Халиде Едип
Синекли бакал (9)

IX

Рано сутринта Рабиа, размахвайки напред-назад кошницата за зеленчуци, сви по Синекли бакал. На един дъх стигна до средата на улицата и застана пред дюкяна. Фирмата „Истанбулска бакалия“ бе подновена, на вратата стоеше някакъв човек и разглеждаше фирмата. Беше доста странно същество. Приличаше на дете, но видът му не бе детински. Носеше розово джубе, огромна чалма… Като чу стъпки зад себе си, изведнъж се обърна и Рабиа едва не се сблъска с едно джудже на средна възраст. От сбръчканото му лице я гледаха две тъжни очи, характерни за всички истински комици.

— Тефик, пристигна клиент… — извика джуджето. Висрк мъж наведе глава, за да мине през ниската врата, и застана пред неочаквания, симпатичен малък клиент. Зелените точици на златистите очи горяха, а нежното лице под бялото покривало бе почервеняло от необяснимо за Тефик вълнение.

Рабиа веднага изпита близост към този човек. Беше втренчила поглед в топлите му кестеняви очи и се смееше заедно с усмихващата се под дългите кестеняви мустаци уста.

— Дюкянът още не е съвсем готов, но няма значение. Заповядайте, мъничка ханъм. Да направим сефтето… Дано имате лека ръка… Дано повлечете крак!

Рабиа вдигна пълната кошница:

— За днес покупките са свършени…

— Гледай ти, гледай ти, утре ще купите пак от нас.

— Всеки ден, всеки ден…

Странното вълнение в гласа на детето малко пообърка Тефик. Напрегна се, на кого приличаше това момиче? На Емине. Вярно е, че очите му не са мънички и устните не са стиснати, но тясното лице и гладката кожа бяха нейни. Дъщеря му сигурно е на същите години. Все още чуваше думите, на пазача Рамазан ага: „Дъщеря ти много порасна, Тефик, стана хафъз.“

— Как се казва баща ти, моето момиче?

— Къз Тефик.

След това станаха много неща. Джуджето плачеше, облегнато на вратата. Всичко у Тефик бе преляло като реката Дунав, въртеше се около дъщеря си като пумпал, грабваше я на ръце и я разнасяше из стаята, от време на време я оставяше, гледаше я в лицето и после отново я грабваше, плачеше и се смееше.

Когато се поуспокои, сложи Рабиа и джуджето на един сандък, седна между тях, прегърна ги и започна поред да ги целува. В този щастлив миг най-добре се владееше пак Рабиа. Тефик беше същинско дете, джуджето беше нещастно недъгаво същество, и двамата бяха самотници, жадни за обич и топлота. Рабиа изведнъж стана тяхна настойница.

Тефик веднага взе да разказва за пълните с мъка и носталгия дни в изгнание. Разказът му беше объркан, несвързан, но толкова жив, та на Рабиа се стори, че всички тия дълги години е била заедно с баща си. През първите години на изгнанието баща й развличал хората по пазарищата, за да не умре от глад, а понякога обикалял гладен и лишен дори от покрив, под който да скрие главата си. Тефик видя, че веселите очи на детето се просълзиха и премина към друга част от приключенията си.

— Но когато окръжен управител на Галиполи стана Зати бей, всички заточеници си отдъхнаха. Веднага постъпих на работа при него, намерих и подслон, и дрехи и топла храна. Но всичко печелех с почтен труд. Аз вършех всичко в къщата му.

— Какъв добър човек, аллах да го поживи, но не се ли страхуваше от падишаха?

— Не знам, дъще. Другите заточеници казваха, че уж го правел нарочно. Така падишахът го смятал за привърженик на младотурците и му давал пост. Уж преди това бил много високопоставен чиновник, а постът в Галиполи бил един вид заточение за него. Уж, уж, уж… Нали разбираш, зад цялата работа се крие нещо…

Тефик дори намигна с око, за да обясни по-добре тия объркани неща, но Рабиа пак не разбра нищо. Само кимаше с глава, да не би разговорът да прекъсне.

— През деня вадех вода от кладенеца, водех децата на училище, после ги довеждах, дори чистех и зеленчука. Но свечереше ли се, тръгвах по градините, до сутринта смях и веселие…

— И после?

