Мая Вуковска
Гърлото на зимата (28)

Аз съм сляп градинар. Не виждам цветята в градината си. Виждам само плевелите.

Искам да си татуирам „смърт“, „живот“, „ревност“, „отчаяние“, „екзалтация“, „предателство“, „възкресение“, „анатема“, „fuck you“, „fuck me“, „ад“, „чистилище“, „кога?“, „тъпак“… Но в крайна сметка казвам на Конго да ми татуира отстрани на врата, малко под лявото ухо само един малък гаден охлюв, наполовина излязъл от черупката си плужек, долно малко същество… Много се кефя! И щедро мажа слузестото му мастилено телце с вазелин.

29 юли. 12 часът. Пържа си наденица; горещата мазнина пръска навсякъде и аз се опитвам да спазвам възможно най-голяма дистанция от котлона, докато обръщам разсеяно парчетата с двузъба вилица.

Следобед в 3 летя за Лондон. Оттам вземам влакче до Кнебъурт, има-няма половин час до там, а утре вече ще куфея на Алис Купър, а ако съм жив на другия ден, ще си откача главата и на концертите на Placebo, MOTLEY CRUE и Rammstein. В неделя пък ме чака още по-голяма касапница — Slayer, Kvelertak (някакви норвежки селянчета обаче с голям потенциал) и Alice in Chains. Фестивалът обещава клане; купих си два билета още през май по интернет. Ако не си намеря чернокосо маце с тънко кръстче, големи цици и разплакани очи, изоставено от лошото си вече бивше гадже под някой мост, ще продам втория билет и ще пирувам в готина хотелска стая, вместо да се ръгам с другите кретени по поляните. И понеже днес все още е четвъртък и ми предстои напрегнат ден, затова ми трябва закуска за шампиони — мазна наденица и половин литър мляко. Ако Микка ме наблюдаваше на монитор, свързан с камера, скрита в гъза на порцелановото прасе касичка на Клои, сега щеше да поклати разочаровано глава и да възкликне: „Боже, направо виждам като на рентген как артериите ти се запушват една по една, докато ядеш ТОВА!“

Смея се на ум при тая мисъл.

Изпратил съм Клои при майка ми. Сатана ме гледа изпод масата с оцъклени сатанински очи. Сигурно има глисти — плюска колкото 90-килограмов човек, а си е все такъв гърбав и хърбав.

— Спокойно, човече, — успокоявам го аз, все едно черният звяр има нужда да бъде успокояван. — Казал съм на съседското хлапе да идва да те храни. Така че няма да пукнеш, докато ме няма.

Сатана подушва палеца ми, опитва се да го захапе, но после се отказва, понеже изведнъж се сеща, че в паничката си има нещо по-вкусно — половин консерва късчета телешко месо в сос грейви, който ухае толкова апетитно, че ако бях претърпял лоботомия, нямаше да се поколебая да си го намажа върху филия хляб.

Докато ям прав до кухненския плот, си мисля дали пък да не обадя на Стярне и да я взема със себе си в Англия. Но веднага си удрям мислено шамар — ама какво ми става! Да не би наденицата да съдържа вещества, които да са отровили мозъка ми! С деца на концерт! Ужас. По-добре да се оглеждам за изоставеното под моста маце, което, ако имам късмет, ще говори език, който не разбирам. Примерно унгарски. Красота!

Измивам чинията, събирам в шепа трохите от плота и понеже кошчето за боклук е вече препълнено, ги изсипвам в устата си.

Багажът ми се състои от една раница, в която съм натъпкал 2–3 тениски и резервен чифт бельо, четката за зъби, 6 презерватива (Останали са ми отнякъде, не помня откъде — аз нали не ползвам, та самото им присъствие в аптечката, натикани зад кутиите с лейкопласт, е повече от странно; евтинички, нищо особено, даже са без аромат, ама от опит знам, че по време на такива фестивали никой не ти забелязва такива подробности. Мадамите дори не забелязват дали го правиш с пениса си или с пръст, еба ти!)

Превъзбуден съм, иде ми да тръгна пеша за Великобритания. С пантофките на Малкия Мук мога да стигна за отрицателно време. Но понеже нито един магически приказен атрибут не съм виждал да се предлага за продажба по интернет, май ще трябва да се задоволя със самолетния билет.

