Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (13)

2. Културно-просветна дейност в Медковец

За осъществяването на горепосочените задачи се води упорита и дори жестока борба начело с градската буржоазия и следващите я селски първенци. В името на новите цели и идеали и ръководени от стремежите си за културно-национално развитие, медковчани под водителството на своята община (кнез, чорбаджии, учители, свещеници) и на живеещите в емиграция патриоти участвуват активно в просветната дейност на селото.

В края на XIV в. българската култура и просвета достига високи върхове. Тази истина се отнася и до нашия край, като неделима част от общобългарския образователен процес. Много духовни обители, черкви и средища на книжовна дейност са превърнати в руини: турското завоевание ликвидира онези сили и институции, които дотогава са полагали грижи за просвещението на будната част от българското население. Както се изтъкна на друго място, разрушен е и манастирът край Медковец, а обитаващите в него духовници са избити. По такъв начин е ликвидирано едно важно място и средище на книжовната дейност. Остава обаче манастирът „Свети Архангел“, разположен върху горист хълм източно от Брусарци. Според преданието той е построен преди падането на България под византийско иго (1018 г.). След разрушаването на Медковския манастир част от оцелелите наши предци започват да посещават спасилото се като по чудо духовно общежитие „Св. Архангел“. Там те отново имат възможност чрез подходящ ритуал да слушат българска реч, да обменят мисли с любознателни свои земляци за бъдещето на народа, да укрепват самочувствието си като българи.

Според Димитър Маринов този старинен манастир бива разграбен и разрушен от турците след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. При все това дълго време споменът у медковчани и брусарчени към това място не угасва. Напротив, християните от района с благоговение продължавали да посещават „Манастирището“, където на Рангеловден тук се провеждал оброк.^[1] Видинският митрополит Неофит пък твърди, че манастирът е съществувал до 1720 г., когато бил разграбен и разрушен от турците, а монасите убити.^[2]

Повече от столетие за манастира напомнят само руините. Най-сетне по времето на Хюсеин паша, за когото стана дума, се създават благоприятни условия за възстановяването му. А тези „благоприятни условия“ се създават не толкова от личните качества на валията, колкото от специалната клауза на Одринския мирен договор от 1830 г., която задължава турското правителство да не пречи за поправка на манастири, строеж на черкви и пр., и на султанския Хатишериф от 1839 г., провъзгласяващ ерата на Танзимата, т.е. на реформите.

За възстановяване на манастира „Св. Архангел“ допринасят най-много брусарчени, начело с дядо Стефан, навярно кнез на селото, и жителите на Медковец. „През 1840 г. — пише митрополит Неофит — родолюбиви жители от Брусарци и Медковец, начело с дядо Стефан от Брусарци, дядо Нейко и свещеник Димитри (Стаменов — бел. П.К.), а после и брат му монах хаджи Агапий от Медковец, отново се погрижили за възстановяване на манастира, Към 1852 г. манастирът бил изцяло възстановен.“^[3]

Макар и събрани от стари хора, изнесените от автора сведения се потвърждават от архивни извори. В турския списък от 1845-1846 г. под №119 фигурира името на поп Димитър Стаменов (вж. „Приложения“), който живее заедно със синовете си Иван и Андрей и зет си Моно Георгиев. От тази фамилия е и братът на поп Димитър, скрит зад монашеското име Агапий — години наред той е монах в Брусарския манастир и даскал в тамошното килийно училище, „което било посещавано от деца от околните села“.^[4]

Така че Брусарският манастир е важно духовно средище в нашия край. Чрез духовенството и учителите от района монашеското братство поддържа най-тясна връзка с местните българи и способствува за съхраняване на тяхното национално съзнание. За разлика отпреди османското завоевание, когато на манастирите се грижат предимно царете и болярите, по време на турското робство това задължение пада изключително върху плещите на християните и техните общини и кнезове. С тази своя дейност те способствуват за предпазване на населението от асимилация, пазят българския народностен дух и будна националната ни свяст.^[5]

Прави впечатление, че пред името на медковския монах Агапий Стаменов е поставено названието хаджи. Това показва, че той е бил на поклонение на Божи гроб в Ерусалим и поради това получава правото да бъде наричан хаджия. Хаджилъкът в българското общество през Възраждането е широко разпространен. На поклонение в светите за християните места могли да си позволят да отидат само лица от богати семейства или пък някои будни и надарени учители или свещеници, подпомагани от населението и общината. Това явление има подчертан патриотичен характер и голямо образователно значение. Поклонникът се връща в Медковец с разширен географски, исторически и човешки кръгозор. Придобитите знания се споделят със селяните и най-вече с любопитното и любознателно младо поколение. Тази форма на общуване укрепва народностното самочувствие и допринася за утвърдяване на националното самосъзнание на българското население. Не по-малка е и гордостта на медковчани, че именно техен близък, роднина или съселянин е имал привилегията да бъде в Ерусалим и да се нарича хаджия. Хаджилъкът е един от мотивите на свободолюбието. Неслучайно в „Българи от старо време“ Любен Каравелов ни представя своите герои как сръбват ракийка, замезват салатка, разговарят по народните работи и понякога, когато остане сам под влияние на разказаното му от хаджи Генчо, дядо Либен демонстрира своето безстрашие и свободолюбие чрез стрелба с пушка през комина на къщата.