Тефик замълча, как можеше да разкаже на дъщеря си за твърде свободните, непристойни забавления през тези вечери?

— Имаше една симпатична циганка, ама дявол и половина — промърмори той на себе си.

— Циганка, значи, лоша жена — отсече Рабиа с глас, напомнящ сухия глас на Емине.

— Не говори така, Рабиа — намръщи се Тефик. — Тя беше единственият човек там, който носеше човешко сърце. Ако не беше тя, какво би станало с мене? Една мечка, на която са окачили халка, за да развлича бейовете, нищо повече. Само тя ме смяташе за човек.

— Ех, щом е така, значи, не е лоша. А ти кога се върна, Тефик?

Откакто се помнеше, всички наричаха баща й Тефик и затова й се струваше съвсем естествено и тя да го нарича по име. Но така сладко го произнасяше, че всеки, път баща й я сграбчваше и целуваше по косите:

— Как те пуснаха да се върнеш в Истанбул?

— Не чу ли, че Зати бей стана министър на вътрешните работи?

— Да, да…

— Той ме доведе и ми даде малко пари.

— Какво правеше досега?

— Търсих работа. Нашата трупа се разпаднала. Много от приятелите станали актьори. Ха, ха, ха… Що за игра? Учат думите си от разни книги. Никак не мога да го проумея. Щом играчът не измисли в момента онова, което трябва да каже, той няма да играе, а все едно че ще чете корана.

Тефик се ядосваше на приятелите си и особено на това, че играят в дъсчените бараки на театъра разни преводни пиеси. Никак не можеше да допусне, че неговият народ ще се интересува от живота в непознати страни и чужди нему съдби. Във всеки случай много се радваше, че бе открил Ракъм, най-стария си приятел и известното джудже на ортаоюну. Вече до края на живота си нямаше да се разделят. Той взе джуджето на скута си и отново го представи:

— Ето го твоя чичо Педя човек…

На Рабиа се стори, че очите на Ракъм молят за прошка, задето е толкова грозен, крив и недъгав, и просят поне малко любов към себе си. Колко приличаха те на жълтите очи на Сарман. Тя обви с ръце врата на джуджето и го целуна по двете бузи. Но то веднага обърна всичко на шега. Бършеше целунатите места и игриво се смееше. Когато всичко бе изприказвано, Рабиа скочи и започна да оглежда дюкяна. Тя пъхаше носа си във всеки чувал и кутия.

— Сега вече ще отворим дюкяна. Може да скътаме някой и друг лев и заедно с чичо Ракъм да си направим трупа за ортаоюну. През тоя рамазан ще разиграваме Карагьоз. Човек ако мъничко не се позабавлява, езикът му ръждясва.

Рабиа го слушаше, сякаш щеше да живее заедно с тях, и даваше съвети как да се подредят рафтовете. Ако Ракъм не бе съборил кошницата й и лукът не бе се затъркалял по земята, тя въобще нямаше да се събуди от този сладък сън. Ами сега! Вече наближаваше обед. Дори когато се връщаше навреме, Емине пак се сърдеше, а какво ли щеше да каже днес? Грабна кошницата и изскочи от дюкяна. Тичаше с извърната назад глава и викаше:

— След обед може да дойда пак…

Тефик бе застанал на вратата и махаше с ръка. Дълго след като Рабиа зави зад ъгъла, той продължаваше да й маха.

След обед тя дойде и започна чистенето. С втъкнати на пояса поли, стъпила с единия крак върху четката за дъски, пазейки равновесие с протегната ръка, а другата подпряла на кръста, тя започна да търка пода на стаята над дюкяна. Ракъм пък бос, с една пробита, ръждясала кофа в ръка, носеше вода от кладенеца в градината, сипваше я на посоченото от момичето място и непрекъснато сновеше между къщата и градината. Тефик беше зает с изработването на фигурите за Карагьоз, но от време на време и той се провикваше за нещо от дюкяна. И тримата бяха щастливи като деца. На душата на Рабиа беше леко, въпреки че се преборваше със смет, прах, нечистотии, трупани години наред. За пръв път през живота й заобикалящата я стена на забраната се бе срутила до основи. Сякаш някаква ръка бе отвързала веригите на душата й и бе казала: „Смей се, играй, радвай се и живей колкото си искаш!“

