Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (12)

1. Обществено-икономически промени в селото

Медковец е неразделна част от многостранния исторически процес през епохата на Българското възраждане. Това е време на съзряване, подготовка и осъществяване на българската национална революция, епоха на преход от разлагащия се османски феодализъм към развитие на стоково-парични и поява на капиталистически отношения. Водеща роля в българското общество започват да играят все по-осезателно онези обществени групи, които са свързани със занаятите, търговията, манифактурата и фабричната индустрия. Именно този процес поставя обществото в релсите на историческия напредък, а българската национална буржоазия като носител на новите производствени отношения и обществени идеи става насочваща сила на цивилизацията. Зад тази социална прослойка вървят и медковските селяни начело с богатите кнезове и чорбаджии-общинари, интегрална част от българската национална буржоазия.

Под влияние на настъпващите промени в градовете Лом, Видин, Белоградчик, Враца и други градски селища занаятчийското производство придобива предимно стоков характер и бива предназначено за размяна на пазара срещу пари. По такъв начин стоковото производство и търговията стават важни исторически предпоставки за появата на капитала и на произтичащите от него производствени отношения. Натрупващите се парични средства в града го правят икономически силен, а селото с неговата земеделска продукция играе подчинена роля.

Тази закономерност засилва тенденцията за превръщане на султанските хасове към режима на мирийската земя, а след това и в частна собственост на отделни забогатели турски граждани и чиновници. Засилва се практиката да се принуждават селяните да изплащат десятъка не в натура, а в пари. Това кара и производителите в Медковец да изнасят своята стока (зърнени храни, добитък, дървен материал, птици, мед и др.) на пазара в града, за да се сдобият с пари за плащане на данъците и за закупуване на някои потребни им продукти. От дядо Кузман Петров Конов съм слушал, че неговият прадядо Кънчо Конов често изнасял през първата половина на XIX в. на пазара в Лом дървен материал. При това неговата стока била винаги висококачествена, поради което още с пристигането на пазара нуждаещите се граждани или търговци, прекупчици (евреи, турци, българи) се струпвали около колата му и той продавал дървения материал на онзи, който му давал най-висока цена. С част от придобитите пари дядо Кънчо купувал сол, гас, принадлежности за конете, гребенчета и други дребни вещи за женската челяд. Остатъчната част от парите ръководителят на задругата предоставял на бабата, пазител на семейните финанси и отговорник на фамилния бюджет. Постепенно под влияние на и без това имащата значение парична рента в Османската империя звънът на златните и сребърните монети променя не само икономическите процеси в селото, но и психиката на медковчанина става друга.

При това медковчани не получават тапия (владелчески документ) за обработваните от тях парцели и не се считали за техни владелци. Поради това те започват да обработват толкова земя, колкото само за изхранването си. А това довежда до намаляване на доходите в хасовете. Ето защо централната власт е принудена да издаде разпореждане за снабдяване на желаещите с тапия. Затова от 1701 г. хасовите земи са приравнени по режим на земевладение към мирийската, т.е. държавната земя.^[1]

От този момент нататък Медковец, което се намира на хасова територия, т.е. то е хасово селище, става по-леснодостъпно за придобиване за владелчески документи на „мирийска“ основа. А този факт благоприятствува пустеещите парцели, някои пасища и част от мерата да станат обект на грабеж от отделни турци и превръщането им в чифлици. В османски архивен източник се говори за един твърде ранен случай на засядане върху селски земи от страна на турски чифликчии в землищата на Медковец, Церовене и Дългошевци. Отнася се за едно оплакване от 1699 г. на двама османлии, снабдени с някаква феодална привилегия върху тези села. В оплакването се изнася, че техните привилегии се нарушавали, понеже други турци самоволно обработвали землищата на споменатите села.^[2]

По предание се знае, че турски чифлик е имало в местността „Коняришки локви“, на 4-5 километра югозападно от Медковец, на границата със землищата на Сливовик и Луковица. Чифлишкото стопанство се състояло от ниви, ливади, стопански сгради за конете и за ратаите. Чрез наемни работници се прибират сеното, пшеницата, ечемикът, царевицата. Получената продукция чифликчията продавал на военните гарнизони във Видин и Лом. По икономически съображения турчинът предпочитал да наема девойки от Медковец, Сливовик и Луковица. Понякога прибягвал и до насилие, за да му работят ангария; често примамвал млади момичета в Луковица, където се гаврел с тях. Заради отвратителното му поведение една вечер го причакват няколко медковски хайдути, които прекратяват безнравствения му живот.^[3]