За духовното издигане на местното население все пак най-важен фактор си остава учебното дело в Медковец. Упорити и дръзновени в борбата за материално възмогване и съхранение на българщината, медковчани проявяват активност и на просветното поприще. Известна светлина във връзка с това хвърля медковският учител Петър Георгиев Манчов в статията си „Вървежът на учебното дело в село Медковец“. В нея между другото авторът отбелязва: „Днес за днес в Медковец не се помни от никого времето, през което да не е имало училище. Обаче положително се знае, че най-отначало не е имало никакво училищно помещение, а обучението е ставало вън от селото, под открито небе, в една търница. Оттук обучението е преминало в помещения, в тъй наречените зимници, които са били притежание на частни хора и са им служели за затваряне на биволите.“^[6]

По-нататък в статията си учителят Петър Манчов изтъква: „Дейци за въздигането на първите общински училища са били главно свещениците и чорбаджиите. Едвам запомненият и завземающ видна роля е бил учител Иван,^[7] а после и учител, и поп. Учил е децата в своя зимник. Приказва се, че много е страдал от турците. Учителствувал е безплатно, а се е поддържал от прихода на енорията си. За свой заместник-учител поп Иван е довел поп Стамен от с. Криводол (Ломско), който също тъй е учил децата в зимника си.“^[8] Според преданието даскал Иван е от рода на Тиквановци.

След посочените двама учители в края на XVIII и началото на XIX век с обучение на децата се занимава „разпопеният учител — даскал Петър“.^[9] Според семейно предание, даскал Петър е от фамилията на Коновци.^[10] Той продължава традицията на своите предшественици и като народен будител поддържа тясна връзка с епископ Софроний Врачански във Враца. От него той получава разни „кондаци“^[11] и „поучения“, които използува в просветната си дейност. По-късно, когато епископ Софроний се прехвърля във Влашко, даскал Петър не прекъсва да се среща със своя именит съотечественик и да разговаря с него по народни работи.^[12]

Според проучванията на Димитър Маринов първата „килия“ за обучение на децата в Медковец е открита през 1821 г. при местната уземна черква.^[13] „След зимниците — пише учителят Петър Манчов — е направено първото общинско училище в неизвестно коя година, а после — второто общинско училище в 1845 г. (когато кнез е Иван Кулин — бел. П.К.), което служи за такова до 1892 година. Първите общински училища са били построени с частни пожертвувания на населенията и с църковна помощ. Дейци за въздигането на първите общински училища са били главно свещениците и чорбаджиите.“^[14]

От преданията и документите се установява, че откъм средата на XVIII до 70-те години на XIX в. в Медковец свещенодействуват и учителствуват: поп Иван Тикванов, поп Стамен Василовски, Петър Конов, поп Димитър Стаменов, поп Цено Драганов и поп Нино. През 1870-1872 г. в селото свещеници са: поп Георги, поп Гено Горанов Рацов, поп Младен и поп Тодор Вълчов Гъньов (роден 1843 г.).^[15] Все в началото на 70-те години на миналия век в Медковец учителствува специално подготвеният за педагогическа дейност Андрей Игнатиев (от фамилията на Тупанкьовци).^[16] В анонимна дописка (навярно написана от учителя Петър Георгиев Манчов) е казано следното за Андрей Игнатиев Пенков: „Този учител е с първоначално образование, което е успял отчасти да разшири на временните педагогически курсове. Обаче той има 22-годишна непрекъсната учителска практика (т.е. учител е от 1874 г. — бел. П.К.). Благодарение на своята любознателност, трудолюбие и непрекъснатата грижа за самообразование и за самоусъвършенствуване, той е постигнал изумителни резултати в учителската си вещина. При туй със своя добродушен характер и безукоризнено поведение той е спечелил на своя страна симпатията както на съселяните си, тъй и на болшинството из околията и в гр. Лом.“^[17]

В дописката се изнася още, че Андрей Игнатиев учителствува единствено в Медковец. Негова заслуга е, че неколкостотин медковчани получават образование, някои от които след Освобождението стават учители, чиновници, офицери, свещеници и пр.

Андрей Игнатиев е роден на 15 септември 1858 г. Баща му Игнат Ценков Тупанкьов и майка му Велика Каменова били хора бедни. С непосилен труд те изкарват прехраната си и едва смогват да плащат данъчните тегоби. Раждат им се няколко деца, от които три момчета — Стефан, Андрей и Иван (починал още като дете). На 7-годишна възраст Андрей постъпва в училище и в продължение на 6 години добива първоначалното си образование при учителя Андрей Дамянов Конов. С жив интерес, търсещ ум и стремеж да научи повече от това, което му дават семейната и селската среда, той „с жадност поглъщал тия знания, преподавани му чрез метода на буквуването (аз, буки, веди, глаголи и пр. — бел. П.К.), и бързо научил четмото и писмото, ракама, повечето неща из наустницата и др.“ Още като ученик той заедно с учителя си Андрей Конов посещава новопостроената черква „Св. Параскева“, където със своя музикален и увлекателен глас се налага като прекрасен църковен певец. Тази негова дарба му спечелва симпатиите на медковчани и най-вече на общинарите, отваря му път към учителското поприще.

