Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Петър Кузманов; Цветан Симеонов; Георги Филипов

Заглавие: История на село Медковец

Издание: първо

Година на издаване: 1995

Националност: Българска

Печатница: Печатница на БЗНС

Редактор: Петър Кузманов

Рецензент: Бойко Киряков; ст.н.с. Владимир Мигев

Коректор: Елена Нягулова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1492

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Медковец под турско владичество

1. Османските завоеватели в медковското землище

Жестоката участ на българската държава в края на XIV в. е трагична съдба и за жителите на Медковец. Според преданието завоевателите избиват по-будните селски първенци и непреклонилите глава духовници, а намиращият се край селището манастир е разорен до основи. Преди няколко години, когато старата черква бе съборена под ударите на времето, под нейните развалини се разкри колективен гроб от костите на няколко десетки медковчани, заклани от турците и погребани тук.[1] Това лобно място се намира само на няколко метра южно от култовата сграда на днешната черква „Света Параскева“, построена през Възраждането.

Османският нашественик подлага на насилия, унищожаване на старейшините и на палеж и околните селища. Намиращото се между Лехчево и Бели брод село Медковец е разорено до основи.[2] В регистър от август 1471 г. турският чиновник отбелязва срещу името на село Цибър, Ломско: „Раята му е откарана в Цариград.“[3] Подобна е съдбата и на с. Войници (дн. Якимово), което е представено в документа като „свърталище на разбойници“, т.е. непримирими бранители на родната земя. Така изглеждат още: Бойчиновци, Вълкова Слатина (дн. Доктор Йосифово) и много други.

Според Христо Гандев основната причина за обезлюдяване на много такива села и градове е преди всичко крутата османска политика. Селища, доведени до подобно състояние, се означават от турската администрация като мезра. Накратко казано: когато едно поселище се лишава от жителите си, то се превръща в мезра.[4] Съобщаваме всичко това, защото в своята по-нататъшна летопис Медковец също изпада в подобно състояние, но по други съображения османските чиновници не посмяват да го прекатегоризират от село в мезра. Но по този въпрос по-нататък.

С оглед по-доброто разбиране на социалния процес и освободителните борби в Медковец е наложително да се кажат няколко думи за същностните черти на османския феодализъм. Според шериата — изложените в Корана юридически и религиозно-нравствени правила — земята като основно средство за производство принадлежи на държавата, т.нар. мирийска земя или мирие. Във връзка с това султанът като абсолютен монарх на Османската империя оставя земята на селяните да я обработват, а доходите от плащаните данъци са раздавани служебно и неслужебно. Така че са диференцирани два вида османско земевладение: за временно ползуване или служебно земевладение — спахилък или тимарска система (тимар, зиамет и хас) и владения с широк имунитет или за вечно ползуване (султански хас, вакъф и мюлк).

Султанските хасове и мюлкове принадлежат на владетеля и неговите роднини, приближени и любимци; а вакъфите се ползуват от богоугодни заведения — джамии, медресета, кервансараи и др. Нуждата от осигуряване поддръжката на главната част от османската войска — конницата, определя формата на спахилъците. Всеки спахия получава като приход определени данъци от населението в точно обозначени селища. В зависимост от размера на прихода съществуват три вида спахилъци: тимар (с доход до 19 999 акчета вкл.), зиамет (от 20 000 до 99 999 акчета вкл.) и хас (над 100 000 акчета). Държателят на тези ленове няма право да ги продава или предава по наследство, ако синът му откаже да приеме служебното задължение на бащата пред султана.[5]

И така установяването на османската феодална система в българските земи, а това значи и в нашия край, не става автоматически едновременно: този процес е тежък и продължителен. Според Христо Гандев през втората половина на XV в. в Ломския край имало само няколко села (между които е и Сливовик, община Медковец), повече мезри — най-малоценните ленове, и всичко останало било разорение и пустош. Така българският историк обяснява обстоятелството, че в османския регистър от 1454-1455 г. много селища в Ломския край, в това число и Медковец, ги няма, защото били разорени или изобщо не съществували дотогава. Като пример авторът сочи Лом, който „лежал в безлюдни развалини“ и „не се споменава в регистрите изобщо“, тъй като „изгубил изцяло населението си“.[6]

Това обаче не е така. В рецензия на този труд Страшимир Димитров отхвърли тази теза като недостатъчно обоснована.[7] Още по-обстойно и аргументирано този въпрос се разглежда от Александър Григоров.[8] За по-голяма яснота нека вземем за пример селата Сливовик и Медковец, второто от които по брой на жителите си винаги е било по-многолюдно. Така напр. в регистъра от 1454/55 г. първото село фигурира като тимар на Ефляк Доган, мезра Сливовик, домакинства — 33, вдовици — 3, неженени — 2; земя за посев е с приход 3504 акчета. По-нататък в документа е отбелязано: „Това е тимар, даден поради това, че когато пашата пристигнал при войската (при) Сивридже, (Ефляк Доган) му донесъл главата (на убит враг). Притежава свещен знак.“[9]