В Медковското поле възникват и други чифлици: две стопанства на Месуд ага в местността „Шейновеца“, на Ибрахим ага в „Периклин връх“, състоящ се от около 5000 дюнюма и други.^[4] Чифлик е съществувал и в землището на с. Кърки жаба, както и на около един километър северно от Медковец, в местността „Турските локви“: допреди няколко десетилетия там имаше запустял кладенец, наричан от населението Абдулан геран: кладенец с подобно име се помни и в горната махала на селото, близо до къщата на Селепчиите.

По силата на социалните и биологичните закони държателите на Медковец един по един се сменяват. Макар и бавно нараства броят на заможните селяни, които по един или друг начин се сдобиват с тапии: напр. задругите на Пашкулкьовци, Пасланджиите. Преди години учителят Марин Кръстев Пасланджийски (майка му е от Пашкулкьовци) уверяваше, че пази тапиите на своите предци, получени през 1740 г.

Този вървеж на нещата особено се засилва по времето на аянина Осман Пазвантоглу. Всъщност феодалните размирици като социално явление имат своя инкубационен период и в нашия край като част от общия феномен в цялата империя. Още в края на XVII и началото на XVIII в. упадъкът във военноленната система започва да се засилва. Запазвайки често названието тимари и зиамети (ако не бъдели направо придадени на султанските хасове), бившите ленове най-открито са арендувани от лица, които нямали нищо общо с военната служба.

Представителите на султана в нашия край малко по-малко започват да губят от неограничените си права, защото упадъкът на спахилъка засилвал ролята на техните съперници в лицата на аяните. А както се вижда от някои документи, аянин имало не само във Видин, но и в Медковец. За разлика от пашата във Видин преди Осман Пазвантоглу, аяните не са пращани от центъра, а произхождат от областта и формално се избират от местните първенци — кнезове, чорбаджии, старейшини. Все повече се засилва властта на ръководителите на българските общини, които в повечето случаи минават на страната на аяните. Фактически аянинът е най-могъщият и богат земевладелец в областта, който получава поста си чрез принуждение и подкупничество. Така че всеки опит на централната власт (султана) да пресече корените на аянлъка били безуспешни, защото тази институция съдействувала за развитие на „новите елементи“ (частнофеодални и капиталистически отношения), на децентрализация на властта и разширяване формите на самоуправление на селищата (общините), така също и на българската народност. По такъв начин в нашия край се явява социален процес начело с аяните, който в края на XVIII в. получава названието „кърджалийско време“. Така че общините начело с кнезовете и аянлъците не само предшествуват голямото размирие, но те просто го обуславят. Всъщност „аянските размирици“ играят водеща роля във феодалната анархия в края на XVIII и началото на XIX в., а кърджалийските действия — подчинена роля. Това са пружините, които изтикват на преден план аянина Осман Пазвантоглу.^[5]

По време на това голямо противопоставяне между централната власт и Осман Пазвантоглу е било невъзможно да не бъдат въвлечени във водовъртежа на събитията и медковските селяни. През есента на 1795 г. Видин все още е обсаден от верните на султана войски. Високата порта отчита възможностите си и затова нарежда да не се атакува крепостта, а да се направи потребното чрез глад и умора да се сломи съпротивата на обсадените. Хората на Осман Пазвантоглу обаче са на своя боен пост. През декември с. г. делибашиите на отцепника излизат из цитаделата и се отправят срещу войските на султана. Подобно нападение е проведено на 29 декември в землището на село Медковец, където двамата паши Тахир и Рустем отблъскват един от отредите на видинските сепаратисти.^[6]

В продължение на няколко години землището на селото става арена на военните действия на противниците. За това говорят не само документите, но и други факти. „На пътя за Медковец — пише Д. Маринов, — по течението на Козаровец, има местност наречена «Ордище». За туй «Ордище» разказват, че на това място е станала битката между Пазвантоглу и Юсуф паша. И днеска на това място, като орат, изравят гюлета — знак, че са употребявали топове.“^[7]

В края на краищата през януари 1796 г. Портата е принудена да обяви четвъртата амнистия на Осман Пазвантоглу. След обявения социален мир и от двете страни Тахир паша и Рустем паша се оттеглят от землището на Медковец към околностите на Берковица.

