Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Петър Кузманов; Цветан Симеонов; Георги Филипов

Заглавие: История на село Медковец

Издание: първо

Година на издаване: 1995

Националност: Българска

Печатница: Печатница на БЗНС

Редактор: Петър Кузманов

Рецензент: Бойко Киряков; ст.н.с. Владимир Мигев

Коректор: Елена Нягулова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1492

История

  1. — Добавяне

4. Участие в Балканските и Първата световна война през 1912-1918 г.

В края на 1911 и през 1912 г. се подема организирана пропаганда за освобождаване на Тракия и Македония от турско иго, което означавало война с Турция. Благородната цел за избавянето на поробените братя българи от турския ярем предизвиква спонтанно въодушевление сред народа. Въпреки справедливостта на намеренията за освобождение на брата роб, редица партии, като: тесни социалисти, широки социалисти, сдружени земеделци и някои радикали, се обявяват против войната като средство за решаване на българския национален въпрос. Непосредствено обаче преди започване на войната само социалдемократите от двете партии си остават на антивоенни позиции. Така постъпват и социалистите в Медковец, поради което местните буржоазни партизани ги обвиняват в неразбиране на събитието и дори в по-лоши намерения.

На 18 октомври 1912 г. България в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора обявява война на Турция. Само за 1 месец турската армия е разгромена и обърната в бягство. Истанбул поисква мир. На 30 май 1913 г. в Лондон е подписан мирен договор, според който съюзниците получават земите на запад от линията Енос — Мидия. В края на юни обаче започва Междусъюзническата война. Сърбия, Гърция, Румъния и Турция нападат България и разграбват от всички страни част от територията на отечеството. По такъв начин правителствената дипломация и цар Фердинанд проиграват на карта това, което храбрата българска армия спечелва с кръв и героизъм. Постига ни първата национална катастрофа.

В Балканската война загиват 27 медковчани, а числото на ранените е много по-голямо. Вследствие на това някои остават осакатени или неспособни дълго време за стопанска работа (вж. Приложение №3). При започване на войната най-трудоспособните мъже, от 20 до 40-годишни, са мобилизирани, реквизират им конете и воловете с колите. Тежестите на войната падат главно върху бедните и средните селяни. „Прави бяха социалистите — започнали да говорят селяните, — че всички последици ще бъдат за наша сметка.“ Оцелелият добитък и колите, които се завръщат от фронта, са изхабени и амортизирани, а държавата заплаща на безценица загубите на собствениците. Те са принудени да вземат заеми с високи лихви, за да си възстановят необходимия добитък и инвентар.

През ноември 1913 г. в страната се провеждат парламентарни избори за обикновено Народно събрание. Групата на тесните социалисти в Медковец агитира да се гласува с лозунга: „На съд катастрофаджиите от Балканската война“, като се има предвид най-вече Междусъюзническата война. В тези избори за XV ОНС за първи път усилено агитират в селото и широките социалисти, сред които се открояват имената на Никола Манойлов Стаменов (най-популярния социалдемократ в Медковец, с прякора Кольо Широкия), Тодор Петров Коларски и Атанас Данков. Изборите се произвеждат при терор и насилия срещу агитаторите на тесните и широките социалисти. За борба против социалдемократите е формирана специална общинска стража и един представител от Сливовик, ръководена от секретар-бирника на медковската община. Въоръжената група заплашва агитаторите, преследва ги по улиците, арестува някои от тях и им нанася побоища. Жертва на такъв побой става Стойно Митов (Димитров) от Сливовик — тесен социалист: вследствие на инквизициите той заболява и наскоро след това почива.[1] В тези избори кандидатите на тесните социалисти получават в Медковец 5 гласа, а за широките социалисти са подадени 144 гласа. Те били повече от медковчаните, покрепили Либералната партия на д-р Васил Радославов.[2]

През декември същата година се произвеждат и общински избори. Борбата за Общински съвет в Медковец се води между организациите на 4 партии: БЗНС с представител Милан Тодоров Порчов, Либералната на д-р Радославов — Цветко Георгиев Къчов, Демократическата — Иван Петров Сарафски — Керкезина, и Радикалната с Герасим Петков Рацов. Спечелват радославистите и за кмет е избран Цветко Георгиев Къчов, а за помощник-кмет — Андрей Георгиев Жатов, и двамата заможни селяни. Новият Общински съвет започва своята дейност на 18 декември 1913 година.

