Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Петър Кузманов; Цветан Симеонов; Георги Филипов

Заглавие: История на село Медковец

Издание: първо

Година на издаване: 1995

Националност: Българска

Печатница: Печатница на БЗНС

Редактор: Петър Кузманов

Рецензент: Бойко Киряков; ст.н.с. Владимир Мигев

Коректор: Елена Нягулова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1492

История

  1. — Добавяне

6. Революционната дейност на Иван Кулин и други медковчани в емиграция

Надигащата се през лятото на 1853 г. военна буря между Русия и Турция и опасността да не бъде убит от хората на властта принуждават Иван Кулин да продължи борбата като емигрант. В прошение до княз Александър Карагеоргиевич от 16 януари 1854 г. в Чуприя, където са въдворени да живеят Иван Кулин, Димитър Симеонов от Крива бара, Младен Иванов от Гаговица (дн. Брусарци) и Маринко и Симеон Ценови от Горна Вереница споделят, че от цариградската тъмница „благодарение усилията на руския и сръбския консул бяхме освободени по милостта на султана и пуснати по домовете, където живеехме в непрестанен страх от неоправданото турско отмъщение, което един по един ни изтребваше всички, които бяхме изпратени в Цариград. Откакто започна водената сега между Русия и Турция война, търсещите непрестанно отмъщение турци не само против нас а и против други, се нахвърлиха срещу нашия живот. И ние, научили от приятели, само за да спасим живота си, напуснахме дом и семейство и потърсихме защитата на Ваша светлост в княжество Сърбия. Бидейки от 15 август миналата година далече от домовете си, които неочаквано напуснахме — за което бяхме неподготвени с нищо да се издържаме при това положение, и понеже не можем отникъде да намерим средства за препитание, то принудени сме коленопреклонно в покорност да молим Ваша светлост да благоволи да ни направи по какъвто и да е начин, милост заем, който, веднага щом се върнем по домовете си, ще върнем“.[1]

Иван Кулин емигрира, за да не бъде убит от турците, но това решение той взема и под влияние на съветите на медковската и другите общини от района. За това съдим от писмото на поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов от 25 ноември 1856 г., в което споделят с него: „Ах! Чичо Иване, тежко, братенце, за нас, нали сме те проводили дано нещо изработиш, за да ни олекне малко нещо… от това блато, в което вече 463 години стоиме. Доста е, брате, толико и предоста, защото е срамота и грехота от бога да си оставиме родът да страда под неверните.“[2]

И Иван Кулин, и неговите земляци продължават да хранят надеждата, че Сърбия ще им помогне да се освободят. Впрочем това упование се поддържа и от руската политика на Балканите. Затова емигриралите в Белград българи упълномощават Димитър Панов да преговаря на границата с представители на населението от Видинска област. С оглед на това ломският кнез се среща с „руския консул Тумански и с Попов, и след съвещанието с тези лица, със знанието на сръбското правителство, той водил преговори на границата със свои (съотечественици), като им предал дадените наставления и ги посъветвал и им внушил търпение до приключване на мисията на княз Меншиков. За всичко това е бил известен генерал Фонтон, който бил тогава в Сърбия. След пристигането (преместен от Одрин в Белград — бел. П.К.) на консула (Николай Яковлевич) Мухин той отново се отправил на границата за преговори с другарите си с надежда за скорошно преминаване на руските войски зад Дунава“.[3]

Междувременно през лятото на 1853 г. Иван Кулин, Димитър Панов, Цеко Петков и Първул Станков се озовават във Влашко, където връчват прошение на главнокомандуващия руските войски от името на населението от Северозападна България. Все по това време нашия съселянин се среща с Милош Обренович и сина му Михаил, които живеели като изгнаници в имението си край Букурещ. „Преди да се настани в Сърбия и по време на емигрирането му в Румъния — пише П. Берковски, — дядо Иван се запознал отблизо с детронирания… княз Милош Обренович в селото Поляна.“[4]

През есента на 1853 г. Ив. Кулин и Д. Панов се връщат отново в Белград, Ц. Петков и П. Станков остават „при отряда на генерал Липранди“.[5] Все в тази връзка медковският патриот пише: „Аз още в 1853 година, по време на войната на русите против турците за освобождение на своите единородни братя, след като прекарах 2 години в цариградския затвор, заради любовта си към братята българи и сърби, преминах на скъпата сръбска земя и под сръбска закрила. Оттогава пребивавах на различни места из Сърбия.“[6]

В това време Г. С. Раковски създава общобългарската национална организация „Тайно общество“ с поделения из цялата страна. Самият Раковски се настанява под прикритието като преводач при турския генерален щаб във Видин, откъдето чрез своя помощник Иван Бацов се свързва с Ив. Кулин и Д. Панов в Белград. В една сводка за състоянието на българското националноосвободително движение е казано: „По сведения, доставени от генерал-лейтенант Липранди, делегатите от селищата в Западна България обещават да изведат веднага след преминаването на нашите войски през Дунав до 3 хиляди доброволци, за които има вече готово оръжие. Запасите се заравят в земята за нашите войски и въобще българите гледат на русите като на избавители от тежкото за тях турско робство.“[7]

За изненада и на русите, и на българите Сърбия като васал на Турция обявява своя неутралитет и принуждава консула Мухин да свали руското знаме в Белград и да се премести в тогавашния австрийски град Земун. Иван Кулин остава в сръбската столица, а Д. Панов „през месец март 1854 г. чрез началника на гр. Гургосовац (дн. Княжевац — бел. П.К.) Сава Иванович… получил писмо и 10 червонеца от консула Мухин, след което преминал на левия бряг на Дунава и след като пристигнал в гр. Крайова, се представил на генерал Фонтон; след озоваването в отряда на генерал Липранди, той се явил и при княз Василчиков“.[8]

Заради задачата си да подготви населението за въстание при навлизане на русите в българските земи, Кулин пребивава „по различни места из Сърбия“. Правителството на княз Александър му позволява да се движи свободно из цяла Сърбия, „с изключение на пограничните с Турция места“. Изобщо със своята прозападна политика монархът всячески пречи на българите да действуват против турците. При все това, подпомаган тайно от заинтересованите хора на Милош Обренович, дядо Иван прави всичко, което е по силите му, „макар… от предишното управление да не смеехме да проговорим за това, по всякакъв начин сме се старали да помогнем на нашите братя“.[9]

Цялата тази обстановка кара Кулин и сформираната около него революционна група да действуват тайно и предпазливо. Работата на българските политически емигранти се ръководи от триумвират в състав — Иван Кулин, Манчо Кръстев и Христо Тодорович, разкрит впоследствие като внедрен турски агент. За кореспонденцията на групата отговаря Иван Касабов, ученик в Белградската гимназия. „С дяда Ивана и другарите му — пише Ив. Касабов — аз бях влязъл в близки сношения, пишех им писма за фамилиите и за всичко, каквото се отнасяше до техните революционни движения. Аз им бях станал един вид техен секретар… Въстанието в България беше едничкото мое щастие, което ме възхищаваше най-много.“ В мемоарите си Ив. Касабов изтъква още, че през цялото време на Кримската война Кулин прехвърлял въоръжени групи в Северозападна България, които след това се завръщали в Белград за презимуване и той имал възможността да чуе лично от тях „къде са ходили и колко турци са убили“.[10]

Чрез хората на Милош Обренович, които заемали длъжности в държавния апарат, Иван Кулин набавя оръжие и тайно го прехвърля през границата. На делото съдействува и търговецът Станко Иванов Станков, българин от Видинско. Оръжието се набавя предимно в Кралчевския и Черноречкия окръг и се складира в къщата на владиката Доситей в Неготин, близо до Букувския манастир. Непосредствена връзка с търговеца Станко поддържа Иван Касабов, за което сам той свидетелствува. Един ден той го извиква у дома си и му съобщава, че е осигурил 200 пушки с необходимия барут. „Казах му — пише секретарят на революционната група — да идат в Зайчар и там да потърсят и да съобщят на еди-кое си лице по име, което ми беше казал дядо Иван; а после наредено е вече как ще се пратят където трябва.“[11]

Из цяла Сърбия и Северозападна България започва да действува широка мрежа от нелегални групи, които чрез куриери, писма и други средства се свързвали с българския революционен център в Белград. Посредством писма, както сам Касабов сочи, дядо Иван общува със семейството и съратниците си в Медковец.