В тези размирни години медковчани, привлечени от обещанията на Пазвантоглу да ги направи равноправни с мюсюлманите и да им даде земя, минават на страната на отцепника. Почти цялото село начело с кнеза Ангел Кулин първоначално подпомага недоволния аянин чрез хранителни продукти, фураж за конете и въоръжени селяни, предвождани от ръководителя на общината, за чиято глава султанът обявил награда от 1000 гроша.^[8]

Не минава много обаче и всички разбират измамата. Вместо да бъдат облагодетелствувани медковчани, значителен брой селски парцели преминават не в техни ръце, а във владение на чифликчии и аги-господари. За всесилния аянин от Видин раздаването на земя чрез тапии било важно средство за привличане на съюзници в лицето на спахии и богати турци. В един „Списък на чифлиците с обозначение броя на къщите във всяко село има махала“ фигурира и нашето село, състоящо се от 176 къщи. В документа е записано още: „От казаното от коджабашиите тук се изясни, че посоченото село било дадено на видинския жител Ебу Бекир ага. След неговото пропадане то останало незаето и било дадено от бившия видински мухафъз^[9] Негово Превъзходителство Иззет Мехмед паша с тапия на Мехмед ага от видинските първенци.“^[10]

Постепенно землището на Медковец се превръща от султански хас в „частна собственост на разни турци“, а селяните обработвали земята при различни условия. До 1835-1840 г. селото наброява 173-176 къщи и според един „Опис на агаларските села в нахия Поломие“ продължава да е господарлък „с тапия на видинчанина Мехмед ага, който го владее и сега“.^[11] Интересно е това, че при смяната на всеки султан се подменят и тапиите за всички ленове, а това означава в повечето случаи — и техните държатели или частни собственици. Не била рядка практиката, получилият документ турчин да „продава с тапия правото си на владение на населението, като срещу това им взема обичайните и законни даждия“.

В резултат на настъпилите изменения в края на XVIII и през първата половина на XIX век в Медковец и неговото землище съществуват сложни аграрни отношения: от една страна, чифлици, в които се преплитат феодални остатъци и капиталистически отношения, и, от друга — господарлъци, които обхващат по-голямата част от доходите на земята и принадлежат на агите — богати турски частни собственици. Затова след Освобождението в „Закона за господарските и чифлишки земи“ господарските земи се определят като такива, на които населението е живяло и ги е обработвало постоянно срещу определен данък в продукция или в пари и чиито господари (аги) не са имали право да ги дават под наем на други селяни-арендатори. Тези земи са разпределяли помежду селяните на бащина, ползването от която се предава наследствено от родителите на децата, докато чифлиците също се обработват от селяните под наем в натура или в пари, но техните стопани са частни собственици — капиталисти, и се онаследяват от децата на турчина (или на българина по-късно), който има право да ги предостави за обработване на когото си пожелае.^[12] Това са стопанства, в които работят наемни работници (слуги, ратаи, аргати) срещу надница в пари или натура; получената продукция се изнася на пазара срещу пари.

В някои османски документи не се прави особена разграничителна линия между чифлиците и господарлъците. Така в решение на Върховния съвет в Цариград от 1 май 1863 г. за премахването на господарлъците в нашия край се казва: „Повечето от земите на подведомствените на Видин нахии Сахра, Белоградчик и Лом са господарлъци, т.е. чифлишки земи. Раята, която ги обработвала, плащала ежегодно наем на собствениците на чифлиците, наричащи се «господари». Впоследствие, поради някои революционни събития, този господарствен начин на стопанисване на земите бил премахнат, т.е. правото на владение на собствениците — чифликчии върху земята било прехвърлено към държавата. Срещу това на тях били издадени облигации, а лихвите им — над 400 хиляди гроша — се събирали от раята на споменатите нахии като заем за земята заедно с данъците им. Още тогава се приело, че раята не може да изявява претенции за право на владение върху тези земи, обаче въпреки това тя присвоила земите, които й били под ръка, и ги стопанисвала като придобити с тапии. В случай на смърт или други обстоятелства прехвърлянето на земите се извършвало с посредничеството на коджабашиите^[13] без знанието на властта, поради което, освен че хазната се лишавала от тапийски приходи от тези нахии, но и самото прехвърляне на земите между населението по този начин е незаконно.“

