Халиде Едип
Синекли бакал (5)

V

Жена състрадателна и всеотдайна, жена с широки пръсти — ето каква беше жената на Селим паша — Сабиха ханъм. Но това беше едното й лице, а тя имаше и друго, дало повод за много клюки. Обичаше сладките приказки и веселието. Около нея винаги имаше цял куп ласкатели, тя им се насищаше бързо, беше твърде непостоянна. Най-много клюкарствуваха зад гърба й ласкателите, на които вече се бе наситила. Но никаква клюка не я наскърбяваше. Сабиха ханъм непрекъснато се смееше и настроението й се предаваше на околните като някакъв бацил. Сприятеляваше се с всеки, който й допадне, независимо от възрастта и общественото му положение. Нейните приятели идваха в конака по всяко време и нахълтваха в стаята на ханъм ефенди. Но не й ли допаднеше някой, и министър да беше, Сабиха ханъм се отнасяше с него студено. И въпреки всичките си странности тя беше вежлива и възпитана жена, съблюдаваше твърде строгия обществен протокол на времето си.

Между ония, които не бяха близки на Сабиха ханъм, но в празнични дни идваха да й целуват ръка, бяха и Емине, и дъщеря й. Емине не беше симпатична на Сабиха ханъм. И не защото неприветливата, студена дъщеря на имамина не й допадаше по характер. Странно, но причина за отношението й беше Тефик. Сабиха ханъм познаваше Тефик още от дните, когато дойде в конака като млада булка, харесваха й неговите шеги и игри. Обикновено спираше колата си на улицата, извикваше момчето, караше го да изпълни нещо и мушваше в ръката му някоя монета. Когато Тефик започна да участвува в ортаоюну, съпругата на Селим паша стана една от най-редовните му зрителки. Тя внимателно проследи историята между него и дъщерята на имамина и последствията от нея. Преди да изселят Тефик, помоли мъжа си да не допуска това. Но Селим паша не беше от „държавниците“, които пренебрегват служебния си дълг заради женски капризи. Тефик замина и интересът на Сабиха ханъм към театъра секна.

По времето, когато ханъмефенди видя Рабиа в джамията „Валде“, тя изживяваше един от критичните периоди в живота си. Вече беше на години. Всички около нея, та дори и мъжът й, намекваха, че вече е дошло време да се посвети на молитви, по-скоро, че е настъпил часът да мисли за задгробния живот. А тя сбръчкваше още повече и без това вече набръчканото си лице, защото никак не обичаше мисълта за оня свят. Черна и студена пръст, пълна с червеи и скорпиони… Да речем, че духът й отлети в рая… И той не е кой знае какво приятно място. Шегите, песните и приказките там сигурно са забранени. Нещо, което не признава шегите, смеха и веселието, можеше само да плаши старата жена. Може би тъкмо затова започна да посещава текетата на мевлеви^[1]. Техните шейхове бяха весели, освен това твърдяха, че бог разбира слабостите, прощава ги и обича робите си. Там тя се запозна с един мевлеви — музикант, Вехби деде, който много й допадна. Вехби деде гледаше света с усмивка, която изразяваше любов и разбиране, и виждаше живота като една божествена шега. Сабиха ханъм веднага го нае като учител по музика за младите робини и заварената си дъщеря Михри. Вехби деде беше скромен, говореше малко, спазваше строг режим и затова те не разговаряха много често. С практичния си ум Сабиха ханъм разбираше, че ако в конака приложи принципите на стареца, може да наруши вътрешното спокойствие на дома. Допадаше й неговата снизходителност, но прекрасно знаеше, че не може да води аскетичния му живот.

Тази жена, която еднакво обичаше народните песни, народните танцови мелодии и най-тежката религиозна музика, бе пленена от гласа и начина на изпълнение на Рабиа. Учуди се, когато разбра, че е дъщеря на Емине. Това ли беше момиченцето, което боязливо се свиваше зад гърба на майка си в конака? Значи, и детето беше талантливо като баща си. В хубавия му глас имаше нещо, което разбъркваше душата, всяваше чувство на самота и тъга. Старата жена изведнъж откри в детето едно клето създание, лишено от игри и забавления, и това дълбоко я трогна. Тогава взе решение и по време на вечерята заяви на Селим паша.

— Днес в джамията „Валде“ слушах внучката на имамина. От трийсет години не съм слушала такова мукабеле^[2]. Съобщи на имамина, нека момичето да идва вечер да ми прочита по нещичко. Ама оня червей, майка й, в никакъв случай да не се присламчва към нея!

