Мая Вуковска
Гърлото на зимата (4)

След раждането Лина като че ли малко се успокои. Аз обаче бях нащрек. Понеже усещах, че следващата криза наближава. Надушвах я. То е все едно да се разхождаш из полето, около теб има само висока цъфнала трева и телеграфни стълбове. Но изведнъж небето откъм запад почернява, въздухът натежава и моментално ти става ясно, че ще вали. А ти няма къде да се скриеш. Усещането за буря преди бурята може да вкамени сърцето ти завинаги.

Но за един кратък отрязък от време небето беше само притъмняло, още не валеше. Лина разви навика да драйфа след почти всяко хранене. Искаше да отслабне колкото се може по-бързо след бременността, за да може да носи банския си на леопардови шарки от миналото лято, когато се скарахме край хотелския басейн. Всъщност, момент, каза, че сега заслужава да си купи (поправка: да Й купя!) нов бански, примерно на Emilio Pucci; видяла един „много сладък“ на някаква витрина — в модния за предстоящия сезон тюркоазен цвят, с голяма халка, която захваща банелите отпред — истинско бижу.

— Иди да повърнеш трите парчета диня, дето изяде преди малко, за да станеш още по-слаба и тогава ще говорим — отвърнах аз, без да я поглеждам. Седях с гръб към нея на кухненската маса, разглеждах картинките в TatooistWorld.

— Безчувствен тъпак! — тя ме шибна през лицето с чорапогащника, който щеше да си обуе.

— И аз те обичам, пиле!

Нека да изясня нещо — когато в продължение на 11 години не си имал очи за ничие друго лице, освен това не жена си, и дори не ти е идвало наум да мастурбираш върху гланцираната снимка на непозната красавица с бадемови очи и цици като силиконов сън, на 365-тия ден от единадесетата година сатаната в теб вече е набрал достатъчно мощ, за да ти изпили мозъка.

Името Маеве значи „мораво цвете“ на гръцки. Още същата вечер, след като се запознах с Маеве, го проверих в Wikipedia. Винаги си проверявам непознатите и по-странни думи в интернет. Не че после ми хрумва да ги използвам аз самият — никога не бих събрал в едно изречение думи като „стилистика на софизма“, „парекселанс“ и „антропоморфен“, но си мисля, че не е лошо да знам какво означават.

Срещнах я цяла година преди Лина да започне да се чука с колегата си от PR-отдела. О не, пардон — по-късно ми беше пояснено и подчертано с три дебели линии, че тяхната любов е специална и че няма да позволят на другите (мен!) да я омърсяват с гадните си хули и намеци. Както и да е… Маеве. Маеве. Първата ми изневяра. Готино и страшничко едновременно. Разкош! Кръвта ти нахлува в главата със скоростта на форсиран автомобил и започва да блъска в слепоочията ти.

Тя работеше като главен вътрешен дизайнер във фирмата, която наехме с Лина да ни предекорира апартамента.

Влезе у нас, токчетата й професионално чаткаха по дъбовия паркет — чат — чат — отпусна се на едно от канапета и с отегчен жест подпря брадичката си с ръка.

— Не става!

Лина ме погледна с укор („Как можаха да ни пратят тая високомерна коза!“)

— Кое по-точно не става? — попитах аз като се стараех да звуча настойчиво, без да бъда груб.

— Това — тя махна неопределено с ръка. — Мебелите не стават — изглеждат вехти на фона на новия паркет, тапетите са ретро, без това да значи ретро шик, а тия пана по стените просто не искам да ги коментирам. Вие, хора, да не идвате от гората?!

Пак погледът на Лина: „Е тази наистина прекалява. Направи нещо!“

На мен обаче не ми се правеше нищо конкретно, понеже поведението й всъщност ме забавляваше. Спомних си колко много се надуваше Лина с вкуса си, когато купи тъпите пана от ракита.

— Но ако настоявате, разбира се, може да ги задържите, — добави дизайнерката с лека насмешка в гласа. — Ако са ви ценни…

— Не! Да! — изрекохме с жена ми едновременно.

