Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Петър Кузманов; Цветан Симеонов; Георги Филипов

Заглавие: История на село Медковец

Издание: първо

Година на издаване: 1995

Националност: Българска

Печатница: Печатница на БЗНС

Редактор: Петър Кузманов

Рецензент: Бойко Киряков; ст.н.с. Владимир Мигев

Коректор: Елена Нягулова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1492

История

  1. — Добавяне

2. Общината, задругите и битът на Медковчани

От тактически съображения — запазване на господството с си в райони, където среща трудности и населението се съпротивява, — въпреки подчертано централизирания си характер, османската власт не унищожава общинското самоуправление.[1] Някъде завоевателят е принуден да го запази, като осигурява по-специален статут на някои представители на населението, за да се опре на тях, с оглед да им възлага събирането на данъците.

Казаното най-ярко се долавя в статута и функциите на кнезовете в северозападните български земи, неразделна част от системата на които е общината в Медковец, начело с отговарящите за нея кнезове. Засега са издирени и познати следните няколко ръководители на медковската община: кнез Ангел Христов Кулин (в края на XVIII и началото на XIX в.), кнез Иван Ангелов Кулин (1836-1839, 1845-1849 г.), кнез Рангел (1840), кнез Петър (1850-1851 г.), кнез Георги Йолов (1856 г.), кнез Велко Иванов Сарафски (1860-1868 г.), кнез Иван Илиюв (1874 г.), кнез Нино (1875 г.) и кнез Андрей Дамянов Конов (1876-1879 г.) Терминът „кнез“ е неразривна част от съществуването на общинското самоуправление още от настаняването на славяните тук и през цялото време на първата и втората българска държава. По време на османското владичество кнезовете и оглавяваните от тях общини действуват в границите на турското законодателство, което търпи наличието им дотолкова, доколкото те освобождават империята от някои задължения, които самата тя трябвало да практикува.[2]

Че наистина завоевателят запазва някои черти от общинското самоуправление в нашия край, показва и параграф 3 от „Закона за кнезовете и примикюрите във Видинския санджак“ от 1586-1587 г. Там е казано: „Тъй като бяха отменени «ратаите», които от старо време (к.м., П.К.) (кнезовете) са имали.“[3] с оглед на поетото задължение, кнезовете са освободени от някои редовни и извънредни данъци. Фактът, че в текста е запазен употребяваният в нашия край термин „ратай“, вместо османската дума „irgad“, говори за продължаване на българската местна традиция и през първите два века на турското робство. Видно е също, че кнезът на медковската и другите общини още преди завоеванието („старо време“) притежавал „ратаи“, т.е. зависими селяни. С тази категория зависими люде ръководителят на общината разполага и след налагане на чуждото владичество. Естествено срещу изпълняваните административни функции. Навярно поради опасения да не би кнезът да използува предоставените му ратаи, като ги организира и въоръжи срещу властта, то той е лишен от това право и следва да изпълнява задълженията си само срещу освобождаване от определени налози.[4]

Още от „старо време“ кнезът изпълнява своите функции като малък селски господар с известни феодални права. Неговото избиране от медковските първенци е пожизнено. В случай на смърт мястото му заема един от неговите синове, т.е. и по време на българската държава, и под турско иго кнезовската институция се предава по наследство. За това съдим от пар. 5 на цитирания по-горе закон: „Ако някой от споменатите (кнез или примикюр) умре, да се даде (службата му) на (един от) годните му синове.“[5] Поради липса на данни, не можем да кажем докога продължава това положение. Със сигурност се знае обаче, че през Възраждането този елемент отпада, засилват се демократичните черти на народната институция. „Макар и паднал под турско иго — пише Г. С. Раковски, — българският народ пак е избирал… във всяко село и всяка година по един старейшина и по един бирник. Първият им ръководи селските обществени работи, а другият събира царския данък. И двамата в малките села нямат никаква заплата, тъй като поред всеки селянин служи по една година. Най-бедният селянин има също право на тази общинска служба, стига да е почтен човек. Така е било първоначално и по градовете.“[6]

Според закона задълженията на кнеза са преди всичко фискални: подпомага османските финансови чиновници при разпределяне и събиране на данъците. Случва се понякога някой селянин да няма възможност да си плати джизието (хараджа), тогава общината поема върху себе си за известно време тегобата, след което той намира начин да се отчете пред селото. И най-важното: при тази процедура се отнема възможността на султанските чиновници да събират лично данъците и по този начин да вършат грабежи и насилия. Тегобите се събират от кнезовете и посредством един от общинските чорбаджии сумите се провождат в града. Така че медковската община изпълнява двойствена функция: от една страна, тя е орган на османската администрация, а, от друга — традиционна обичайна институция, която обединява угнетяваното и експлоатирано от турската феодална класа българско население. С втората си същностна черта медковската община е онази организация, която защитава интересите на селяните и ги оглавява в борбата за оцеляване, за свобода и независимост.

