Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (6)

3. Под Римско владичество

Римското военно присъствие в нашия край е предшествувано от икономическо проникване. Произвежданата тук продукция (мед, сирене, кожи, едър и дребен добитък и др.) привлича зоркото стопанско око на търговците от околностите на река Тибър. Оживеният стоков обмен съсредоточава в ръцете на местните богати трибали и значителни парични средства. За това говорят и откритите в района многобройни сребърни монетни съкровища от времето на Римската република. Така напр. в Горна Вереница са намерени 26 римски републикански денари;^[1] при оране тракторът в с. Комощица изравя гърне с около 600 такива монети; републикански денари са разкрити и в местността „Багачина“ между Сталийска махала и Медковец; селата Расово и Прогорелец също са местонаходища на този род веществено доказателство.^[2] Важно свидетелство в това отношение е и откритото в местността „Сухата падина“ при „Пенков кладенец“ в землището на Медковец сребърно монетно съкровище; изровеното гърне с римски републикански денари е почти разграбено и до Археологическия музей в Михайловград достигат едва 86 екземпляра, които носят имената на различни знатни римски родове.^[3]

Борбата за военно завладяване на огромната тракийска територия продължава около 150 години. Днешна Северна България, а това значи и медковското землище, е завоювано от легионите на императора Октавиан Август и през 15 г. пр.н.е. бива превърната в римска провинция под името Мизия. С оглед на по-доброто и сигурно управление на траките, Мизия е разделена през 86 г. на две области: Долна Мизия и Горна Мизия, към която спада и медковското землище; за разделителна линия служи река Цибрица, която тече и днес в югоизточната част на медковското поле. Патрицианският меч донася много и тежки беди на тракийското население. Една част от местните жители са отведени в робство, други успяват да се укрият из гъстите вековни гори на медковското землище, а трети се примиряват със сполетялата ги трагична участ.

Както навсякъде, така и в нашия край трибалската продукция и селският труд са поставени под опеката на римското робовладелско общество. За да държат в покорство завоюваните трибали, римляните започват да изграждат укрепени лагери, в които настаняват военни гарнизони. За по-лесното придвижване на войските към района и за своевременното отправяне на селскостопанската продукция към Италийския полуостров, се предприемат големи пътни строежи. Важна пътна артерия минава и през медковското землище в посока към Сердика (дн. София) и близкоразположените Алмус (Лом), Бонония (Видин) и Монтана (Михайловград). За тази оживена комуникация днес напомнят останките от половинкилометрова каменна настилка в югоизточния край на Медковец. Всички наричат широката като булевард селска улица „римския път“. По такъв начин и тракийските поселища от района се свързват комуникационно с Вечния град. Изглежда, че още тогава съществуващото трибалско селище възниква пътна пощенска станция, която се утвърждава през вековете и под името „мензил Медковец“ през цялото време на османското владичество напомня за себе си.

Докато река Дунав е гранична линия за огромната империя, за известно време в стопанската дейност настъпва упадък. Приключването на войните с даките и изместването на границата на север от Дунава обаче се отразява благоприятно върху икономическия живот на района. Този подем особено е осезаем през I век при императора Траян, по чието нареждане издигнатото наблизо укрепено селище Рациария получава статут на колония. Навярно по това време Рациария е най-значителният град в провинция Горна Мизия, към който административно принадлежи и трибалското селище от медковското землище. „По всяка вероятност — изтъква Велизар Велков — и седалището на провинциалния управител е било Рациария.“^[4]

Че през този откъс от време трибалските обитатели в Медковското поле се намират под административната и военната власт на римския управител в Рациария, напомнят следните факти. В това ни уверяват географското местоположение на Медковец, откритият археологически материал и запазените сред населението легендарни сведения. По предание се знае, че в местността „Торлаканската падина“, близо до землището на с. Расово, някога имало латински град. Тук римляните заварват тракийско селище, край което те изкопават 70 кладенеца — иззидани отвътре с камъни в латински стил. Допреди няколко десетилетия водоизточниците бяха останали само три: Добрин кладенец, Манавски кладенец и Джурджов кладенец. Наскоро след административната колективизация на земята жителите на Расово (община Медковец) построиха язовир, извън водите на който остана само Добрин кладенец. Именно в обсега на „латинския град“ и „Сухата падина“ бяха намерени най-много железни стрели, върхове от копия, римски монети и други веществени доказателства.