На 23 април 1871 г., след свършване на неделната великденска служба, баща му посещава кръчмата, в която се намирали и селските чорбаджии. Пред събраните първенци и селяни кнезът Велко Ив. Сарафски се приближава до бащата на Андрей и му казва така, че да чуят всички: „Игнате, твоето момче ни се е аресало. Хубаво пее у черквата. Хайде, дай ни го да ни учи децата.“ Изненадан от неочакваното предложение. Игнат Ценков едва успява да изрече от вълнение: „Момчето ми е малко, та надали ще може да върши тая работа.“ Чорбаджиите обаче са настоятелни и бащата се съгласява да цени^[18] 13-годишния Андрей за 100 гроша паша. В онези години уславянето на учителите ставало от Гергьовден (6 май) до Димитровден (26 октомври) и от Димитровден до Гергьовден. Тези две учебни полугодия селяните наричали паша.^[19]

Така че Д. Маринов е съвсем прав при характеристиката си на дадено лице за учител: „За педагогиката му и научната подготовка никой не питаше, или тия му качества идеха на второ място. Когато ще се цени един учител, той беше длъжен да положи един вид екзамен (изпит) в църквата; покаже своя глас и своите познания в псалтикията… Додето не пееше в църквата, не можеше да бъде ни дума за ценяване.“^[20] Такъв е случаят и с Андрей Игнатиев.

Така през пролетта на 1871 г. Андрей Игнатиев, сам нуждаещ се от учение, става учител на медковските деца. Методът му на обучение не се различава от този на неговия учител Андрей Конов — буквуването. Тъй като църковното настоятелство и родителите на учениците са доволни от неговата дейност на псалт и даскал, общинската управа го уславя и за следващата паша, като увеличава заплатата му от 100 на 145 гроша.

След свършване на учебната година малкият учител решава да продължи образованието си. По онова време младежи, които се готвят да станат свещеници или учители, след завършване на първоначалното си образование били изпращани от общината на „специализация“ в Чипровския манастир. Но тъй като в светата обител се преподавало по метода на буквуването и се изучавали най-вече църковни дисциплини, то Андрей Игнатиев предпочел светското обучение. А звучната метода по това време можело да се изучи единствено в с. Василовци (Ломско), където учителствувал Стефан Николов (родом от с. Церовене). Всички от Ломския край го считали за най-начетения даскал, защото бил „учил дълбока книга във II клас у Видин“. При него Андрей престоява 2 години, след което се завръща в Медковец.

С така усвоените знания и звучната метода (а, бъ, въ, гъ, дъ и пр.) през 1874 г. 16-годишният учител пристъпва към въвеждането на препоръчаните от д-р Петър Берон в „Рибния буквар“ светски знания и взаимоучително обучение. Децата започват да изучават разширено история и география — набляга се на знания, които не само обогатяват ума, но и възпитават и дават храна на сърцето, т.е. родолюбие. От училищната стая се изхвърля одърът, на който Андрей Конов и неговите предшественици седели по време на учебния процес и оттам с дългия прът напомняли на немирниците, че са ученици.

Нововъведенията и повдигнатото народностно въодушевление привличат повече ученици, но в същото време засилват бдителността на турската власт и на нейните очи и уши в селото. По време на Априлското въстание и особено на неговия разгром Андрей Игнатиев е обвинен в бунтарство. Един ден в присъствието на учениците турски чиновник прави обиск в училището, „за да намери престъпното в преподаване на знанията по история“. Според разказ на съвременници, турчинът яхва учителя като кон и го принуждава с оръжието си да го носи пред децата и насъбралите се селяни. След това престъпно зрелище А. Игнатиев става по-внимателен и при всяко следващо идване на турски „инспектори“ гледал да прикрие следите си сред самите ученици — негови връстници. На въпросите на търсещите го турци той отговарял: „Даскала го няма сега тука“.^[21]

Робските условия налагат две деца от Медковец да продължат образованието си в Сърбия. Става дума за Ангел и Христо — синове на Иван Кулин, които след емигрирането на баща им (1853 г.) са подложени на преследване от властта. За едно от децата му поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов съобщават в писмото си от 25 ноември 1856 г. на Иван Кулин в Белград: „Твоя син го запираха във Видин, защото имал в къщата си цар Николови (на руския император Николай II — бел. П.К.) образ и цар Наполеоновия, но нищо му не сториха, само зеха образите царски.“^[22] Другият мотив е потребността от просветени патриоти, които да участвуват в освободителната борба на своя народ. За това съдим от едно прошение на Ив. Кулин до сръбския княз, в което той изтъква, че синовете му се стремят към образование, защото иначе „те ще станат нещастни, а и като невежи не само на себе си, но и на другите няма да бъдат от никаква полза“.^[23]