Подготовката на въстанието върви успешно, но законспирираният турски агент в групата казва думата си. За приготовленията във Видинско османската власт е осведомена от търговеца Христо Тодорович. По такъв начин дейността на Иван Кулин се поставя под контрола на турското разузнаване. Наскоро след това Раковски е арестуван и отпратен за Цариград, но при прекосяване на Балкана успява да избяга.[12]

Задържането на ръководителя на „Тайното общество“ от турците не отчайва Кулин, а, напротив, дейността му в Северозападна България още по-усилено продължава. Осведомено за работата от двете страни на границата, османското правителство взема предохранителни мерки. Без да вдига шум, то отзовава от Видин либералния валия Сами паша и на негово място назначава председателя на Военния съвет Мухамер паша — считан за човек с желязна ръка.[13]

За огорчение на медковчани, на Иван Кулин и на всички българи през есента на 1855 г. Русия загубва войната. При новата обстановка не можело да се разчита на Петербург и затова революционната група на Иван Кулин „си поставила за цел да покаже чрез въстание пред европейските правителства, че положението на българския народ продължава да бъде непоносимо“.[14] Като преценява, че подготовката е към своя край, дядо Иван поисква да му изпратят от Русия военен специалист да ръководи въстанието. Проводен е българският доброволец в Кримската война капитан Димитър Петрович, който тръгва от Одеса с руски паспорт и през Австрия на 8 февруари 1856 г. се озовава в Белград. На 17 февруари с виза за Неготин той се отправя за там под предлог, че ще гостува на своята сестра, вдовицата Топлицка. На 15 март Д. Петрович отсяда в кръчмата на Милош Средкович в Гургусовац, където в продължение на един ден и две нощи обсъждал с Иван Кулин въпроси относно предстоящото въстание. След това и двамата патриоти заминават за Неготин.[15]

В продължение на близо 3 месеца медковският войвода и военният специалист обикалят районите от двете страни на границата и когато се уверяват в готовността на населението да участвува във въоръженото предприятие, изработват плана на въстанието. Според него най-напред трябвало да се овладеят Раковица, Влаович (дн. Подгоре) и Белоградчишката крепост и тогава да се премине към разширяване на акцията. Село Влаович е определено за събирателен пункт, а 25 май 1856 г. — за начало на въстанието. На тази дата Началничеството на Гургусовацкия окръг е уведомено от началника на Тимошко-заглавската околия, че „българи между селата Райновци и Селковци… са въстанали срещу турците… и 6-7 от българите паднали на място, двама са ранени“.[16]

Така започва въстанието в Северозападна България. Всички са на бойния си пост, с изключение на търговеца Христо Тодорович. Като се опасява от разкритие, тайният турски агент на 26 май се явява в полицията в Белград и с визиран паспорт за една година през Австрия се озовава при своите господари във Видин. Тук предателят се представя на Мухамер паша и присъединява мерзките си услуги към усилията на властта да ликвидира по-бързо бунта.[17]

Няколко дена след избухване на въстанието тюфекчията Станко Ив. Станков, според предварителната уговорка с Ив. Кулин и по указание на Ив. Касабов, превозва големи количества оръжие в Неготин. Но предупреденият началник Коста Янкович изземва стоката, за да не би тюфекчията „да дръзне и продаде от своя барут на въстаналите в Турция българи“.[18] Според легендни сведения на бойното поле са се сражавали и селяни от Медковец, между които и 20-годишният Никола Гергов.[19]

В крайна сметка обаче само любовта към отечеството и героизмът се оказват недостатъчни за сразяване на османските въоръжени сили. След неколкодневни боеве въстаниците са разгромени. На 11 юни 1856 г. Мухамер паша се обръща с кратка записка до сръбското правителство да му предаде Иван Кулин, който „сега е нужен тук на нашите власти… защото има дело и за да се свърши съденето по-бързо, е необходим тук“.[20] За да се задвижат нещата и по дипломатическия канал, въпросът е поставен от Мухамер паша и в Цариград. Под предлог обаче, че търсеният медковчанин „не е намерен“, сръбските власти отказват да го предат. Това е направено не толкова от хуманни съображения, а за да не се компрометират пред българите, за чиито територии претендират и които все още искат да използуват за великосръбските си планове.

Неуспехът на въстанието и направеното разследване от султанския пратеник Енис Абделфекар изнасят на преден план отново революционната роля на общините. Според председателя на специалния съд „цялата местна власт е напълно в ръцете на тъй наречените първокнезове“ и „под влиянието на тия чорбаджии“ българското население „отдавна е научено да въстава“; същото се отнася и до въстанието от 1856 г., което „е било подготвено със знанието на цялото християнско население“. Като противодействие на съществуващите „въстанически комитети“ Е. Абделфекар предприема и обвинява в революционна дейност повече от 200 души. Между задържаните е и Никола Гергов. Скоро обаче турският чиновник изоставя тезата за виновност на цялото население и започва да третира арестуваните като разбойници. Подобен подход се налага от няколко съображения: първо, ако подготвената и ръководената от Иван Кулин въоръжена борба на българските общини се разглежда като въстание, това би обхванало цялото население; второ, подробното разследване на събитието би изисквало повече от година време; и трето, което не се изтъква в доклада на Абделфекар до великия везир, но се подразбира, това са опасенията на властта от отзвука на решението да се разглеждат българските общини като организационна форма на въоръжената освободителна борба из цяла България и сред дипломатическите кръгове.[21]

От това стечение на обстоятелствата се възползуват и близките на Никола Гергов: според преданието те продават 50 овце и предоставят получената сума под формата на „дарение“ на валията Мухамер паша.[22]

* * *

Веднага след разгрома на Димитракиевата буна Иван Кулин се заема с подготовката на ново въстание в нашия край. Без да отчита пълната изолация на Русия след Кримската война и настъпилия в Европа „мир“, той започва дело което предварително било осъдено на неуспех. В случая нашият земляк става разменна монета в борбата между двете сръбски династии — Карагеоргиевичите и Обреновичите.

При все това революционният кипеж през цялата 1856 г. в поробената ни земя е важен симптом за Кулин. Готовността на селските и занаятчийските маси да отхвърлят жестоката експлоатация и националния гнет е реален факт. Всичко това подтиква дядо Иван към действие. Към него се присъединяват оцелелите участници в Димитракиевата буна (кнез Цветко и братята Нино и Герго Цветкови Капитански от с. Голяма Раковица), няколко съратници от 1850 г. и от цариградския затвор (кнез Стоян Николов и чорбаджи Първул Станков), доброволци от Кримската война (Цеко Петков) и неколцина млади българи, ученици в Сърбия — Петър Ранов, Сава Генчов, Петър Оджаков, Павел Тодоров, Иван Касабов (секретар на революционния център) и др.

Подготовката за ново въстание започва още през есента на 1856 г. Приготовления в това отношение се извършват и в Медковец и принадлежащия му район. Подозирайки, че нещо се върши, Мухамер паша отнема печатите на кнезовете и на 26 октомври 1856 г. забранява дейността на българските общини, т.е. тяхното ограничено самоуправление. Предприемат се масови арести, като най-много комити се търсят в родното място на Иван Кулин. Все по това време поп Димитър Стаменов и кнезът на селото Георги Йолов минават в нелегалност и се укриват в Раковишкия манастир, откъдето поддържат писмена връзка с дядо Иван в Белград. В писмо от 25 ноември 1856 г. те го уведомяват: „Днес ся намервам (е) в Раковскиа мънастир… и то заради това, защото не можеме да търпиме турското насилие, което сега се повече увеличава, а ние за да не пострадаме, прибегнахме в мънастира… Чичо Иване, тежко, братенце, за нас, нали сме те проводили дано нещо изработиш…, но ти йоще нищо ни си изработил. Гледай, брате, плачи, моли ся, дано си некой обърне вниманието и на нас… Доста е, брате, толико и предоста… но ся моли и плачи, дано някой се смили, та да ни покаже доброто си щение и на нас… Оставаме с надежда да си дойдеш. Твой искрени съотечественици (съселяни — бел. П.К.) поп Димитър и Георги Йолов в Раковски мънастир.“[23]

Под ръководството на Иван Кулин започва събирането на оръжие и други военни потреби. Пари се събират и от двете страни на сръбската граница. Нека кажем и това, че при преглеждане на сръбските архиви на няколко места срещнах името на Кулин, съпроводено с известието, че е заложил сабята си (подарък от султан Абдул Меджит) на търговци срещу барут и оръжие. Известна помощ предоставя и Русия чрез своя консул в Белград Карцов. „Приготвянето — пише историкът Г. Димитров — на това оръжие от известния на самия султан дядо Иван Кулин не е могло да остане тайна за В. Порта, която не се забавила да протестира пред сръбското правителство.“[24] Този факт потвърждава и едно циркулярно писмо от канцеларията на княз Александър до Попечителството на вътрешните работи и съответните Началничества от 18 март 1857 г. В него се предписва да се вземат строги мерки спрямо Иван Ангелов, тъй като „Видинският валия Мухамер паша се оплакал на Високата порта от нашето правителство, че не искало да му предаде… някой си Дели Иван от Лом, избягал от Турция и живеещ в Белград на Теразия.“[25]

В разгара на тези приготовления Г. С. Раковски пребивава в Нови Сад (Австрия), откъдето научава за политическото раздвижване на българите. Макар и зает с издаването на „Горски пътник“, той намира време и за контакт с дядо Иван и неговите хора. В писмо от март 1857 г. до Петър Оджаков, Раковски изказва желание да се срещне в Нови Сад с Ив. Ангелов, но ако това не стане, то „нека ся размисли добре, па како го е бог научил, така да върши“.[26]

Прибързаните планове на Кулин обаче все повече безпокоят Раковски. С оглед на това към края на март 1857 г. той пристига в Белград, където успява да се срещне с медковския войвода и неговите другари. Самият Раковски изтъква, че „после дълги разговори решихме най-после кой път трябва да следвами…, и ако него не следвами, щеми ся замота несумнено в дълбока яма без никаква полза, от где не щем можа излезими. На тойзи разговор чичю Юван одобри все“. След завръщането си в Нови Сад Раковски се обажда на П. Ранов с молба да го посети в Австрия, с цел да обмислят подробно обсъжданите вече въпроси. Той недоволствува, че Кулин не е предоставил на Ранов обещаните пари за пътни разноски.