Село Медковец не фигурира в този документ от средата на XV в., но го намираме в един регистър от 1560 г.:

3иамети
Нахия Поломие

(6.) Тимар на Дервиш, като пенсия село Медкофче с неговия тахвил, спада към Поломие… 11 000 акчета

Село Чървалани (Церовене) с неговия тахвил, спада към Поломие… 2500 акчета

Село Дългошефче с неговия тахвил спада към Поломие… 3500 акчета

Всичко 17 000 акчета“[10]

 

 

Тук село Сливовик е посочено заедно с други села като хасове на падишаха, т.е. на султана. Но да се върнем към поставения по-горе въпрос. По това време (1560 г.) Видинският санджак (окръг) е разделен на 9 нахии (околии) с 12 зиама. Поради уедряване на административните единици, център на нахия Поломие е Белоградчик. От 12-те души държатели на същото число зиамети с приходи над 20 000 акчета един е миралаят на санджака, един — кехая без определено място на службата му, един — преводач, един дервиш (на Медковец и още няколко селища), който владее доходите като пенсия и пр. Според Вера Мутафчиева всичко това говори, че тези спахии не са военнозадължени, а са имуществено по-силни ленници, дори не непременно обвързани с военни задължения.[11]

Случаят с Медковец и с други селища, влизащи в зиамети, свидетелствува, че през XVI в. в тимарската система нахлуват придворни служещи и членове на видни феодални семейства, които нямали отношение към военната служба на спахийството. Този вид ленници обикновено присвоявали приходи над размера на средните спахийски доходи. Всъщност дервишът на Медковец бил „на заплата“ — обезпечен е с пенсия от прихода на селото, но не е владелец на поземления дял.[12]

До средата на XVI в. върху територията на Видинския санджак, запазил границите на Срацимирова България, се наблюдават значителен брой „свободни села“ (549, между които и Медковец). Като съди дори по числата — през 1454-1455 г. в системата на феодалното земевладение са включени 421 села, а през 1560 г. — 970, Вера Мутафчиева основателно заключава, че едно столетие по-рано (т.е. XV в.) върху същата територия тези „свободни села“ (549) са били по-многобройни от тимарските.[13]

Така че напълно основателно се поставя въпросът за статута на Медковец, което през XV в. все още не е включено във владение на нито един от изтъкнатите видове спахилъци. През посоченото столетие 549 селища, между които и Медковец във Видинския санджак, все още не са включени във феодалното земевладение на османците. Следователно до средата на XVI в. село Медковец запазва статута си на „свободно село“.

Съгласно регистъра от 1560 г. във Видински санджак вече има налице султански хас — приходите от градовете Видин и Кладово. Това означава, че щом веднъж се свържат с дадена територия, правата на владетеля постепенно се разширяват, обхващайки все нови и нови доходни обекти. В резултат на този процес султанът се стреми да постави ръка върху възможно повече приходни пера.[14] Към края на XVI в. Медковец вече е включено в землище със статут на султански хас. В един списък от 1591 г. селото е споменато с името Медковче и е посочено в хаса на великия везир Синан паша. То носи на своя висш държател годишен доход от 11 000 акчета.[15] и като се има предвид, че другите хасови селища на Синан паша — Церовене и Дългошевци, му носят годишен доход съответно 2500 и 3500 акчета, то несъмнено Медковец ще да е било най-голямото село в Ломския край.

В друг турски регистър от 1631 г. е отбелязано, че хасовото село Медковец плаща на държавното съкровище поголовен данък (джизие) 70 дяла (ханета).[16] Осем години по-късно, през 1639 г., този данък нараства на 102 ханета годишно[17], което говори за увеличаване на тегобите или за нарастване на биологическото възпроизводство.

В края на XVII и началото на XVIII в. Медковец продължава да бъде султански хас. В един ферман от 1701 г. е казано, че „Медковец и Сливовик от Видинския хас, находящи се във Видински окръг…, поради настъплението на гяурите (неверниците), са празни и разрушени“.[18] От документа се вижда още, че и двете села спадат към личната султанска собственост (хас) с определен годишен доход (данък), внасян направо в специалната каса на падишаха.[19] От друг османски регистър пък научаваме, че „в миналото селото се е състояло от 700 къщи, но вследствие на появилата се в 1694 г. чума (veba), част от населението измряло.“[20]

