Мая Вуковска
Гърлото на зимата (27)

Пак сънувам зимната гора. Този път обаче встрани на картинката се появява един горящ сух храст. Люшвам се към него, внезапно, сякаш въздушна струя ме е тласнала в тази посока; топлината ми опърля веждите, но не мога да се отдръпна. Нещо сякаш ми пречи, задържа ме край горящия храст. Вече си мисля дали да не пъхна ръката си сред пукащите клони, за да видя как кожата ми се топи и цвърчи, когато Сатана ме събужда — лиже ме по лицето и грапавият му език бързо препарира фантомната болка от опърлянето.

Трябва да ставам. Имам много работа за вършене — трябва да отрезнея, да хапна нещо, да изпратя дърводелци в дома на господин К., за да монтират кухненските шкафове на човека. Май беше поръчал ламинирани плоскости. Или беше термоплотове? Трябва да проверя, за да не объркам нещо.

Имам чувството, че изпускам нещо важно. Някога имах живот.

Дали обаче? Може и да се заблуждавам. Имал съм куче. И приятели. И книги, които четях, опрял гръб о затоплената от слънцето западна фасада на старата ни къща. Моите плакати, моята музика, мечтите ми, които ме караха да лежа буден с часове нощем, след като нашите престанеха да се карат. Тогава си мислех, че имам много време, хиляди години и всичките ми принадлежаха. Можех да ходя по Млечния път. И да свиря в Сиатъл като Майки. Примерно. Представях си, че ще живея в къща край океана. Или високо в планината. А ако може и на двете места. И никога, никога нямаше да си отрежа дългите коси. Може би тогава нямаше да стана толкова слабоволен и направо малоумен. Нямаше да пропилея цялата си любов… А сега какво? Ха-ха-ха, и хиляда години да имам, пак няма да ми стигнат, за да събера разпилените парчетата.

Решавам да зарежа всичко и да запаля колата. Ще покарам нагоре-надолу час-два — да си прочистя главата, да си проясня мислите. То не че са ми останали много мисли, но все пак… Мобилният вибрира в задния ми джоб. Микка.

— Да? — стисвам телефона между ухото и рамото си, за да мога да тършувам с две ръце за ключовете от колата из джобовете на джинсите, с които бях облечен предния ден.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Излез с мен.

Спирам да тършувам. Сега ли?

— Сега ли?

— Да, защо не? Нали не правиш нищо. Имам нужда от компания за обяд.

— Добре.

— Чудесно. Ще те чакам след 15 минути в „Сметана“.

Отлагам проясняването на главата за по-късно. Мога да покарам и следобед. Когато влизам в охладения от климатик салон на „Сметана“, един от най-хубавите ресторанти в града, Микка вече е там, седнала е на маса за двама, пред нея има ваза с жълти цветя, златната й табакера и сгънат на две вестник.

— Закъсня.

— Стига де, само десетина минути.

— Да не се повтаря! — тя вдига показалец, все едно е директорка на девическо училище, а аз съм провинила се девица.

След малко омеква и казва с тотално променен глас:

— Какво ще поръчаш?

— Не съм гладен.

— Както искаш, — тя вдига рамене. — Аз ще ям миди. Вече поръчах бутилка вино.

Прави знак на сервитьора да донесе още една чаша за мен. Мислех да си поръчам само кафе, но изведнъж идеята за виното не ми се струва съвсем лоша. Така и така още не съм отрезнял от сватбата…

Четиридесет минути по-късно с Микка вече сме минали на втора бутилка шабли или каквото там гъзарско вино е поръчала само с пърхане на мигли. Алкохолът е изключил злобарското й копче и сега тя се държи почти нормално — не говори за себе си, но затова пък се интересува с какво се занимавам, какво обичам, какво не обичам; разпитва ме за живота ми преди и след Лина, за това как се чувствам сега, казвам й, че всичко е ок, тя се подсмихва многозначително, без да откъсва очи от дъното на току-що изпразнената си чаша. Сервитьорът моментално се втурва да й долива. Ама защо се подсмихва? Да не си мисли, че я лъжа? Няма драма, няма нищо, добре съм, животът ми никога не е бил по-лесен, по-забавен, на никого нищо не обещавам, значи съм свободен като птичка. Кое е толкова трудно за разбиране!?

— Какво търсиш?

— Аз ли?

Тя се оглежда театрално, с широко отворени очи и разперени ръце, сякаш търси някой друг сред клиентите в ресторанта, от когото да получи отговор.

— Нищо не търся, — отвръщам глухо.

Тя мълчи, върти чашата между пръстите си, гледа ме изпитателно с безумните сини остриета, които вероятно й служат и за очи. Малко ми е неудобно от тия очи — в тях няма похот, няма покорство, няма желание… Не ми се възхищават, нито пък ме мразят; това са очи, които сякаш ме виждат за първи път, и видян през рентгеновия им поглед, аз съм гол като охлюв без черупка, без скелет дори, просто едно мекотело, което се състои от чифт пипала, туловище и мускулест крак; лишен съм от бляскавите си доспехи, дори от красноречието си, което се изразява в сексапилно мълчание; тя ме гледа и ме вижда по начин, който не е описан в наръчника за използване на Мике Окерфелд. А това ме озадачава. И ме стресира. И май има защо, понеже след напрегнатото мълчание, тя пресушава на един дъх съдържанието на чашата си и казва най-тъпото нещо, което съм чувал по начин, който нарочно кара акцентът й досадно да си проличи:

— Знаеш ли, че анусът на охлюва се намира встрани на главата му?

— К’во?

— Чу ме.

— Е и?

— И твоят е там, Микаел. Сметката, ако обичате!