Друго основно задължение на общината от XVI в. нататък е да намира „избягалата рая и отново да я върнат по местата й.“[7] в повечето случаи обаче кнезът постъпва така само спрямо криминални елементи, а що се отнася до борците за правдини — те са укривани, подпомагани да избягат в чужбина или да се настанят на местожителство в друго селище. Този въпрос ще бъде засегнат в следващите редове по-обстойно.

Кнезът бди за спазване на утвърдените през вековете взаимоотношения между членовете на общината. Това внася единно народностно съзнание и допринася за порядъка в селото, както и за неговото добро име пред българското население от района. Освен това на спорещите селяни се дава справедливо решение от старейшините. Например в областта на стопанската дейност обичайното право изисква: когато Боздуците косят ливадата на Бараците, сеното се дели, както следва — два навиляка на първите и един навиляк на вторите; ако ливадата е рядка, т.е. от голямо пространство се накосва малко сено, то тогава важи друга норма: след като се изсуши, окосената трева се натрупва на навиляци и се дели на 5 части — 3 навиляка взема косачът, а стопанинът на ливадата — два. По този начин се постъпва при всички взаимоотношения от подобно естество.[8]

Общината регламентира и отношенията между т.нар. спрежници. До подобно сдружаване се прибягва в случаите, когато не е по силата на един селянин да разоре само с един впряг волове или биволи целина или да превози тежък товар: в зависимост от вида на трудовата дейност спрежниците могат да бъдат двама, трима или повече. Според обичайното право спрежниците са длъжни: всеки да си носи храна за себе си и фураж за впрегатния добитък; с всеки ярем трябва да се изпрати човек, за да кара воловете (биволите или конете) и се грижи за тях; теглителната сила на добичетата не се взема под внимание — всеки впряг се счита за равен; селянин, който участвува със свое рало, получава особен дял: за него се взема за 10 дни оран с работа — един ден оран с впряг волове.[9]

В по-малките общини обикновено говедарят е и коняр на селото, но в селище като Медковец, където стоката е многобройна, се наема отделен коняр. Тъй като конете са непреживни животни, то те се пасели денонощно. След като събере конете от отделните семейства или челядните задруги и ги откара на определената общинска мера, конярят вече не се връща в селото. Комуто при нужда потрябва кон или коне, той отива на пасището и си хваща кон в ергелето. Обикновено конярят, пък и говедарят, се цаняват от пролетта (Гергьовден) до есента (Димитровден). Възнаграждението на коняря е с 4-5 оки повече на кон, отколкото на говедаря.[10]

По правило тази длъжност заема най-бедният медковчанин или пък някой пришълец или беглец от друго селище. Такъв е случаят с Нино Пандурски, който до 1688 г. бил пазач (пандурин) на турски бей в Чипровци. Преследван за участие във въоръженото движение, той успява да се спаси и засели в Медковец. Тук местните общинари го приемат за жител на селото и за да има с какво да се препитава — назначават го за коняр. Основаният от него род и днес носи прозвището Пандурете.[11]

Тези общоселски ратаи получават възнаграждение в пари или натура. Например на кехаята (главния овчар), който отговарял за бачията (доятните овце), се заплащат 400-500 гроша; сагмалджиите (овчарите, които пасат шилета или яловите овце) — по 150-300 гроша; на подкарвача (помага, покарва овцата към дояча) — по 100-120 гроша. Специално в Медковец на подкарвача се е плащало не в пари, а в натура — обикновено 100 оки или 10 ведра мляко за сезона (от Петровден до Петковден.)[12]