И така, поради чумната епидемия и поради репресиите на властта за участие на медковчани в съпротивителното движение, селото е характеризирано в официалните османски документи като „празно и разрушено“, т.е. то се превръща фактически в мезра. Наистина запустяването на Медковец, Сливовик и други селища снижава демографския и стопанския потенциал на нашия район, но при все това турските чиновници не посмяват да им дадат статут на „мезри“, защото са султански хасови обекти и подобна категоризация би снижила постъпленията в хазната. Османската власт се надява да ги „съживи“ чрез възвръщане на останалите живи, които заедно с бунтовниците се криели из района или в по-далечни села; заедно с тези наплашени като дивеч местни жители, турските управници вземат мерки за заселване на „712 души пехотинци и 526 души кавалеристи трансилванци и маджари с техните домочадия (в) земите и орниците на… Медковец и Сливовик“.[21]

По такъв начин чрез дервиши, трансилванци, маджари и други социални и етнически елементи централната власт се стреми да колонизира, денационализира и прекърши волята на населението в Медковец, Сливовик и околните селища. Ала, както ще видим по-нататък, през цялото османско иго медковчани не се стъписват и не се предават. „Всъщност — много вярно обобщава Христо Гандев — по-нататъшната съдба на цялата народност зависела от устойчивостта на селските маси, от техния социално-биологически потенциал, от възможността им да пресъздават отново разрушеното и пропадналото. Бъдещето на страната отсега нататък и векове наред произтичало само от тях.“[22]

Картината на живота в Медковец се прави още по-релефна и разбираема от тежкото данъчно бреме. Както целият народ, така и медковчани плащат около 80 вида данъци и такси, разпределени както следва: натурални (десятък), повинностни (ангария) и парични — в повечето случаи доминиращи. Като пчеларско селище Медковец плаща преди всичко десятък (йошур) мед. В един тефтер за десятъка на с. Медковец от 1874 г., определен и изготвен от кмета (мухтар евел) Иван Илиюв, пом. кмета (мухтар сани) Цено Вълчов Гъньов и махленския мухтар Цено Ерменков, се вижда, че от всичко 217 домакинства, 63 семейства притежават 4740 кошера и са задължени да платят йошур 474 кошера, получения от тях мед или стойността му в пари. Най-много кошери притежавали следните медковчани: Камен Иванов — 400, Ангел Качов — 400, Средко Цветков — 300, Стефан Пешов — 300, Иван Първулов — 250, Герго Кольов — 200, Петко Ерменков — 200, Никола Попов — 200, Стамен Ганов — 150, Иван Велков Сарафски — 150, Петър Върбанов — 180, Лилко Стоянов — 100 и Илия Горчов — 100.[23]

Тази тегоба обикновено се събира на 20 юли (ст. ст.). В един закон за Видинския санджак от втората половина на XVI в. е казано: „В този вилает има един ден, който на езика на гърците неверниците назовават Илинден. Неверниците от същия вилает много (го) зачитат.“[24] Все в това разпореждане по-нататък се обръща внимание: „Щом дойде този ден, те изкарват целия рой пчели и прибират напълно меда, който ще бъде обложен. До този ден да не се събира налог върху пчелните кошери. В чийто срок на владение попадне този ден, нему се полага налогът върху пчелните кошери.“[25] Според османската терминология под „този ден“ се разбира денят, в който се събира определен данък — например за меда е Илинден[26], „Този ден“ на турски се нарича тахвил. Внимателният читател е забелязал, че в турския регистър от 1560 г. за нашето село е изтъкнато: „Тимар на Дервиш, като пенсия село Медкофче, с неговия тахвил (к.м., П.К.), спада към Поломие.“ Така че тахвил означава: 1. Прехвърляне; 2. Датата, на която е извършено прехвърлянето на част от феодалната рента от един на друг тимариот. В текста на законите този термин обикновено означава периода, през който даденият тимариот има право върху въпросните събирания. Ако например държателят на Медковец Дервиш е получил селото „като пенсия“ преди Илинден, то именно той има право да събере данъка върху меда, но ако е определен след тази дата — при спор правото се пада на неговия предшественик.

Така че тахвилът за поземления данък на немюсюлманското население е 1 март, на овцете — началото на април. През XV в. данъкът (беглик) върху овцете се събира по 1 акче на 3 овце, а за XVI в. в закона четем: „Но данъкът върху овцете да се събира, след като се издължат държавните данъци. Като се преброят овце и кози заедно с агнетата, да вземат данък по едно акче на две овце.“[27] По-късно този вид данъци се издължават не в акчета, а в грошове.[28] Все след XVI в. за 2 свине, когато пасат свободно — по акче на 1 свиня; от всеки задомен селянин се вземат по 11 акчета за дърва и сено, както и десятък върху овощните и зеленчуковите градини. Някои от тези задължения впоследствие променят своите форми и измерения. Например в тефтера за десятъка за Медковец от 20 май 1874 г. мухтарът Иван Илиюв отбелязва: „И за сено на тае година, ако оче госпот да го даде, 2200 кола сено йе млого; тае година откаде тревата (сме) ексек[29], та не знаеме какво ще да искочи. И за градините, ако хоче господ, то е година може да фанат 550 гроша, ако би станале добри, отчаяности слаба работа сеги.“

Таблица
за състоянието на животновъдството в с.Медковец през 1870 г.
Брой на домашните животни
биволи биволици волове крави коне кобили овце кози магарета свине всичко
110 207 343 611 35 459 9403 564 53 278 12 013

[ Таблицата е съставена по сведения на руския генерален щаб. — Материалы для изучения Болгарии, часть третья, вып. V, Букурешт, 1877, с. 152, 157.]