Важно място в културно-просветния живот на Медковец през Възраждането заема и разпространението на книжнината. Познатите източници свидетелствуват, че проникването на възрожденската литература в селото ни става най-вече след Кримската война (1853-1856 г.). При съществуващите асимилаторски стремежи на турската власт и на фанариотското духовенство, опазването и разпространението на печатната книга можело да се осъществи само с големите грижи на родолюбивите читатели. В тази културно-просветна дейност важна роля играят спомоществувателите. Поради липса на печатници и книгоиздателства в поробеното ни отечество, възрожденските книжовници са принудени сами да издават книгите си, като за отпечатването им търсели печатници в Русия, Сърбия, Влашко и Австрия. Поради слабите икономически възможности на авторите, те били заставяни от самите обстоятелства да прибягват до помощта на бъдещите си читатели. Известѐни чрез специални покани, че се търсят купувачи за дадена книга, желаещите да получат изданието заплащали предварително цената. За благодарност, а също и за отчитане, имената на записалите се са отпечатвани в края на книгата в нарочни списъци на т.нар. „спомоществуватели“, „спомощници“ (напр. книгите на Кр. Пишурка) или „подписци“.

Днес тези списъци са важен извор за проучване на културно-просветното дело и в Медковец през Възраждането. Те позволяват да се види кои именно лица и от кои социални среди произлизат радетелите за разпространение на книжнината. Дават ни също възможност по години да проследим спомоществувателите, каква е по характер книжнината, какви са интересите на читателите и пр.^[24]

Една от първите книги, която прониква в Медковец, е преведената през 1855 г. в Белград от сръбски език от Стефан Колюв брошура на Петър Радованович „Общи знания всякому человеку нужни“. Изданието е отпечатано с разрешението на митрополит Петър в 1000 екземпляра и е струвало 147 флорина,^[25] от които съставителят е разполагал със 100 флорина, събрани от спомоществуватели, наречени в книгата „предплатници“.^[26] В числото на интересуващите ни „предплатници“ от Лом паланка са посочени: „Почтен(ейши) и теплый желател за Българ(ската) просвета г. Йован Ангелов за синовете си: Лука(н), Ангела и Христя из село Медковец.“^[27]

Какво научаваме от този източник? Първо, че самият Иван Кулин и неговите трима синове спадат към „имената на родолюбивите спомагатели“; второ, по това време Ив. Кулин е емигрант в Сърбия, а синовете му живеят и се учат в Медковец — тук са отразени родствените отношения между лицата (напр. и този документ доказва, че Лукан, който е родоначалник на фамилията на Стипцовци, наистина е син на Иван Кулин). Трето, абонирането за книгата се извършва чрез другарите на кнеза в Лом паланка (навярно Кр. Пишурка), които непосредствено са връчили книгата в Медковец. Четвърто, с проникването на изданието в село то става достояние не само на учениците предплатници, но и на техните съученици и на техните родители — на всички будни медковчани.

И още нещо. Както в тази книга, така и в други, за които ще стане дума по-долу, имената на спомоществувателите са придружени от съответни титли. Това значи, че авторите и издателите не се скъпят да поласкаят отзовалите се на поканите им лица. Например тук Иван Кулин е наречен „господин“, „почтенейши“ и „тьоплий“, а другаде свещениците се назовани „благоговейши“ и пр.

Тази книга, за която Иван Кулин абонира синовете си, е в пълния смисъл на думата издание със светско съдържание: насочва младите читатели не към Бога, а към обективните явления от заобикалящия ги реален свят. Още в увода българският преводач Ст. Колюв изтъква, че съчинението е предназначено за деца и юноши, които трябва да знаят „от малко-малко нещичко за народността си“. С оглед на това „благонадеждните юноши“ (патриотите) трябва да притежават светски знания и да бъдат с будно национално съзнание. А, както знаем, това са едни от основните идеи на просвещението и хуманизма на българското възраждане.

Все в тази книга са прокарани материалистически схващания, според които „между тялото и душата ни съществува най-голямо приятелство… защото когато страда тялото, и душата се смущава“.^[28] Като говори за различните народности в Европа, Ст. Колюв с разбираемо национално самочувствие подчертава: „Аз съм българин и това ми е драго, и природно ми е да обичам, че съм българин.“^[29] В изданието се дават знания по анатомия и физиология, а също така и ценни съвети за лекуване на страдащото тяло; поместени са знания по астрономия — за планетите (към които спада и Земята) и звездите (към които се отнася и Слънцето). Все тук е казано: „Слънцето е валчесто огнено тяло, от което добиваме светлост и топлота, без кое би била нашата земя жалостна за обитование.“^[30] Обяснено е също, че Слънцето не може да освети едновременно цялата Земя, защото тя е кълбовидна; че Земята се върти около своята ос за 24 часа и затова има ден и нощ; от друга страна, нашата планета се завърта около Слънцето за една година, и пр. и пр.