Строго се спазва и обичайното задължение, наречено иманет. Какво представлява то? Непосредствено след Освобождението Димитър Маринов посещава нашето село, където му разясняват в какво се състои работата. Велчо Стоянов например тръгва от Медковец за Плевен на пазар. С цел да не върви пеша, той взема коня на Драган Петков, с условие да отиде с него до Горна Гнойница и там да го остави у Ченчиловци, като ги помоли да го пратят в Медковец с Петко Попов, който е учител в това село. Велчо пристига в споменатото село и изпълнява поетото задължение. Разбира се, може да предаде и каче със сирене, кошница с грозде и пр. — поетото задължение и неговото изпълнение се нарича иманет. Не се взема никакво възнаграждение за услугата; удовлетворяването е това, че той не е ходил пеша, а с коня на Велчо. Ако се случи конят да умре или бъде откраднат, то Ченчиловци не носят никаква отговорност. Конят е иманет само за късо време — едно денонощие, ако престои повече, той вече е на прехрана у Ченчиловци и стопанинът му (Велчо Стоянов) ще трябва да плаща.[13]

Понякога кнезът на общината се намесва и в интимните отношения на младите. През 1875 г. Трифон Пенов отрязва коцака (плитката) на Янка Петрова — дъщеря на Петър Дебията. Този случай кнез Нино разрешава така: на Трифон удря 15 тояги, а Янка задължава да се омъжи за него. Бащата на момата се оплаква на кадията в Лом. Турският чиновник, като разбира, че произшествието е разгледано от представителя на общината, изпъжда оплакващия се медковчанин. В края на краищата инцидентът свършва с това, че бащата на момата също получава няколко тояги, заради обида на кнеза.

При решаване на дела от подобно естество българският съдник се ръководи от традиционното правило: богатия бий по месото, а сиромаха — по кесията. Ако нарушителят на обичая е заможен — не го глобяват, а му напомнят за провинението с няколко тояги, тъй като той има пари да се откупи; ако се позволи на богатия да си спести обидата чрез залог, то той и занапред ще продължава да върши беззакония. Обратното: когато се разглежда простъпката на беден селянин, не го бият, защото той това и чака, а го глобяват, защото това се отразява на и без това изтънялата му кесия. В случая и Трифон Пенов, и Петър Дебията произхождали от заможни семейства.[14]

Докато в едни случаи кнезът пази традицията, то в други се стреми да отстрани консервативните елементи от бита на селяните. Осведомен лично от кнез Иван Кулин, Петър Берковски разказва, че ръководителят на общината пръв се опълчва срещу практикуваното от селяните бръснене на главата и носене на перчеми, като неславянски елемент от бита на медковчани. „Това обстоятелство на фризурата на нашите селяни — изтъква П. Берковски — помня и аз като ломско дете… Даже и дядо Иван считаше перчема и бръсненето за небългарско и нехристиянско, вследствие на което той се възмущавал и въставал против това. За това му един вид «културтрегерство» в бившата Ломска каза е имало доскоро предание помежду по-възрастното население.“[15]

Поначало обаче кнезът като пълномощник на селяните способствува за опазване на всички обичаи от общинския бит и мировъзрението на медковчани, които съдействуват за опазване на българщината и за развитие на обществения им дух — седенки, тлаки, сбора на селото, празници, свързани с трудовата дейност, полагане грижи за учебното дело, строеж на черква и пр.

За смекчаване на робското тегло и за опазване на българското народностно съзнание на медковчани действена роля играе не само общината начело с кнеза, но също така и семействата, т.нар. челядни задруги — запазени още от времето на славянските заселници и устояли на социалните бури през вековете. За разкриване същността на този своеобразен вид и организация на семейните отношения твърде много е направил нашият земляк Димитър Маринов от Лом. Според него челядната задруга се състои от 10-15 — 20 и повече членове — дядото и бабата заедно със семействата на своите синове или други кръвни роднини.[16]

Мотивите, които карат медковчани да запазят челядната задруга и през османското владичество, са не само традиционни, но и икономически. Като се има предвид, че някои данъци първоначално са плащани на домакинство или на раятска къща (хане), то ясно е защо селяните запазват тази форма на семейни отношения. Особено показателни в това отношение са налозите „димнина“ и „кошарнина“, плащани на комин или кошара. Спахията получава от всяка кошара по 50 оки масло, 100 оки сирене и 100 оки извара, и по 10 акчета за право на презимуване на стадото върху територията на тимара, зиамета или хаса. Всичко това кара няколко семейства от едно общо потекло (кръвни братя) да живеят задружно, за да си поделят тежестите на данъчното бреме.