Рабиа подскачаше по разбития калдъръм на Синекли бакал и следваше фенера на Шевкет ага. Излязоха на широкия булевард, на който се намираше конакът на Селим паша, и тя така се зарадва, сякаш откри нов свят. От двете страни се редяха обширни градини, сред тях конаци, над всяка врата висеше по един огромен фенер. Тя влезе подир слугата в една от тези врати. Посрещна я аромат на богородични, ясмин и акация и шуртенето на фонтанче. Всичко това накара детското сърчице да затупти радостно. Кехаята ги очакваше пред къщата. Рабиа тръгна след жената и се изкачи по стълбището, като се държеше за перилата. Мъничката й главичка работеше трескаво и се мъчеше да си представи възрастната жена, която я беше извикала. Защо я викаха тук? Но тежката молитвена книга под мишницата, пъхната от майка й, преди да излезе, напомни причината за неочакваната покана. Щеше да чете корана, а може би и други молитви, а атмосферата наоколо никак не подхождаше затова.

На първия етаж краката й потънаха в меки килими. В огромните огледала, отразяващи висящите като светлинни плетеници полилеи, се появяваше и изчезваше цяла редица момичета с нейния образ. Зад една врата свиреха на теф^[3], щракаха кастанети, дочуваше се шум от танцуващи крака. Каква връзка имаше всичко това с корана или с Мухамедието^[4]?

Рабиа се съвзе едва в стаята на Сабиха ханъм, сякаш се събуди от някакъв сън. Погледна срамежливо и нерешително старата жена. Тя беше завита с меко, топло одеяло, облегната на купчина от възглавници, и също наблюдаваше Рабиа. Отблизо никак не беше страшна и високомерна. Кожата й беше отпусната, лицето набръчкано, ружът и белилото се бяха натрупали между бръчките. Видът й се стори малко чудноват на детето. Но странното лице притежаваше усмихнати, приятелски очи, които й вдъхваха доверие. Една бяла ръка с изумруден пръстен се протегна към Рабиа, за да бъде целуната.

— Остави книгата си върху бюфета и ела да седнеш ето тук…

Ръката с пръстена й посочи място на кушетката.

— Как се казваш?

— Ваша покорна слугиня Рабиа…

— Ама че го каза ха! Не ти ли казват кака Рабиа?

Младите очи на старицата се усмихваха весело. Вярно беше. Прислужниците в джамиите, махленските момчетии, които дърпаха косите на другите момичета, та дори и продавачите пред джамиите я наричаха полушеговито, полунежно „кака“. Откъде знаеше това Сабиха ханъм? Рабиа не се засмя. Спомни си, че не вдигна роклята си, когато сядаше. Веднага си представи как майка й нарежда: „Пак си измачкала празничната си рокля!“ Изправи се, сякаш бе извършила грях, внимателно вдигна роклята си, ушита от виолетовото фередже на майка й, и отново седна.

— Каква е тази строга, тъмна рокля, како Рабиа? Също като черупка на костенурка…

И Рабиа мислеше същото, но не биваше да се смее. Със сериозен тон тя разказа, че всичките й рокли са преправени от стари дрехи на нейната майка и дядо й. След това повтори една от речите на имамина за красивото обличане. Вперила очи в цветята на килима, тя заяви:

— Всесилният ни пророк е носил кърпени дрехи…

Разнесе се весел смях:

— Имам ефенди и в къщи ли говори така, сякаш чете проповед!

Значи, съществуваха и такива хора, които говореха за дядо й ей така, несериозно… Не успя да вдигне очи от цветята на килима и последва още по-странен въпрос:

— А споменават ли у вас баща ти, како Рабиа?

Дали пък не я подпитваше нарочно? Дали тази жена не искаше да научи скритата в сърцето й обич към нейния баща и после да я издаде? Преглътна и с безжизнен глас повтори онова, на което я научи имамът, при случай че я попитат за баща й:

— Баща ми е лош човек, ханъмефенди, никога не е ходил на джамия. Когато умре… ще отиде в ада…

— Не е лошо, ще разсмива адските изчадия…

Очите на жената, искрящи от ирония и весело настроение, изведнъж се замъглиха и се загледаха нанякъде. На Рабиа се стори, че тази внезапна унесеност и тъга има някаква връзка с баща й. Тогава тя зададе въпроса, който досега не смееше да зададе, но който глождеше като червей мъничката й главичка:

— Ханъмефенди, ако татко умре, наистина ли ще отиде в ада?