Предвид на това, се казва по-нататък в решението на Върховния съдебен съвет, разрешаването на поземления въпрос не може повече да се протака. В тази връзка в Цариград решават за подходящо земите, които се обработват под наем от раята, да й се продадат, т.е. да й се даде право да ги владее с тапия, като срещу това се съберат 8-10 хиляди кесии^[14] акчета, какъвто е размерът на стойността на издадените облигации. Препоръчва се още „изплащаният ежегодно от раите на споменатите три нахии наем за земята следва да се прибави към данъците, като към тях се вземат само три гроша книжна такса, за да им се прехвърлят обработваните от тях господарски земи и им се уредят тапиите“. За да се избегнат за в бъдеще недоразуменията, предизвикващи оплакване от двете страни, разпорежда се господарските земи да бъдат разграничени от оставените по-рано на разположение на чифликчиите собственици специални земи.^[15]

Въз основа на този документ във Видин се съставя комисия, която задвижва въпроса за даване тапии на селяните. Раздвижват се и медковчани. Всеки стопанин подава декларация пред кмета на Медковец Иван Илиюв, че имотът, за който претендира, е обработван от него и семейството му не по-малко от 10 години. От своя страна, кметът препраща събраните документи до кадията в Лом, а оттам — във Видин. Запазен е един фрагмент на подробен опис за даване на тапии на селяните от Медковец от 1874 г. В него са посочени имената на земеделеца, местонахождението на нивите и ливадите, техните размери и четиримата им съседи поименно. Поради невъзможност да се изброят намиращите се в списъка медковчани, които получават тапии, тук ще посоча само двама, един от най-богатите и един от най-бедните: Младен Вълчов — 600 дюнюма и Петко Илиев — 10 дюнюма.^[16]

От този документ и от емлячните регистри на селата Расово, Кърки жаба и Медковец от 1866-1871 г. се вижда, че сред жителите на тези села съществува тогава имотно неравенство. Например в Расово земевладенията са от 14 (най-малко) до 269 (най-много) дюнюма.^[17] При това отделните парцели, ниви, ливади и гори са по 10, 20 и 45 дюнюма, което улеснява обработването и стопанисването им. Повечето от домакинствата на Расово притежават над 100 дюнюма земя.

Владелците на земя до 50 дюнюма са само няколко души. Селяни без земя не са отбелязани в турския документ. Свещеникът Вълчо Петров (стар харамия и ятак на Ангел Кулин) например владеел 131 дюнюма, а Трифон Димитров — 269.^[18]

Още по-мозаична е социалната картина в Медковец. Джизие-регистърът от 1845-1846 г. свидетелствува, че домакинствата се разпределят на три обществени групи: нисша категория — 282 души, средна — 65 стопани, и висша категория — 20 мъже, платци на данъка джизие. Емлячният регистър на Медковец от 1868 г. ни дава още по-ярко доказателство в това отношение. От съществуващите 217 домакинства нека посочим имената само на двайсетина души, които притежават ниви, ливади и гори: Въло Генчов — 7 дюнюма, Петко Илиев — 10, Никола Илиев — 19, Никола Пенчов — 44, Васил Илиев — 48, Марин Ценов — 59, Мило и Качо Гергови — 87, Иван Пенков — 96, Лилко Божинов — 114, Иван поп Димитров Стаменов — 135, Лилко Стоянов — 201, Ангел Ценов (кожар) — 202, Горан Атанасов — 208, Гено Петров — 220, Неделко Христов — 203, Угрин Лилков — 280, поп Димитър Стаменов — 300, Мано Йолов — 400, поп Нино Ценов — 460, Герго Панов — 600 и Младен Вълчов — 600.^[19]

Както ще видим по-нататък, докато станат собственици на имотите на своите деди и прадеди, селяните водят упорити, последователни и кървави борби. От съществуващите в Ломско 57 села, само 14, между които и Сливовик, били мирийски (държавни), останалите се превръщат в частна феодална собственост на определени господари или аги. Затова, когато през 1834 г. се премахва спахийската система, Медковец остава извън аграрната реформа, тъй като не е държавна собственост, а „агаларско село“. На основателните искания на медковчани и другите селяни да получат всички тапии и земята да стане тяхна частна собственост, турските аги изваждали ятагана и с ярост заявявали: „Тази земя не е на падишаха, тя е наша.“^[20] Именно този спор между селяните и османските господари е една от най-важните причини за непрекъснатия въстанически поток в нашия край.