Впоследствие обаче турската власт зорко бди да не се накърняват нейните финансови интереси. Затова във фермана на султан Мустафа II от 13 септември 1766 г. е казано: „Ако някои от християните пожелаят да живеят в задруга и си изберат едно лице за старейшина на цялата си челяд или задруга… не трябва да се препятствува на тяхното желание, ако с това не се намаляват данъците, които те плащат.“[17] Османските управници държат в задругата да не влизат в никакъв случай далечни роднини, „защото те причиняват вреда и загуба на правителственото съкровище“.[18]

Въпреки строгото разпореждане на властта обаче, общината при възможност се стреми да заобикаля тези изисквания. Например дядо Пенко, по името на чийто баща (Никола, Кольо) възниква челядната задруга на Кольовци, приема в рода си избягалия от Прогорелец (дн. Якимово) Иван Белмъжов и се съгласява да се ожени за девойка от задругата. Когато семейството на Ив. Белмъжов нараства, родът на дядо Пенко предоставя на новата малка задруга част от общото имане; общината също го подпомага, като му предлага няколко ниви от пустеещите селски земи. По такъв начин дядо Иван Белмъжов заедно със синовете, снахите и малолетните си дъщери образува челядната задруга на Белмъжовци.

При смърт на дядото или прадядото ръководството на челядната задруга се поема от най-възрастния след него мъж на общността или от най-умния и опитен неин член. Задружният начин на живот толкова прониква в бита на медковчани, че всеки жител на селото бил дълбоко уверен, че само чрез общината и чрез челядната задруга ще могат да се преодоляват трудностите и да се върви напред. Всички се прекланят пред девиза: „Дето има задружен живот, тамо и Господ помага“; „Бракьа сте, живейте си задружно и не бойте се от немоча“; „Дето си живеят задружно, тамо и немоча не улази“. С подобни наставления всеки старец се обръща към мъжете (синове, братя, внуци) от своята задруга в момента, когато му „държат свещ“, т.е. когато е на смъртния одър. Тези думи са оная магическа сила, която запазва медковските челядни задруги от разпадане и през най-тежките години на игото.[19]

Според вековната традиция цялото движимо и недвижимо имущество принадлежи на челядната задруга и никой нямал право да присвои и най-малката част. Дедото е глава на семейната общност и управител на целия неин имот, когато е баща на такива синове, които отдавна са женени и имат свои деца, т.е. внуци. Внуците, ако не могат да работят на полето, то поне са в състояние да пасат овцете или да ходят с воловете или козите, когато са пуснати на паша, за да гледат да не правят пакост. Бащата (татото) стои начело на онази задруга, която се е родила (роила) след смъртта на дядото и се е стигнало до образуване на нова семейна общност. Чичото (байото, лалото) е ръководител на задругата тогава, когато след смъртта на дядото синовете му (братята) са се разделили, обаче останал един, най-старият, който, като „немал от сърце рожба“, т.е. по биологически причини или пък са му измрели всичките деца, или има само женска челяд, остава да живее при братенците си (братовите си деца).[20]

Такъв е случаят с челядната задруга на Коновци. Още приживе дядо Дамян Кънчов Конов предоставя на синовете си Андрей и Петър да се споразумеят кой от двамата да стои начело на семейството. По взаимно съгласие и с одобрението на дядо Дамян управлението на челядната задруга се поверява не на най-възрастния (Петър), а на по-умния (Андрей) — ползуващ се с голям авторитет като учител, а след това и като кнез (кмет) на село Медковец. Така чичото оглавява семейната общност на Коновци. Сетне Андрей Конов става очув на Найден, доведен от втората му съпруга, но този брак е причина за рояване на задругата в лицето на Петър Конов и децата му Кузман, Дамян, Горан и Кръскяна.[21]

Лалото (байото, байкото) е глава на задругата в случаите, когато след смъртта на бащата съпругата му остава вдовица с малолетни деца, между които има само един женен син. При това положение този възрастен син, който е лало (байко, бате) спрямо по-малките си братя, става глава на задругата и управлява семейното имущество. Съществуват, разбира се, и изключения. Ако след смъртта на дядото най-старият мъж е овчар и си идва много рядко в селото и не познава работите на задругата, то за да не пострадат интересите на семейството, избират един от по-младите мъже (братя), но във всички случаи със съгласието и одобрението на най-възрастния.[22]