Когато се върна в къщи по обед, Емине много се кара на Рабиа. След срещата с баща си, който се стори толкова мил и безкрайно добър, нейната майка изведнъж й се видя отблъскваща и я изпълни с ненавист. Какво ли не опита Емине, за да разбере причината за закъснението на момичето, как ли не подпитва, но Рабиа й отвърна с упорито мълчание. Ако не беше се намесил имамът, Емине сигурно щеше да я набие. Но упоритостта на дъщерята предизвика Емине, тя заяви, че всички лоши черти в характера на Рабиа били наследени от баща й, и така започна да хули и Тефик. За пръв път в погледа на Рабиа се четеше бунт.

— И аз, и баща ми сме лоши… Какво ще направиш! Остави ме да отида при татко! — извика тя.

— При баща ти ли? Нека посмее кракът му да стъпи отново в Истанбул, ще легна под колата на падишаха, ще изтрия праговете на министрите и ще им обясня що за птица е той. Да не се казвам Емине, ако не го изпратят отново някъде на края на света!

Рабиа се стресна и стисна устни. Тя реши да отиде право в конака, за да не разбере майка й, че Тефик се е върнал. И все пак не издържа, върна се от вратата на конака и дойде в дюкяна. И сега, докато търкаше с настървение дъските, мислеше, че е невъзможно Емине да не узнае за връщането на баща й. Тогава? Спомни си за Сабиха ханъм като единствено средство за спасение от опасността. На нея щеше да разкаже и да се надява. Още същата вечер ще й каже. Кой можеше да забележи следобедното й отсъствие, ще отиде за вечеря и след това в стаята на Сабиха ханъм ще изплаче душата си.

Вечерта Сабиха ханъм имаше гости и Рабиа не можа нищичко да й разкаже. Следващата вечер не се реши. Емине излизаше много рядко на улицата, съседите им също ги посещаваха рядко и затова майка й не знаеше за връщането на Тефик. В конака не бяха забелязали нейното отсъствие. Една седмица това продължи така.

През тази знаменита седмица Рабиа всеки следобед отиваше да чисти и да подрежда къщата над дюкяна. Тримата, баща й, джуджето и тя, много се бяха привързали един към друг и се държаха така, сякаш години наред бяха живели заедно. От време на време мислеха какво ли ще стане, ако Емине дочуе за това, и настроението им се разваляше. Но Ракъм обясняваше на Рабиа, че тя има право на избор между майка си и баща си; тя се кълнеше, че ще предпочете баща си и той едва не хвръкваше от радост.

Един ден, преди да се открие тайното приключение на Рабиа, тримата прекараха може би най-веселите си часове. Къщата беше готова, дюкянът измазан, почистен, стоките бяха подредени, рафтовете украсени, а от тавана висяха гирлянди от разноцветна хартия. И фигурите за Карагьоз бяха готови. Определиха точно къде в градината ще бъде завесата, къде ще виси фенерът. Рамазанът се падаше през лятото. Вечер тъмносиният небесен купол щеше да свети с хилядите си кандила и да се смее на земните грешници, а в приятния хладен въздух на Истанбул щяха да се люлеят хилядите светещи надписи, увиснали между безбройните минарета на града.

— Ракъм, нямаме теф, за да вдигнем необходимата врява!

— Аз ще ви донеса от конака — намеси се моментално Рабиа. — Аз пея и си акомпанирам с теф. И знаеш ли колко хубаво умея да удрям по него!

Младият баща присви очи и се усмихна на самоувереността на дъщеря си, но веднага след това безнадеждно заклати глава:

— Ти си хафъз, Рабиа; как можеш да пееш такива шутовски песни? Къде си видяла хафъз да се провиква „Любимият за мен е развлечение“?

