgood на Motley Crue. Коронният ми номер беше да имитирам Ван Хален — връзвах си кърпа на главата (обикновено крадях от шаловете на майка ми), навивах си тениската до пъпа и късах жиците на импровизираната си от дръжката на пластмасова лопата за боклук китара.

Ходехме там през лятото, след залез-слънце, когато маранята се оттеглеше зад най-високите градски хълмове и асфалтът вече не се размекваше под гуменките ни. Макс гонеше задната гума на колелото ми и от време на време пролайваше колите. Пепе, Златното момче, Денис и Маня (единственото момиче в групата) ни чакаха, насядали на кашони под един от навесите, и пиеха топла бира. Денис беше най-голям, в 10-ти клас, и с най-дълга коса. Имаше истинска китара, но никога не я изнасяше извън дома си, нито пък ни канеше у тях, за да я видим. Бяхме чували няколко записи на Денис на демо-касета — изпълняваше парчета на AC/DC, правеше се на Ангъс Янг. Тогава ми се струваше, че Денис свири като бог, но едва ли е било така в действителност — просто съм си въобразявал, че ако на 16 имаш истинска китара, значи по презумпция си голям майстор.

Викахме Златното момче на един леко бавноразвиващ се седмокласник като на майтап, защото беше много мургав. Или просто беше мръсен — вече не помня добре. Взимахме го с нас, само защото винаги имаше у себе си пари и купуваше на всички ни бира и цигари. Златното момче беше напълно доволен от продоволствената си роля, понеже, въпреки ограничения си интелект, му беше напълно ясно, че единствено банкнотите му осигуряваха титулярно място в групата ни. Той нито можеше да свири на китара, нито можеше да имитира, че свири на китара, нито родителите му бяха разведени, нито имаше куче, нито гадже, нито дори тениска с логото на Led Zeppelin.

— Имам обаче голям кур, — изтъкваше често той като контрааргумент на нашите постоянни подигравки, че не разполага с нищо, с което да се гордее. По онова време не смятахме, че това е повод за гордост.

Но щеше да стане само след 4–5 години!

Маня беше повече момче, отколкото момиче, поне не пръв поглед — ходеше чорлава, с размъкнат гащеризон, който беше отмъкнала от автосервиза на баща си, и кубинки, които не сваляше дори през най-горещите летни дни. Пушеше най-много от всички и ние я харесвахме, понеже предлагаше най-смахнатите идеи и първа се впускаше да ги изпълнява без всякакъв страх или мисъл за последствията. Нейна беше инициативата да разкопаем гроба на баба й и всеки да си вземе по една фаланга от превърналата й се в скелет ръка. Спомням си, че когато отворихме капака на ковчега, спуснат в земята преди повече от 10 години, отвътре лъхна такава нечовешка смрад, че не се сдържах, политнах напред, паднах на колене досами ръба на разкопания гроб и повърнах точно там, където едно време е било лицето на бабата.

Голяма идиотка беше тая Маня! И беше нервачка^[1]. Щом нещо не ставаше на нейното, изпадаше в истерия, буйстваше, тръскаше глава и чупеше де що свари. Веднъж даже в яда си изрита Макс, който изквича и се скри зад мен. Стиснах юмруци да й фрасна един, но тогава Денис ме спря. Запали една цигара, тикна я между стиснатите устни на Маня и само след едно дръпване чудото се случи — тя се успокои, отпусна се върху един кашон с ръце между колената и наведена глава и измърмори виновно: „Извинявай, Мике!“

Чак не мога да повярвам, че Маня беше първото момиче, което целунах!

Пепе беше най-добрият ми приятел. Майка му беше италианка, от Реджо Калабрия, не много хубава като Франческа Далера и другите актриси по филмите, но правеше фантастични канелони с плънка от сирене. А след като се натъпчехме с канелони у тях, ни правеше слабо кафе с мляко и това си беше истински рай на земята.

Пепе беше по-музикален от мен, имаше страхотен глас — от четиригодишен пееше по хорове. Най-странното обаче беше, че гласът му не започна да мутира по оня дразнещия начин през пубертета; сякаш изведнъж, за една нощ стана по-плътен и още по-хубав. Пепе се харесваше на момичетата, понеже за разлика от нас, другите в групата, беше спретнат и чист през повечето време. Исках никога да не се разделяме. Но в крайна сметка стана така, че първо с него ме раздели животът. Това стана в деня преди Макс да умре.

Беше неделя, в края на юли. Вечерта щяхме да ходим на кино; филмът беше Flatliners и се разказваше за студенти по медицина, които се опитват да преминат отвъд границата на смъртта, за да разберат дали има задгробен живот. Златното момче каза, че ще купи билети и за петимата, така че нямаше да се наложи да искам пари от майка. Следобедът беше протяжен и скучен; почетох малко от „Айвънхоу“, легнал по корем на пода в стаята си, но скоро ми омръзна, пък и ми стана задушно и излязох да поседя на парапета на площадката. Погледнах надолу — съседката я нямаше никаква да стои на един крак като чапла и да пуши. Погледнах вляво — листата на кестените бяха замрели в безветрената жега, погледнах вдясно — една жена се опитваше да отлепи дъвка, залепнала на подметката й. Клатех крака и си мислех за живота след смъртта и дали ще бъде толкова скучен като живота през юли в града.

Чух лая на Макс някъде откъм вътрешността на къщата. Дъските под краката ми завибрираха от бързия му бяг.

— Мике, ехооо!

Разпознах гласа на Пепе откъм улицата. И лаят на Макс все по-близо. Вдигнах ръка, за да махна на Пепе и леко се наклоних, за да го видя по-добре измежду клоните на кестеновите дървета. И изведнъж Макс влетя на площадката, изправи се на задни лапи и постави предните си крака върху гърдите ми; за миг загубих равновесие, пръстите ми изпуснаха парапета и после вече летях надолу.

Паднах върху Пепе, усетих го как рухва под тежестта на тялото ми, а главата му се удря в ръба на трафопоста — прас! — изпука като счупено яйце и после нищо. Няколко секунди останах да лежа бездиханен върху Пепе; зад затворените си очи чувствах как кръвта лудо пулсира в изплашеното ми тяло, лаят на Макс беше далечен, толкова далечен, все едно идваше от Марс… Струваше ми се, че ако мръдна дори само с един косъм, ще наруша всемирния ред и тогава всичко ще отиде по дяволите. Като през памук чувах писъците на минувачите; някой ме хвана през кръста и ме повдигна. Отворих едното си око. На забавен кадър лицето ми се отдалечаваше от тялото на Пепе. Светложълтата му тениска беше напоена с кръв. Чак после разбрах, че кръвта беше от мен — при падането си бях ударил главата в един от дебелите клони на кестена. От раната шуртеше кръв, която се стичаше в очите ми и вече не виждах. Нито пък чувах, защото шумът като от ненастроен телевизор измести всички други шумове.

Макс беше престанал да лае.

Пепе умря на място. На другия ден, в понеделник, бащата на Пепе влетя в двора ни със заредена пушка и застреля Макс.

Предполагам, че е искал да застреля мен. Трябваше да го направи. Още тогава. Без да се замисля. През онази неделя така и не гледахме Flatliners, но бях сигурен, и продължавам да бъда, че животът след смъртта сигурно щеше да е много по-добър от този, който ми предстоеше.