От борда на самолета се обаждам на Клои, за да се уверя, че е добре. После си изключвам джиесема и си поръчвам двойна водка на сладката стюардеса, която уж идва да провери дали съм си сложил предпазния колан. Тя обаче отвръща със заучена любезност в гласа: „Не сега, господине, като излетим ще ви я донеса“. Само че усмихната мръсница с червената пола и стегната в пуритански кок руса коса не си изпълнява обещанието; 20 минути, след като вече сме излетели, не тя, а някакъв накипрен гей с лице като бебешки гъз и идеално бели зъби ми носи питието и ми се хили предизвикателно, докато го поставя на масичката пред мен. „Още нещо за вас?“, пита той, което в ушите ми прозвучава като „Да идем отзад за по един фас.“ Поклащам глава и той раболепно се оттегля, макар че нещо ми подсказва, че само след пет минути ще се върне, за да ме пита дали не искам свирка.

Кнебуърт си е направо село, така като го гледам, плеснато посред Големия Северен път, между Стивънидж и Уелуин Гардън Сити. Тук, в Кнебуърт Хаус обаче се провеждат най-дивите рокконцерти в цялото кралство. През 1979-а, например, са се събрали 200 хиляди души, за да гледат на живо Led Zeppelin, Todd Rundgren и Utopia. На тазгодишния фестивал казаха, че се очакват 50 хиляди. И аз съм 50000 и първият! Каква обаче е вероятността 50000 и вторият посетител да е… къдрокосата шаферка, която така и не свалих на сватбата, понеже в ранните часове на следната сутрин бях прекалено зает да се наливам и да имитирам Елвис Пресли. Тъкмо съм се регистрирал в непретенциозно хотелче в Уелоуин с тухлена фасада, напомняща стара бирена фабрика, и име като от сборник с рицарски новели — „Бялото сърце“, когато откъм фоайето се зададе… тя. Опааа, колко малък е светът наистина! Тя изглежда не по-малко учудена от мен от неочакваната среща на най-неочакваното място. Прегърнахме се дружески (придържах джентълменски ръцете си на височината на закопчалката на сутиена й) и си разменихме дежурните за подобна ситуация реплики: „Какво правиш тук?“, „Не очаквах, че ще те видя“, „Тук ли си отседнал? И аз… Колко готино!“ Чак сега научавам името й. Диедре.

— К’во?

Тя се усмихва, закрила устните си с ръка, сякаш не иска хората да й гледат зъбите, докато се смее. Явно не разбира какво аз не разбирам.

— Какво е това име? — опитвам се да бъда по-конкретен с риск да звуча като неучтив грубиян.

— Ъ-ъ-ъ-ъ… староирландско. Означава „млада жена“. А също и „печал“. (Замисля се за момент.) Но аз не съм печална. Никога!

Пак се разсмива, слага ръка на рамото ми, кани ме на кафе с тях. „Кои сте вие?“ Тя ми обяснява, че е част от телевизионен екип, който снима документални филми за музикални събития; пътували много, срещали се с разни хора, музиканти, птици шарени, много бира, рок и каквото там върви в комплект с тия две неща. Ами хубаво, вдигам рамене аз.

— Тук сервират домашно приготвяна храна, — казва ни в клин, ни в ръкав сладката Диедре.

— Екстра, — отвръщам аз, макар никак да не съм заинтригуван от храната, понеже съм наясно, че довечера ще опитвам гърдите на Диедре вместо прясно изпечения ечемичен хляб на леля Марта.

Иска ми се понякога да се заблуждавам относно тия неща — жените и техните очаквания, които се отразяват в очите им като в стъклени топчета. Но това никога не става. Защото това е ма-а-а-ги-и-и-и-я! Фокус, който през последните две години се научих да изпълнявам с лекота, близка до съвършенството. Всичко е в усещанията. Начинът, по който те поглеждат през миглите, случайният уж небрежен, а всъщност страшно преднамерен жест с ръка, пеперудите, които издишват, след като преди това са вдишали твоя дъх, фантастичното преплитане на езика, когато се опитват да те излъжат, че не ги интересуваш… Обожавам първоначалното заиграване с потенциалната сексуална партньорка. (Сигурно съм на път да стана гей, щом съм започнал да наричам жените така!)

Вече знам със сигурност — това е годината на гладния човек. А също и годината на човека, останал с празни ръце. Тоест моята година.