Таблица
за определения на с. Медковец десятък на зърнените храни и други продукти — 20 май 1874 г.
Брой на къщите Наименование на обложения продукт
жито ръж ечемик лимец овес просо кукуруз гръсти кошери сено градини
217 2092 килета 7 " 769 " 543 " 1 " - 777 " 105 оки 747 броя 2200 коли 550 гроша

От този облагателен документ се вижда, че медковчани отглеждали най-много следните култури по тяхната застъпеност: пшеница (жито), кукуруз, ечемик, лимец и овес (без просо) и др. Йошурът на зърнените храни се издължава в килета[30], а гръстите — в оки[31]. От добива на зърнени храни и особено на пшеницата и плащания за нея десятък съдим за имотното състояние на медковчани: Петър Върбанов — 40 килета десятък, Ангел Петков — 25, Никола Генов — 25, Младен Пенов — 25, Нико Иванов — 25, Качо Конов — 25, Стефан Пешов — 21, Петко Ерменков — 21, Лилко Стоянов — 20, Горан Атанасов — 20, Христо Манов — 20, Захари Пенов — 20, Вълчо Попов — 20, Цено Вълчев Гъньов — 20, Спас Ангелов — 20, Средко Цветков — 20, Петър Кънчов — 17, Косто Илиев — 16, Гено Петров — 16, Христо Димитров — 16, Ангел Панов — 16, Христо Кръстов — 16, Димитър Цеков — 16, Цоло Атанасов — 15, Иван Пенов — 15, Къно Петков — 15, Иван Сивов — 15, Ангел Бонов — 15, Пано Гергов — 15, Иван Христов — 15, Иван Първулов — 15, Петър Тодоров — 15, Илия Гергов — 15, Стоян Гергов — 15, Средко Кънов — 15, Качо Стоянов — 15, Пато Попов — 15, Иван Гергов — 15, Божин Савов — 15, Герго Кольов — 15, Иванчо Петров — 15, Горан Петров — 15, Мито Йончов — 15, Игнат Ценков — 15, Никола Бонов — 15, Дамян Кънчов Конов — 15, Цено Димитров — 15, Младен Вълчов — 15, Иван Велков Сарафски — 15, Никола Попов, Ангел Качов, Филип Петков — 15.

От изнесените данни е видно, че най-големи обработваеми площи се падат на Петър Върбанов, който само за пшеницата заплаща 40 килета йошур или 1026,4 кг. От 217 къщи само 3 домакинства засяват ръж и заплащат съответно следния десятък: Петко Йончов — 3, Алексо Маринов Пърчоев — 2 (и толкова кукуруз); с никакъв данък йошур не е обложен само Пенчо Нинов. Впрочем цитираният турски документ явно свидетелствува за данъчната обремененост на медковчани от османската държава и нейните органи и представители по места.

Наред с йошура, от селяните вземат и т.нар. саларлък или саларие — налог в полза на околийския или окръжния управител, събиран заедно с десятъка. Например при взет йошур 1 киле (25,660 кг) пшеница саларлъкът е 1/4 от взетия налог, т.е. 6,42 кг; през XVI в., ако медковчанинът иска да плати данъка си не на хармана, а на нивата, то той дава на спахията на 100 снопа — 10 снопа десятък и 3 снопа саларие (саларлък).[32]

Таблица
за данъчните задължения на медковчани през 1870 г.
Брой на къщите Брой на жителите Наименование на данъка в грошове
верги бедел йошур всичко
222 1584 37 404 16 808 64 583 118 795

[ Материалы для изучения Болгарии, с. 152-157.]