Известно време след Балканските войни стопанският живот в Медковец влиза в нормалното си русло. Новоизбраният кмет и ръководството на общината проявяват настойчивост при откриване на ТП станция и при решаването на други въпроси. В ръководството на общината обаче се появяват недоразумения между кмета и секретар-бирника Цено Димитров Пепелнишки, които довеждат до разтуряне на Общинския съвет със заповед на окръжния управител от 6 юли 1915 г.[3] Назначена е тричленка с председател Младен Велков (Мальо), несъмнено от партията на Радославов.[4]

Влизането на България в Първата световна война на 13 октомври 1915 г. се предхожда от широка пропагандна кампания, устна и чрез печата, от буржоазни управници и журналисти, които тръбят, че часът да се изтрие лепнатото от неверните съюзници по време на Междусъюзническата война петно идва. В казарми и училища се пее популярната песен „Съюзници — разбойници“, издигат се призиви за възвръщане на заграбените български земи. На военно обучение от Медковец през 1914 г. са извикани около 40 войници, подофицери и офицери. Тесните и широките социалисти в селото, както и други жители, се обявяват против въвличането на страната в новата касапница. В Лом БРСДП организира митинги и демонстрации, в които участвуват и социалистите от Медковец.[5] Не остават назад и медковските сдружени земеделци. Цветко Костов Стипцов смело и убедително разобличава пагубните планове на правителството и цар Фердинанд. За разлика от войните през 1885 и 1912 г., сега призованите в казармите с неприязън и свити сърца получават повиквателните заповеди. Инстинктивно или съзнателно всички чувствуват и преценяват, че новата война ще струва много повече и ненужни жертви. Затова повиканите медковчани съзнателно се бавят при озоваване на военните пунктове. Едва след пристигането в Медковец на един фелдфебел от Видинския полк нещата се ускоряват. След кратко обучение в град Орхание, (дн. Ботевград) всички заминават за фронта в Добруджа. Около 300 медковчани са в една рота и още в първото сражение с румънските части падат 10 души убити и три пъти повече ранени.[6]

Трябва да изтъкнем, че още при обявяване на общата мобилизация стоките от първа необходимост изчезват: газ, сол, захар, памучни прежди, тъкани и др. Цените се покачват, положението на селяните се влошава, всички започват да ядат безсолен хляб; за осветление са принудени да използуват говежда лой и фитили от коноп. Постепенно стопанският живот в Медковец замира. Мъжете от 20 до 60 години са на фронта. Останалите момчета и негодни старци не могли да се справят със селскостопанските работи, които останали като непосилно бреме върху плещите на жените и девойките. Само притежателите на вършачки биват освобождавани временно от фронта, с цел да помогнат при овършаването и прибирането на пшеницата. Поради липса на работна ръка есенните и пролетните култури намаляват. Освен това големите суши през 1917-1918 г. влошават още повече положението на село. А честите реквизиции на зърнени храни и на едър и дребен добитък способствуват малоимотните и безимотните да изпаднат в мизерия.

Остра нужда от хляб и животинска продукция чувствуват и войниците на фронта. Докато германските бойци се хранят с бял хляб и месо, на българите се дава спрудник — хляб, смес от ечемик, овес, царевица и съвсем малко жито с плявата. Вследствие на слабата храна заболяванията на войниците се увеличават. Много идващи си в отпуск фронтоваци разказват на съселяните си, че войната е вече загубена и идват тежки дни за българите. В края на 1917 г. в Медковец идва в отпуск Павел Николов Коларски, който не се страхувал да говори публично за съществуващото недоволство на фронта, за липсата на хляб и че „спрудникът“ и вмирисаното месо, доколкото го имало, предизвикват епидемии, от които умират много войници. Ала още по-плачевно е положението на селяните в Медковец, за чийто хал отпускарят разказва при завръщането си на фронта.[7]

Нарастващото недоволство в Медковец принуждава общинската управа на радославистите да създаде комисарска служба за разпределяне на някои липсващи продукти и стоки: сол, газ, захар и др. В това местно комисарство влизат трима души: Младен Иванов Велков (Мальо) — председател, и членове: секретар-бирникът на общината Цено Димитров — Пепелника и Тончо Лазаров Патов. Бедата обаче идва оттам, че на практика стоките се разпределят не според нуждите, а по линията на роднинството, приятелството и подкупничеството. Особено омразни на населението са организираните от комисарската тричленка реквизиционни комисии, които злоупотребяват със събраните за фронта вещи — чорапи, ръкавици, кърпи, фланели и други. Някои жени обаче оказват съпротива. Например Кръстена Опинчева, изпратила на фронта мъжа си Петър Николов Опинчев и сина си Евлоги, не само отказва да задоволи реквизиционните искания на комисарството, но с помощта на дъщеря си Мария и сина си Никола грабват колове и прогонват от двора екзекуторите.