В брошурата са предоставени и знания по география: сушата на Земята се разделя на пет части, наречени континенти — Европа, Азия, Америка, Африка и Австралия; дават се сведения за държавите на нашия континент, към които спада и Европейска Турция с 12 милиона жители — изрично е подчертано, че в тая държава турците са господари, но нямат повече от 1 милион, т.е. българите и другите балкански народи са 11 милиона и следователно могат да се справят с поробителите си. И още: „В България София е главен град с 50 000 жители и в България има много твърдини на Дунава.“^[31]

Нарочно се спирам повече върху съдържанието на тази малка енциклопедийка, в която се прокарват идеите на европейското Просвещение и на Българското възраждане, за да се види с каква духовна храна Ив. Кулин снабдява синовете си и младото поколение в Медковец.

През 1856 г. Христо Г. Данов публикува в Белград три съчинения в едно от които са вписани имена на медковски спомоществователи. Става дума за книгата „Духовен зрак“, преведена от руски на български от Марин Софрониев Калугеров. Отпечатана е в 856 броя, от които 19 екземпляра (4,5%) са предназначени за: господин Иван Ангелов Кулин и чедата му Ангел и Христо — 6 броя, благоговейшите поп Димитър Стаменов — 2, и поп Цено Драганов — 2, господин Георги Иванов — 2, г-н Илия Лилов — 2, г-н Средко Цветков — 1, г-н Йощо Драганов и г-н Гено Горанов Рацов — 2.^[32]

По това време, 1856 г., Иван Кулин вече е успял да прехвърли през границата в Сърбия двамата си най-малки синове Ангел и Христо и да ги настани да се учат в Белград. А като имаме предвид, че той се абонира за 6 броя, то от това следва, че другите 4 екземпляра са за другите му двама синове (Камен и Лукан), останали да живеят в Медковец, и техни родственици или приятели. Какъв е социалният състав на читателите на тази книга? Гено Горанов Рацов е 18-годишен (роден е 1838 г.) и навярно се учи в Чипровския манастир за свещеник; другите са все местни интелигенти и членове на общината.

В Медковец се чете и препрочита и книгата на Софроний Врачански „Неделник“ или „Софроние“ — първата печатна книга в новобългарската литература, която представлява сборник от християнски поучения. Отнася се за нейното второ издание от свищовския учител Тодор Хрулев, излязло през 1856 г. под заглавие „Неделник Евангелие поучително“ в Белград. От Медковец „Имената на родолюбците за Софронието“ са: поп Димитър Стаменов — 1 брой, поп Нино — 1, поп Цено Драганов — 1, свещеник Панталеймон — 1, за черквата — 1; в графата на абонатите от Лом е записано „Горан Лилов — каза чорбаджи“, т.е. баш кнез и брат на Илия Лилов — общинар от Медковец.^[33]

През 1857 г. в сръбската столица излиза изданието на Кр. Пишурка „Аделаида алпийската пастирка“, в чийто списък са посочени „имената на родолюбивите спомагатели“ от Белград. Там буквално е записано: „Никола Първанов, ученик II клас на Белградската гимназия, Родолюбивый теплый за българското просвещение Иван Ангелов за синовете си Ангела Ивановича, ученик I клас в Белгр. гимназия, и Христа — 3 кн(иги).“^[34] Бие на очи фактът, че след името на Никола Първанов от Лом не е отбелязана никаква цифра, а трите екземпляра са дадени чак след имената на Ив. Кулин и неговите синове. Според мен това означава, че нашият известен съселянин е предплатил абонамента не само на децата си, но и този на бъдещия бележит български педагог и книжовник.

Все в същия списък на белградските българи са посочени и следните имена: родолюбивия желател на българското просвещение Цеко Петков за сина си Иван, ученик — 2 броя; Стоян Иванов от Лом, търговец — 1, родолюбецът Димитър Милков от с. Дългошевци — 1.^[35]

Същата 1857 година излиза от печат поемата на Г. С. Раковски „Горски пътник“. Нейният автор живее и работи в Нови Сад (Австрия), откъдето поддържа връзка с българската политическа емиграция в Белград и най-вече с нейния представител Иван Кулин. През втората половина на февруари 1857 г. Раковски се обръща към младите съратници на дядо Иван — Сава Генчов, Петър Оджаков, Павел Тодоров и Иван Касабов. В писмото си той поздравява дръзновените родолюбци и ги насърчава с увереността си в скорошното настъпване на щастливи дни за българския народ. Раковски уведомява възторжените си приятели, че в пратката с писмото им прилага и няколко броя от поемата си „Горски пътник“, за да я прочетат и си кажат мнението. Накрая той поздравява нарочно Иван Кулин и моли младите си съратници да му прочетат поемата, „Приключвам ви чяст от Горского Пътника — пише Раковски. — за да го общо прочитете и да ми свободно ваше мнение дадете. «Един ум, каже пословица, добро, двама ума болше, много умове лучше». Поздравете особенно чича Ювана, прочетете нему все.“^[36]

Повече от ясно е, че онова, което сближава Раковски и Кулин, е основната идея на „Горски пътник“ — борба не за лично отмъщение, а за общонародно освобождение. Несъмнено поемата ще да е прочетена и от синовете на медковския революционер — Ангел и Христо, а може би и в Медковец.

