Халиде Едип
Синекли бакал (35)

IX

Колелото на съдбата се върти. Раздава щастие на хората, определя участта им. Но то не прилича на стария, скърцащ, дървен градински долап на Селим паша. Неговият ход не може да се спира и намалява по желание. Това колело е стоманено. Мощността му е стотици хиляди конски сили, не знае покой, не спира дори за миг, не подбира нищо, премахва всичко, което попада на пътя му, и отминава.

Рабиа имаше чувството, че се намира в ръцете на подобна сляпа сила, между зъбите на страхотното колело на съдбата. Тя бе решила да повери сърцето на една мюсюлманка в ръцете на неверник. Но тъкмо сега пък неговата майка умряла и той бе изчезнал. И може би никога вече нямаше да се върне. Кой бе казал, че колелото на съдбата е сляпо, глухо и че въртенията му са съвсем случайни? Не, не! Във всичко се крие, някаква мъдрост. Според Рабиа смъртта на майката на Перегрини бе едно знамение. Божествено знамение, което трябваше да я накара да се покае, да поиска опрощение на греха си и да изтръгне неверника от сърцето си. Набираше се пред божествения съд, който изпитваше силата, непоколебимостта на вярата й.

Рабиа бе от характерите, които са склонни да обяснят всяко събитие в живота си с присъствието на невидими, тайнствени сили. Тя не определяше нищо по външните белези. Светът, в който живееше, бе свързан само с духа. Всичко видимо и осезаемо на този свят бе сянка на истинския източник на живота, на истинския негов господар и този източник се намираше отвън. Това схващане бе изградено под влияние на ранните й впечатления и възпитанието в детството. Дори вярата, първоначално формирала съзнанието й, и нейните строги, безпощадни закони не се позоваваха на материята. Всемогъщият създател, който Рабиа позна чрез тази вяра, бе отмъстителен, но все пак бог. Той ревнуваше хората от техните радости и обич. И когато Перегрини изчезна от нейния живот, това страхотно чувство започна да изплува от подсъзнанието й с все по-голяма сила. Известно време тя живя под гнета на своите стари вярвания. След това се опита да премахне отровното им жило чрез внушенията на Вехби деде. У него сухите догми на дядо й бяха придобили по-човечен характер, бяха по-омекотени. И така Рабиа обърна поглед към неговия бог, сърдечен и обичащ хората. Но както и да приемаше, както и да обясняваше голямото си увлечение, винаги стигаше до един и същ извод. За нея смъртта на майката на Перегрини бе знак, изпратен от небето. Творецът, който я обичаше, бе изпратил навреме тази смърт, за да я спаси от греха. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се покайва и да се отдаде на молитви.

В продължение на два дълги месеца Рабиа бе разкъсвана от душевна борба. Слава богу, че дните й бяха запълнени. Имаше ученици почти във всеки квартал на Истанбул. Тичаше от единия край на града до другия, вечер се връщаше капнала с прегракнал глас, не можеше да говори от умора. Ракъм и Пенбе обясняваха мълчаливостта и лошото й настроение с умората и я оставяха на мира.

Бръчката между веждите, която се появяваше само в минути на размисъл, сега стана постоянна. Погледът и бе замислен, но упорит, сякаш бе заета с решаването на някаква много трудна загадка. Пенбе и Ракъм настояха да изостави някои от уроците си. Тя само сви рамене и толкова.

Най-тежки за Рабиа бяха нощите. Започна да чете книги. На връщане от уроците се отбиваше в Беязът у някой букинист и се връщаше с купчина книги под мишница. Сега газеничето в стаята й не угасваше по цели нощи. Пенбе мърмореше, но не можеше да вразуми упоритото момиче. Заспиваше и се пробуждаше и при всяко пробуждане Рабиа продължаваше да стои надвесена над страниците. Понякога осъмваше над книгите.

Сънят също не я отморяваше. Тя и без това си сънуваше по цели нощи, а сегашните й сънища бяха непрекъснати кошмари. В тях противоречията, съставящи нейната същност, сякаш изплуваха на повърхността и водеха непрекъсната борба. Най-страшните спомени и мисли, скрити дълбоко в подсъзнанието й, излизаха наяве и над всички тях доминираше Емине. Споменът за нея плашеше Рабиа най-много. Тя се събуждаше с разтуптяно сърце. Какъв страшен сън! Рабиа сънуваше винаги устата й и настръхваше. От единия край на лицето до другия две плътно стиснати, сини устни, подобни на току-що зараснала рана от нож. Понякога тази уста се разтваряше и това още повече плашеше Рабиа. Имамът също не отсъствуваше от сегашните й сънища. Той всякога седеше в нейната стая, на миндера в ъгъла. Седеше там с бялата си нощна шапчица и редеше с плътния си, мощен глас всичко, което знаеше за ада и отвъдния свят.