— Не, госпожо, не държим, — аз се ухилих победоносно при мисълта как сам ще се погрижа кичозните пана да станат на подпалки. Лина до мен стисна устни и се врътна. Промърмори нещо от сорта, че ще направи кафе или ще си скове ковчег, не знам.

Вече сами във всекидневната, дизайнерката за първи път ме погледна в очите, откакто се запознахме преди час, и каза бавно:

— Мисля, че с вас ще се сработим много добре, господин Окерфелд.

Това, което очите й всъщност казваха, беше: „Ела веднага тук и ме целуни!“

Целувката обаче дойде чак след два месеца. Маеве вече беше приключила с всекидневната и сега беше извикала работници да сложат окачени на конзоли корнизи в стаите на децата. Седяхме в кухнята, разглеждахме каталози за луксозни спални, Лина беше оттатък и сменяше памперса на Ема.

— Още кафе? — надигнах се от стола и посегнах към празната й чаша. Вместо отговор обаче тя светкавично, като гладна хищна птица впи пръсти в ръката ми и ме накара да седна обратно.

— Трябва веднага да ме целунеш, иначе ще ти счупя ръката.

— Виждам, — наведох се към нея над френската кана за кафе, хванах я със свободната ръка за тила и я целунах.

Автомобилът в главата ми мощно потегли.

Маеве обичаше да казва: „Подранилото пиле може и да хваща червея, но втората мишка получава сиренцето.“

— Какво, какво?

— Нищо, глупако, ела тук и ме чукай ВЕДНАГА!

И така — цяла година. С тялото си живеех в новообзаведената къща на Високата улица, както й викаха още от 50-те години на миналия век, но понякога, всъщност всеки път, щом ми се отдадеше възможност, пенисът ми, слабо придружен от главата ми, се преселваха за няколко часа в рая. А раят беше навсякъде, където беше и Маеве. Една приятелка на Маеве, кинорежисьорка със съмнителни възможности и още по-съмнителни успехи, ни беше дала ключа от апартамента си в Липовия квартал, понеже през по-голямата част от годината снимаше насам-натам из страната, главно филми за умствено изостанали младежи, които чрез Бог и рисуваната керамика намират утеха и смисъл в живота. Не бях гледал нито един от филмите й, Маеве ми ги разказваше в кратките почивки за по цигара.

Маеве, Маеве, Маеве… Как можех да престана да повтарям това име, когато то ме изпълваше целия, все едно досега съм бил празен, и изведнъж Бог започва да налива в мен съдържание, но не посредством рисуването върху керамични съдове! Тази жена беше направена от лудост. И от сняг. И от реотанови нагреватели. Беше властна, и тъжна, и ставаше още по-властна всеки път, щом се натъжаваше. А тъгата й можеше да дойде от много места — от хлапето й на първо място, което беше болно от множествена склероза и изискваше постоянни грижи. После и мъжът й, един богат гъз с къща, яхта, втора къща и втора яхта, който официално се водеше изпълнителен директор на швейцарската фармацевтична компания Hoffmann-La Roche, а неофициално переше пари за някакви едри наркобосове. И накрая идвах аз — не бях най-голямата й грижа, но определено бях грижата с най-сладък кур. Маеве имаше талант за рисуване, но вместо да го използва, за да прави реплики на Гоген (имаха негово истинско платно от последните му години, прекарани в Папеете, на Таити) или да рисува водни линии върху чаените чаши от скъпия им порцеланов сервиз („Искам да строша всяка една чаша, а накрая и каната в мутрата на мъжа си!“), тя го използваше, за да прави ескизи на члена ми. Погледнат от различни страни, в ракурс, изправен, полегнал върху стомаха ми, наполовина хлътнал в ануса й. За този, последния „кадър“, тя забиваше чело във възглавницата и разтваряше половините на задника си с ръце; когато забавях темпото, тя се опираше на лакти, извърташе се от кръста и гледаше назад.