За някои произведения спахията имал право на монопол, т.е. в продължение на два месеца, докато той например си продава гроздето и виното, които е взел като йошур и саларие, селяните не могат през това време да изнасят същите продукти на пазара. В закона е упоменато: „Непродаденото през дните на монополието да не се стоварва насила върху раята, освен ако неверниците го приемат доброволно по определената при тях цена.“[33] В повечето случаи обаче това изискване си оставало пожелание на книга. По-късно, след Кримската война, българите са „освободени“ от участие в турската войска, вместо което биват задължени да плащат военния налог бедел. Всъщност с това „освобождаване“ от военно задължение най-вече в обоза се продължава съществуващата вековна практика.[34] За това облагане поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов от Медковец се оплакват с писмо от 26 ноември 1856 г. на Иван Кулин в Белград: „Сега ищят от нас (в)место 300 души българи за солдати 1 500 000 гроша, което пада (в-) секиму по 500 гроша, па бил сиромах или богат, все му е едно (на видинския паша — б.м., П.К.). А народа пищи и дига към бога ръце, зовяще его: всевишний боже, вижд на нашето тежко от турак мучение и закрили ни с твоето десно крило, с което си избавил израиля през море Чермием. Сега берат за солдатите в Скадар от нас жито и от всекиго по 100 оки, а който нема да го наплати, 1 1/2 гроша. Тежко на сиромасите, които немат за дребните си деца, а камо ли за солдатите, понеже града ни уби всичкия плод, па отгде ще вземат да си прехранят дребните деца… Ах, чичо Иване, тежко, братенце, за нас…“[35]

Непосилно задължение за медковчани е и ангарията, чиито измерения били безпределни и некатегоризуеми. Например селяните са задължавани да разчистват, поправят и прокарват пътища около селото, пък и по-далече. Тази повинност се практикува най-вече по време на война, когато се налагало да се осигурят пътища за турската армия. Така в една султанска заповед от 16 февруари 1738 г. до кадиите се съобщава да се поправят пътищата около Медковец, да се разчистят горичките, да се заздравят калдъръмите и пр., с оглед армията да мине по пътя София — Видин.[36]

Най-тежка тегоба обаче си остава поголовният данък джизие (харадж). Той представлява един от най-важните дялове на феодалната рента, присвоявана от османската държава. Макар за джизието да е утвърдено схващането като за поголовен данък, плащан от всички немюсюлмански мъже, годни сами да си изкарват прехраната, документите показват, че през XV в. с този налог са облагани и вдовиците, т.е. жени.[37] Така напр. в посочения вече регистър от 1454/1455 г. в село Сливовик (община Медковец) са отбелязани и 3 вдовици, които участвуват на общо основание с мъжете при изплащане на полагащия се на колектива данък джизие. От друга страна, във ведомостите за джизието платците редовно се обозначават с термина хане, който означава домакинство, къща, жилище. Този факт показва, че в онези години турската администрация гледала на джизието не като на поголовен данък, а като на подворен налог, че с него се облагали не отделни мъже, годни да изкарват прехраната си, а домакинствата, главите на семействата.[38] Такива са ханетата на трите вдовици от Сливовик, които след смъртта на мъжете си поемат домакинствата, а заедно с тях и полагаемото данъчно бреме.

Прави впечатление обстоятелството, че плащането на данъка джизие изисква не определена възраст, а достигане на зрелост. В джизие-регистъра на Медковец от 1845-1846 г. (вж. „Приложение“, док. №1) е употребен терминът аблак, който буквално означава червенобузест, а всъщност има смисъл на: достигам пълнолетие, съзрявам, приближил съм полова зрялост, т.е. юноша, пубертетник. Такъв израз не може да означава домакинства, а отделни лица, новопоявилите се данъкоплатци — юноши, които през времето между две регистрации са пораснали и достигнали зрелост да плащат джизие. Като пример нека посочим няколко случая: с термина аблак са посочени медковски юноши с различна възраст — Христо Стоянов (12 г.), Петър Каменов (13 г.), Кръсто Пенов (14 г.), Петко Божинов (11 г.), няколко души на по 15 г. и пр. Обикновено след името на такъв юноша стои отбелязано с червено мастило: „Предстои да му се издаде джизие-карта.“ Посочените факти показват още, че понятието аблак е било доста разтегливо, т.е. турският чиновник регистрира новите данъкоплатци не въз основа на някакъв документ (напр. кръщелно свидетелство), а според изгледа, ръста, физическата им даденост. С термина аблак през цитираната година са отразени 52 души, които са нововключени платци от Медковец, т.е. 14%.

В джизие-регистъра на Медковец не се срещат никакви вдовици, т.е. жени. Ако отделните данъкоплатци продължават да се отбелязват с термина хане (и то подчертано), то е само по традиция. Според старата практика например Медковец би трябвало да плаща за 190-200 домакинства, а всъщност платците са 367 души. Ясно е защо османската държава заменя заплащането на домакинство с индивидуално облагане — в хазната постъпват два пъти повече средства.

Документът от 1845-1846 г. показва още, че при облагането с джизие се вземало предвид материалното състояние на данъкоплатците, че те са разделени на три категории, които плащат годишно, както следва: 1. висша категория — по 250-280 акчета; 2. средна категория — по 150 акчета; 3. нисша категория — по 40 акчета. Обикновено момчетата (юноши или младежи) на стопанина на домакинството са определени по принцип като принадлежащи към нисша категория, тъй като имотът се води на името на бащата, чичото или най-големия брат. Така че през 1845-1846 г. от Медковец са обложени 367 души: висша — 20, средна — 65 и нисша — 282. Това означава, че по това време селото е изплатило за данък джизие сумата 22 030 акчета или към 2203 гроша.