„А може би духът на Емине иска молитви — казваше си Рабиа на сутринта. — Чета разни заупокойни молитви за душите на другите умрели, а пък забравям майка си. Може би всичките ми мъки са заради нея, задето въстанах срещу майка си.“ Сега пък всяка вечер започна да чете заупокойната молитва, за да успокои душата, която я измъчваше в сънищата й. Сядаше до ъгловия прозорец в стаята над дюкяна, там, откъдето бе видяла да носят ковчега на Емине, и започваше да се моли. Махалата не помнеше някога гласът й да е звучал по-горестно. Всички минувачи, та дори и уличните продавачи, спираха под прозорците и слушаха.

Понякога, по-рядко, когато й беше съвсем тежко, сънуваше и Вехби деде. Състраданието в кестенявите му очи, макар и малко, но все пак я успокояваше. Той стоеше прав, загърнат в пелерината си, Рабиа се хвърляше в краката му и както в детството се мъчеше да открие къде са ръцете му, за да ги целуне.

„Кога ще се върне? Кажи му вече да се връща“ — тихичко го молеше тя. Но когато той наистина идваше да я види, Рабиа не смееше да пита каквото и да било за Перегрини. И двамата приличаха на хора, взаимно решили да не споменават името на някакъв мъртвец, за да го забравят по-лесно.

Измина месец, два, три. След пролетта настъпи лято, есен, зима. Вече се чувствуваше дъхът на новата пролет. Душата на Рабиа, бе обзета от странно спокойствие. Ако се бе опитала да се самоанализира, щеше да разбере, че спокойствието й се дължи на безнадеждността. Тя съвсем не беше забравила Перегрини. В безкрайните часове на изминалите мъчителни нощи успя да разбере само едно. Истинският, естествен живот нямаше нищо общо със сухите религиозни догми и вярвания. Някога тя непременно щеше да завладее Перегрини, щеше да го направи мюсюлманин и се омъжи за него.

Неочаквано една сутрин през последните дни на март Перегрини се появи в Синекли бакал. Ракъм толкова се зарадва, че започна да подскача като дете из дюкяна. Откакто бе заминал, животът им бе станал много по-скучен. Слава богу, всички бяха живи и здрави. Но Рабиа бе някак остаряла, бе станала намръщена и сърдита. Може би този веселяк щеше да върне малко от предишното им настроение.

Страните на Перегрини бяха хлътнали, косите на слепоочията още повече побелели. Очите му обаче си оставаха топли, изгарящи като въглен и може би техният израз го караше да изглежда подмладен. Перегрини не обърна внимание на Ракъм. Може би защото не му поднесе съболезнованията си?…

— Аллах да те дари с дълъг живот, не ми забелязвай. Забравих да ти изкажа съболезнованията си. Цяла година не се вясваш тъдява. Как си, какво правиш?

Перегрини изглеждаше зает със съвсем други мисли, отговори разсеяно:

— Жив да си, Ракъм. — Гласът му изведнъж стана стремителен. — Искам да говоря с Рабиа ханъм по един въпрос.

— Бива, защо не! Тя е горе, в стаята над кухнята. Лелята пере. Няма защо да я предупреждаваме. Качи се и почукай…

„Ре, сол, ла, сол, ре, сол, ла, сол…“ — наметната с шал, подвила крак под себе си, Рабиа записваше на нотния лист упражнение за един свой ученик. От време на време шалът се плъзваше надолу, тя се завиваше отново, наплюнчваше химическия молив и продължаваше: „Ре, сол, ла, сол, ре, сол, ла, сол… Ла, сол!“

— Влизай, ако ще влизаш, чичо. Откога пък тая мода да чукаш на вратата? Ре, сол, ла, сол, ре, сол, ла…

Рабиа скочи от мястото си. Щеше да му покаже на джуджето едно чукане, задето я отвлича от работата й. Когато видя Перегрини пред себе си, тя се обърка, но навикът се оказа по-силен и въпреки всичко я накара да съобрази и да дръпне шала на главата си.

Перегрини не можа да сдържи смеха си:

— Та аз съм виждал косата ви и друг път, Рабиа ханъм!

— Виждал сте я, да, но само защото не е прието да се крием пред високопоставените личности…

— Да не споменаваме сега за него. Аз исках да говоря с вас по един много важен въпрос.

— Така ли? Заповядайте тук, до прозореца.

Тя посочи ъгъла на дългия, покрит с батистена покривка миндер и приседна на противоположния край. Перегрини бе много сериозен и развълнуван.