Едва след войната, в края на 1918 г., новоизбраният Общински съвет разкрива срамните деяния и злоупотреби на комисарството. Финансовите органи установяват направените закононарушения и тримата комисари са надчетени. Опитните обаче в такива стопански манипулации Цено Димитров и Младен Мальов успяват да отхвърлят обвиненията и цялата вина пада върху третия член Тончо Лазаров Патов, който е осъден и изпратен в затвора.[8]

Все по това време, след заточението си в Преображенския манастир, където е изпратен от видинския митрополит, поради отказа си да утрои таксите за църковните обреди, както гласи разпореждането, поп Андрей се завръща в Медковец. Тук той е потресен от страданията и мизерията на своите пасоми, а също и от тежкото положение на войниците на фронта. Пред своите съселяни бунтовният свещеник не един път споделя: „Оставили са войниците боси, гладни и болни да пазят фронта. Царят, богаташите, владиците, всички те си играят с този народ. Но ще дойде време и те да получат своето, ще даде народът и тям урок.“[9]

Пропагандата на социалисти, сдружени земеделци, радикали и други сред войниците, тежките условия на фронта и в тила, както и Октомврийската революция в Русия карат българските войници да мислят все повече за напускане на бойното поле. След пробива на Добро поле на Южния фронт през септември 1918 г. бойците се разбунтуват и с лозунга „Не щем повече тази безсмислена война“ се отправят към вътрешността на България. Така избухва Войнишкото въстание, в което участвуват и 16 души от Медковец: Илия Николов Суролейски, Илия Василев Нисторов, Иван Игнатов Убовилски, Димитър Петков Убовилски, Средко Георгиев Кольов, Средко Василев Бърдов, Симеон Василев Димитров, Томо Дамянов Нейков, Пешо Койчов, Иван Христов Ерменков, Томо Симеонов Торньов, Дамян Димитров Рангелов, Евстати Кръстев Пъцов, Евгени Спасов Попов, Симеон Василев Димитров и Иван Кузманов Конов. След трагичните събития при Владая те се прехвърлят през Люлин планина и обратно през Петроханския проход се завръщат в Медковец с оръжието си. Изплашени от завърналите се от фронта „болшевики“, макар че са сдружени земеделци, тесни и широки социалисти, радикали, либерали и безпартийни, властниците в Медковец прибягват до хитрост: общината обявява, че има заповед всички фронтоваци да се явят веднага в гарнизона в Белоградчик, закъдето те наистина заминават. Там си предават оръжието, макар и да разбират, че такава заповед всъщност няма.[10]

Първата световна война завършва с втора национална катастрофа за българския народ, тя има трагични последствия и за Медковец. В Балканските и в Първата световна война участвуват 594 медковчани, от които в защита на отечеството загиват 73 войници, подофицери и офицери (вж. Приложение №IV) и над 150 души са ранени и осакатени. Стотици вдовици и сираци, жени, майки и сестри се покриват с черни забрадки. На Илия Вачев Неков загиват на фронта и тримата му синове, на старческите му ръце остават за отглеждане и възпитание 9 внуци — сираци. Освен убитите и ранените, в плен попадат 50 и като заложници 40 души (вж. приложения №V и VI), изпратени в метрополиите и колониите на победителките Англия и Франция. Мнозина от тези медковчани по пътя на законно освобождаване от плен или чрез бягство се завръщат на село докъм края на 1921 г., а Георги Томов Ненчев, Григор Георгиев Влашки и Софрон Ангелов — чак в началото на 1923 година.

В края на войната селото е постигнато и от друго голямо нещастие. Нехигиеничните условия, мизерията и недохранването благоприятствуват за появата и разпространението на петнист тиф, испанска болест и други епидемични болести. Здравната служба не е в състояние да се справи с това безмилостно бедствие. Току-що завърналият се от фронта медицински фелдшер Горан Петков Шупов прави отчаяни, но безрезултатни усилия да ограничи болестната стихия, защото преди всичко липсват необходимите лекарства и медикаменти. В Медковец умират над 250 души, а на Петко Барашки и трите дъщери — и къщата му опустява; при циганското население, при което липсвали каквито и да е хигиенични условия и паразитите се развъждали като в инкубатор, от 20 къщи останали живи само обитателите на 3 къщи. Последиците от войната са трагични за жителите на Медковец.

Бележки

[1] Материали за историята на с. Медковец, с. 145.

[2] Пак там.

[3] Пак там, с. 147. Заповед №509 от 1915 г. на МВР — община Медковец.

[4] Пак там, с. 147.

[5] По пос. сведения на Владимир Ананиев Костов, с. 1.

[6] По спомени на Петко Петров Биволарски, участник във войната.

[7] Павел Николов Коларски донася от фронта един самун „спрудник“ и го хвърлил на кучетата, които отказали да го ядат.

[8] Материали за историята на с. Медковец, с. 155-160.

[9] Помак, Р. Поп Андрей. С., 1956.

[10] По разказ на Пешо Койчев и Евстати Кръстев Пъцов, участници във Войнишкото въстание. — Материали за историята на с. Медковец, с. 159.