С тази конкретна девойка усещам, че играта ще се играе на професионално ниво. Най-после! Бях започнал да губя надежда. И тренинг. Когато играеш със слаби противници, сетивата ти се притъпяват, ставаш муден и ленив, чакаш всичко наготово. С Диедре предчувствам, че няма да е така. Най-малкото защото спи с поне двама от екипа им. Така че правилата са й ясни. Тайно залагам на себе си, че в крайна сметка ще спечеля срещу другите двама.

Това обаче не се случва веднага. Сексът, искам да кажа. В четвъртък само се разхождаме из Уелоин. Правя опит да я хвана за ръката на два пъти, но тя тактично си я измъква под претекст, че й се яде сладолед или че иска да се снима пред някой тъп фонтан. Ще ми кацнеш ти рано или късно, подсмихвам се наум, и карам спокойно.

Вечерта всеки си спи в стаята. Всъщност мога да кажа това за себе си, тя може и да си е легнала с Ингмар или Ингвар, както там се казваше операторът им.

Петък.

Всъщност петъкът започва още в четири сутринта, когато чакам смешният розов микробус на Диедре и екипа й да ме откара до мястото на фестивала. Първият концерт е чак от 11, но аз възнамерявам да съм се напил дотогава, понеже така и така съм станал толкова рано… какво да правя до 11! Размотавам се из фестивалния комплекс и навсякъде се натъквам на безобразно скъпи напитки. Най-евтина е наливната бира, но аз бира не пия, което в конкретния случай го отчитам като сериозен минус. Купувам си бутилка бърбън и жадно отпивам. Поглеждам си дисплея на телефона — малко след 10 е, но имайки предвид, че денят ми е започнал преди шест часа, си е напълно в реда на нещата да пийна за отскок.

Europe откриват с някакво ново парче, което си е направо шантаво, понеже, честно, никой не иска да ги слуша тия педерунгели. На мен обаче малко ми е жал за дъртаците и затова се почувствам малко по-добре, когато виждам, че при първите акорди на The Final Countdown сред тълпата се развяват две шведски знамена. Браво на патриотите! Сега ако можеха и да сервират и хайвер, заобиколен с виолетки и цветен прашец, съм готов да изпея един цял куплет заедно с Europe на сцената. (Сериозно, виждал съм да се предлага такова блюдо в менюто на едно миниатюрно ресторантче в Гамла Стан, на Лила Нигатан!)

Пак се мотая наоколо, купувам си геврек, търся да открия с поглед Диедре, макар че тя ме предупреди да не я закачам до вечерта, понеже щяла да е заета. Добре де, нека да е заета през деня, понеже довечера ще е заета да ми духа, това е решено.

Запознавам се с група хърватски гастарбайтери и без всякакво съмнение професионални дрогаджии, които освен че вече са порядъчно друсани, са в много готино настроение, затова решавам да се помотая известно време с тях — поне, докато дойде ред на Алис Купър. Пичовете казват, че освен кока, имат няколко бутилки сливова ракия в багажника на стария си форд. Идеално, казвам. Давам им да пият от моя бърбън, те приветстват жеста ми с „Хвала, брат!!“. Междувременно свирят някакви зомбирани металисти, които не съм ги чувал преди — October File. Вокалистът им обаче си го бива — има внушителен, дрезгав глас, който не трепва, докато той търчи като овен, надушил, че ще го колят, по цялата сцена. Бутилката сливова с олигавено вече гърло се озовава в ръцете ми, отпивам и от тази една-единствена глътка сякаш половината ми мозък се парализира, а през другата, незасегната половина, преминава мисълта, че в сравнение с тази напитка бърбънът е като сок от праскови, който предлагат в обществените бебешки кухни.

Алис се появява на сцената и разтърсва грива; на големите екрани, монтирани от двете страни на платформата, се вижда как лицето му вече е така сбръчкано, че е заприличало на топографска карта на Големия каньон. Облечен е с нещо, което ми прилича на усмирителна риза, а от коментарите зад гърба си разбирам, че наистина е такава. Представянето му включва гилотина и публичното му обезглавяване, след което и той започва да обикаля в галоп сцената, сграбчил за косата собствената си глава. Антуражът на Алис включва разнолика сбирщина от коняри, както и един печален нещастник, който бива лично изкормен от Алис с чудовищна по размери ножица, преди да се свлече уж бездиханен на сцената. Понеже за първи път присъствам на шоу на Алис Купър, започвам да разбирам защо някога родителите са заключвали бесните си тийнейджъри у дома всеки път, щом циркът се е появявал в града. Вече обаче нищо не е в състояние да шокира когото и да било. Come on — то-ва е са-мо рок-енд-рол, хо-ра!!!