— Моите съболезнования, научих от Вехби деде…

Тя се опитваше да придаде на лицето и гласа си тъжен израз, подобаващ за случая, но не успя. Младата й кръв бушуваше като дяволски поток. Знаеше, че в тези минути се определя бъдещият й живот.

— Останах съвсем сам, Рабиа ханъм…

— Аллах да ви дари с търпение.

Каза го с достатъчно сериозен глас. Гледаше отпуснатите си върху коленете ръце, но златистите очи внимателно изпод вежди изучаваха Перегрини.

Пианистът дни наред бе повтарял онова, което бе решил след едногодишна душевна борба, и сега трябваше да го съобщи на момичето. А сега не можеше да си припомни дори думичка от приготвената реч.

— Разбрах, че не мога да живея без вас, искам да се оженя за вас!

Гледай го ти, дявола, решил да прави предложение за женитба!

Дългите копринени мигли изведнъж се вдигнаха; погледът й бе пълен с искреност и смелост. Това го обърка.

— И на мен ми беше тежко без вас. Но как бихме могли да се оженим? — Рабиа поспря и почака Перегрини да каже нещо. — Вярата ни е различна.

— Можем да отидем някъде, където не обръщат внимание на такива неща. Останете си мюсюлманка. Аз пък не желая да вярвам в каквото и да било.

— Тогава бракът ни е невъзможен — отговори тя посърнала, но с решителен глас.

Рабиа бе извърнала глава към прозореца, лицето й бе пребледняло, но говореше с категоричността на човек, обмислил нещата много добре и едва тогава взел решение. Думите на Перегрини възприе като последен удар на съдбата.

Рабиа имаше свой вътрешен свят, собствен духовен климат и беше невъзможно да бъде изтръгната от него. Дори и да стане мюсюлманин, Перегрини ще поиска да я отведе по други места, в друг живот. Изведнъж Синекли бакал й се стори по-скъп дори от любовта, дори от вярата й. Корените й бяха пуснати в него. Ако я откъснеха, щеше да изсъхне като дърво без корени.

Перегрини очакваше подобен отговор и бе обмислил въпроса от всички страни. Нали тъкмо привързаността на Рабиа към всичко родно я правеше толкова привлекателна? Невъзможно бе да я посади на чужда земя и тя отново да напъпи и разцъфне. А самият Перегрини бе вечен скитник. Той трябваше да преодолее всички пречки и да я спечели. Щом бе решил да се жени за нея, трябваше да бъде готов на всичко. Не беше достатъчно да приеме вярата й. Ще трябва да живее на нейната улица, в нейната къща и да възприеме нейния начин на живот. Едва след като прецени всичко това, Перегрини дойде в Синекли бакал. Рабиа не приличаше на нито една от предишните му любими. Към тях изпитваше по-скоро страст, влечение на мъжа към жена. Привързаността му към Рабиа бе толкова силна, колкото на времето бе и към родната му майка. Чувството й за справедливост, устойчивите й убеждения будеха у него уважение, стигащо до преклонение. Според него духовните ценности, на които държеше бедната среда на Рабиа, бяха сто пъти по-достойни, трайни и необходими, отколкото ценностите, пред които се прекланяше собствената му богата, културна, творческа среда. Рабиа и майка му бяха възпитани в различна вяра, в различна среда, с различна култура. И въпреки това Перегрини намираше нещо общо, някаква прилика между тях.

Рабиа не бе мръднала от мястото си. Гледаше право пред себе си. Бръчиците около очите и между веждите станаха по-дълбоки, лицето й пребледня. Но изключителната й воля се опитваше да скрие чувствата. Никога досега Перегрини не бе виждал това младо лице да страда толкова силно. Тя посрещаше удара с такова достойнство, с такава самоотверженост, че той не можа да се сдържи и от очите му потекоха сълзи:

— Рабиа, Рабиа, твоята вяра е и моя! Съгласен съм да живеем, където искаш, както искаш. Кажи приемаш ли ме?

— Да…

Изправи се. Целуна ръка на момичето и я сложи на главата си. Ще отиде при Вехби ефенди и ще разбере какво точно трябва да се извърши, за да стане мюсюлманин.

— Веднъж, на шега, Вехби ефенди ми каза, че може би дедите ми са били мюсюлмани и може би един ден ще се върна към същността си — тихо заговори Перегрини. — Не зная така ли е, но аз се връщам при теб, в твоя дом, в родината ти като скитник в родния си край! Кога можем да се оженим? Кога можеш да ме приемеш в дома си… в дома ни?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре…

Той тръгна към вратата и се върна:

— Веднъж съм роден от майка си, а сега чрез теб се раждам за съвсем нов живот и съвсем различен свят Рабиа. Какво е новото ми име?

— Осман.