— Защо ще ходи, чедо, на никого лошо не е сторил… Но нищо не се знае, тайните на аллаха не могат да се проумеят, на толкова години станах и все още не мога да разбера какво иска от нас…

Тя замълча. После добави с полуироничен, полуогорчен глас:

— Затова пък на всеки е ясно като бял ден какво иска дяволът, всеки проумява неговите работи…

Изглежда, че тази тема разваляше обикновено доброто настроение на старата жена. Тя веднага заговори за друго. Поизправи се, като разтриваше с ръка ревматичните си колене. Започна да разказва за детството на Тефик. Колко сладко разказваше за уличните му лудории, за участието му в театралните игри в Гьоксу.

Влезе икономката и Сабиха ханъм моментално забрави толкова интересната й до преди малко внучка на имамина. Всяка вечер, също като командир, очакващ рапорт от генералния щаб, тя получаваше сведения от жената и въз основа на тях управляваше конака си. Хроническият ревматизъм почти я беше приковал към леглото. Властна, жадна да знае всичко, тя не се успокояваше, ако не узнае какво върши, какво мисли всяко живо същество под нейния покрив, под нейната власт. Сабиха ханъм зададе на икономката някакви въпроси, които Рабиа онази вечер не разбра, а и отговорите на жената й се сториха като гатанки.

— Какво прави тази вечер брадатият?

— Пак се занимава с дърворезба, чух в коридора звук на трион…

— Няма ли танци?

— Чух нещо такова, като минавах край вратата на Дюрнев ханъм. И Канария е там. Човек не може да ги разбере тия млади.

Жената вдигна очи към тавана. Търсеше опора в аллаха заради греховете на младите Дюрнев и Канария, но Сабиха ханъм промени темата:

— А мустакатият какво прави?

— Пак е с ония двама млади бейове, в харема, в стаята е пианото. Поръчват кафета едно след друго…

— Дочу ли нещо?

— Как да не съм дочула! Половин час седях с долепено до вратата ухо. Вратът ми се схвана. Арапин да стана, ако разбрах нещо…

— За жени ли говорят?

— Ами-и-и…

— Сигурно за политика. Споменаваха ли нещо за двореца?

— Аман, опазил ни бог от такива приказки! Хич може ли нашият малък бей да говори такива неща!

„Брадатият“ беше Селим паша. Службата му — министър на полицията при един жесток монарх — бе и трудна, и деликатна. В свободното си време изработваше от сандалово дърво подставки за пепелници, масички и чесала с дълги дръжки. Особено чесалата бяха много изящни. Други увлечения нямаше. Хората, които ненавиждаха Селим паша като длъжностно лице, не можеха да го упрекнат за нищо в частния му живот. Той беше добър баща, глава на семейство и особено привързан към жена си. Повече от трийсет години водеха съвместен живот и през това време само веднъж бе огорчил жена си така, че тя не можеше да го забрави. И съвсем основателно.

Като всеки мъж, вярващ в своята значителност, пашата страстно желаеше да има син, който да прилича на него. А единственият син на Сабиха ханъм, когото преди малко споменаха с прякора Мустакатия, никак не приличаше на баща си. Вярно е, че Хилми беше послушен, смирен син. Но беше твърде слаб, нежен, с големи очи, още от детинство бе влюбен в музиката и заекваше. Последните му две качества особено дразнеха Селим паша. За десет години брачен живот Сабиха ханъм роди само това момче и тогава пашата тайничко се ожени за дъщерята на един търговец на зърнени храни. Настани, младата си жена в квартал, далеч от конака. Но втората му жена роди дъщеря, по-хилава и от Хилми, след две години роди мъртво още едно момиче и самата тя почина, преди да се съвземе от раждането.

Та именно след тази история Селим паша разбра какъв силен характер имаше безгрижната и глезена Сабиха ханъм. Още преди да се реши да се изповяда, жена му заяви, че знае за неговия втори брак, знае дори къщата и името на малката му дъщеря. Не го упрекна за нищо. Само предложи да вземе останалата без майка Михри и да я отгледа като собствено дете. Пашата вероятно не знаеше каква обида за достойнството, каква сърдечна болка е за една жена да дели мъжа си с друга. Но онова, което искрено го учуди, беше, че тя бе успяла да крие тайната си цели две години. Според него умението да се пази тайна бе добродетел, която дори мъжете рядко притежават, а за жените изобщо не допускаше такова нещо. В себе си Селим паша реши никога вече да не се жени втори път, дори да харесва някоя жена, дори заради един истински син, и коренно измени отношението към жена си. Сега той внимателно изслушваше нейните мнения, а понякога даже се съветваше с нея. Когато в мъжка компания ставаше дума за лекомислието и бъбривостта на жените, той само поклащаше глава и се усмихваше.