На 29 март дядо Иван отговаря на Раковски. За съжаление това писмо все още не е открито, за да видим какви мисли са вълнували нашия знаменит съселянин. В обстойно писмо авторът на „Горски пътник“ се обръща към „Достопочитаемий г. Юване Ангелов!“ и изказва болката си, „что не можими ся споразумейми“. Раковски се стреми да осуети подготвяното въстание, тъй като според него дядо Иван смятал, че „всяка птичка, коя лети по въздух, може лесно да ся хвати да ся изяде“. Много вярно се изтъква, че „хитри мрежи трябва първо да ся уплетат, па тогава да се постъпи към действие“, защото не може „с голи ръци изиждами на лов и простирами ръци на въздух да хватими фърковати, както си играят мали деца“. Раковски не е съгласен с предприетата от отец Панталеймон (Георги Атанасов) обиколка из България, без да познава обстановката и тамошните хора. „Аз — продължава разказа си той — онейзи, кои бързат за тамо да идат, зная добре коя внутрешност ги подпажда — то е самая оскъдност, в коя са нахождат — да идат, па било, что било! С отчяйност работа не ся върши, чичо Юване, моля та като едно чядо отча своего — размисли ся добре, па тогава върши — не слушай млади без опит — ти доста си страдал, и знаеш что е страдание… Мое сърце колико е разпалено и что желае бог вишний знае…“[27]

Междувременно, за да спечели на своя страна българската емиграция, сръбският княз благоволява да позволи да се образува българско представителство начело с Иван Кулин при княжеската канцелария. Затова когато Попечителството на вътрешните работи (неуведомено още за решението на монарха) поисква от Управлението на Белград да арестува Кулин, молбата му не била удовлетворена. С писмо №П-1471 от 10 април 1857 г. заместник-управителят на столицата Никола Христич отговаря, че не може да изпълни предписанието на вътрешния попечител, „тъй като Дели Иван, забягнал от Турция тук, представлявал г. представителя на Негова княжеска светлост“.[28]

Въпреки настояванията на Раковски и натиска на Портата, Иван Кулин продължава подготовката на ново въстание. Неговият план се свежда до образуване на чета от българи и черногорци, която да премине границата и да вдигне въстание в Кулско и Берковско. Предвижда се след това движението да се разшири на изток, като „негасимият огън“ обхване и районите около Габровско и Търновско.[29]

От Одеса Павел Грамадов също настоява пред Раковски да направи необходимото: „Ако имаш възможност да идиш до Бялград, да посоветваш нашити шопи да мируват, да ни правят никакви глупости, защото ще развалят сичката работа.“[30] Иван Кишелски като военен в руската войска не одобрява плановете на Иван Кулин, защото целят да освободят само една област. А тези стремежи са в противоречие с „интересат национален“. В това отношение според него трябва добре да се разбере сръбската политика, защото всички въстания, които досега са вдигани в България, „причина ся били сърбите или сръбското правителство, и чи тие сами са бивали и предателите наши, защото казват, това им уйдисва на политиката, догдето настани онова политично за тях време за да могат подир да турят ръка и на самата Болгария“.[31]

В края на краищата обаче формираната от Иван Кулин чета минава през границата. За това научаваме от две дипломатически донесения на руския консул във Видин Соколов, изпратени на 18 и 19 юни 1857 г. От тях става ясно, че „групи от 30 до 60 разноплеменни въоръжени хора“ са навлезли и са се укрепили в балкана около Белоградчик с намерение да призоват жителите на крайграничните селища „към открито въстание“.[32] Но и този опит на медковския войвода излиза безуспешен и при все това борбата продължава.

Притисната от оплакванията на Мухамер паша и на цариградското правителство, Сърбия взема строги административни мерки срещу Иван Кулин. В едно свое прошение дядо Иван изтъква, че първоначално „ми бе наложено от надлежните органи да се настаня на постоянно местожителство в град Чуприя“.[33] Синовете му Ангел и Христо преди това са прехвърлени през границата и се учат в Белград, а самият той е интерниран от сръбските власти от град в град, далеч от Белград, където вряла и кипяла политиката.

* * *

Иван Кулин е на местожителство в градчето Милановац, когато през есента на 1858 г. чрез преврат на Скупщината, санкциониран от Портата, княз Александър Карагеоргиевич е свален от престола и неговото място заема княз Милош Обренович. Медковският революционер е освободен, но без право да се движи около граничните селища. Според Петър Берковски българската политическа емиграция в Сърбия изпраща делегация начело с дядо Иван, която поздравява княза и му поднася подаръци. Пратениците са приети благосклонно от монарха, който пожелал добро бъдеще на българския народ и „обещал, че ще поддържа всячески българското дело, като ще съдействува за освобождението на България“.[34]

Все по това време българската емиграция и сръбските приятели на дядо Иван чествуват тържествено неговия 50-годишен юбилей, макар че тогава той е на 55 години. Неизвестна сръбска художничка пресъздава образа на Кулин в рисуван портрет.[35] Портретът е рисуван върху фабрично ленено платно с размери: височина 32,5 см и ширина 27,5 см, грундирано с туткал и върху него грунд. Работен е с маслена боя, пастьозна живопис, школа, близка до съвременната живопис. Особено ценни са надписите, поставени в долния край от двете страни на фигурата — изпълнени са с маслена бяла боя. Надписът отляво гласи на българо-сръбски език: „Йован Ангелов. Родом из села Метковац, окружие Лом Паланског“, а отдясно четем: „Даде се изобразите живота свога у 50-той години. 1858 год.“[36]

Другият скъп дар е един турски ятаган:[37] добре запазен, клинът е стоманен, с петна от стара ръжда, в горния край от двете страни има по един улей, водещ към върха, а отгоре, на 10 см от ръкохватката, резки и издълбани във форма на гирлянди фигури в продължение на 5 см. От тези резки до върха в продължение на 47 см двата ръба на тилната част са скосени. От лявата страна на клина до ръкохватката на ятагана има оформено ъглово поле, в което е поместен надпис „Йован Кулин“; на дясната страна е отбелязана годината „1858“. Ножната на ятагана е дървена. Средната й част (от около 28 см) е облечена с тънка черна кожа. Украсена е с растителни орнаменти и месингова глава на змей.[38]

Поднасянето на двата предмета като скъп дар и издигнатите гласове в полза на българите се приемат от медковския войвода твърде оптимистично. Завладялото го чувство на упование го подтиква да напише до княз Милош едно доста обширно писмо. В него се изтъква, че „най-тежкото иго на тиранина“ княз Александър Карагеоргиевич вече е минало и „хоризонтът отново се просветлява“. Тази нова обстановка окуражава дядо Иван и го кара да гледа на сръбския владетел като на „наш велик освободител“, пред когото българите могат да си позволят като на славянски брат да кажат съкровените си желания: „Така, аз, Иван Ангелов, живеейки в Рудничкото окръжие и движейки се сред тамошния свят… имах честта да познавам някои хора, които са склонни да бъдат участници в нашето освобождение и които в най-голяма степен са предани на Ваша светлост и биха били готови по Ваша заповед да тръгнат навсякъде… те дойдоха при нас, насълзените българи, и ни честитиха часа на освобождението посредством Ваша светлост, окуражавайки ни твърдо, че започнатото преди нещастно дело няма да пропуснете да го осъществите.“

По-нататък Иван Кулин уверява княз Милош, че в Сърбия има доста българи, които са принудени да живеят там, оставяйки не от добро, а от зло своите домове, и са готови при първи повик да тръгнат против своя угнетител. Подчертава и факта, че живеещите в Кладово черногорци, „с които имаме отдавна свои договори“, ще подкрепят българското освободително дело. Медковчанинът изтъква още, че моментът е много подходящ за съвместна сръбско-българска въоръжена акция: първо, защото близките области могат да се завземат с малко сили; второ, защото българският народ, който е достатъчно огорчен и над който мярката на тиранството е вече прехвърлена, може всеки момент да въстане.

В края на молбата дядо Иван апелира за „средства за помощ и брой годни лица и сложите край на гоненията на изстрадалия български народ, за Ваша слава и за разширението на Вашето отечество“.[39] Виждаме, че Кулин подобно на много видни българи (Г. Раковски, Л. Каравелов и др.) счита, че нашето освобождение може да стане само чрез един братски съюз между българи и сърби под скиптъра на династията на Обреновичите. Тогава все още никой от българските водачи не знае за съществуването на „Начертанието“, чието предназначение е не само да спечели българската интелигенция за сръбската великодържавна идея, но и да обяви нашите земи за принадлежащи към „Стара Сърбия“ и да ги обсебва област по област. Тази политика на грабеж спрямо нашия народ е разкрита чак през 1867-1868 г. и срещу нея се обявяват не само Раковски, Каравелов, Левски и Ботев, но приживе и самият Иван Кулин.

