Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (20)

Наред с политическата свобода важен резултат от войната е и аграрният преврат. С изгонване на турските феодали техните земи минават в ръцете на българските селяни. Така след Освобождението България се превръща в страна на дребното и средното селско земевладение.^[1]

Разслоението сред селяните, започнало далеч преди Освобождението, продължава да се засилва и след това.

Още в края на първото десетилетие след Освобождението от селската маса се отделя един немалък слой заможни селяни, носители на капиталистическия начин на производство в селското стопанство. Оформя се и една значителна прослойка от дребни селски производители, както и една малка част от малоимотни селяни.

Социално-икономическите промени не отминават и Медковец. Още по време на войната под ръководството на назначения от русите кмет Иван Николов Беремлийски селяните прогонват татарите и разрушават къщите им. От онова време остава само местността „Татарската бара“. По-късно, през 1883 г., Игнат Димитров от Медковец, тогава член на Постоянното присъствие на Постоянната комисия при Окръжния съвет и завеждащ отдел „Държавни имоти“, закрива от емлячните регистри изоставените от татарите и черкезите 4608 дюлюма и като „държавни земи“ ги раздава на малоимотните медковчани. Този акт е узаконен с протокол на Ломския окръжен съвет от 15 ноември 1883 г., според който селото се задължава да изплати борча на татарите и черкезите в размер на 6365 гроша към земеделската каса в града.^[2]

С навлизането на капитализма в селското стопанство се променя и неговата структура. Преди Освобождението земята била в ръцете на задругите, които я обработвали на големи парцели. Димитър Маринов наброява в Медковец 16 фамилни задруги.^[3] Условия за разделяне на земите на малки парцели се създават при делбата на синовете и дъщерите. Сведенията сочат, че към края на XIX в. задругите почти са се разпаднали. Чести са случаите, когато главата на задругата (дядото или лалото) нарушавал справедливостта при делбата с облагодетелствуване на едни свои деца за сметка на други. След смъртта му това довеждало до изостряне на отношенията и дори до омраза между наследниците. Отделните малки семейства не притежават достатъчно инвентар и добитък за обработване на земята, нямат и пари за закупуването им. Всичко това принуждава новия собственик да търси кредит от банката или от лихварите. Други пък си продават житото и царевицата още на зелено, което търговците (т.нар. зеленичари) плащали на половин цена. Например Георги Рангелов Мартинов и братя Китовци вземат пари от банката, но не спазили падежа на изплащане на лихвите в продължение на няколко години, кредитното учреждение обявява земите им на търг и ги продава. Георги Мартинов става ратай на Иван Петров Сарафски, от когото бил взел пари под лихва, а братята Китовци, след като изгубват земята си, напускат Медковец и се заселват в Лом. В селото остават да напомнят за бившите притежатели само наименованията „Китова ливада“ и „Китова локва“. Проникването на капиталистическия начин на производство в Медковец поражда силен стремеж за увеличаване на поземлените имоти, а оттук — повече зърнени храни за пазара и по-големи печалби. Разбира се, пътищата за обогатяване са различни: покупка и изземване земите на по-неопитни собственици, икономическа принуда, измама, лихварство, завладяване на държавни и общински земи, търговски сделки, кръчмарство. Това довежда до социална диференциация и поляризация сред селските стопани: богати земевладелци, средни селяни и бедняци (ратаи, слуги, аргати).

Процесът на разоряване на селяните се засилва след Съединението на Княжество България и Източна Румелия и по време на Стамболовия режим. Като прави преглед на материалното състояние на населението, един съвременник идва до горчивото заключение, „че сегашното положение на медковското население в материално отношение е много по-незавидно отколкото по-предишното“.^[4] Причините за това той вижда в зеленичарството, високите лихви и ниските цени на селскостопанската продукция, непосилните преки и косвени данъци и несправедливото им разпределение върху данъкоплатците.^[5]

За сметка на това в края на XIX и началото на XX век някои медковчани забогатяват по различни пътища. Иван Петров Сарафски (Керкезина) успява да придобие около 500 декара земя, като заграбва и мерата в местността „Преката падина“; Марко Томов притежава 420 декара, концентрирани в големи чифлици; Аврам Мончев Пешов закупува 400 декара, разделени в два големи парцела от по 200 дка; Григор Банков Пенов прикупва 350 дка земя и създава модерен чифлик с постройки в местността „Козаровец“.^[6] Всички тези медковски богаташи се занимават и с лихварство, а последните двама притежават и кръчми. Иван Петров Сарафски вземал пари под лихва от крупния чифликчия, търговец и притежател на мелница Камен Ганчов от село Крива бара, а след това ги раздавал с много по-висока лихва (50-60 до 100%) на своите съселяни.^[7]

Алчността за повече земя и за трупане на богатство обхваща и други стопани, някои от които се надпреварвали да разграбват и присвояват държавни и общински земи. Най-често се обсебва мерата, което принуждава Общинския съвет на четири заседания през 1906 и 1907 г. да разгледа този въпрос и да вземе сериозни мерки срещу нарушителите. В едно от общинските постановления се обръща внимание на авторите на грабежа, че „ако след месечен срок не отстъпят от заграбените общински земи, ще бъдат дадени под съд“.^[8]

Борбата за повече земя се води с различни непочтени средства: преораване нивата на съседа, преместване междата, преораване на общинските пътища и др. Това нарушаване на добрите селски традиции и морални отношения довежда понякога и до побоища и убийства. В спор за земя Димитър Кръстев Рацов се опитва да убие с пушка Павел Петков Биволарски (есента на 1904 г.); за преораване на нивата му Горан Петков Рацов нанася жесток побой на Павел Гергов Панов. За земя се карали и Боновци: денем правели делба, а нощно време премествали междата — и отново делба. Други пък, като Марко Угринов, Иван Маринов Сивов и Павел Петков Биволарски, десетки години се разтакавали по съдилищата и всеки търсел правото си. В тази безконечна надпревара най-често делата биват спечелвани от тези, които разполагали с повече парични средства.