Облагането с джизие се съобразява и със социални и други изисквания. Така например срещу името на Иван Кулин не е посочена неговата категория, което означава, че той като кнез (кмет) на Медковец е бил освободен от данъка джизие и някои други тегоби. В регистъра не са посочени, че се облагат 226 души, характеризирани като: „деца и непроизводителни“; срещу името на Петър Първанов е отбелязано: „Куц с един крак, не плаща данък“; а след името на 79 годишния Въло Цеков четем: „Сляп, неработоспособен“. Вместо него обаче от това домакинство плащат синът му Камен и брат му Иван.

Освен това джизие-регистърът от 1845-1846 г. дава възможност да научим и физическите качества на нашите прадеди: възраст, ръст, мустаци, брада и пр. Отразени са и техните имена (лично и бащино), което позволява на всеки медковчанин при желание да направи справка и състави родовата си хроника.

Село Медковец имало и специално задължение към турската държава. Ръководени от върховни държавни съображения — да укрепят господството си, и заставени да се съобразяват със заварените местни традиции, османските управници са принудени да приемат, узаконят и поставят в своя услуга някои групи население, които заемали особено положение в средновековната българска държава. Такъв е случаят и с нашето село, което в една султанска заповед от 16 февруари 1738 г. е наречено „Мензила Медковец“.[39]

Какво представлява мензила или мензил-хането в османската държава? Докато турците владеят българските земи, край всички главни пътища били разположени на известно разстояние пътни или пощенски станции (мензили) за отмора и смяна на конете на куриерите или други лица. В нашия край като важни станции са посочени в документите мензилите Медковец и Дреновец. Първоначално те са частни предприятия, които пашата във Видин давал под аренда със задължението през всяко време на денонощието да се държат добре подбрани коне с необходимите такъми за превоз или пренасяне на писма, пари и други държавни пратки. Тези задължения се изпълняват от няколко души суруджии (конници-вестители) начело с отговорника на мензила, доверен на властта турчин. Например медковските суруджии превозват пощата до Лом, Видин и Берковица, а по изключение и до по-далечни мензилски селища. В системата на мензила Медковец работят и сеизи (коняри), които първоначално са слуги на мензилджията, а по-късно, когато пътната станция става държавно предприятие, те придружават правителствени куриери, като водят със себе си резервни коне за замяна на онези, които по пътя падали от умора.

Мензил-хането в Медковец разполага с най-добрите ливади и пасища в землището за изхранване на конете. Построена е и специална конюшня, където добичетата по време на дъждовни и студени дни се отморяват и получават храна — ечемик, овес, сено. Издигната е и нарочна сграда за почивка и преспиване на куриерите, заптиетата, чуждите емисари и видни чужденци, които пътуват през нашето село — обикновено облагодетелствувани лица, с одобрение на турската власт. Така Феликс Каниц изрично отбелязва в пътеписите си, че през 1871 г. „стигнахме в Медковец, мястото, предназначено за пренощуване“. Изтъква също, че отседнал „в малка одая на примитивна селска къща“ където „бе нетърпимо душно, сънят ме напусна, а и мисълта за предстоящата езда в очаквания за следващия ден зной не ми донесе утеха“. Унгарският географ посочва още, че „към полунощ разбудих хората си, наредих да се даде зоб на конете, да оседлаят и потеглих“. Прочутият пътешественик не пропуска да осведоми читателя, че до Медковец и по-нататък по своя път той е придружаван от въоръжен сеиз: „Моето заптие познаваше пътя.“[40]

За Медковец пише и Жан-Жак Жермен, барон Пьоле, военен инженер-географ в армията на Наполеон I Бонапарт, достигнал до чин дивизионен генерал. В труда си „Бележки върху Турция“ Жан-Жак Жермен говори и за „укрепленията на Дунава“, между които споменава и за един „втори кордон с укрепления“ малко по-назад, в отбранителната линия на който се намират Медковец и Дреновец. „Не трябва да се смята — продължава разказа си Наполеоновият военен специалист, — че тези линии с укрепления са резултат на една обмислена защитна система. Тези крепости са се оказали там, където случаят ги е разположил. Навсякъде другаде това биха били мизерни укрепления или никой не би се решил да постави там гарнизон.“[41]

Трудът „Бележки върху Турция“ на френския дивизионен генерал е публикуван през 1826 г. Предполага се, че изложените в него данни са резултат на лични наблюдения или на отлично познаване и на този район на българските земи.