През 1869 г. в Русе излиза от печат книгата на Кр. Пишурка „Опелото на Исуса Христа“. Неин спомоществувател в Медковец е Велко Ив. Сарафски — 1 брой; изданието се предплаща и от поп Иван от Сливовик — 2, и от поп Стоян от Кърки жаба — 2.^[37]

През 70-те години на XIX в. интересът на медковчани към сантименталните, приключенските, пътешественическите, географските и забавните четива продължава да е силен. За това свидетелствува и излязлата през 1870 г. книга „Момина китка или книга за секиго“, която съдържа приказки, басни, легенди, описания на далечни страни и диалози за ученици. Почти всички тези откъси Кр. Пишурка взема от съчиненията на Мари льо Пренс дьо Бумон. Тяхното образователно и възпитателно значение е несъмнено.^[38] Със своето съдържание те обхващат и теми от хуманитарно естество, с които се приобщават и медковските просветени люде към френското духовно просвещение. Спомоществуватели на тази книга са следните „благоговейши“: от Медковец — поп Георги (1 бр.), Расово — поп Георги (1) и поп Димитър (1), Кърки жаба — поп Трифун (1) и поп Стоян (1).^[39]

Възрожденската книга прониква в Медковец и чрез книжарницата на Кр. Пишурка в Лом. В неговия търговски архив намираме и такава сметка: „Дадено във версия за разни книги в Медковец — даскал Димитър: 27.20 грошове.“ Все тук четем още: „Медковец. Благ(оговейши) п(оп) Тодор — 1, учит(елят) Андрей Игнатиев.“^[40]

Като се има предвид тесният контакт на Кр. Пишурка с първенците и интелигенцията в Медковец, както и връзките му с Раковски и Кулин в Белград, допускаме, че в селото ни е разпространяван или най-малкото е четен и в. „Дунавски лебед“ — тръбачът на българската национална революция. „Въистина — пише Кр. Пишурка в една своя дописка — трогателно позорище бе да гледа человек старци с бели бради, даже и от селата, да превръщат вестника ви ту оттук, ту оттам и да го непрестанно целуват, благославяйки оная ръка, която го е писала.“ Млади и стари според Пишурка са силно впечатлени от „чисто българските чувства и патриотическия дух“ на Раковски. Затова българите от Ломския край му пожелават успех „в предприетото… патриотическо, много трудно и за похвала достойно дело.“^[41]

Неразделна част от националнопросветната дейност е грижата на селските първенци за култовите сгради. С оглед на асимилаторската си политика османската власт свежда до минимум разрешаването на християните единствено „да поправят църквите си“. Турското ислямско законодателство изобщо забранява строежа на нови култови сгради. Въпреки тези пречки обаче, медковската община намира различни начини да заобикаля забраните на Корана. Обикновено в прошенията си тя иска разрешение за „поправка“, „ремонтиране“, „доизграждане“, „преустройство“. Това положение продължава да е в сила дори и след подписване на Одринския мирен договор през 1830 г., чрез който Цариград е заставен пред Русия: „Турският султан от тая дата се задължава да дава разрешение и съдействие на християнското население в османската държава, щото то свободно да гради църкви и изповядва вярата си.“

Като се възползуват от покровителствената политика на Русия, по-събудените медковчани, най-вече старейшините, поискват разрешение да възстановят разрушената манастирска черква „Света Параскева“. Това начинание е колкото традиционно за общината, толкова и в духа на възрожденските идеи за свобода на съвестта и вероизповеданията. През 1836 г. тази малка култова сграда, направена от плетени стени, дървени колони и покрита с т.нар. стари „турски керемиди“, е готова. Ала малката сграда не могла да задоволи култовите потребности на вярващите, заради което се подема инициатива за построяване на по-величествен храм. За това благоприятствува султанският Хатихумаюн от 1856 г., който става база за легална борба в стремежите на медковчани в това отношение. Общината прави съответните постъпки пред висшестоящите инстанции и на 30 август 1859 г. султан Абдул Меджид издава ферман, че съществуващата „в село Медковец, Ломска околия, гръцка черква, известна под името «Св. Параскева», с течение на времето се е разсипала и се нуждае от поправка“.^[42] Тъй като духовно българите се намират под юрисдикцията на Патриаршията в Цариград, която е гръцка институция и чрез благословията на която се издават подобни фермани, то затова и медковската култова сграда е наречена „гръцка черква“.

Но за разрешението и още повече за изграждането на сградата се изискват големи парични суми. Затова когато султанският акт бива връчен на общинарите, мнозинството селяни все още не вярвали, че е възможно издигане на зданието. Но, според преданието, на едно събрание пред първенците кнезът Велко Ив. Сарафски бил казал: „Бъдете спокойни, пари има!“ В същото време той вдига двете си ръце нагоре, в които държал няколко кесии с жълтици. Присъствуващите се успокояват и зачакват деня, в който ще започне строежът на черквата.^[43]

Под ръководството на кнеза се изработва и утвърждава на общоселско събрание програма за осъществяване на начинанието: Христо Манов е определен за главен отговорник на строежа, зетят на кнез Велко, Кольо, става касиер на църковното настоятелство и такъв остава до края на живота си. По традиция отклонение, т.е. бягство, от подобна „селска работа“ не се допуска. Защото „от селската работа никой не бяга и ако бяга, гледа се с лошо око, па и се наказва“.^[44] Затова още щом се обявява началото на строежа, определените за участие в първия работен ден медковчани се явяват до един да изпълнят своя обществен дълг.