Наистина споменатите социални язви — лихварството и зеленичарството — нанасят големи вреди на селското население: седем села от Ломска околия са напълно „разсипани от лихварите“. Медковчани обаче устояват в този труден момент. Това се потвърждава от данните на анкетата, проведена от в. „Земеделска защита“ през първата половина на 1901 г.^[9] Медковец не фигурира в нито една от групите (съвършено, твърде много и отчасти съсипани) села от Ломска околия, жертви на лихварството. Плодородието на медковския чернозем, пословичното трудолюбие, пестеливостта и здравият собственически инстинкт на селяните, както и някои мерки, предприети от Министерството на земеделието, спасяват от пропадане голяма част от средните стопани.

Успоредно с увеличаване на селскостопанското производство се развива и търговията. Известен търговец на зърнени храни и едър рогат добитък става Петко Тулешков — заможен човек, практикуващ и лихварство. Започват да се развиват и някои занаяти в селото, свързани преди всичко с поминъка и бита на населението. Дамян Луканов Нейков открива бъчварска работилница; Симеон Горанов Тикванов и Трифон Гуцов Барашки — коларо-дърводелски и бъчварски с по двама-трима чираци; бояджийска работилница отварят и преселилите се от с. Горна Гноеница в Медковец братя Спас и Лазар Първанови; Нинко Валявицата с шевна машина и няколко чираци постепенно се налага на вниманието на селяните. Откриват се и нови дюкяни от Иван Попдимитров и Аврам Бончов.

Въпреки трудолюбието на занаятчиите обаче тяхната продукция не е в състояние да се противопостави на външната фабрична конкуренция. Селяните предпочитат по-качествените и по-евтини чужди стоки. Това състояние на занаятчийството тревожи Окръжния съвет в Лом, който нееднократно се занимава с този въпрос. В изложението си за 1894-95 г.^[10] окръжният управител вижда решението му в образуване на еснафски сдружения, модернизиране и усъвършенствуване на занаятите, осигуряване пазари и евтини кредити.^[11]

Взетите мерки се отразяват положително и върху търговията и занаятите в Медковец. Докато през 1894 г. преобладават питейните заведения — 8 броя,^[12] през 1903 г. те са 3 (Дамян Стефанов, Аврам Илиев и Аврам Мончов) и 1 търговец (Григор Ванков);^[13] през 1911 г. като търговци-закупвачи се споменават Рангел Ненов и Филчо Петров — спечелили обявения от общината търг за „интизапа“^[14] и „кръвнината“ на селото.^[15]

През 1917 г. в Медковец има 5 бакалници-колониал (Григор Ванков, Васил М. Коларов, Аврам Мончов и др.). Бакалници с манифактура отварят бившият бояджия Спас Първанов и Тодор Кръстев Желязков, една даракчийница на Иван Аврамов, една мелница на Георги Шишков и един търговец на добитък.^[16] Наличието на тези магазини улеснява доста селяните: спестява им излишни пътувания до Лом за обработка на вълната, за снабдяване с манифактура и други стоки.

Някои от калфите с материални възможности си набавят инвентар и откриват свои работилници. Увеличават се коларо-железарските работилници с нови петима майстори: Стефан Трифонов Вълчев, Савчо Цв. Порчев, Тодор Георгиев Сивов (от с. Василовци), Драган Младенов и Георги Прокопов Белчов, които имали по 3-4 чираци; Богдан Станков (преселил се от с. Сталийска махала) открива в Медковец дърводелна и с помощта на 5-6 чираци и калфи изработвал бурета, коли, дограма, куфари. В документ от 1903 г. се сочи, че в селото има и терзия (Тако Вълчев), кожухар (Петко Горанов).^[17] Малко преди Балканската война Иван Алексов Шупов и Тодор Томов Кюлюмков организират шивачници за европейски (тесни) дрехи, а Симеон Д. Тикванов и Горан Петров Рацов откриват кожухарски работилници. Завърналият се през 1916 г. от Румъния Николай Трифонов Вълчев отваря модерна обущарница.^[18] През 1917 г. в селото има и три ковачници с майстори: Филип Манастирски, Стефан Младенов и Савчо Цветков.^[19] Повечето от изброените занаятчии притежават и кой повече, кой по-малко земя, която обработват през напрегнатите летни дни; само трима безимотни (Драган Младенов, Деко Байрамов и Васил Пульов) се занимават целогодишно със занаята.

Нарастващият брой на занаятчийските работилници в Медковец създава по-добри условия за задоволяване нуждите на населението. Неизбежната конкуренция между майсторите повишава качеството на услугите и съответно броя на клиентите.

Изложените факти свидетелствуват, че от началото на XX век до войните е налице един силен стремеж към материално замогване на медковчани не само чрез основния поминък земеделието, но и чрез търговия и упражняване на различни занаяти. Затова те чувствително нарастват като естествен резултат и в съответствие с нарасналите нужди на увеличения брой на жителите — 4200 през 1917 година.