В съгласие с обичайното право главата на задругата управлява имуществото и разпределя работата между членовете на колектива. Той решава всички спорове и неговата дума била закон за останалите членове, които във всички случаи приемат неговото решение с думите: „Старият каза така.“ Стареят е представител на задругата пред общината, която, от своя страна, търси него при определяне на данъка или при уреждане на простъпка от естеството на тази между Трифон Пенов и дъщерята на Петър Дебията.

Авторитетът на дядото е толкова голям, че никой не смее да пуши пред него; ако мъже и жени са седнали и той се зададе, т.е. виждат го, че идва към тях, всички стават прави, докато влезе вкъщи, и тогава сядат отново. Когато той седи, то с него има право да седи само бабата. Ако в дома има гост, с него може да седи само старецът и най-старият му син или брат. По време на празници той сяда на челно място на трапезата и докато не започне да се храни никой не посягал към хляба и сготвената храна (гозбата). Щом той се нахрани и стане от синията, всички престават да ядат.[23]

По традиция съпругата на дядото има най-голяма власт в задругата след него. Ако той е вдовец, тогава мястото й заема най-старата снаха. Цялото домашно имущество се намира под разпореждането на бабата; тя разпределя също къщната работа между жените през зимата, когато дебелият сняг покрива полето и горите; бди за спазване на празниците, за посещаване на черквата, организира посрещането на гостите и пр. Нейните заръки са безапелационни: никой от децата или жените не посмява да й „повърне дума“. Бабата не се меси в мъжките работи, но без нейно съгласие дядото не посмява да продаде никакво добиче.[24]

В Медковец се знаят и задруги, които са ръководени от жени. Когато родителите имат само една-единствена дъщеря и държат да си остане при тях, то тогава никой момък от селото не може да се ожени за нея, защото трябва да напусне бащината си задруга. Такава девойка може да се омъжи само за някой „сирак“, „голо сираче“, „без нигде никого“. Такъв момък без родители, дошел от друго село или изгонен от общината и задругата си е „битанка“ и става „зет на къща“ или „заврян зет“. В новото семейство той вече няма никакви права и не е мъж, а „женска опашка“. В този дом той не смее „да изскубне една глава лук“; „да наточи една чаша вино“ или „да продаде едно яйце“. Такъв мъж е мъж на жена си и няма собствено фамилно име. Всички го наричат: „Цоло Пенин“, „Цветан Минкин“ и пр. Така започват да наричат и децата му.[25]

Понякога житейската практика има и своите нюанси. Аналогичен със случая на Иван Белмъжов е и този на Пешовци, които омъжват единствената си дъщеря за Петко Спасов от с. Вереница (Михайловградска област). Чуждоселецът не само че не бил третиран като „битанка“, но и след смъртта на главата на задругата с достойнство заема неговото място. Дори успява да си извоюва пред медковчани свое собствено фамилно име. Поради хубостта и трудолюбието му селяните го наричат Петко Убавия (красивия, гиздавия), откъдето се налага и неговото прозвище Петко Убовилеца. Оттогава потомците му се наричат Убовилците.

Ако в челядната задруга умре някой мъж, то жената и децата му остават под покровителството на общността. Младата жена е свободна да се омъжи в друга задруга, но взема със себе си само онова, което е донесла от баща си, а децата остават да живеят при дядо си. Децата последват майка си само в случай че са малки и се нуждаят от нейните незаменими грижи.[26]

С оглед да не се раздробява имотът (ниви, ливади и пр.), когато дадена девойка се омъжва и отива в състава на друга задруга, тя няма право на дял. Омъжените девойки получават само зестра, състояща се от дрехи, завивки и други вещи. В замяна на това женихът (зетят) внася в касата на семейството на своята съпруга определена парична сума, съразмерно със зестрата, която му е донесена.[27]