Като изключим тази отдавна изминала история, Сабиха ханъм нямаше причини да се оплаква нито от мъжа си, нито от семейния си живот. Създаваха й грижи от време на време разногласията между сина й Хилми и Селим паша. Селим паша бе в пълния смисъл на думата старовремски човек. Искрен и честен, но според собствените си разбирания. Монархията за него бе свещен закон и той виждаше задачата на министъра на полицията да смазва като скорпион всеки, който се обяви против падишаха, независимо кой е и какъв е. Затова най-много се ядосваше, когато ставаше дума за движението на младотурците. В дните, в които бе имал възможност да накаже някой джонтюркист, да го качи на параход и да го изпрати на заточение, настроението му биваше превъзходно. Колко пъти бе повтарял: „Ако разбера, че Хилми е станал джонтюркист, ще накарам да му ударят сто тояги по петите и после ще го изселя във Физан.“ Хилми пък на свой ред четеше някакви странни работи на майка си, говореше за младотурците и дори се осмеляваше да злослови по адрес на падишаха. Отгоре на всичко и приятелите му бяха някакви странни младежи, контета. Някои имаха дълги коси, други говореха само на френски. Сабиха ханъм смяташе всичко това за преходна проява на младостта, но някакъв червей я гризеше отвътре. Ами ако Хилми прояви непредпазливост и му се случи беля? Пашата не само че нямаше да го защити, ами като собствен син щеше да се отнесе към него много по-строго и по-жестоко. Но Сабиха ханъм не обичаше да се измъчва дълго с тъжни мисли, бързо забравяше своята тайна грижа и под нейно ръководство конакът продължаваше своя както винаги весел живот.

По времето, когато Рабиа отиде в конака, Сабиха ханъм имаше нова тревога. Между нея и снаха й Дюрнев се водеше мълчалива борба и не се знаеше чия ще бъде победата. Сабиха ханъм взе Дюрнев в дома си, когато момичето бе съвсем мъничко, възпита я, даде й добро възпитание и я венча за сина си. Предполагаше, че младата черкезка ще си остане завинаги покорна, на втори план и затова предпочете да не взема снаха отвън. И наистина, докато тя можеше да надниква във всеки ъгъл и сама да управлява дома, снахата не смееше да се намесва. Но откакто ревматизмът я прикова към леглото, положението се измени, младата жена се осмели да дава нареждания наляво и надясно, без да се съветва с нея.

Сабиха ханъм измисли подходящ начин за вразумявано на снаха си. Купи едно русо, хубаво черкезко момиче на име Канария. Започнаха да й преподават уроци по танц и казваха, че сигурно ще бъде подарена на една от жените на Абдул Хамид. В действителност всичко това не беше нищо друго освен заплаха срещу снахата. Да, но Дюрнев премина в контранастъпление в съвсем неочаквана за старата жена посока. Стана най-близка приятелка на Канария, заинтересува се от нейните уроци по музика и танци. Започна да кани в стаята си и винаги благосклонния и добър към нея Селим паша, за да проверява държането и подготовката на момичето, което щеше да отиде в двореца.

Сабиха ханъм каза на мъжа си, че никак не приляга на положението му да се занимава с облеклото и танците на една млада робиня.

— Аз съм натоварен да осигурявам сигурността и спокойствието на нашия владетел, длъжен съм да разуча всяка личност, която трябва да влезе в двореца! — отговори пашата с най-сериозния си тон.

Ето за тези заплетени вътрешни работи на дома говореха двете стари жени, и бяха забравили за присъствието на Рабиа.

— Времето доста напредна, да бяхме пуснали детето да си върви — рече най-накрая икономиката Шюкрие ханъм.

Сабиха ханъм поглади Рабиа по гърба:

— В събота вечерта имам мевлют, ще дойдат гости, ела да четеш корана. Ще изпратя да те доведат преди вечеря — рече тя и после извика след нея: — Кажи на майка си и тя да дойде след вечерната молитва.