Към времето на молбата на Иван Кулин сръбското правителство дава празни обещания на българите, а в угода на Портата князът нарежда на полицията да предупреди „Иван Ангелов, българин от Медковец в Турция… да стои мирен както в действията си, така и в приказките да бъде мирен“. Когато го потърсват в Горни Милановац, се оказва, че още на 8 януари 1859 г. той си е извадил паспорт и е заминал за Белград и „оттогава не е идвал насам, нито е водил с местните хора някакви преговори и правил подготовка за освобождението на българите“.[40]

Цитираният отговор на майор Иван Николич до Попечителството на вътрешните работи е от 3 юни 1859 г. Изглежда, че непосредствено след това полицията го намира и настанява отново на принудително местожителство в Чуприя, където престоява близо 2 години. Но макар и под наблюдение, Иван Кулин не престава да поддържа връзка с многобройната българска емиграция в Сърбия, както и да се надява в освободителната мисия на Русия. За това говори и колективното прошение от 21 януари 1860 г., съставено в Белград от Сима Михайлович от Призрен. Писмото е молба към руския император Александър II на смесен сръбско-български език. В него между другото четем: „Ваше императорско величество цар православной! Познато е Вашем царском величеству като народ… Булгарие у тежким оковима агарянским…, но ни су може бити познате муке и срамоте народне от турака… Да овам народу нищто друго не остае избирати, но или общи востание или поваргнутисе конечной погибели… Долуподписани (те) у име целого народа нашего Припадамо коленоприклонено Вашем императорском величеству као едином избавителю… народ… от више овако тиранство и робство и убийства. Т(ъ)рпити се не може.“[41]

Документът е подписан от 97 души, между които и българи от Ломския край (Медковец, Церовене, Крива бара и др.), Видинско, Берковско, Пиротско, Нишко, Вранско и други райони. Заслужава внимание фактът, че на първо място на тъжителите стои името на нашия знаменит съселянин: „Йован Ангелов из Метковец“.[42]

През същата 1860 г. започва да излиза тръбачът на българската национална революция — издаваният от Раковски в Белград „Дунавски лебед“. Сърцето и умът на дядо Иван настоятелно го насочват към среща с редактора на „Лебеда“. С оглед на това той поисква от тамошните полицейски власти паспорт за сръбската столица, но оттам му отговарят, че „нямам право повече никъде да ходя и че съм длъжен да стоя в Чуприя“. При това положение нашият родолюбец се обръща с молба до попечителя на правосъдието от 21 януари 1861 г. В нея Кулин изтъква увереността, че откакто живее „на скъпата сръбска земя и под сръбска закрила“ нищо не е направил във вреда на братята сърби, а „напротив, с населението живея в най-добро приятелство и разбирателство“. Допуска, че „някой е хвърлил върху мене кал с лъжливо донесение, клевета, и затова не ми се позволява да се движа никъде, освен в този град“. И по-нататък споделя мъката си: „Това, господине, ми се вижда много несправедливо и затова не мога да си изтрия сълзите от очите, щом като милото отечество Сърбия има някакво съмнение върху мене, на което аз ден и нощ желая доброто и за чието преуспяване бога моля и съм готов да жертвувам главата си.“

Все в същия документ са посочени мотивите да посети Белград: „Ако нямах важна работа с моите двама другари в Белград, не бих искал паспорт… И наистина, господине, и Вие ще се зачудите и ще се замислите как съм оставил в Турция под иго и ярем моята голяма фамилия. И как при това положение да не желая доброто на моите братя.“[43]

Писмото е изпратено по доверен преносител, който е инструктиран да разкаже на попечителя и „за всички останали обстоятелства“. Дали е уважена молбата, не може да се каже с положителност, но може да се предположи, че от време на време са му разрешавали „отгоре“ да посещава Белград, толкова повече, че там се учели децата му Ангел и Христо.

* * *

През 1861 отношенията между Сърбия и Турция се изострят. Надеждите на българите отново излизат на преден план. Раковски изработва своя втори „План за освобождението на България от 1861 г.“, разгледан и приет на общо събрание от войводи. Иван Кулин и Цеко Петков правят своите обосновани възражения, като обръщат вниманието на своя идеен, военнополитически и организационен ръководител, че в областта, където те са предвождали въстаници през 1850 и 1856 г., народът не разполага с оръжие. Раковски се съобразява с изказаното виждане и изтъква в плана, че българите в почти цялата страна разполагат с оръжие, „освен една малка част от Видинское окръжие, що нямат всички оръжие“.[44]

По призива на дядо Иван за участие в Първата българска легия към Сърбия се отправят и някои медковчани. Пред сръбската полиция на 25 юли 1867 г. Никола Гергов заявява: „От 6 години живея в Зайчар“, т.е. от 1861 г.[45] Тук пристигат още: Васил Ив. Главиняшки, Васил Йошев, Желязко Белов, Кръстьо поп Нинов, Петко Илиев — Беширата, Симо Пандурина, Симо Койчов, Петър Ангелов, Цено Вълчев Гъньов и др.

Около Раковски се групира цял щаб от прочути войводи: Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Филип Тотю и Христо Македонски. По поръчение на Раковски дядо Иван заминава в познатото му градче Чуприя, за да пренесе намиращото се там оръжие в манастира Равница, а след това заедно с поверените му легисти — за Крагуевац.[46] Това пребиваване на Кулин извън Белград по време на напрегнатите събития се използува от някои сръбски автори, за да се омаловажи численият състав на легията и идейно-политическата роля на Раковски. В този смисъл Владимир Стоянчевич сочи като пример Иван Ангелов, „който наред с образуваната Легия на Раковски е формирал още една по-голяма бойна група от български преселници във вътрешността на Сърбия“.[47]

Изострените отношения между сърби в Белград и турци в крепостта довеждат в началото на юни 1862 г. до въоръжен сблъсък в столицата. По време на тези събития Кулин се намира в крайграничните селища Крагуевац, Чуприя и Зайчар, където се намират поделения на Легията. В едно писмо до командира на сръбската войска Стефча Михайлович дядо Иван споделя: „Много съжалявам, че нямах щастието да бъда в Белград по време на варварското обстрелване на града от страна на турците, за да се хвана и аз в хорото на нашите българо-бошначки братя, угнетявани от турците.“[48]

Зарадван от развоя на събитията и в очакване на заповед от Раковски за прекосяване на границата, медковският кнез заминава от Крагуевац за Зайчар, където се намират семейството му и доброволчески поделения на Легията. Тук той възнамерява да приведе в бойна готовност патриотите и ги поведе към поробеното бащино огнище. Но за негово огорчение началниците на пограничните окръзи били получили нареждане да прогонят българите оттам. Още с пристигането в Зайчар дядо Иван бива предупреден да напусне града. В знак на протест той изпраща телеграма до министъра на вътрешните работи: „Началникът ме гони. Тук ми е жената и детето. Моля да остана за училищните изпити. Иван Ангелов.“[49]

Но властта е категорична: Иван Кулин напуска Зайчар и заминава за района на Крагуевац, Чуприя и Милановац. По това време по интриги на сръбското правителство Легията в Белград се разединява: една малка част от доброволците остават при Раковски в столицата, а другата, по-голямата част, в това число — Ильо Марков, Цеко Петков, Васил Левски и др., заминават за Крагуевац, без да знаят за плановете на кабинета да ги разформирова и прогони от Сърбия. Събрани заедно в Крагуевац, Кулин и Марков продължават да действуват по предстоящата освободителна акция. Използувайки познанството си с командира на сръбската войска Стефча Михайлович, дядо Иван се обръща към него с молба да му позволи да организира живеещите в княжеството българи, „които непрекъснато работят за освобождението на своите съотечествени братя от тежки варварски ярем на турците“. В прошението Ив. Кулин уверява: „Бих могъл да събера доста голям брой верни борци под мое знаме, тъй като съм познат почти по цяла Сърбия. От името на народа на Видинския окръг най-покорно Ви моля… да имате добрината и ме упълномощите да образувам на две места чети от способни ратници: едната в Г. Милановац, посредством г. Стоян Митрович, а другата ще формирам лично аз в Чуприя. След това в Крагуевац ще обединим и двете в една и ще се съединим с останалите наши братя.“[50]

Но вярата на Иван Кулин, че и сърцата на сръбските управници, „също като моето, туптят за освобождението на православния народ в Турция“, скоро е разсеяна. В началото на септември 1862 г. Първата българска легия е разтурена, а повечето от нейните бойци, според Христо Иванов — Големия, „излязоха голи и боси от Сърбия! Това беше благодарността на сръбското правителство към българите, задето им помогнаха в бунта“.[51] Известно време след това на нашия земляк е разрешено да се прибере при семейството си в Зайчар.