При все това, както се спомена вече, приятният „вкус“ на парите продължава да разширява своя обсег и да върши потребното. На пазара в Лом, Видин, Плевен и другаде се изнася не само дървен материал, но и други продукти — зърнени храни, сирене, масло, мед, восък, яйца, едър и дребен добитък, кожи, вълна и пр. В търговския тефтер на Кр. Пишурка е отбелязано, че Цено Стойчов е получил от него срещу сенет (полица) 500 гроша, които трябвало да се издължат с жито или кукуруз. „Медковчанинът Симеон“ също се задължил срещу кредит от 990 гроша да предостави на Пишурка зърнени храни.^[21] Срещу лихва се дава заем и на „Симеон кьопавото момче от Медковец“.^[22]

На пазара „Никола Чолака от Медковец продал бивола си на търговци от Плевенско“.^[23] Някои семейства срещу поръчка от търговци отглеждат буби (оттам и фамилното име Пашкулкьовци) за свила. Петър Николов Сарафски (родоначалник на рода Медовци) отглежда повече от 100 кошера, чиято продукция (мед и восък) била предназначена преди всичко за пазара. Той е един от първите медковски пчелари, който отваря в центъра на селото дюкян за продажба на мед, восък и свещи. По-голямата част от пчелните продукти П. Сарафски предоставя на търговци в Лом, Видин, Враца и по-далеч дори.^[24] В тази връзка Д. Маринов отбелязва, че в Медковец са отглеждани много пчели и е имало изобилие от мед. „Медът медковски — пише той — е изнасян още в онова време дори в Цариград в качета и е бил прочут по своето качество“.^[25] Не по-малки били и пчелниците на Кольовци, Мановци, Гъньовци (напр. Цено Вълчов Гъньов бил прочут пчелар, уважаван общинар и известен хайдутин) и много други. Техните кошери в „Лозянска падина“, „Раковица“, „Пчелиньете“ и пр. привличат вниманието на търговци не само от района, но и от по-далеч. Тази слава достига и до Любен Каравелов, който изтъква за Медковец, Прогорелец и Вълкова Слатина в органа на БРЦК: „Тие села бяха някогаш прочути по своите многобройни пчелници.“^[26]

Пипалата на търговския и на лихварския капитал все по-осезателно се преплитат в Медковец. Лихварите от Лом и други селища отпускат кредит на медковчани, но ги обвързват и задължават да платят лихва срещу темесук (полица).

В търговския тефтер на Кр. Пишурка е отбелязана сметката на „даскал Димитър“ (поп Димитър Стаменов), който „за разни книги“ му дължи 27,20 гроша; медковчанинът Симеон за кредит от 11 франка трябвало да изплати 990 гроша лихва в зърнени храни; на 10 януари 1870 г. „на Симеон кьопавото момче“ получава от Кр. Пишурка 19 наполеона в заем срещу 1007 гроша лихва; на 28 юни 1871 г. чрез поръчителството на Йончо Тончев (най-големия лихвар в Ломско) Симеон Медковчанина се задължава да изплати на Кр. Пишурка 1165 гроша; все тук изрично е отбелязано името и взаимовръзката на споменатия медковчанин с лихваря Йончо Тончев: „Цено Вълчов — негов ортак“.^[27]

До 1850 г. бирник на Медковската община е чорбаджията Никола Иванов. Тази длъжност му позволява да присвои част от събираните суми за данъчни тегоби, които средства започнал да дава в заем срещу висока лихва; към него се обръщат и отседналите в мензила пътници за обмяна на чужда валута срещу циркулиращите в османската държава парични знаци. Поради тази му дейност и турци, и медковчани му поставят професиоопределящо прозвище: сараф Никола, сараф Нико или Никола Сарафа. Още приживе не само той, но и неговите синове Петър, Георги, Христо и Коцо биват назовавани с прякорното име Сарафите. По такъв начин чорбаджията и членът на общината Никола Иванов Сарафски придобива не само обществено, но и имотно състояние. Той е единственият от селото, който по време на въстанието от 1850 г. играе двойствена роля, заради което революционерите го наказват със смърт.^[28]