За разлика от жителите на някои български планински селища, които живеят вкъщи от камък и дърво със свой уникален стил, медковчани обитавали най-примитивни уземки. Макар че според Ф. Каниц Медковец е „българско селище, числящо се към най-заможните села в Ломска област“, все пак той с учудване констатира и си спомня за „малката одая на примитивната селска къща“, където се чувствувало „нетърпимо горещо“. Като обобщава впечатленията си от Сливовик, Медковец, Расово, Кърки жаба, Василовци и други ломски села, унгарският географ с известна болка пише: „Тия жилища имаха много лош изглед и учудваха погледа на западноевропееца. В малко променен вид аз видях тук въплътени образите на хората от бронзовия век… Жилищата им, заровени до половината в земята, с наведени един към друг клони от дърветата за стряха, покрити с натъпкана пръст, а комините, изплетени от тръстика, правеха впечатление на истински пещерни жилища.“[28]

Според някои автори уземките са вековна битова практика в Северна България.[29] При все това едва ли сградостроителната традиция може да се противопоставя на лошото материално положение, предизвикано от непосилното данъчно облагане за цариградската хазна, за изхранването на турските гарнизони в Белоградчик, Видин и другаде, от опустошителните епидемии, природни бедствия, войни, въстания и пр.

Най-важната част от къщата землянка е одаята (стаята), в която се намира огнището с комина и откъдето се влиза в другите стаи. Ако огнището е в средата на уземката, формата му е кръгла, ако ли пък е до стената (най-разпространената форма), тогава е полукръг. Запалването на първия огън на огнището е от голямо значение за народа. От пламъка (син, червен или бледожълт), от дима (гъст, рядък тъмен, ясен, на талази или на колело), от извисяването му (на изток, запад или нагоре) и много други подробности стопанинът се опитва да прозре в бъдещето — каква ще бъде съдбата на неговата челяд.

Запалването на първия огън се съпровожда с определена обредност. Най-старата жена, обикновено съпругата на дядото, се облича в празничната си премяна и застава до огнището. През това време са приготвени един наръч дърва и слама; две моми донасят огън от две роднински къщи, а други две пепел. Когато всичко бъде приготвено, старата жена се прекръства и поръсва с ненапита вода плочата в основата на огнището; покрива плочата с пепел и запалва отвътре огън. Преди да задуха с уста, за да пламне огънят, жената се прекръства още веднъж, поглежда из комина нагоре и извиква: „Дай, боже, на това огнище къкрали и кипели големи грънци по сватби, кръщенета и сборове! Дай, боже, палили се пещи и чирепни с хлебове по косаче, копаче и жътвари! Кътовете да са пълни с дечица и огнището никоги да не угасва!“ В това време всички казват: „Амин“. Сетне старата жена се навежда и с духване запалва огъня, а членовете на задругата наблюдават цвета на пламъка и посоката на пушека. За значението, което медковчани отдават на този народен обичай, съдим от клетвата на даден съсед или съселянин към стопанина на къщата: „Комин да му не пуши!“[30]

Тази част от уземката, в която се намира огнището, се нарича къщи. Обикновено тук има два одъра, постлани с черги, на които се спи през зимата и в дъждовно време; иначе се спи на гумното (двора) или под кошовете, където се държат зърнените храни или почиват старите мъже или мъже, останали вдовци; от къщи се влиза в стаите (одаите, собите), в които спят по-младите. Неженените и неомъжените спят в зимниците или зъвниците — строени до уземките за презимуване не само на добитъка, но и на хората. През студените зимни дни всички от задругата се събират тук, за да използуват естествената топлина на животните; вкъщи през тези месеци се приготвя само храната.

Постелките се състоят от рогозка или сламеник, черга и възглавница, напълнена със слама или листа от царевица; за завивка се използува голяма черга от бяла вълна с цветни бразди; шарените черги се използуват в празнични дни и особено на сбора на селото, за да се покаже стопанката пред гостите. Чергите се тъкат предимно от възрастните жени и през зимата, когато на полето няма работа. Върху една постелка по правило лягат и с една черга се завиват всички членове на индивидуалното семейство от задругата. На всеки традицията е отредила място: в края на одъра ляга съпругът, до него съпругата, после най-малкото дете, след него по-възрастното и т.н., а на другия край ляга най-голямото дете; деца под две години лежат в люлка от платно, дървена или корито — в такъв случай жената ляга в другия край, за да кърми детето; момче използува общото легло най-много до 10-годишна възраст, след което се отправя в зимника при впрегатния добитък; момичето остава до 12-15-годишна възраст в общото легло, до 17 г. лежи на отделна рогозка в стаята на родителите, а сетне и то се отправя в зимника при по-големите моми от задругата.[31]