— Кажи ми как изглежда, кажи ми как изглежда! — молеше ме като полудяла, само че аз губех и ума, и дума, понеже просто нямаше начин как да правя подробни анатомически описания и същевременно да участвам и телом, а донякъде и духом в процеса.

Един ден ми писна от настояванията й и го снимах с мини dv-камерата, която намерих в един от кухненските шкафове (!) на режисьорката, докато търсех солени бисквити. Беше ми малко неудобно хем да държа камерата, хем да направлявам „малкия“ Мике в иначе добре разработената задна врата на Маеве, но тя ме окуражи като каза, че всички велики режисьори са започнали с трепереща ръка и непрофесионални кадри. Това ме разсмя.

Разбрах, че съм влюбен в Маеве един ден през юли, когато на сутринта станах да пикая и урината ми беше кървава. Здравата се уплаших и веднага се обадих на Лина — тя беше оставила бележка, подпъхната под възглавницата ми, че заминава при родителите си за уикенда и взима децата със себе си.

— Болен съм от рак.

— Глупости, Мике, болен си в главата.

— Пикая кръв.

— Иди на лекар. Аз какво мога да ти кажа!

— Кога ще се приберете?

— За бога, Мике, та ние току-що пристигнахме. Не съм карала 105 километра, само за да се върна веднага и да те лекувам с целувки.

— А може би трябва — промърморих и затворих.

Само след минути дойде и първата остра болка в кръста. Почти ме подкоси, хванах се за барплота и престанах да дишам за няколко секунди.

— Мамка му, мамка му.

Пак ми се припика, този път излязоха само няколко капки, но пареше ужасно. Аналгин, аналгин, къде държеше аналгина Лина, мамка й на Лина, трябва ми аналгин, веднага, иначе ще пукна. Отварях шкафове и чекмеджета, разхвърлях навсякъде коктейлни бъркалки, салфетки, кламери, шивашки метри, разноцветни макари, никотинови лепенки. Но така и не намерих аналгина. Довлачих се до неоправеното легло и се тръшнах в него. Стисках очи и си представях, че съм на 12 и майка ми е купила сив костюм, който трябва да облека за някакъв училищен концерт. Аз се разревавам, понеже приличам на глупак и съм сто процента сигурен, че другите ще ми се подиграват. „Никой няма да ти се подиграва, казва майка с внушителен тон на психиатър, понеже ще си изсвириш пиесата перфектно и всички ще ти ръкопляскат.“ Аз настоявам, че нищо не мога да изсвиря, след като съм облечен „толкова грозно“, но с майка ми на глава не може да се излезе, и накрая ме натикват в зеления, стар очукан опел, както съм си с костюма и подутото от рев лице. В програмата на концерта съм четвърти, идва моят ред, излизам на сцената, сядам на твърдата табуретка зад пианото и забравям по средата сравнително лесната пиеска на Карл Черни. Хората въпреки това окуражително ми ръкопляскат. Повече никога не пипвам пиано.

От спомена за сивия костюм и концертния ми провал кръстът ме заболява още повече и се свивам като ембрион върху мокрите от пот чаршафи.

Към обяд болката не е преминала, драйфа ми се страшно и сериозно искам да умра. Докопвам мобилния телефон и набирам номера на Маеве.

Тя пристига след няма и 15 минути; казва, че хлапето й тая сутрин също е било много зле и даже са викали линейка; почвам да хленча, правя се на самоотвержен — моля я да си тръгне, не е необходимо да е добрата самарянка по 24 часа на ден и прочее. Тя обаче не ми обръща внимание, завива ме, стопля грейката, която намира незнайно къде (аз даже не знам, че сме имали грейка!) и я слага на кръста ми. После ми дава и аналгин (алилуя!), който преглъщам с три големи гълтока коняк. Заспивам изтощен някъде в късния следобед, като последното нещо, което помня преди да изключа, е хладната ръка на Маеве върху бузата ми.

Маеве, Маеве, Маеве.