През 60-те години на XIX в. дълбока икономическа криза разтърсва Османската империя. Медковчани са принудени да продават продукцията си на безценица. Това положение на нещата ги разтревожва и не без основание те си казват: „Не ща тая година да сея нито кукуруз, нито грах, нито фасул, защото по-евтино мога да ги купя, отколкото ми тие чинат.“ Постепенно произвежданата продукция намалява, снижава се и броят на пчелниците. Неслучайно органът на БРЦК констатира: „Земете за пример Прогорелец, Вълково и Медковец; тие села бяха някогаш прочути по своите многобройни пчелници, а днес? — В 1868 година «спахията» намерил в едно из тия села 500 кошера; в 1869 година той намерил 100, а тая година нито един.“^[29]

Турция е изправена пред стопански крах, тъй като продуктите на българското земеделие са главният дял от османския износ. С цел да се предпази поне отчасти турското стопанство, Мидхат паша създава през 1862 г. т.нар. „земеделски каси“ с характер на кредитни учреждения, без намесата на държавата. В началото на 1865 г. подобна институция е създадена в Лом, а наскоро след това и в Медковец. За да стане член на земеделската каса, селото внася първоначално сумата 60 000 гроша. Касиер на медковския клон на земеделската каса става учителят Андрей Дамянов Конов, допринесъл твърде много за облекчаване тежкото положение на много селяни.^[30]

Но всичко Андрей Конов не могъл да стори. Формално османската държава не се меси в работите на земеделската каса, но на практика излиза другояче. След настаняването на татарите и черкезите в Медковец общината е принудена от властта да им предостави 4608 дюнюма земя от нашето село и 8454 дюнюма от Сливовик. За закупуване обаче на инвентар, добитък и построяване на къщи само ангарията не била достатъчна. Затова медковският клон на земеделската каса отпуска на татарите и черкезите съответно за двете села 6365 и 5570 гроша, или всичко за цялата община 11 935 гроша. Тази сума преселниците трябвало да изплатят при минимална лихва за определен срок. Скоро обаче идва освободителната война, чуждоземците напускат общината, земята се разпределя между селяните, но при условие да заплатят задълженията на татарите и черкезите.^[31] Повече от ясно е кой медковски селянин е могъл да плати не само стойността на земята, но и съответния дял от задълженията към земеделската каса.

Интегрална част от настъпващите нови тенденции в социалния процес на обществото са занаятите. Поначало те имат известно значение за Медковец, но не са така непосредствено обвързани с пазара и ролята им в общата насока е твърде незначителна. При все това не може да не се спомене за тях. В селото ни се появяват онези занаяти, чието предназначение е да обслужват земеделието, скотовъдството и бита на хората — чак след това се работи за пазара. Ала има и занаятчии, които произвеждат (когато материалите не са на клиента) и продават на оногова, който плащал повече. Впрочем нека започнем от табаклъка (от „табак“ — кожа, кожар) — в Медковец. Прочут кожар бил Първан Табака, чието родословие води началото си от с. Мърчево и многобройните му потомци днес са познати под името Табаковци; в селото ни има и Табашка махала.^[32] Първоначално този занаятчия гледал повече земеделието и животновъдството, а на занаята като на нещо странично. Постепенно обаче табаклъкът взема връх и стопанската дейност се предоставя на другите членове на челядната задруга.

Работата на табакчията е да събира кожи (от овце, кози, волове, биволи, коне и пр.) и докато са още пресни (сурови, кървави), ги накисва във вода — лятно време до 3 денонощия, през зимата — 10. След това при специална обработка на самия Първан Табаков или на други табакчии в Габрово или други селища се приготвя гьон, сафтиян и мешени, някои от които се предоставят на обущари или други майстори за изработка на чанти, портмонета, гайди и друга продукция.