През усилните летни дни всички работят от ранна утрин до късна вечер. Старите си лягат първи и стават най-рано, а момите и момците, пък и току-що оженилите се, правят седянка у дома или в някоя съседска къща до „късна доба“. През дългите зимни вечери всички се нареждат около огнището или в зимника и наред с работата се разказват приказки, поговорки, предания за смели медковчани, пеят се от жените народни песни с различен сюжет — любовни, трудови, хайдушки и пр. Семейството се явява важна образователна и възпитателна среда.

Съществен елемент от бита на медковчани е облеклото, народната носия, чрез която те се разграничават от турците и открито демонстрират принадлежността си към българската народност. Зимното мъжко облекло се състои от: касаче, джамадан, елек, потури (беневреци) — всички ушити на ръка от домашен бял шаяк. Прочути майстори шивачи или терзии от нашето село от немного далечното минало са: Петър Дамянов Конов, Нинко Валявицата, Кръстьо Витански, Герго Бойчов и др. За предпазване от големите зимни студове по-заможните възрастни мъже носят кожуси — фустанлии, изработени от майстори кожухари като: Вълчо Нинов, Петко Горанов Рацов и др. Обикновено кожените палта се изработват от агнешка или овнешка кожа, гарнирани с черни или червени гайтани и ширити; кожухът се закопчава с петелки от кожа, изработени от самия майстор.

Към облеклото се отнасят и опинките (цървулите), изработени от говежда, биволска или свинска кожа; над тях върху зимните чорапи се носят калцуни, ушити от бели олеви и гарнирани с черни гайтани по всички ръбове, а понякога отпред на калцуна под коляното изработват фигурки и цветчета от гайтан; навиват се също и бели навуща и тогава се поставят в опинките — провървени с конопени, а върху навущата черна връв от конски или кози косъм. По-богатите мъже познават и кожените кундри (високи обуща), предлагани от габровски търговци на пазара в Лом паланка. При всички случаи обаче бедните се задоволяват с опинките.

Летните дрехи на мъжете включват: елека, ризата и появилите се по-късно памучни гащи. По традиция ризата винаги се носи отгоре над гащите и опасана с дебела бяла връв или тънък конопен пояс. По медковски диалект този начин на употреба на лятното облекло се нарича препущанка. При по-хладно време върху препущанката се обличат елечето и касачето. Използуването на дългата до петите риза не изисква обезателно и носенето на гащи (беневреци, потури). В далечното минало в Медковец е имало род с прозвището Безгащите.

Представлява интерес и старото зимно облекло на медковчанката, към което се отнасят: касаче, клашник и сукман. Касачето се изработва от бели домашни олеви, гарнирани с черни гайтани около ръкавите и полите, а огърлето, бучниците и половината от предниците, освен че са обвити с гайтани, са обогатени и с червена чоха и с ушити нежни цветчета от сини, жълти и зелени конци от вълношор. Клашникът прилича на касачето, само че е с ръкави до лактите. Сукманът се приготовлява от тънък вълнен шаяк, боядисан в разтвор от елхови кори и гарниран с черен гайтан около огърлето, пазвата, джобовете, ръкавите и полите. Дължината на тези зимни женски дрехи е до над петите на краката. Бельото на медковчанката съдържа: дълга конопена или памучна риза, обшита около огърлето, ръкавите и полите с ръчна дантела; под ризата се носят гащи от същата материя и дълги до под коляното и прихванати с тънка връвчица.

Лятната женска носия на медковчанката включва: червено кадифено елече, кадифена червена или синя антерия, вълненик и престилка прекула. Елечетата са гарнирани с ресни от сърма около ръкавите и по краищата; до ресните се зашиват яспри, а янтериите са обшити с ресни от много тънък черен гайтан. Вълнениците са изтъкавани на пъстри райета, на горния край на които върху черен или червен фон избродирват различни цветя: гюлове, божури, карамфили и др. Имало е и разни други украси и бродерии, които придават чудно красив вид на вълненика. Престилките прекули също са изработени от най-фина вълнена прежда — те са широки 0,60 м, дълги 0,70м и с повече плочи (дипли) на различни ширина. Между плочите е втъкана по една нишка сърма 10 см — отгоре и отдолу, както и по средата на прекулката, са изтъкавани по една плоча, широка до 10 см и на всяка дипла различни цветя от вълношор: рози, божури, макове и пр. Престилките са гарнирани с бяла или черна дантела встрани, а отдолу е сложена разцветка от черно или червено кадифе и бяла дантела, чийто край е обвезан със зелен или червен галон.