Медковската черква е едно в истинския смисъл на думата народно творение, в което са вплетени творческите идеи на българския архитект — строител, художника — иконописец, резбар и пр. Затова тя неслучайно е обявена от Комитета за култура и изкуство в София за национален паметник на културата. Оттук и гордостта ни за този наш единствен монумент от епохата на Възраждането, за който напълно оправдано всеки медковчанин, пък и не само той, очаква с нетърпение да научи нещо повече.

Черквата е построена по архитектурния план на култовата сграда „Свети Йоан Кръстител“ на Лопушанския манастир. Тя е голяма, дори величествена за времето си сграда с вътрешни размери 9x16 м, трикорабна от типа псевдобазилика, с три кубета. Градена е от ломен камък с хоросанова спойка. Ломените камъни са извозени на обществени начала от кариерата „Голомани“ край с. Вълкова Слатина (дн. Доктор Йосифово). Над южната част, над южния вход на сградата е записано името на селото и името на майстора строител Лило Ненов — от с. Поликраище, Великотърновско, спазарен и доведен от кнеза на селото Велко Ив. Сарафски; все тук е написано и името на покровителката на селото: „Света Параскева“. Екзонартексът (галерията) от западната страна е добавен през 1918-1919 г.

Отвън стените на сградата са измазани без декоративна украса. Единствено над западния вход са поместени три малки релефа и изображенията на двуглав орел и конници с мечове — символи на Русия и на Цариградската патриаршия. Една от характеристиките на външната архитектура е особената форма на апсидата, която не е полукръгла или заоблена, а полигонална (тристепенна). Такава е формата и на двата певника — един върху северната и един върху южната стена. Двете външни врати са от масивно желязо, изработени са във Виена и носят датата „1 януари 1868 г.“ Дар са от Велко Ив. Сарафски. Покривът е двукатен, с оригинални плочи, а певниците, апсидата, кубетата и екзокартексът са покрити с турски керемиди.

Вътрешното пространство на черквата е разделено на две ритуално обособени части — наос (в който стоят или седят вярващите) и олтар. Наосът е разделен на три кораба от четири двойни каменни измазани колони с полукръгли арки между тях. Корабите са засводени и полуцилиндрични. Множество дървени и метални обтегачи (греди) укрепват арките и сводовете. Подът е дъсчен. По протежение надлъж на двете стени и колони са поставени столове за вярващите, които са подарени от заможни селяни.

Освен апсидната ниша (дълбока 1,30 м) в олтара са прорязани още 4 ниши — проскомидия („приношение“), оная част от литургията, през която се приготвят хлябът и виното за причастието, и дияконикон върху източната стена, умивалня върху северната и служебна върху южната. Престолът е каменен, с масивен плот и дървено разпятие на Христос върху него. Венчилката е триделна: централната й част (кръстът с разпятието) стъпва върху триъгълен фронтон; в подножието на кръста има 2 лами с обърнати пасти (муцуни) към кръста, а зад ламите е разгърнат също резбован растителен повлек със слънчогледови пити и островърхи листа; самият кръст е много богато изработен с гъста резба между раменете и рисувани изображения на Христа и символите на евангелията; страничните венчилки съдържат по едно по-малко разпятие и по два ангела.

Иконостасът е рисуван с резба по царските двери и венчилката. Хоризонтално той се разделя на няколко яроса (реда): 1. цокълен ред, на който върху табли са изписани сцени от „шестоднева“ на старобългарския писател Йоан Екзарх; сега са заличени и изписани две нови, без особени художествени качества; 2. царският ред икони съдържа 8 икони, от които две са нови и без живописни достойнства; останалите, хубавите, са — „Свети Никола“, „Света Параскева“, „Богородица царица небесна“. „Исус Христос Вседържител“, „Свети Йоан Кръстител“ и „Свети Архангел Михаил“. Тези икони имат ктиторски (дарителски) надписи — Никола поп Ценов, Петко Ерменков, Атанас Димитров Катранов от Свищов, Иван Петров, Иван Велков Сарафски, Вълчо Кръсто поп Нинов с техните семейства. Върху всички икони стои изписана годината 1868. Върху иконата „Богородица царица небесна“ се е подписал и художникът Христо Енчев от Копривщица — всички икони от този ред са дело на този художник. Светците от този ред са представени от Хр. Енчев в 3/4 ръст, в традиционна иконография. Художникът е школован майстор, добър рисувач, колоритът на иконите е наситен и ярък. Основните цветове, които използува, са червен, кафяв, зелен и др. 3. Над царския ред икони е поместен рисуван пояс от редуващи се двуглав орел и арковиден сегмент, над които следват изображения на светци и херувими. 4. Следва поясът на лозницата — много пъстра, състояща се от непрекъсната извита лозова вейка с тежки гроздове (сини и червени), между които в кръгли медалиони са изобразени пророци. 5. Апостолският ред се състои от 17 икони, по всяка вероятност също от ръката на Христо Енчев; архирейският трон е изцяло резбован и според поп Петър Горчов се датира около 1920-1921 г.