И докато „табак“ означава кожа и кожар, то „кюрк“ изразява дълъг кожух или дълга горна дреха, подплатена с кожи (шуба); оттук и кюркчия, кожухар. Както се казва вече, по-известни кожухари в Медковец били: Вълчо Нинов Дявола, Петко Горанов Рацов (до преселването му в с. Бела Рада) и др. Селото ни се слави и със своите неколцина терзии (шивачи) — Нинко Валявицата, Кръсто Витански, Герго Бойчов, Петър Дамянов Конов и др. Познати са имената и на майстори коларо-дърводелци: братята Павел и Никола Гергови, братята Камен и Атанас Ив. Биволарски, които изработват не само коли (потомците на Никола Гергов се наричат Коларете), а каци и качета, бурета (за кисело зеле, солена сланина, вино и др.).^[33] В селото се откриват и две железароковашки работилници, в които майсторите Демо и Пульо поправяли и произвеждали палешници, мотики, сърпове, брадви, търнокопи, подкови — предимно по поръчка, но срещу заплащане в пари или натура. Някои от тези занаятчии имали чираци и калфи.

В селото ни се откриват и търговски дюкяни: например Петър Банов купува зърнени храни, вълна и кожи, а снабдява селяните със сол, газ, галантерия; към него се присъединяват Вако Йошев, Симеон (Мочо) Пешов и Ванко Пенов Шоков. Последният зарязва терзийския занаят и се насочва към търговската дейност — неговият син Григор Ванков и внукът му Рангел Григоров Ванков до навечерието на Втората световна война притежават най-реномираната кантора за търговия и кредит. Павел Иванов от Пирдоп и Тодор Иванов Паслаников от Копривщица се заселват в село, където откриват дюкян за учебни помагала, прежда, чай. С търговия на кожи, добитък и зърнени храни се занимават медковчаните Аврам Лилов Нинов и Петко Ценков Опинчов — съдружник на големия богаташ и лихвар Камен Ганчов от Крива бара.^[34]

Някои медковски селяни се насочват към по-леко печалбарство — кръчмарството: Петър Ванов (заедно с търговския дюкян), Вако Йошев и Симеон Пешов (заедно с търговските дюкяни); кръчми отварят още: Стоян Тотов и Стоян Голия от Копривщица (в къщата на Христо Манов), Ценко Иванов Главиняшки (чийто брат Васил е хайдушки предводител, съратник на Раковски и другар на Ив. Кулин), Иван Стоянов Боздуков, Аврам Лилов Нинов (заедно с търговията на кожи).^[35]

В заключение нека кажа, че изброените дотук носители на стоково-парични и капиталистически отношения — богати земеделци, занаятчии, търговци и други сторонници на частната инициатива в Медковец, в една или друга степен подпомагат социалния развой на българското общество през Възраждането. Със своята дейност те допринасят за подкопаване устоите не само на османската феодална система, но също така и на патриархалния бит, кристализирал в челядните задруги. В същото време тези богати селяни все повече се оформят като буржоазна прослойка в Медковец. Като пребивават в града и на пазара, те влизат в контакт с различни хора от района и от по-далечни краища на поробената родина и прехвърляйки през ръцете си стоки и пари — постепенно променят не само съзнанието си, а и насочват отношението си към новите веяния в обществото.

През Възраждането село Медковец не съставлява хомогенно идилично малко общество, а в него се очертават открито три групи селяни: богати, средни и бедни (т.нар. „сиромаси“ — слуги, пристави, аргати, коняри, свинари и др.). Тази твърде сложна структура в социалния живот на селото сама по себе си говори, че в Медковец, съществуват не само различия и противоречия в областта на материалния живот, но и в кръга на националните отношения, и в сферата на духовния живот. Оттук и определени особености и несъответствия в характера на възникналите обществени идеи и на целите, за чието постигане зарядът и отношението на отделни медковчани и групи са различни.

Независимо от това обаче жителите на Медковец като цяло и начело с оформилата се заможна част от населението и местната интелигенция (учители, свещеници и др.) се ръководят от оная програма на Паисий Хилендарски (станала им достояние навярно чрез преписа на История славянобългарска от поп Пунчо от Мокреш), в която залягат следните основни задачи: светска просвета на народа, националното му осъзнаване, борба с гръцкото духовенство за независима българска църква и признаване на българската нация, борба за политическа свобода и за българска държавност чрез премахване на турското владичество.