Храната на медковчани през османското владичество не се променя особено. Хранителните продукти са произведени от трудовата дейност на самите селяни в земеделието, скотовъдството, пчеларството. Всекидневните ястия се приготвят от боб, леща, чушки, чесън, зеле и други. Връзките на османската държава с европейския пазар благоприятствуват за употребата и в Медковец на някои нови култури — картофи, домати, царевица. Използува се още: свинско месо (през зимните месеци), овче, козе, говеждо, птиче и други меса; сиренето, млякото и маслото допълват трапезата на селяните. Традиционните форми на храната се поддържат много строго по време на празници — семейни (рожден и имен ден), календарни (Коледа, Гергьовден, Цветница) и общоселски (Петковден — сбора на селото).

За бита на медковчани в това отношение може да се пише много. В заключение обаче трябва да кажем, че въпреки робството нашите предци успяват да запазят своята народностна, българска самобитност. Голяма заслуга за това се пада на медковската община, която при липсата на българска държавна организация, загубва феодалната си функция и се превръща в общоселска институция, призвана чрез различни средства не само да съхрани българщината, но и непрекъснато да акумулира и канализира борческата енергия на жителите на селото.

Бележки

[1] Христов, Х. Българските общини през Възраждането. С., 1973, с. 44.

[2] Пак там, с. 62 сл.

[3] Боянич-Лукач, Д. Пос. съч., с. 185.

[4] Мутафчиева, В. Видин и Видинско през XV-XVI век. — В: Боянич-Лукач, Д. Пос. съч., с. 20-21.

[5] Пак там, с. 185.

[6] Србски дневник. Нови Сад, №79, 6 окт. 1857.

[7] Боянич-Лукач, Д. Пос. съч., с. 185.

[8] По сведения на дядо Никола поп Ценов от с. Медковец, записани от Д. Маринов (вж. Народно обичайно право, кн. IV, Русе, 1894, с. 109-110).

[9] Пак там. По разказ на дядо Петко Цанков от Медковец (с. 327-328).

[10] Пак там, с. 370.

[11] По разказ на Евтим Дамянов Пандурски (81 г.), записан от П. Кузманов на 25 май 1965 г.

[12] Народно обичайно право, кн. IV, с. 388-389.

[13] Пак там, с. 135.

[14] Пак там, с. 14.

[15] Берковски, П. Из възпоминанията ми, Лом, 1894, с. 26.

[16] Маринов, Д. Племената, влаките, задругите, семействата, имената и коровете в Западна България (Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско и Вратчанско). — Жива старина, кн. II, Русе, 1892, с. 182.

[17] Бобчев, С. Българската челядна задруга в сегашно и минало време. — СбНУНК. Кн. XXII-XXIII. Ч. 2, 1906-1907, с. 183-184.

[18] Пак там, с. 186.

[19] Маринов, Д. Племената, влаките, задругите…, с. 183.

[20] Пак там, с. 185.

[21] По разказ на дядо Кузман Петров Конов, слушан от П. Кузманов.

[22] Маринов, Д. Племената, влаките, задругите…, с. 188.

[23] Пак там, с. 189-191.

[24] Пак там, с. 198, 200-201.

[25] Пак там, с. 201.

[26] Пак там, с. 211.

[27] Гешов, И. Задругата в Западна България. — Периодично списание. Кн. XXI и XXII, С., 1887, с. 435; Иречек, К. Княжество България. Ч. 2, с. 92.

[28] Kanitz, F. Op. cit., p. 83-84.

[29] Дамянов, С. Ломският край през Възраждането, с. 89; Георгиева, Б., И. Николов и С. Димитрова. Българската селска къща, С., 1987, с. 86-97.

[30] Маринов, Д. Градиво за веществената култура в Западна България. — СбНУНК. Кн. XVIII, С., 1901, с. 14-15, 20.

[31] Пак там, с. 21.