За римско присъствие в нашия край по времето на империята свидетелствуват откритите сребърни монетни съкровища или единични находки. Между селата Гайтанци и Луковица овчарчета намират в местността „Голата чука“ едно медно котленце с римски сребърни монети от времето на императорите Траян, Хадриан, Фаустина стара. Съкровището било разграбено и до кмета на с. Брусарци достигат само 11 екземпляра, които той предава в Ломския музей; пак в землището на Луковица са изкопани стотина римски императорски денара от Траян, Фаустина майка и други, датирани от II в.; при неизяснени обстоятелства полският пазач намира в землището на Вълкова Слатина денари от времето на Септимий Север, Каракала, Филип — баща, Отацилия Севера, Траян Деций и др. В село Комощица са открити 70 сребърни монети с образите на Октавиан Август, Веспасиан, Нерон, Димициан.^[5]

Не остава назад в това отношение и Медковец. През 1937 г. една жена от нашето село изкопава в нивата си едно глинено гърне с 260 римски денара от I — II в. от н.е. От цялата находка тя запазва три сребърни монети за себе си, а другите 257 продава на софийския златар А. Сахакян, който ги предоставя на нумизмата Тодор Герасимов за преглед и научно съобщение. Монетите са от времето на следните императори и се разпределят така: Нерон — 10, Галба — 10, Вителий — 5, Веспасиан — 56, Тит — 2, Димициан — 11, Нерва — 5, Траян — 25, Хадриан — 26, Сабина — 7, Антоний Пий — 39, Марк Аврелий — 30, Фаустина стара — 14, Фаустина млада — 12 и Луций Вер — 5.^[6]

За по-голяма яснота нужно е да се изтъкне, че императорът Нерва (96-98 г.) основава династията на т.нар. Антонини. Затова всички денари, сечени по негово време и от следващите императори — наследници (напр. Траян, Хадриан и др.), се наричат още и антонини или антониниали. Според устното съобщение на нумизматката Йорданка Юрукова, повечето съкровища от този вид, т.е. съдържащи римски денари и антонини, в нашите земи са укрити към средата на III в. (248-251 г.) във връзка с опустошителните готски нашествия. Това парично богатство обаче, в което най-късната монета е от императора Луций Вер (161-169), явно е укрито (трезорирано) в края на II или първите години на III в., т.е. то се откъсва от вълната съкровища, скрити в средата на III в. По това време големи вълнения не разтърсват Горна Мизия, в чиито граници се намира Медковец и укритото в неговото землище монетно състояние. Затова е трудно да се посочи конкретното събитие, което е било причина за трезорирането.

Възможно е според Ѝ. Юрукова сребърното съкровище от Медковец, което съдържа само пълноценни (сребърни) денари, да е изтеглено от обращение от собственика преди нахлуване на пазара на лошокачествени антонини (според закона Грахъм, който е валиден и днес). Непълноценните или лошокачествените денари, известни с името фурѐ, имат вътрешен пълнеж от неблагородни метали (мед, желязо, олово) и само отвън покривката им е сребърна.^[7]

Допустимо е обаче и друго обяснение. След убийството на Петринакс през 193 г., т.е. 24 години след управлението на Луций Вер, в Римската империя избухва гражданска война, чиято сила се разразява в земите на днешна Югоизточна България, но не и без последици за Горна Мизия. Гарнизонът в областта, състоящ се от I Италийски легион и придадените към него помощни конни и пехотни части, заедно с други крайдунавски войскови части, се обявяват на страната на провъзгласения за император Септимий Север. През дългата гражданска война Север пребивава през 202 г. и в Мизия.^[8] Навярно тези размирни години принуждават притежателя на съкровището от Медковец да укрие паричното си богатство.

Някои предания на стари хора свързват откритите златни монетни съкровища в селото с римското присъствие тук. През 1884 г. Дамян Луканов Нейков като изкоренявал черница в двора си, изкопава едно гърне със златни монети. Още същия ден зарадваният селянин отнася парите при чичо си поп Младен Нейков, за да сподели с него радостта си и поиска съвет. Свещеникът препоръчал на младия си роднина да отнесат съкровището в черквата „Света Параскева“. Там то трябвало да престои една нощ и в случай че неговото съдържание е прокълнато, то бог ще го очисти от греховност. На другия ден обаче гърнето се оказало празно, а златните монети — присвоени от божия служител. На изумения млад медковчанин поп Младен обяснил: „Тези монети, чичовото, са прокълнати и затова бог ги е прибрал, за да те отърве от злощастие.“^[9]

Интересна е и следната легенда. След Първата световна война Рангел Мацов, трудолюбив селянин от средна ръка, помолва бедняка Младен Чипия срещу една кофа (крина) царевица да изкопае отводнителен окоп около една от нивите му. И тъй като Младен поискал две крини царевица, то пазарлъкът не станал и Рангел Мацов се заел сам със земления изкоп. По време на работата той изкопава едно гърне със златни монети, които след това продал на софийския златар и с получената сума закупил няколко ниви и ливади. Така преданието обяснява неговото забогатяване.^[10]

Възможно е посочените медковчани да са намерили гърнета със златни монети, но едва ли те имат италийски произход. Наистина съществуват по това време и римски златни монети, именувани ауреуси, или ауреус — за една монета. Те се секат от императорите Август до Константин Велики, но са пускани в обращение в много малки количества, защото имали голяма номинална (покупателна) стойност. Затова римското злато е голяма рядкост в нашия край, докато сребърните денари изобилствуват и в медковското землище.