В черквата са поставени 4 целувални иконостаса (проскинетарии), върху три от които е поставен надписът на Станислав Доспевски^[45] — „Богородица царица небесна“, „Исус Христос“ и „Свети Никола“. Те са датирани според надписа на иконата „Исус Христос“ от 1868 г. Образите на светците, противно на гръцката иконописна школа, пропита със скованост и схематизъм, Ст. Доспевски свежда до обикновения човек, пълен с живот, патриот и хуманист. Дори се смята, че той се отличава с по-голямо майсторство в това отношение от своя колега Николай Павлович, именно с повечето реализъм и възрожденски дух във фигурите на светците. И четирите негови икони в медковската черква са рисувани от художника в нашето село през 1868 г. Според преданието той е живял в дома на поп Цено Драганов.

Върху четвъртия целувален иконостас е поставена иконата на патрона на култовата сграда и на селото — „Света Параскева“, рисувана от Христо Енчов. В черквата се пазят няколко ценни свободно стоящи икони от XIX век, два масивни каменни свещника с ктиторни надписи от 1885 г., сребърен напрестолен кръст с филигранна изработка, сребърна мощехранителница от 1844 г. и старопечатни книги от средата и втората половина на миналото столетие.

Царските двери на иконостаса са изпълнени с полихронна резба в дълбок релеф. Резбата се състои от многолистни цветчета и акантови листа. В горната част на царските двери в два медалиона са изобразени царете Давид и Соломон — символи на справедливостта и мъдростта. В центъра на дверите в полета е изобразена сцената на Благовещението. А в долната част в 4 медалиона са нарисувани великите църковни отци — свети Никола, свети Василий Велики, свети Йоан Златоуст и свети Григорий Богослов. Дърворезбата на царските двери е дело на майстори от прочутата Дебърска школа. Непосредствени изпълнители на дърворезбата са братовчедите Петър Йосифов Филипов, Евгени Танев Филипов и Коста Иванов Филипов — всички от прочутата резбарска фамилия Филиповци от село Осой, Реканско (Дебърска област, Македония). Дело на тези известни майстори е и резбата на черквите в Лом, Василовци, Расово и др.^[46]

Според преданието изграждането на черквата е свързано с две неприятни произшествия. Едно от момчетата, което помагало на майстора при замесване на хоросана, пада от непредпазливост във варницата и след няколко часа умира. От друга страна, поп Цено Драганов бива нападнат от разбойници, които подочули, че парите за строежа на сградата се намират у него. При нападението поп Цено е хванат и измъчван: скубели косми от косата и брадата му, слагали главни от огъня върху гърдите му. Снаха му обаче през цялото време на инквизицията хвърляла с една кофа вода върху свещеника и по такъв начин загасявала запалените главни. Тогава разбойниците го извеждат извън селото и продължили мъчението, но той успява да се изскубне и с бягство се спасява, като се укрива в двора на Кольовци. Междувременно предупреждението на попската снаха вдига на крак селяните. По време на преследването един от разбойниците е настигнат и убит. Тъй като злосторникът е родом от с. Чупреня (Видинско), то оттогава до наши дни тази местност се нарича „Чупренска падина“.^[47]

Нека кажа и това, че през април 1868 г. видинският митрополит Паисий е изгонен, а неговият приемник още не е признат. Поради това общината поканва берковския владика Доротей да ръководи празненството при освещаване на черквата. Това става на 14 октомври 1868 г., Петковден — патрона на култовата сграда и сбора на селото. Тази обредност, както и самото изграждане на черквата, е народоразграничаваща за българите от Медковец спрямо живеещите в селото ни мюсюлмани — черкези, татари и др., както и спрямо самите турски поробители. Тя е една открита манифестация, морална победа на българското национално съзнание на медковчани, защото става още по-здрава спойка с общоотечествения възрожденски процес. Неслучайно Феликс Каниц с чувство на удивление и възхита пише: „Това българско селище… през последните години е съумяло да издигне една красива черква с кубета, изненадваща с размерите и величието си.“^[48]

В заключение следва, че с участието си в развитието на учебното дело, в разпространението и ползуването на възрожденската книжнина и в съпричастието си при уреждане на местните църковни работи жителите на Медковец излизат от своята затвореност в района и се приобщават към общобългарското движение за национална светска просвета и култура. С тази своя еманципация селото ни се откъсва от прегръдките на средновековието, гърцизма и мохамеданството и вкусва от хуманистичните идеи на европейската буржоазна цивилизация. Заедно с това се формират и просветени борци, които вземат активно участие не само в решаването на културно-просветните задачи, но и тези на църковно-националната самостоятелност и за възстановяване на българската държава.