— Първо чуй как удрям тефа и после ще говорим. Аз съм ученичка на Вехби деде…

— Тъкмо това разваля работата я! Твоят стил не подхожда за улични деца и махленски карагьозчия…

Рабиа се усмихна и хлътна в кухнята. След минута се появи с металическата табличка за кафе, пръстите и сновяха по нея и удряха също като по теф. Баща й грабна табличката от ръката на Рабиа и с пълен глас запя:

— „Казах ли ти да не любиш девет наведнъж“ — пееше и удряше табличката по най-шумния възможен начин. После захвърли табличката и отново се обърна към дъщеря си: — Я да ти купя една маймунка и ти да я разиграваш по улиците, а? Какво ще кажеш? При твоята дарба върху теб ще вали дъжд от грошове от прозорците, а пък ние няма да мислим поне за хляба.

Шегата на баща й напомни дните, когато от прозореца гледаше такава една маймунка. Колко й се искаше тогава да се присъедини към децата от улицата, носът й бе станал съвсем плосък от притискане към стъклото и тя не отделяше очи от циганина, който разиграваше маймунката. Наведе се и взе табличката от земята. Изведнъж се превърна в циганка, разиграваща маймунка. Удряше табличката твърдо и отмерено, главата й бе извърната настрана, гърдите — издадени, единият й крак подритваше въображаемата маймунка, така Рабиа обикаляше из градината. Ракъм не издържа на гледката и току се превърна в маймунка. Вървеше на четири крака, очите му се въртяха като пумпали, подвикваше като маймунка, улавяше подхвърляните въображаеми лешници, чупеше ги със зъби и хвърляше черупките в лицето на Тефик. Премяташе се презглава от единия до другия край на градината като най-пъргавата маймунка на циганката. Седмицата завърши с тази весела, игрива сценка.

Едва в четвъртък икономката научи от Вехби деде, че тази седмица Рабиа не бе посещавала уроците си. Всяка вечер я виждаше на вечеря, а след това в стаята на ханъмефенди. Такова трудолюбиво и послушно момиче не би могло да бяга от уроците си. В такъв случай сигурно Емине я задържаше в къщи. Метна кърпата на главата си и се запъти към дома на имама. Беше привечер. Емине, която переше, и без това беше нащрек, когато Шюкрие ханъм почука на вратата. Мисълта й бе заета с промяната, станала през последните дни с Рабиа. Тя отвори вратата с насапунисани ръце и се стъписа; без дори да поздрави, Шюкрие ханъм направо я запита защо не дава на Рабиа да ходи следобед на уроци.

— Рабиа не е ли в конака?

— Не, вече седмица, откакто следобедите не идва…

Очите на Емине се смалиха, превърнаха се в две остри, бодливи иглички, устните й се свиха, превърнаха се в тънка черта и тя наговори на Шюкрие ханъм каквото й дойде на ум.

Нещо я глождеше още от миналия петък, когато детето се върна късно от покупки. Кой знае какво я бе сполетяло. Тюююю… Язък! Взимаха уж да възпитават хорското честно, почтено, неопетнено момиче и после го пускаха да скита, така ли? И оная била ханъмефенди, така ли?

Шюкрие ханъм каза, че Рабиа е още почти дете и тогава Емине съвсем кипна. Гърдите й са станали колкото ябълки, скоро ще й дойдат и гости, коскоджамити момиче! Като започна от червилото, та свърши с лесбийството, какво ли не каза по адрес на Сабиха ханъм, която бе пуснала по улиците единственото й чедо. Нарече Шюкрие ханъм блюдолизка с рога. Ако имамът не беше се събудил от следобедния си сън и не бе изтичал да види каква е тая врява, двете жени като нищо щяха да се хванат за косите.

Шюкрие ханъм се върна в конака, без да разбере къде обикаля следобед Рабиа. Но щом влезе, в стаята на ханъмефенди настъпи олелия. Рабиа беше там и най-сетне разказваше на Сабиха ханъм за връщането на баща си. Тъкмо тогава пристигна и Емине. Ако Сабиха ханъм не бе запазила хладнокръвие и твърдост, за едното чудо щеше да се случи нещастие.

Емине тъкмо беше отворила уста и бе преминала буквално в настъпление срещу Сабиха ханъм, когато чу, че Тефик се е върнал. Падна като подкосена. Още, щом се свести, се хвърли върху Рабиа, защото предпочиташе да я удуши, отколкото да даде единственото си дете на оня палячо. Докато целият конак се опитваше да умиротвори Емине, Сабиха ханъм изпрати да извикат имама. След дълъг спор с него решиха следното.