В селото ни пребивава и френският учен д-р Ами Буе, който по програма на правителството в Париж прави проучвания на Балканския полуостров. Българските земи са посетени от него през 1836, 1837 и 1838 г. За едно от тези пътувания той разказва: „От Видин нататък главните пътища в България са:… този за София през Арчар паланка, Дреновец, Медковче, Берковица и Сумугу балкан (Берковският балкан и Петроханският балкан).“[42] Според него аяни (за които ще стане дума по-нататък: напр. Осман Пазвантоглу) има не само в големите градове на района, но също така и в Медковец, Дреновец и Вълчедръм.

И още нещо за мензила Медковец. С ферман от 1824 г. на мястото на частния мензилджия е поставен служебен кираджибашия, който имал право да дава коне и под наем. Оттогава заедно с охраняващото куриера заптие могли да пътуват и частни лица. За конете и двамата сеизи, които охраняват пътника, се заплащало според специално разписание. Турският държател на мензила Медковец например получава за всеки кон от държавната каса най-напред по 80, а впоследствие по 40 талера[43] годишно. Явно е, че тези средства не са отпускани от цариградската хазна, а са вземани от местното население. Мензилджията плаща на суруджиите като на свои слуги и аргати по 1 грош на час за кон. За изхранването на всеки кон са определени 3650 оки, или 6 коли, сено. А както се изтъкна на съответното място, сеното е получавано от медковчани под формата на натурална рента. За ползуване на пощенски коне пътниците (напр. Буе и Феликс Каниц) плащат по 2 гроша на кон за един час. Може би за това напомнят и намерените в Медковец 28 австрийски монети и 37 броя жетони (дунавски жетони) от неблагороден метал.[44]

През столетното участие на Медковец в мензилската система привидно селото имало полза от пощенската станция, а всъщност тя утежнявала положението на селяните. Така в общия разходен бюджет на Видинския вилает за 1777 г. е представена и „една особена малка сметка“ на бившия комендант на Видинската крепост Мехмед паша и на временния му наместник Махмуд ага. Тази „малка сметка“ е направена в течение само на три дни. В документа четем: „226 гроша и 6 пари разноски, направени в станциите Арчар и Медковец от коначки-агаси и от знаменосеца.“ И още: „600 гроша, платени за сено и зоб на конете в пощенските станции, които се намират в Арчар и Медковец.“ В друга сметка на пашата все за 1777 г. е казано: „108 1/2 гроша — разноски, направени от конакчи Али ага, както и от други, дошли заедно с него хора-знаменосци в пощенската станция в село Медковец.“ В края на документа се прави равносметка, че „общият разход за една година във Видинския вилает възлиза на сумата 392 381 гроша, която раята не може да се нагърби да изплати на един път, тъй като този тежък товар за населението не е по силата му. През тая година раята може да изплати само една част, по-малка от половината на тоя разход.“[45]

И така, кнезовете и чорбаджиите от областта на събрание във Видин заявяват, че могат да разпределят между населението само сумата 162 000 гроша, а остатъкът от 230 381 гроша ще трябва да се отложи. При все това и тази сума е разхвърляна между народа. От тази обща сума на Ломско се падат 37 800 гроша, които се разпределят на 2100 домакинс½ства, т.е. на къща се пада по 18 гроша извънреден данък. Все в този документ е записано, че на жителите от Медковец се приспада сумата 1200 гроша, заради употребените в мензила дърва, сено, зоб и други.[46]

Към посочените дотук форми на експлоатация, като прибавим и грабежите, насилията и убийствата в Медковец по време на феодалните размирици, за които ще стане дума по-нататък, то несъмнено картината на социалното робство на селяните става още по-мрачна и сурова.

Накрая заслужава да се спомене и за резултатите от опитите на османските поробители за асимилиране на българите от нашия край. Във Видинския санджак на Северозападна България помохамеданчвания стават през цялото време на турското робство. Те имат обаче непостоянен характер и не са от мащабите на други райони, където са нанесени тежки рани на българската народност. За проникване на исляма в Медковец не са познати никакви документи, нито пък предания дори. В един джелепкешански регистър от 1576 г. има посочвания за отделни случаи на помохамеданчвания в съседни села: Дългоделци — 1, Расово — 1 (Махмуд Абдулах).[47]

По-другояче стои въпросът с живеещите в Медковец обитатели от индийско-цигански произход. В църковния списък от 1872 г. са посочени 23 имена на 15 души, които се разпределят както следва: цигански — 12 (Рамо, Дуно, Бемо, Муцо, Сурчо, Моцо, Пуло Речо и др.); български — 6 (Петър — 2, Гоцо — 1, Гано — 3); мюсюлмански — 5 (Али — 2, Селим — 2, Байрам — 1). Най-възрастният циганин с мохамеданско име е Али, чийто син е роден в 1828 г. и се казва Петър. Мюсюлманските имена са наложени през 1863-1870 г. Прави впечатление, че бащата на Пуло носи българско име — Пано, първородният му син се казва Петър, а второто момче — Байрам.