* * *

В Зайчар Иван Кулин заедно с живеещите при него членове на семейството му продължават да преодоляват трудностите на емигрантския живот и в същото време всички да служат на поробеното си отечество. Христо все още е ученик, а Ангел, който при разтурянето на Първата българска легия е вече 21-22-годишен, се поставя с всички обвеяни от романтизма сили в подкрепа на освободителната дейност на своя баща, на медковчани, на целия народ. Затова заслужава да цитираме онези пасажи от молбата на Ангел Ив. Кулин до председателя на XIII обикновено Народно събрание през 1906 г., в които намираме такива патриотични мисли: „Великата заря на нашето освобождение беше предшествувана с малки наглед, но велики по значение събития. Избухналите тук-там въстания образуваха онзи камък, който разруши гнилите турски кола… Ние заедно с покойния си баща — дядо Иван Кулин в Зайчар (Сърбия)… криехме от турските преследвания българските апостоли, които по онова време минуваха през Сърбия; гниехме дълго време по затвори и най-сетне, измолвани от други апостоли, излизахме на свобода, за да влезем отново в затвора. Живота си — всичко бехме оставили на разположение на отечеството… От първенци в село Медковец, Ломска околия, останахме вече без никакво имотно състояние. Но имах ли нужда от такова, когато мойто богатство, моят идеал бе — освобождението на България.“[52]

По-нататък Ангел Кулин изтъква, че „за освобождението на България изразходвах всичкото си състояние по приготовляване, посрещане, издържане въстанически чети заедно с водителите им, в които чети наравно с Хитов, дядо Ильо, Кършовски, Хитров, Стоян П. Раковски вземах участие, а туй се удостоверява от приложените тук удостоверения“.[53]

И така след разтуряне на Легията Раковски предава нейното знаме на дядо Иван да го пази и в същото време по негово указание медковският войвода работи за формиране на малки бойни чети в Сърбия и прехвърлянето им в Северозападна България. С тактиката на малките партизански чети се цели сплашване и избиване на провинили се турски експлоататори и жестоки убийци, да се закриля българското население. Подобни чети лесно се придвижват от едно място на друго, нападат ненадейно врага, респектират управниците.

Първата чета е прехвърлена и забелязана от турците на 27 март 1863 г. Същият ден юзбашията Ибрахим от Кула съобщава на Риза бей, че в една воденица край село Винище действуват 13 души въоръжени четници.[54] Със затопляне на времето образуваните групи се активизират. На 6 април заптийският юзбашия Сюлейман съобщава от Кула до заптийското управление във Видин, че заптиета и редовни войници патрулират и търсят появилите се в района на селата Карбинци и Стакевци 9 души екипирани българи.[55] За друга чета свидетелствуват два турски документа: първият е телеграма, изпратена от Лом до Кула на 9 април, с която се прави запитване кои от жителите на с. Старопатица са укривали в домовете си „разбойници“, предвождани от някой си Лальо; вторият също е телеграма, изпратена от мюдюра в Кула Али Риза до властите във Видин на 10 април, в която между другото се изтъква, че „преди две нощи в с. Бело поле, Ломска каза, са влезли около 50 души разбойници“.[56] На 12 септември 1863 г. ломският каймакамин известява на заптийския бинбашия Осман бей във Видин да вземе мерки срещу появилите се 30 души хайдути по долините на реките Цибрица и Огоста около селата Горна Вереница и Горно Церовене.[57] Два дена след това се появява четата на Стоян Войвода и Герго Цветков Капитански (от с. Голяма Раковица, а не от с. Старопатица), която наброява 18 души. В гробищата на с. Макреш тя се сражава почти цял ден с турски заптиета: падат убити 11 турци и 2 българи, а останалите се изтеглят към планинския район на границата.[58]

В състава на много от тези чети влизат и медковчани. Според разказите на съвременници прочут експлоататор, насилник и мръсник бил Исмаил бей, живеещ в с. Гайтанци, собственик на чифлик в Медковското поле. Всяка вечер турчинът принуждава по една млада булка или мома от аргатките му да преспива с него в селото. Отмъщението се възлага на четата на Желязко Белов от Медковец, по това време емигрант в Сърбия. След като преминават границата, харамиите се настаняват в местността „Чафкин камък“ в землището на с. Букувец, където се намирал друг чифлик на османлията. Вечерта, когато чифликчията отвел в Гайтанци една мома, медковските харамии влизат в селото и обкръжават къщата на турчина. Желязко Белов и Петко Илиев Беширата (Арамбашията) влизат вътре и намират насилника да се гаври с девойката. На въпроса им: „Сватба ли ще има, аго?“, развратникът онемял от страх за мизерния си животец. Двамата медковчани го хващат и с пъхната в устата му кърпа го изритват навън. Чакащите пред къщата четници го поемат и под силна охрана го отвеждат в местността „Свети Илия“ — на кръстопътя Медковец, Гайтанци и Славотин. Присъдата „смърт чрез съсичане“ се изпълнява, както следва: Желязко Белов отрязва дясната ръка, а останалите 16 души — всеки определения му анатомичен орган, хвърлен върху близката круша. Оттогава това място започва да се нарича „Съсеченият турчин“. Десет души от отмъстителите са медковчани: Желязко Белов, Никола Гергов, Симо Пандурски, Васил Йошев, Васил Ив. Главиняшки, Петър Ангелов — Ушанко, Петко Илиев Беширата, Кръстьо поп Нинов, Ангел Бараков — Щукувеца и Найден Каменов; в групата се отличава и Цеко Савов Шушумигата от с. Сливовик.[59]

Не минава много време и мястото на Исмаил бей заема Зорлу ага, още по-голям тиранин от азиатски тип. За грабежите на новия господар медковчани съобщават в Зайчар. В отговор Иван Кулин формира две малки чети начело с Васил Ив. Главиняшки и Желязко Белов. На 28 май 1864 г. 15 души с войвода Васил Ив. Главиняшки прекосяват границата и навлизат в Северозападна България. В нейния състав влизат: медковчаните Никола Гергов и Васил Йошов, Цеко Спасов от с. Старопатица, Божил Бахов от Сливен и др. Навярно затова мюдюринът на Кула Али Риза уведомява мютесарифа на Видин, че две групи от по 15 души са преминали границата от Сърбия.[60] След неколкодневен преход четата на В. Главиняшки достига местността „Хайдушки дол“ и скоро успява да се справи със Зорлу ага.

Няколко дена по-късно в нашия край пристига и четата на Желязко Белов. Тя трябвало да посети воденицата на Халил ага в местността „Брестака“ и да получи от него необходимите средства за освободителното движение. За воденицата отговарял Иван Петров Суролейски от Медковец, от когото хайдутите се осведомяват за навиците на турчина. Акцията провеждат Желязко Белов и Кръстьо поп Нинов. Когато сутринта рано пристигат до воденицата, се оказва, че вътре имало само един мливар — Лукан Влашки, племенник на Ж. Белов. Мливарят натоварва колата и се отправя за Медковец, а Иван Суролейски отива за вода до близкото кладенче. В това време пристига Халил ага и акцията започва. Желязко Белов се хвърля върху турчина и го поваля върху пода на воденицата. Османлията обаче се оказва здрав и силен, поради което сграбченият медковски войвода надава вик за помощ. Стоящият на пост Кръстьо поп Нинов се притичва и с общи усилия успяват да завържат Халил ага и с кон да го пренесат в местността „Гарвана“ в землището на с. Одровци.

В това време в помощ на Желязко Белов се притича и четата на Васил Ив. Главиняшки. По нарочен куриер изпращат съобщение на жената на Халил ага да изпрати няколко кесии с жълтици. Туркинята обаче сполучва да се оплаче в Лом, откъдето изпращат потеря от заптиета и башибозуци. В станалото сражение в местността „Лалиното кладенче“ Васил Йошов е тежко ранен, Халил ага се спасява, а останалите четници се насочват към сръбската граница. При село Чорлево те са нападнати от друга турска потеря и дават още няколко жертви. В неравното сражение „паднал убит с две други момчета Васил Главиняшки, а другите се завърнали в Сърбия“.[61]

Навярно за описаните събития се отнася и тревожната телеграма от 7 септември 1864 г., в която се съобщава „за осем души хайдути, появили се предната вечер в полунощ в мелницата на Абдулах ага“.[62] Обикновено е така: в действителност турчинът се казва Абдулах ага, а в народното съзнание името му е запазено като Халил ага.