Важно е да се изтъкне, че от Веспасиан (69-79 г.) нататък италийците престават да служат във войската, а при Хадриан (117-131 г.) римската (с изключение на някои специални части) пехота се набира от Мизия, и то най-вече сред селското население, т.е. сред най-неподатливите на романизация траки. Така че към средата на II в. войската става предимно селска. Само офицерското тяло се рекрутира от сенаторското и конническото съсловие. Според проучванията на Борис Геров намереният надпис край Лом е твърде показателен в това отношение.^[11] Откритите археологически находки (стрели, върхове на копия, монети и други предмети) в „латинския град“ и „Сухата падина“ при „Пенков кладенец“ в медковското землище дават основание да се допусне, че в състава на римската войска са влизали и селяни — трибали.

Впрочем от изнесените дотук свидетелства и от изказаните съображения следва, че някога в землището на Медковец римските офицери и чиновници по указание от центъра на империята са се опитвали да наложат сред социалната среда на трибалите цветистия декор на робовладелския Рим. Упорито и последователно се пренасят римските обичаи, традиции и култура, към които трибалите, или по-скоро една малка част от тях, са се приспособявали. При това римската асимилаторска политика действува не круто, а тактично запазва местните институции, бит и наследство. Патрициите правят всичко възможно да приобщят трибалите към римската цивилизация, която в онова далечно време се е ползувала наистина с голям престиж. Управниците от Вечния град се стремят да бъдат толерантни и към религията на местното население. В повечето случаи обаче привлекателният образ на римските и гръцките божества спечелва следовници и постепенно става съставна част от верския свят на трибалите. Например гръцката богиня Афродита, отъждествявана с римската Венера, се ползува с особена почит в Римската империя. Според една от легендите тя е дъщеря на Зевс и Диона, а според друга е сестра на Кронос и дъщеря на Уран. Родена е от морската пяна. И ако Зевс, Посейдон и Хадес се смятат създатели и владетели на трите основни космични начала: небе, земя и вода, то на Афродита е подвластна третата земна сила — любовта. Преклонението към тази богиня се подсилва и от мита, възприет и от Вергилий, според който Еней, основателят на Рим, е син на Афродита.

Почитта към богинята на любовта се пренася и в нашата провинция на огромната империя. Този факт се документира и от намерената многобройна пластика в северозападните български земи. Преди няколко години селянин от Медковец открива бронзова статуетка на Афродита (Венера) и я предоставя на историка Цветан Симеонов от нашето село. Пластиката представлява голо женско тяло в движение и току-що освободена от кестоса — превръзката на бюста. С високо вдигнатата си дясна ръка Афродита държи сгънатия кестос. Главата е леко наведена в естествена поза наляво, а буйната коса все още не е разплетена и се намира в кок на тила и прихваната с луновидна диадема. От запазената горна част на статуетката личи, че тялото е стройно и хармонично, а отчупената лява ръка навярно е прикривала детеродните органи — знак, че богинята все още не се е освободила от свяна на голото тяло.

Афродита с кестос е композиция, която се появява през елинистичната епоха и е заета като мотив от Сирия и Египет. В гръко-римската пластика е широко разпространена, а у нас е застъпена специално в северозападните български земи, най-вече във и около Рациария. „При с. Медковец, Ломско — изтъкват Димитрина Митова — Джонова и Йорданка Атанасова — Георгиева, — също е открита статуетка с този сюжет в друг, не по-малко популярен вариант — кестосът е вдигнат високо в ръката (често срещано иконографско решение при представянето на Афродита с кестос).“^[12]

По мекия овал на лицето и удължения нос се разкрива елинистичният произход на статуетката. Близостта й с източната бронзова пластика дава основание да бъде свързана с тамошните ателиета от средата на II век и да се третира като внос или продукция на преселници от Бяло или Средиземно море. В стилно отношение статуетката от Медковец, макар и да принадлежи към времето на Антонините, бележи пряка връзка с елинистичната пластика и притежава високи художествени качества. Аналозите пък, които тя има с пластиката в поречието на Тимок и в околностите на Рациария, бележат пътя на проникването й в нашето село.