Мая Вуковска
Гърлото на зимата (18)

Минава и февруари. Дъщеря ми домъква вкъщи някакво гуреливо коте, което намерили с нейната приятелка в дерето на реката („Какво сте правили в дерето на реката, ще се разправяме после!“) Чисто черно, на места е плешиво, понеже заради гъбички някакви козината му е окапала, едва се държи на рахитичните си крачета — умряла работа. Клои предлага да го храним „интравенозно“. Поглеждам я отвисоко, понеже нямам представа откъде е научила тази дума. Сигурно е гледала „Анатомията на Грей“; всъщност не я знам какво гледа по телевизията…

— Не знам, оправяй се! — вдигам рамене аз. — Щом си го взела, сега е твоя отговорност да го поддържаш живо и нахранено.

— Ама татеееееее! Нали е много сладичко?

— И ако ще спи при тебе, първо вземи да му изчистиш бълхите и другите гадинки, иначе ще го изхвърля.

— Ах! Ама може ли да го задържа? — очите на дъщеря ми блясват като топази — направо не може да повярва на късмета си. Колко съм добър днес! Дори съм направил обяд — макарони със сирене. Има и цяла туба портокалов сок, който не мирише на вкиснало.

Казвам й, че излизам за час-два да се видя с приятели и че може да си викне някоя приятелка да си играят у нас, но при условие че после си оправи стаята. Тя клати глава, без да ме поглежда, понеже е прекалено заета да гали котето, което се е свило в скута й и прилича на наплашена мишка. Когато обаче приближа и се опитам да го погаля с пръст между ушите, то ми съска и понечва да ме захапе. Успява еднократно, при което направо ми продупчва като с перфоратор показалеца и от дупките потича кръв.

— Олеле, тате, заболя ли те? — Клои ме поглежда стреснато; сигурно си мисли, че сега ще се разсърдя и ще си променя решението.

— Не много.

Но всъщност ме боли и затова отивам да се седирам с поне пет коняка в бара на Джоко.

Още преди да вляза в задименото помещение, забелязвам през замърсения френски прозорец, че компанията вече се е събрала около единствената по-голяма маса. Слабото лице с печалния образ на Денис, кацнало върху издължения му торс, разноцветните шнолки, втъкнати в косата на Мари-Ан, рошавата брада на Бо и гръмогласният смях под нея, който кара закрепените над тезгяха чаши за вино да подрънкват, спретнатият Лондон с премерените жестове и приятната колежанска усмивка, черните корени на изрусената уона-би актриса XP, очите на котка, които Пени присвива, за да не й люти от тютюневия дим…

— Ооооооооооо, добър вечер, господин Окерфелд! — ревват всички в мига, в който ме виждат да прекрачвам прага. Усмихвам се с половин уста и известно време не понечвам да си дръпна стол, понеже чувствам леко неспокойство — все едно в стаята е влязъл розов слон, толкова е странно. Оглеждам пак всички един по един, както са седнали по посока на часовниковата стрелка — оживени, разгорещени след първите питиета и тогава погледът ми се спира върху розовия слон. Виждам лице, което знам, но не познавам. Много бяло лице, късо подстригани светлоруси коси и за втори път днес — очи топази, но тези тук не са меки и кафяви като тези на дъщеря ми, а сини и пронизващи като остриета. Микка от фейсбука е прегърнала с една ръка Пени, а другата е положила върху коляното на Мари-Ан, която пее с цяло гърло Sweet Child of Mine; цялата се е зачервила от кеф, понеже всички знаят, че Аксел й е алтернативен съпруг номер едно (в случай че нещо се случи с Денис). Кимвам мълчаливо за поздрав в посока на Остриетата и си придърпвам един стол до този на Бо. Бо веднага стоварва грамаданската си ръка върху рамото ми и извиква:

— Какво става, шефе? Да ти взема ли едно коняче? И за себе си ще взема едно мааааааааааааалко бърбънче.

— Хубаво, — съгласявам се кротко и понечвам да заговоря Денис, но точно тогава Остриетата се провикват:

— Хей, ти ли си Микаел?

— Аха.

— Аз съм Микка.

— Приятно ми е, — кимвам отново. Изведнъж съм станал много учтив. Бо ми донася питието и какъвто съм учтив и културен досега, съвсем просташки топвам перфорирания си от котето пръст в чашата — хем за дезинфекция, хем за да намаля болката.

Микка също пие коняк, но разбирам, че си носи чаша от къщи, което допълва донякъде първото впечатление на розов слон в задимена кръчма.

През тази първа вечер на познанството ми с Микка не си говорим особено. Даже изобщо не си проговаряме. Тя май дори не ме поглежда. Пука ми. И без това изглежда надута — дрехите й вероятно са много скъпи, а като си изважда табакерата, направо ослепявам, понеже е от ЧИСТО ЗЛАТО, извинете.