Преданието разказва още, че турците хващат тежко ранения Васил Йошов, отрязват му главата и набучена на кол, я отнасят в Медковец. Насред селото извеждат насила майката на Васил, съпругата на чорбаджи Йошо Драганов, и пред покъртителната гледка поискват от сломената от мъка майка да познае сина си. Но юначната жена намира сили в себе си да отговори: „Това не е главата на моя син.“ На настояванията да каже къде се укрива Васил, тя отвръща с достойнство: „Майка, която девет месеца е носила чедото си под сърцето, не става издайница! Като ви трябва и сте кадърни — намерете го!“ При този ответ разярените башибозуци се нахвърлят върху нещастната жена и я убиват на селския мегдан.[63]

Сетне убийците се отправят към дома на Васил Йошев, където пред стъписаната му жена Елена и синовете му Горан и Тодор изкряскали: „А, гяурко, тази глава била на твой мъж!“ Отговорът бил: „Не, аго, моят мъж умря преди три години, а вие поганци, червеи и зеленици да ви ядат, защо носите тази глава, за да ми плашите децата?!“ Елена грабва ръжена, за да прогони главорезите на своя мъж и бащата на децата й, но жестоките турци се нахвърлят върху нея и я били до смърт.[64]

Според друга версия на преданието, убиецът на Васил Йошев бил Горан Вълчаря от с. Камена Рикса, брат на баба Руса — мащехата на Тодор Лазаров Пасланджийски от Медковец. Братът на Руса бил голям ловец на вълци: цяла глутница връхлита върху него, а той се справя с всички вълци — едни улавя с примка за въже, други убива с пушката си. Поради това селяните му слагат прякора Горан Вълчаря. Като голям стрелец турците го вземат в потерята, за да се справи с опасния медковски комита.[65]

Нетърпим става и турчинът Малбаши от с. Василовци. С него се заемат Желязко Белов, Петко Илиев Беширата и Петко Ангелов (от рода на Табаковци). В станалата престрелка обаче с въоръжени турци от Лом, извикани от Малбаши на помощ, Петко Илиев е хванат и откаран във Видин. Там жестоко го инквизират и макар да не признава нищо, вилаетският съд му дава 12-годишна присъда в затвора Полица-зандан. От тъмницата медковският поборник излиза благодарение на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.[66]

Като прелиствах търговския тефтер на Кръстьо Пишурка, попаднах на няколко кратки бележки за Петко Илиев. Отбелязана е една случка с убийството на двама турци, които една вечер били отседнали при Емин Реджеп в Лом. Сутринта, когато двамата османлии напускат града, се чуват гърмежи: най-напред падат убити конете, а сетне и техните господари. По-нататък Кр. Пишурка размишлява: „Пушката? Видели човек селянин, който като пушнал, обърнал гръб. Ясно ми е! Петко от Медковец! Защо е он с него заедно ишъл до махалата (навярно Василовци — бел. П.К.), па им рекъл, че е близо: «Аз през друго село, ако сакате ще ви преведа, за да намерите и убиете хайдута.» Като му убили коня, и двойцата избягали. После по това что направили? Ето тоя Петко какъв го знаят. Отдека го знаят, че е хайдук? Он правил ли е и други път хайдутлук? Що е правил друго? Лежал е затворен? От забитите (офицерите — бел. П.К.) някой арка (примка — бел. П.К.) ли имате? Е, кой му е арка? Отдека знаят това?!“[67]

* * *

В продължение на една-две години настъпва сравнително затишие около сръбската граница. През 1866-1867 г. се създават отново благоприятни условия за революционна акция. В края на 1866 г. Раковски формира в Румъния Върховното народно тайно гражданско началство, а на 1 януари 1867 г. съставя програмния документ „Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лето“. Създадената революционна организация цели да постави въоръжените чети в България, Румъния и Сърбия под едно общо българско знаме, общо ръководство, единна революционна идеология и строга военна дисциплина.[68]

Като председател на Върховното началство и главен войвода на четническите сили Раковски планира Панайот Хитов, Филип Тотю и други войводи да навлязат в България с чети откъм Румъния, а Любен Каравелов и Иван Кулин да образуват в Сърбия неколкохилядна доброволческа формация и заедно с онези от Влашко и със самото население в страната да се вдигне въстание против османското робство. От своя страна, разрастването на четническата акция ще доведе до намесата на Сърбия и Русия и свободата на българите ще възкръсне.

С формирането на т.нар. Зайчарска чета Раковски неслучайно възлага непосредствената организаторска роля на Иван Кулин. Сам по себе си този факт говори, че главният войвода счита дядо Иван за „свой човек“, т.е. за лице, което се числи към революционното направление и е в състава на Върховното гражданско началство. Раковски не току-така се спира върху личността на Кулин, който няма военно образование, нито пък някакво друго, но със своя богат житейски опит, патриотизъм и качества на организатор и войвода, показани и утвърдени в революционната практика, силно привлича вниманието му. Напълно естествено на Иван Кулин се възлага да формира най-голямата бойна единица, която трябва да представлява основното ядро и ударната сила на въстаническата войска. По такъв начин Иван Ангелов Кулин става войвода първа степен на Зайчарската чета.[69]

Втората важна личност от командния състав на Зайчарската чета е Еремия Петров Българов, роден през 1836 или 1837 г. в Медковец, в сръбските документи се изтъква, че Еремия е племенник на дядо Иван — негов братов или сестрин син. Сам Христо Ив. Кулин изтъква, че Еремия е на „Иван Кулин негов племенник, а мой братовчед“.[70] Майка му Станка е сестра на Иван Кулин и се оженва втори път в едно от ломските села. Оттам заедно с втория си съпруг и децата си Еремия и Кано семейно се преселват в Лом. След като завършва основното си образование при знаменития учител Кр. Пишурка в Лом, по ходатайство на Ив. Кулин младият му племенник продължава учението си в Сърбия. Заедно с Кулин, Никола Гергов и други медковчани той участвува в Първата българска легия. След нейното разтуряне, пак по застъпничеството на вуйчо си, постъпва на военна служба в сръбската войска, в която престоява 4 години и 6 месеца. По настояване на Иван Кулин и с разрешението на военния министър Миловой Блазнавац Еремия се уволнява на 14 юни 1867 г. с чин младши сержант (поднаредник), за да стане военен командир на Зайчарската чета. В Сърбия той държи да подчертае българския си произход, поради което приема и новото си фамилно име — Българов.

Все по това време Христо, най-малкият син на дядо Иван не взема пряко участие в организирането на Зайчарската чета, тъй като в края на юни или началото на юли 1867 г. постъпва в редиците на Втората българска легия. „Преди Освобождението на нашето отечество — пише Хр. Кулин — имаше нужда да вземат участие за освобождението му някои негови синове, в което число имах щастие да бъда, като бях доброволец в Белградската легия… през 1867 и 1868 г.“[71] Това твърдение Христо изказва много по-рано в едно прошение до сръбския вътрешен министър от 21.IX.1868 г.: „Покорноподписаният наред с основното училище съм свършил и три гимназиални класа в Сърбия, за което имам училищно свидетелство и което се намира във военния щаб на Белград.“ Все в този документ се изнася още: „Постъпих в Градската учебна рота на войската, където служих 10 месеца, която напуснах, тъй като същата се разпадна.“ Този факт потвърждават и съратниците му Христо Иванов — Големия и Христо Сяров (от Стара Загора) от Втората легия, според които „през 1867 и 1868 г… с нас заедно като такъв е бил в нея и г-н Христо Иванов Кулин, родом от село Медковец, Ломско, син на известния войвода дядо Иван Кулин“.[72]

Друг участник в Зайчарската чета е Ангел Иванов Кулин, завършил гимназия в Белград и служител в зайчарската община по това време. „В 1867 г. — пише Ангел Ив. Кулин — баща ми дядо Иван Ангелов Кулин бе приготвил в Зайчар (Сърбия) и съставихме една чета от емигранти, за да навлезе в България, за да подкрепи четите на Хитова и други в Балкана.“[73] Това известие се подкрепя и от документи от сръбските архиви. В един обстоен доклад до министъра на вътрешните работи в Белград заемащият длъжността окръжен началник в Зайчар Никола Атанаскович пише: „С всички тези протоколи Началничеството изпраща и разпитния протокол на практиканта в Зайчарската канцелария дядо Ивановия син Ангел Иванов, първо, защото на 18 м. м. (юли — бел. П.К.) е отишъл при хлебаря Цоко Нинич и казал да приготви 220 оки хляб до мръкване, и че той ще му го плати, а хляба… го отнасят доброволците, значи за тях е поръчвал, и второ той лично в този делник след Илинден отишъл в къщата на Вучо Ковача и оттам изпратил на границата в четата на Еремия и Никола (Пенов — бел. П.К.) двамата доброволци Петър и Спас, които я намерили и се присъединили към нея. Ангел не признава да е извършил всичко това, но го обвиняват на очната ставка най-напред Цоко Хлебаря, а после Петър и Спас.“[74]

Активно участие в подготовката и дейността на Зайчарската чета взема и медковчанинът Никола Гергов. Според доброволеца Стоян Пешев от с. Вратарница (Княжевацки окръг) по време на приготовленията в дома на дядо Иван в Зайчар го отвел Никола Гергов. Освен това „прътът за байрака на споменатите хъшове го направи Никола, за когото споменах по-горе“. Този факт се удостоверява и от самия Никола Гергов, който заявява пред полицейското следствие: „Аз не знам баш кой е събирал тези хъшове. Знаех само, а и всички останали, че Зайчар се събират хъшове, за да минат в Турция. Знаех и това, че Еремия, който служеше във войската, ми поръча да направя четири пръта за байрак. На Св. Илия следобед… (заедно с Павел Петков от Зайчар — бел. П.К.) си взехме оръжието и тръгнахме право за Връшка чука… Мене никой не ме е викал, но виждайки… останалите от Зайчар да отиват, тръгнах и аз за Турция, да се бия с турците.“[75]

Според преданието, в Зайчарската чета се включват и други медковчани: Желязко Белов, Петър Ангелов, Симо Пандурина, Цено Вълчев Гъньов и др. Тяхното участие в доброволческата формация тепърва подлежи на потвърждаване от архивни източници.

