Халиде Едип
Синекли бакал (41)

XV

На петнадесети юни, Вехби деде дойде в Синекли бакал. Току-що се бе върнал от Коня. Не беше виждал Рабиа от деня на сватбата й. Момичето се зарадва много. Но радостта на Осман бе по-бурна, по-шумна. Той се хвърли на врата на Вехби ефенди и го целуна по двете бузи. Най-после отново можеше да води своите философски разговори. Всички настояха Вехби деде да остане на вечеря и заедно да прекарат вечерта.

Пенбе измете градината, поля я по-грижливо от всеки друг път. Върху рогозката под ореха постла килим, над него метна няколко възглавници. Тя с нейния весел характер, усети по-добре от Рабиа слабостта на Осман към удобствата. Циганката бе убедена, че първа задача на човека бе да вкуси от всички удоволствия, които му се предлагат. Ракъм извади от долапа оранжевите фенери, Пенбе донесе стълба и заедно ги окачиха на чардака. Тази вечер нямаше луна. В тъмнолилавото небе блещукаха само златистите светлинки на звездите.

Рабиа изпържи патладжани, приготви гъст таратор с много чесън. Осман и Вехби деде до тъмно седяха горе и разговаряха до насита. Ракъм им свари кафето.

След вечеря всички отново се събраха под ореха. Вехби ефенди поиска наргиле, облегна се на дънера дървото и запуши с полузатворени очи. Но мозъкът му работеше трескаво, мъчеше се да проникне в кътчета на семейния живот на Рабиа. По всичко личеше, че царуваше мир и разбирателство, по всички нейни думи можеше да се съди, че е доволна от живота си. В нея дори бе започнала да се заражда философията на омъжените жени на средна възраст, тяхната душевна вцепененост. Във всеки случай у Рабиа бе настъпило някакво успокоение. Предишната й душевна напрегнатост бе изчезнала. Но за това пък бе станала безупречна домакиня. Тя удовлетворяваше и най-дребните желания на мъжа си. Всяка жена можеше да завиди на приготвената от нея вечеря.

Самочувствието на Осман като младоженец можеше да се разбере по-трудно. Горе в стаята той говори за миналите дни с по-голям ентусиазъм от друг път. Но щом слязоха в кухнята, сред семейството си, той стана много по-мълчалив. Това бе ново за него. Сега се излетна върху килима, сложи ръце под главата си и се загледа в небето. Отвсякъде лъхаше горещина, не се долавяше никакъв, дори най-слаб ветрец.

Пръв заговори Осман:

— Най-после успях да видя прочутия дядо на Рабиа.

Рабиа заразказва не без гордост:

— Осман започна да ходи в петъчни дни на джамия…

Той обаче продължи, сякаш не бе чул нищо:

— Истински имамин. Гласът му е по-силен от звука на тимпан. Дори омразата, която се чувствува в него, заслужава удивление.

Думата „омраза“ Осман произнесе някак победоносно.

— На теб ти харесват хората, които потискат и измъчват околните си — сряза го Рабиа.

— Така ли? — любопитството му се пробуди. — Във всеки случай в омразата на дядо ти има нещо величествено, гордо. Не съм виждал по-силно човешко чувство от неговата омраза, която не прощава греховете на никого; за нея всички са грешни, достойни за ада и тъкмо затова тя тържествува.

— Осман бей говори като по книга. Добре, добре, но ако ти беше негов внук и ученик, вероятно още като малък щеше да попаднеш в лудницата, Осман бей!

Безстрастният глас на Рабиа се оживи. Ракъм се разтревожи. Пенбе с цяло гърло запя „Когато отивах в Юскюдар, дъждът ме заваля“. Когато тя свърши, Ракъм се обади:

— За бога, да говорим за нещо по-приятно…

Но Осман не искаше да остави на мира Рабиа. Имаше чувството, че завесата в душата на жена му бе разклатена, искаше да я повдигне и да надникне вътре. Осман бе дете на Запада, на ония земи, където учените разтваряха телата на живите същества и се мъчеха да научат тайните на живота. Той бе роб на любопитство от по-висша степен. За да научи тайните на човешкия дух, той бе готов да разреже и надникне в живата човешка плът.

— Слушай, скъпа, представи, си, че дядо ти се разболее и е в предсмъртна агония. Нима няма да отидеш да целунеш ръка и да получиш неговата прошка?

Осман продължи да вкарва скалпела в душата на Рабиа.

— Неговата прошка няма никаква стойност. Нека умира, няма и да се вестя край него. Нека пръстта напълни зловещата му уста!

— Млъкни Рабиа! — Вехби ефенди бе разстроен от жестокостта й. Но не можа да я накара да млъкне.