Вече се свечерява, когато аз и хърватите вече тотално сме се отрязали. Аз обаче внимавам да оставя поне едно кътче на нещастното си съзнание нащрек, за да мога после да възстановя участието на групата, която всъщност очаквах с нетърпение през целия ден — Karma to Burn. Четворката от Западна Вирджиния определено знае как да забива! Обикновено правят само инструментали, но тази вечер пуснаха и малко глас. Якоооо. Дали беше заради вцепенения ми от пиячката мозък или влудяващия саунд, но барабанистът Роби Осуълд ми се привиждаше като онова косматото и безсловесно животно от шоуто на Мъпетите. Започнах да се смея и не спрях през следващите 10 или хиляда минути — не съм сигурен, понеже времето се беше свило до размерите на гъсеница, полазила дланта ми.

По някое време откъм високоговорителите се разнася гласът на Мекъм:

— Вижте сега, пичове, ясно ми е, че със следващото парче можем да си навлечем гнева на някои кухи глави тук, но не ми пука…

И започват да блъскат някакъв безумен кавър на Black Sabbath. Реакцията на едни гъзове от организацията, притаили се като ЦРУ агенти в дясната страна на сцената, е моментална — явно решили, че Karma са свирили достатъчно за тази вечер или не знам какво, ги отрязват безапелационно. Ответната реакция на басиста Рич Мълинс също не закъснява — запраща с все сила китарата си на земята и в типичен рокаджийски стил показва среден пръст на виновниците за прекъснатата веселба. После се хваща за косите и на бегом напуска сцената. След него и другите трима.

Як финал!

Народът се разотива, възбудено коментирайки изцепката на организаторите и последвалото изпълнение на Мълинс. Хърватите ме канят в колата си; свивам се между двама от тях на задната седалка и, без да се замислям много-много, дръпвам две магистралки от гадната кока, с която ме черпят. Момчетата настояват да караме до Лондон, за да си намерим още пиячка и нещо за чукане, но аз възпитано се извинявам и, залитайки, излизам от олющената бракма.

Намирам пътя си обратно до хотела като на магия; нощният въздух малко ми прояснява мозъка, но когато влизам във фоайето и започвам да тършувам из джобовете си за електронната карта-ключ за стаята си, зървам с периферното си зрение позната фигура. Обръщам се — Диедре. Застанала е до едно грамаданско растение в саксия, скръстила ръце на гърдите си, и ме наблюдава с килната на една страна глава — изглежда така, сякаш отдавна е в тази поза, търпеливо изчаквайки да приключа с нескопосаните си некоординирани движения, за да й обърна внимание.

Вдигам ръка за поздрав. Тя ми отвръща с кимване.

Приближавам се до нея като внимавам да не ми личи по походката, че съм пиян, и слагам ръка на единия й хълбок.

— Хеееей, ама ти чакаш ли ме? — пускам си готината усмивка и чакам реакция.

— Не точно…

— Цял ден не се обади.

— Имахме работа, казах ти.

— Ще се качиш ли за малко в стаята ми — да обменим впечатления от концертите, това-онова…

— А ти намери ли си картата?

Аууу, каква е наблюдателна само! И с езиче, остро като змийче.

— Тука някъде е.

— Добре, но за малко, че съм уморена и искам да се наспя, — казва тя с тон на прилежна ученичка и тръгва пред мен нагоре по стълбите. Гледам я в гръб как съблазнително се местят полукълбата на задника й, стегнат в джинси от тъмен деним, и сърцето ми се качва в гърлото. Веднага усещам надигащата се ерекция и тайничко се радвам, че ми става толкова бързо въпреки многото изпит алкохол.

Така и не успявам да открия шибаната карта. Намира се обаче една отзивчива, пълничка камериерка, която сигурно работи в хотела, откакто сградата е била построена през 19-ти век. Тя ми отключва със своята служебна карта и аз й се отблагодарявам с банкнота от пет паунда. Камериерката изглежда повече от доволна и с нечовешка за нейната възраст скорост хуква по етажите, за да търси други закъсали пияници, за да им отваря вратите.

Предвкусвам, че тази нощ ще хапна десерт.