Тук му е мястото да подчертая, че при организирането, на четата Иван Кулин се ръководи от военната теория и практика на Раковски. Това значи, че той взема под внимание следните фактори: командни кадри, численост и състав на четниците (2000 души), въоръжение и екипировка, хералдика (тук е и запазеното от Ив. Кулин знаме на Раковски от 1862 г.), съюзници (власи, сърби и черногорци — тук дядо Иван прави известно отклонение, тъй като Раковски държи в четите да влизат само българи) и пр. С оглед на количествените организационни измерения на една редовна армия, Зайчарската чета, наброяваща 2000 души, се равнява на: 180 пехотни отделения, 60 взвода, 20 роти, 7 дружини (батальона) или 1 полк. Подобна многочислена въстаническа формация извън България през епохата на Възраждането не е създавана от никого и никъде дотогава. В тази именно връзка изпъкват високите организаторски и делови качества на дядо Иван и неговия племенник Еремия (загинал през юли 1868 г. като отдельонен командир заедно с Хаджи Димитър на връх Бузлуджа) в мащабния замисъл на Г. С. Раковски.

През 1867 г. Иван Кулин и други съратници на Раковски създават из почти цяла Северозападна България тайни комитети — революционни групи и общински управи, които се явяват преди всичко органи на въоръженото въстание. Те въоръжават и подготвят населението по места да се присъедини към Зайчарската чета, когато тя навлезе в България. Пред следствената комисия Кулин заявява за монаха Мартирий: „Той ми каза, че е ходил в България и че говорил там на хората да се вдигнат.“ И още нещо казва: „Гено (Минков) ходи в Турция и се договори със селяните от Раковица, Старопатица, Бойница и още някои други… да се вдигнат и те, когато ние преминем; оръжие имали.“[76]

Младият ломски търговец Димитър Ангелов поддържа връзка с Иван Кулин в Зайчар и заедно с поп Димитър Иванов от с. Василовци и други патриоти от нашия край създават комитети, възстановяват стари групи, издирват оръжие и складове за неговото укриване. За революционни приготовления в този район научаваме и от едно писмо на видинския паша до ломския каймакамин. В него валията дава предписание да се обискира село Медковец, тъй като поп Димитър Иванов, а заедно с него или сам поп Дионисий от Лопушанския манастир „често-често ходел в с. Медковец, са били укрити около 20 пушки с щикове“.[77] Съществуват архивни данни в полза на тезата, че формирането на Зайчарската чета Иван Кулин и неговите другари съчетават с изграждане на широка мрежа от комитети, които не само психически подготвят народа, но и го въоръжават за участие във въстанието.[78]

По такъв начин тези своеобразни местни комитети стават онзи необходим и закономерен кълн, който Васил Левски по-късно превръща в строго организирана, централизирана и общоотечествена вътрешна революционна организация. На такъв именно етап по поръчение на Раковски Иван Кулин, Еремия Петров и други родолюбци формират Зайчарската чета, която с всичко съществено в своята организация, програма и дейност характеризира посочените черти на преход към създаване на бойни ръководни тела из вътрешността на страната или в отделни нейни райони. Всичко това определя важното й място в системата на българското националнореволюционно движение от третата четвърт на XIX век.

Имаме всички основания да считаме, че при съгласувани действия със сръбското правителство Зайчарската чета би изпълнила не само отговорни националнопатриотични задачи, но и би дала своя достоен принос за решаването на актуални въпроси на борбата срещу османското робство изобщо. Но за съжаление условията не позволяват това. Самият участник в събитието Ангел Ив. Кулин споделя: „В 1867 г…. съставихме една чета… обаче това не се успя, защото сръбските власти, поканени от турските, разпиляха четата: голяма част от нея поставиха в затвора и в тази чета участвувах и аз; освен това… дадох каквото можах за поддържането и запазването на тази чета.“[79]

Със свойствената си двойствена политика спрямо нашия народ сръбските управляващи среди в началото разрешават на Иван Кулин да формира и въоръжи българските доброволци, а когато Зайчарската чета трябвало да навлезе в България и да изпълни самостоятелна българска задача, което не допадало на белградския правителствен екип, който се стремял към завладяване, а не към освобождаване на нашите съотечественици, княз Михаил Обренович и неговите министри (военният Миловой Блазнавац и вътрешният Никола Христич) се договарят чрез Княжевацкия окръжен началник Йоцо Наумович (таен агент на сръбската организация за работа сред българите и тяхното наблюдаване) с турците и чрез комбиниран удар разгромяват Зайчарската чета. От общо 80-те арестувани българи трима са осъдени и изпратени в затвора: Иван Кулин на 6 месеца, а Еремия П. Българов и Герго Цв. Капитански по на 4 месеца.[80]

Интересно е обяснението в това отношение на Христо Ив. Кулин, тъй като все пак учи в сръбски училища, заема сръбска служба, женен е за сръбкинята Юлия Йота Пашич (братова дъщеря на големия сръбски държавник от български произход Никола Пашич), сестра му Цвета е омъжена за Владимир Младенович от Зайчар и пр. Впрочем нека чуем неговата преценка: „Аз ще Ви обясня вкратце, че баща ми, Еремия Петров и Капитански истина бяха осъдени: първият на 6, а другите двама на 3 (всъщност на 4 — бел. П.К.) месеца затвор, и бяха изпратени в гр. Пожаревац да издържават наказанието си, но не лежаха повече от 45 дена,[81] защото аз по заповед на баща си веднага заминах за Белград и поисках милост за тях от покойния княз Михаил, който щом разбра за станалото с баща ми и другарите му, веднага даде телеграфическа заповед да се освободят всички от затвора, а на баща ми да се предложи да замине за Белград и му се представи лично, на когото, както ми е разправял отпосле баща ми, е обяснено, че както тяхното осъждане, така също и моето привременно отстраняване от училището (Втората българска легия — бел. П.К.) и уволнението от служба на брата ми Ангел Иванов… станало проформа вследствие на един силен натиск от страна на Високата порта, но отпосле както аз, тъй и брат ми се повърнахме обратно, аз в училището — Белградската легия, а той на служба.“[82]

Нарочно цитирах повече отколкото трябва, защото в същия памфлет Хр. Кулин е убеден или по-скоро вярва, че „по въпроса за четата на баща ми Иван Кулин през 1867 г., както и за нейната съдба и съдбата на нейните инициатори, а същевременно и за виновниците на нейното разбиване… не е виноват нито покойният княз Михаил, нито неговото правителство… освен един цинцарин чиновник“.[83] Както казах вече, този „цинцарин чиновник“ е Йоцо Наумович и никой тогава, освен княз Михаил, Илия Гарашанин, Миловой Блазнавац, Никола Христич и още няколко души не е знаел, че той е назначен в Гургусовац (дн. Княжевац) именно от правителството като доверен човек на тайната организация, която си е поставила за задача да посърби българите от нашия край, да пречупи тяхното национално българско съзнание и ги накара сами да „желаят“ да се присъединят към Сърбия. По такъв начин за кой ли път става ясно, че сътрудничеството на една революционна организация, каквато е Зайчарската чета, с буржоазното правителство на Илия Гарашанин (създателят на „Начертанието“ и ръководител на тайната организация за пропаганда сред „българите“) и княз Михаил Обренович е трябвало в последна сметка да бъде заличено и погълнато от шовинистичните цели на следваната от това правителство политика. Макар че тогава не са познати документите, с които днес разполага историческата наука, все пак братът на Христо, Ангел Кулин, още през 1906 г. казва истината: „Сръбските власти, поканени от турските, разпиляха четата.“ Нека не забравяме, че белградските управници изгониха от Сърбия Раковски, Каравелов, Левски и ускориха смъртта на Иван Кулин. Защо? Защото не искаха българите да имат самостоятелно и независимо българско освободително движение, да имат свои авторитетни идейни и политически водачи. По такъв начин присъединяването на български земи към Сърбия би било по-естествено и неизбежно. Впрочем тази политика никога не секва, независимо от политическата система и обществения строй.

* * *

Две години по-късно, през есента на 1869 г., след като Апостола на свободата създава Вътрешната революционна организация в България, Любен Каравелов, Васил Левски, Димитър Ценович, Иван Кулин и други патриоти основават в Букурещ Българския революционен централен комитет (БРЦК). По такъв начин кнез Иван Кулин, дългогодишен ръководител на медковската община и на другите самоуправителни тела в Ломския край, извървяха сложния път от хайдушкото сборище до върховете на българската национална революция.