Тая вечер си тръгвам преди другите, понеже нещо нито ми се пие, нито ми се ебе. А и обещах на Клои да се прибера по-рано.

В Скайп провеждам супер безсмислен разговор с Перъдайз. Тя настоява да се видим, аз й казвам, че не мога сега, тя продължава да дрънка някакви неща и в един момент се заглеждам в късните новини по телевизията. После пък ме почва малката, Стярне. Пуска ми 48 линка с изпълнения на Depeche Mode и някакви цитати от Лорка, които изобщо не разбирам, а и не си давам труда да разбера, понеже ми е през оная работа дали хората са създадени в небесата от невидими ангелски ръце или дали атомите ни ще се срещнат в облаците.

Проверявам дали Клои спи, притварям леко вратата на стаята й и се тръшвам в леглото си. Мърлявото, полуживо коте ме гледа с изплашени очи изпод табуретката. Опитвам се да го привикам при себе си с „мац, мац, мац“, но вместо да дойде, то хуква в противоположната посока и се шмугва под гардероба. С мисълта, че няма начин да не се изпикае там, заспивам и аз.

На другата сутрин Бо не идва на работа чак до обяд, което страшно ме изнервя, но не си давам вид на изнервен пред него. Странни са нашите отношения. Въпреки че изпива почти цялата си заплата, съм склонен да си затварям очите за дребните му провинения като късното, за да не кажа безобразно късното явяване в офиса, понеже сме се сработили чудесно и се разбираме без думи. Никога не бих уволнил Бо. Но и не бих го наел отново, ако по някаква злополучна (или не) случайност се върна назад във времето до момента, в който той ми се обади по телефона, за да ми каже, че след седмица излиза от затвора. Бо е изчел 10 хиляди тома литература. Но спада към групата на страхливите философи.

По някое време отскачам до близкото кафене за кафе с мляко. Докато чакам сервитьорката да ми донесе поръчката, си барабаня по масата с пръсти, понеже в слушалките ми дънят едни меткор металистчета от Острова, Architects, които вероятно само аз си ги знам, но не ми пука, понеже са готини и ми разкъртват мозъка по точния начин, тоест така, както на мен ми е приятно в два следобед. Вдигам поглед и случайно зървам през прозореца Пени, която се е забързала за някъде. В нейния случай, разбира се, не може да се използва точно глагола „забързвам се“, но така се казва, когато не си сигурен накъде се е запътил човек, когото виждаш случайно през прозореца на кафене. Махвам й, тя хваща погледа ми и прави знак, че ще дойде след минутка. Докато е още отвън, провежда кратичък телефонен разговор, после влиза, сяда на свободния стол до мен, слага безформената си чанта от изкуствена кожа на съседния и изпухтява. Поръчва си кафе с добавка мляко и известно време не си казваме нищо конкретно; бъбрим за общи неща — за времето точно не става въпрос, но тя ме пита с кого спя напоследък, казвам й „С който дойде“ и се усмихвам многозначително. После сам се изненадвам като й задавам въпрос за приятелката й Микка.

— Тая Микка защо ходи така странно? Оная вечер я видях като стана до тоалетната…

— Ааа, това ли? Левият й крак е отрязан, носи протеза.

— Отрязан?

— Аха.

— Защо? Катастрофа?

— Не. Заболяване някакво. Остеосаркома или нещо такова. Трябвало да го ампутират до над коляното. Била е на 29. Пълен ужас.

— Заеби, — заключавам аз и разклащам кафето в чашата си — напълно излишен жест, понеже захарта отдавна се е стопила, но просто чувствам, че искам да правя нещо с ръцете си, а да ги почувствам и двете.

Когато се прибирам в офиса, проверявам в Wikipedia какво е остеосаркома. Там пише, че остеосаркомата е вид рак на костите. Пише още, че между 70 и 90 процента от случаите могат да бъдат лекувани със запазваща крайника хирургия и химиотерапия, така че да не се стига до ампутация. Явно в случая с Микка не е било така. Забил съм нос в екрана и чета, а крайниците ми са се вкочанели от ужас, когато ръката на Бо върху рамото ми ме стряска.

— Човече, какво правиш бе?

— Нищо… тука… исках да проверя едно нещо, — светкавично натискам с палец и среден пръст Alt и Tab, за да сменя „прозорците“ и се правя, че съм се зачел в линка на Death Metal Fans Vancouver.

— Ще ходим ли на обяд? — изревава Бо.

— Вече бях, — смотолявам и кликвам върху Join now, за да бъда и аз един от смъртосните металисти от Ванкувър. А дори не съм ходил в Канада…