Шериатът даваше право на дете в тази възраст да отиде при майка си или при баща си. Вместо да стигат до съда, не беше ли по-добре Селим паша да отсъди и да разрешат въпроса с добро?

Имамът прие веднага. Той имаше пред вид, че Тефик бе покровителствуван от министъра на вътрешните работи Зати бей. Ето защо смяташе, че може да измъкне нещо от Селим паша, като използува политическото му съперничество със Зати бей и го накара да се смили над него. Този начин на действие се стори най-уместен на имама. Пък и това, че до разрешаването на въпроса ханъмефенди щеше да задържи Рабиа в конака, беше най-доброто в случая.

След петъчната церемония Селим паша има дълъг спор с жена си. После отиде в селямлъка^[1] и първо прие имамина. Този ден хаджи Илхами ефенди играеше ролята на просълзен, нещастен старец.

— Решението на нашия паша ще приема като закон на шериата — каза той. — Страхувам се, че детето ще поиска да отиде при баща си. Ако има нещо, за което да се безпокоя, то е, че след толкова мъки и труд от моя страна този тип ще заведе невинното момиче в къщата на такъв пияница и развратник като Зати бей.

Гъстите вежди на пашата се сключиха:

— Ще кажа на Тефик да не води Рабиа в дома на Зати бей. Ако я заведе, тя повече няма да стъпи в нашия дом.

Имамът потри ръце и понижи глас:

— Бих искал да добавя и това, че хората от квартала просто се чудят откъде Тефик е намерил пари, за да открие дюкяна. Всички говорят, че бил станал агент на Зати бей. Ех, естествено няма да следи такива нещастници като нас от Синекли бакал…

Пашата се засмя. Веднага бе схванал маневрата на имама.

— Остави политиката на по-големите, имам ефенди. Гледай собствените си работи…

Хаджи Илхами ефенди смяташе, че политиката му е много тънка, но повече не настоя. Истинските си намерения и желания той разкри с една отчайваща за пашата откровеност:

— Ако детето отиде при баща си, ще се лишим и от парите, спечелвани от хафъзлъка му. А ние похарчихме толкова пари и труд. Пък ако се лишим от доходите на детето, ще останем направо полугладни. Нали знаете, вече никой не се страхува от аллаха. За някакво си удостоверение всеки се пазари с мен, бедния имамин, като с някакъв търговец.

В този момент икономката въведе Рабиа, после и Тефик. Пашата се обърна към детето:

— Дъще, ето го баща ти, ето го и дядо ти. При кого искаш да живееш?

— При баща си, ефендим…

— Дядо ти е положил толкова грижи за теб, дълги години те е пазил и покровителствувал. При баща ти няма и никаква жена. Остани засега при дядо си, а когато искаш, ще ходиш да виждаш и баща си.

Рабиа сграбчи ръката на Тефик:

— Баща ми няма друг близък освен мен, ефендим!

— Имаш ли възможност да гледаш дъщеря си, Тефик?

— Отваряме дюкяна, паша ефенди — намеси се отново Рабиа. Всички ще пазаруват от нас, дори и вие, нали?

От очите на момичето капеха сълзи. Имамът губеше позиции. Преглътна:

— Хвърлил е око на парите, които детето припечелва, и затова я иска. Защо, поне веднъж досега не потърси и не попита за дъщеря си?

Тефик за пръв път се обади:

— Парите, които ще печели Рабиа, да се дават пак на имама, ефендим! Аз мога да издържам дъщеря си…

Това предложение се счете за приемливо. Пашата изпрати Рабиа в харема, изпроводи и имама, но Тефик задържа.

— Аз се заех с образованието на дъщеря ти, Тефик. Ще позволиш ли да продължи?

— Както кажете, паша.

— Щом е така, и аз имам едно условие. Няма да водиш дъщеря си в дома на Зати бей.

— Опазил ме бог…

Значи, поведението на Зати бей се струваше недостойно дори за такъв скитник като Тефик. Пашата се изкашля:

— Кажи ми истината, Тефик. Възложи ли ти някаква задача Зати бей?

— Каква задача, ефендим?

Учудването, което се изписа на лицето му, беше съвсем искрено.