— Ако знаехте какво съм претърпяла! Не оставяше човек за минута да си почине. По цял ден дърдореше за смърт, за ад и за духове. Все още не мога да се освободя от страха, които ми е внушил. И може би до смъртта си няма да мога да се освободя.

Всред горещия, тежък въздух присъствуващите почти физически усетиха треперенето й. В оранжевата светлина нейното лице имаше напрегнатия, горчив израз на безкрайно измъчените хора.

Вехби деде извади маркуча на наргилето от устата си и се изправи. Бе изслушал невъзмутимо пререканието между двамата съпрузи. Но Рабиа засягаше и него. Нейната ранена от глупостите и бълнуванията на дядо й душа се бунтуваше. А Вехби деде се смяташе за неин духовен водач.

— Изслушай ме, Рабиа. Не позволявай на страха да обзема нито душата, нито ума ти. Повярвай, че на този свят единствено страхът не е създаден от твореца. Повярвай, че той се предава от първите животни, първите люде поради тяхната безпомощност и безнадеждност. Страхът не е нищо друго освен митична измислица.

— Как ли изглежда това митично същество? — обади се Осман от мястото си.

Вехби деде започна да обяснява с иронична усмивка, сякаш разказваше приказка на някое невъзпитано дете, но постепенно гласът му ставаше по-силен и кънтеше сред потъналата в тишина градина.

— Прилича на октопод с хиляди, хиляди пипала. Един октопод без очи, без уши, без форма, мокър и страшен! Пипалата му са обвити около сърцето на всеки човек. Ако отрежете едно, на негово място израстват десет. Духовници като дядото на Рабиа придават на този октопод форма на духове, самодиви, караконджули, за да плашат хората. Всеки жесток властелин използува в своя полза октопода с хилядите пипала. Убийците, с души на вампири привеждат в изпълнение кървавите си замисли все с помощта на октопода. Няма да има мир и свобода за човешката раса, докато не убие тази ненаситна ламя!

Осман подсвирна:

— Каква богата тема за един руски музикант!

Вехби деде млъкна. В тишината на градината пулсираше някакъв тайнствен живот. Вдигна очи към небето. Безмълвно се замоли:

— В твоята божествена страна няма страх, най-милосърден сред милосърдните! Дари ни със сила, нас, нещастните си чада, за да унищожим хилядите глави на грозния страх, който сами сме си измислили!

— Ако нямаше страх, щяха ли да стоят хората мирно? — обади се Пенбе. — Ето например аз, ако не се страхувах от ада, отдавна бих откраднала изумрудения пръстен на Сабиха ханъм и изумрудените обеци на Рабиа…

Ракъм я дръпна за полата. Този разговор здравата го бе отегчил.

— Ти си много интересна циганка, лельо, защо се месиш в неща, които не разбираш?

Обаче Вехби деде, снизходително и малко иронично, се опита да обясни и на Пенбе мисълта си:

— Пенбе ханъм, според теб, за да постига целта си, нашият бог има нужда от затвори, пожари, убийци, така ли? Той ще изпрати добро и щастие на земята, както намери за добре, по свои собствени пътища.

— Лельо, иди донеси лимонадите! — Ракъм избърса потта от челото с огромната си кърпа. — Изглежда, горещината ни кара да мислим за лами, змейове и ад. На толкова години станах, не помня такива горещини.

— Добре, че Ракъм ми напомни — обади се Вехби деде. — Преди да замина за Коня, дойката на Сатвет бей Икбал ханъм каза да ви съобщя, че ви предлага да прекарате лятото в бялата къщичка сред гората. Като казахте горещина, та си спомних. Вярно, това лято Синекли бакал е доста горещичък.

— И на мен ми предложи, но аз не се съгласих.

— Така ли? Нищо не си ми казала. — Гласът на Осман изразяваше огорчение, бе глас на човек, изчерпал и последното си търпение. — И аз се опитах да склоня Рабиа да отидем някъде през това лято. Все пак тя си е внучка на имамина, упорита е като него.

— Аз бих отишъл, Рабиа — каза Вехби деде. — Ще вземеш със себе си Пенбе ханъм, а Ракъм ще наглежда дюкяна и къщата.

— Хайде, скъпа Рабиа, робиня ще ти стана! — примоли се Пенбе.

— Добре, добре — каза Рабиа. Отстъпи пред общите увещания така, както се скланя глава пред съдбата. „Изглежда, вече съвсем не може да понася Синекли бакал — помисли си тя. — Ако продължавам да упорствувам, може би този път наистина ще ме остави и ще избяга. Изглежда, богатството и благородството също са някаква болест…“