Като към броя на мъжете прибавим и толкова жени, то числеността на тази етническа група в Медковец не надхвърля 50 души. След Освобождението това число неправилно е посочено при преброяването като „турци“ и че говорело „турски език“.[48] В следващото преброяване тази статистическа грешка е поправена: през 1887 г. в графата „турци“ не са дадени никакви данни, а при „цигани“ — 91.

Общото заключение е, че ислямизацията през 500-годишното турско робство не намира никаква почва за реализация сред българското население в Медковец. За запазване на българското национално съзнание на нашите предци важна роля играят медковската община, семейните задруги и народната традиция.

Бележки

[1] По разказ на свещеник Петър И. Горчев от Медковец, записан от П. Кузманов на 25 май 1985 г.

[2] Михайлова, Д. Местните имена в Михайловградско, с. 139.

[3] Гандев, Х. Българската народност през 15-и век, с. 105.

[4] Пак там, с. 23-24, 39.

[5] История на България. Т. 4, с. 35.

[6] Гандев, Х. Българската народност през 15-и век, с. 75.

[7] Векове, 1973, №6, с. 84-87.

[8] Григоров, А. Всички ли мезри са били землище на запустели селища — Исторически преглед, 1980, №6, с. 85-95.

[9] Боянич-Лукач, Д. Видин и Видинският санджак през 15-16 век, с. 80. Изразът „свещен знак“ визира султанския монограм, герб, който се поставя в средата на най-горната част на документа. В герба е вплетено името на султана и на неговия баща. Монограмът, гербът, туграта, наречена още алямет-и-шерифе, означава ферман.

[10] Пак там, с. 117.

[11] Мутафчиева, В. Видин и Видинско през XV-XVI в. — Пос. съч. на Боянич-Лукач, Д., с. 36-37, 43.

[12] Пак там, с. 43.

[13] Мутафчиева, В. Видин и Видинско през XV-XVI век, с. 47.

[14] Пак там, с. 51.

[15] НБКМ — Ориенталски отдел, ф. 1, а.е. 1, л. 3-а.

[16] Пак там, ф. 114, а.е. 400, л. 1-б.

[17] Пак там, а.е. 89, л. 1-б.

[18] Шанов, В., Ѝ. Захариев. Един турски ферман във връзка с Чипровското въстание и разрушаването на Чипровци. — Архив за поселищни проучвания, 1938, кн. 2, с. 61.

[19] Пак там, с. 57.

[20] Дамянов, С. Ломският край през Възраждането, с. 332.

[21] Шанов, В., Ѝ. Захариев. Един турски ферман…, с. 58.

[22] Гандев, Х. Българската народност през 15-и век, с. 147.

[23] НБКМ — Ориент, отдел, ф. 31, а.е. 258, л. 1-б.

[24] Цветкова, Б. Непроучен османски законодателен паметник за Видински санджак. — Известия на Българ. истор. д-во, 1970, кн. XXVII, с. 342.

[25] Пак там.

[26] Разликата между стария и новия календар е както следва: за XX век — 13 дни, XIX — 12, XVIII — 11, XVII — 10, XVI — 9, XV — 8, и т.н.

[27] Пак там, с. 341-342.

[28] Грош — сребърна монета, която се равнява на 100-120 акчета.

[29] Ексик (тур.) — недостиг, липса, недостатъчно.

[30] Киле — стара мярка за тегло, равняваща се различно, според селищата от 20 до към 58 оки; за Медковец се приема 20 килета = 25,660 кг.

[31] Ока — стара мярка за тегло от 1283 грама.

[32] Цветкова, Б. Непроучен османски законодателен паметник…, с. 343.

[33] Пак там.

[34] Стойчев, И. Казак алаят на Чайковски, С., 1944.

[35] Сб. Русия и българското националноосвободително движение 1856-1876 г., Т. I. Ч. 1, С., 1987, с. 86.

[36] Цветкова, Б. Извънредни данъци и държавни повинности в българските земи под турска власт. С., 1958, с. 149-150.

[37] Димитров, С. Предговор. — В: Извори за българската история, Т. XXVI, С., 1986, с. 8.

[38] Грозданова, Е. Българската народност през XVII в. С., 1989, с. 57-71.

[39] Цветкова, Б. Извънредни данъци…, с. 58.

[40] Kanitz, F. Op. cit., p. 299.

[41] Френски пътеписи за Балканите XIX в. С., 1981, с. 108.

[42] Пак там, с. 239.

[43] Стара немска сребърна монета, равна на 3 марки.

[44] Ломски исторически музей, инв. №2235.

[45] Ихчиев, Д. Материали за историята ни под турско робство, с. 28-37.

[46] Пак там.

[47] Турски документи за българската история. Т. II, с. 168-173; Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност. С., 1975, с. 289.

[48] Списък на населените места в царство България от Освобождението (1879) до 1910 година (Сравнителен историко-географски преглед), С., 1921, с. 323.