След създаване на БРЦК българското националноосвободително движение навлиза в нов, по-висш етап на развитие. Пристъпва се към спечелване на общините и превръщането им в революционни комитети, чиято задача била да закупуват оръжие и подготвят народа за общонародно въстание.[84] Вече съществуват достоверни данни, че в Лом и Видин Левски или негови съратници основават комитети. Изглежда, че и медковчани не остават настрана от този закономерен процес. За това съдим от една телеграма от Видин до Лом от 26 юни 1870 г., в която се известява, че „в село Медковец са укрити около 20 пушки с щикове“. Предписва се да се направи нужното, за да се издири и изземе оръжието. „Важното в случая е това — пише С. Дамянов, — че известното със своя свободолюбив дух медковско население… системно причинявало неприятности на властта и будело подозрение, че укрива оръжие.“[85]

Междувременно на 7 юли 1870 г. избухва френско-пруската война. Още в първите дни на въоръжения сблъсък Марс е на страната на Париж. Като има предвид, че Франция държи за целостта на Османската империя, а това значи да продължи и турското робство, Иван Кулин се безпокои за съдбата на своя народ. Затова в разговорите със своите другари, съселяни и членове на семейството медковският войвода изказва тревогата си със съдържателната мисъл: „Западната война тъче покров на моето нещастно отечество.“ С тези думи на уста на 12 юли 1870 г. Иван Кулин внезапно умира от сърдечен удар. До вечното му жилище го изпращат преизпълнени от скръб: част от неговото семейство, медковчани — емигранти, българи от Зайчар и неговата област, сръбски приятели и доброжелатели на нашия народ. В югозападната част на зайчарските гробища тези, които го обичат, поставят скромен каменен кръст с надпис: „Хладна плоча, хладна къща на дядо Иван Кулин, кнеза от Медковец, 1870 г.“[86] На 22 юли 1870 г. белградския вестник „Сърбия“ публикува некролога му, в който синовете му Ангел и Христо съобщават на всички познати, негови приятели и другари с молба да присъединят своето съчувствие към скръбта на тези, които го обичат. За своя баща, известният на неговите приятели дядо Иван, те пишат: „Като член на Българския комитет в Букурещ и като истински поборник за освобождението на своя народ занесе в студения гроб мисълта, че ще умре като роб, преди отечеството му да бъде свободно, както и стана.“[87]

Бележки

[1] Архив Србиjе, МИД — В, ф. 1, бр.61, 1854.

[2] Сб. Русия и българското националноосвободително движение, с. 86.

[3] Кузманов, П. Два документа…, с. 155.

[4] Берковски, П. Из въспоминанията ми, с. 25.

[5] Конобеев, В. Д. Пос. съч., с. 299.

[6] Архив Србиjе, ПО, к. 142, бр. 181, 1861.

[7] Конобеев, В. Д. Пос. съч., с. 299.

[8] Кузманов, П. Два документа…, с. 155.

[9] Архив Србиjе, МУД — П. ф. VII, бр. 67, 1859.

[10] Касабов, И. Моите спомени от Възраждането на България с революционни идеи. С., 1905, с. 4.

[11] Пак там, с. 5.

[12] Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. С., 1974, с. 109-110.

[13] Српске новине, Београд, №88, 5 авг. 1855.

[14] История на България, БАН, Т. 1, 1961, с. 364.

[15] Архив Србиjе, МУД — П, ф.II, бр. 216, 1857.

[16] Пак там, МИД-И, ф. V, бр.15. 1857.

[17] По-подробно за събитието вж. у: Кузманов, П. Документи за Иван Кулин и Димитракиевата буна през 1856 г. (Из Архив на Сърбия в Белград). — Исторически преглед, 1970, №4, с. 81-96.

[18] Архив Србиjе МУД — П.ф. II, бр. 216, 1857.

[19] Север, Лом, №1458 и 1459, 1935.

[20] Кузманов, П. Документи за Иван Кулин…, с. 87.

[21] Хиндалов — Тодоров, В. Въстания и движения… с. 56.

[22] Север, Лом, №1458, 1 авг. 1935.

[23] Сб. Русия и българското националноосвободително движение, с. 85.

[24] Димигров, Г.Г. Княжество България.Ч. II, с. 179.

[25] Архив Србиjе, МЕД — П.ф. II, бр. 216, 1857.

[26] AP.T.I, с. 88-89.

[27] Пак там, с. 92-93.

[28] Архив Србиjе. МУД — П.ф. II, бр. 216, 1857.

[29] Трайков, В. Георги Стойков Раковски, с. 144.

[30] Пак там, с. 145.

[31] Пак там.

[32] Улунян, А. Документи…, с. 743-746.

[33] Архив Србиjе, ПО, к. 142, бр. 181, 1861.

[34] Берковски, П. Пос.съч., с. 25.

[35] Доскоро портретът се намираше у потомката на дядо Иван — Снежана Ерменкова, ул. „Мургаш“ №3, София. Подарен е от притежателката на Националния исторически музей — София.

[36] Симеонов, Ц. Ятаган и портрет на войводата Иван Кулин. — Музеи и паметници на културата, 1967, №4, с. 26-28.

[37] Ятаганът на Иван Кулин е приет в Историческия музей в Плевен с акт №364 от 17.IX.1957 г. от Петър Вълчев Литов, жител на Плевен. Според обясненията на приносителя, оръжието е било предадено на баща му от плевенски турци, които участвували в „зайчарското клане“. Цветан Симеонов го отнася към времето на Зайчарската чета през 1867 г. Сега ятаганът се намира в Националния исторически музей в София.

[38] Пак там.

[39] Архив Србиjе, МУД — П,ф. VII, бр. 67, 1859.

[40] Пак там.

[41] Сб. Русия и българското националноосвободително движение, с. 342-347.

[42] Пак там.

[43] Архив Србиjе, ПО, к. 142, бр. 181, 1861.

[44] АР. Т.I, с. 378.

[45] Архив Србиjе, МУД — П, ф. XII, бр. 26 1/2, 1868.

[46] Димитров, Г. Г. Княжество България. Ч. II, с. 201.

[47] Стоjанчевиh, В. Учешhе, Yужнословенских добровольаца у догоhоjма око бомбордована Београда 1862. — Годишньак града Београда, №IX-X, 1962-1963, с. 259.

[48] Пак там.

[49] Архив Србиjе, МУД, Президиjално (секретно), Несреhена граhа, 1862.

[50] Стоjаничевиh, В. op. cit., р. 259.

[51] НБКМ — БИА, ф. 101, II В 1021, с. 28; Иванов — Големия, Хр. Спомени. Съставител, предговор и бележки В. Тилева, С., 1984, с. 29.

[52] ЦДИА, ф. 173, оп. 2, а.е. 2238, л. 177-178.

[53] Пак там.

[54] Михайлова — Мръвкарова, М. Опис на турски документи за съпротивата и националнореволюционните борби на българския народ през XIX век, С., 1984, с. 48.

[55] Пак там.

[56] Дамянов, С. Ломският край през Възраждането, с. 206-207.

[57] Михайлова — Мръвкарова, М. Опис на турски документи…, с. 50.

[58] Димитров, Г. Г. Княжество България. Ч. II, с. 273.

[59] Димитров, Б. Петко войвода — Арамбашията. — Септемврийско слово, №1667, 21 авг. 1971.

[60] Север, Лом, №1908, 4 февр. 1937; Михайлова — Мръвкарова, В. Опис на турски документи…, с. 52.

[61] По разказ на Андрей Матов Суролейски (племенник на Иван Петров Суролейски), записан от Г. Филипов; Север, Лом, №1908, 4 февр.1937.

[62] Михайлова — Мръвкарова, М. Опис на турски документи…, с. 52.

[63] Кузманов, П. Кнез Иван Кулин, с. 191.

[64] По разказ на Андрей Матов Суролейски, записан от Г. Филипов.

[65] По спомени на Тодор Лазаров Пасланджийски, записани от Г. Филипов.

[66] По разказ на Григор Костадинов Беремлийски (92 г.), записан от Г. Филипов през 1968 г.

[67] Търговски архив на Кр. Пишурка, инв. №204.

[68] Кузманов, П. Зайчарската чета в Българското националнореволюционно движение (кандидатска дисертация), С., 1978 (защитена 1980 г.).

[69] Пак там. с. 113-114.

[70] Архив Србиjе, МУД — П, ф. XII, бр. 26 1/2, 1868; Кулин, Х. Отворено писмо до господин Петър П. Карапетров. С., 1899, с. 7.

[71] НБКМ — БИА, ф. 47 — II, а.е. 470, л. 4.

[72] Пак там, л. 34.

[73] ЦДИА, ф. 173, оп. 2, а.е. 2238, л. 177.

[74] Архив Србиjе, МУД — П, ф. XII, бр. 26 1/2, 1868.

[75] Пак там.

[76] Пак там.

[77] Дамянов, С. Ломският край през Възраждането, с. 268-269.

[78] Райкова, А. Нови данни за националноосвободителното движение в Северозападна България. — Известия на държавните архиви. Кн.12, 1966.

[79] ЦДИА, ф. 173, ап. 2, а.е. 2238, л. 177.

[80] Кузманов, П. Кнез Иван Кулин, с. 283-284.

[81] Иван Кулин лежи предварителен арест в Зайчар и Княжевац от 25 юли до 2 декември 1867 г. Заедно с 45-дневния затвор в Пожеравац прави 175 дена.

[82] Кулин, Х. Войводата — кнез дядо Иван Ангелов Кулин, с. 15; Кулин, Х. Отворено писмо до господин Петър П. Карапетров, с. 6-7.

[83] Пак там.

[84] Кузманов, П. Българските общини, Васил Левски и Вътрешната революционна организация в района на Арабаконашкия превал. — Военноисторически сборник, 1987, №4.

[85] Дамянов, С. Ломският край през Възраждането, с. 284-285.

[86] Симеонов, Ц. Ятаган и портрет на войводата Иван Кулин, с. 28.

[87] Кузманов, П. Към биографията на войводата Иван Кулин, — Военноисторически сборник, 1970, №1, с. 48.