Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinekli bakkal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Steis (2016)

Издание:

Автор: Халиде Едип

Заглавие: Синекли бакал

Преводач: Гюлчин Чешмеджиева

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Турски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1971

Тип: роман

Националност: Турска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Недялка Попова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Катина Цанева; Христина Киркова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2048

История

  1. — Добавяне

II

Цели петнадесет дни Перегрини не се отбива в Синекли бакал. След това реши, че е негов приятелски дълг да ги навести или пък по този начин, искаше да намери извинение пред разума си. В ръцете си носеше три кутии. В едната бяха цигарите за Ракъм, а в другите две имаше бонбони за Рабиа и Пенбе. Защо беше толкова подчинен на силата, която се съмняваше във всичко? Защо да не посети дъщерята на един свой приятел, когато тя е в затруднение? Та той не е машина, и той е човек като другите.

Вратата на дюкяна беше открехната. Отвори я. Вътре беше тъмно. В малкото коридорче към кухнята светеше. От кухнята се дочуваше гласът на Ракъм. Перегрини почука на вратата.

— Къде се губиш? Нали каза, че вечерно време ще ни навестяваш? Вече петнайсет дни никакъв те няма. Що за непостоянство!

Пенбе с цигара в ръка бе отворила кухненската врата. Ракъм остави цигарата си до мангала и скочи. В светлината на висящата от тавана петролна лампа Перегрини видя истинска семейна сцена. Медните съдове на рафта над огнището блестяха ослепително. Край мангала бяха наредени три сламени столчета. Двете бяха празни, защото Пенбе и Ракъм стояха прави. Рабиа бавно се изправи от столчето си. Беше облякла дълга хърка с надлъжни тегели, белият й тюлбен, обгръщащ главата й, бе завързан над брадичката. Той правеше лицето й още по-слабо и удължено; под очите й имаше лилавосини сенки, а светлината в тях сякаш бе угаснала. Във всеки случаи не изглеждаше опечалена от това, че след заминаването на баща й Перегрини не бе ги потърсил.

— Болна ли сте?

— Често ми се подуват сливиците…

Тя седна, сложи кутията с бонбоните на коленете си. Докато развързваше панделката, Пенбе вече бе налапала един фондан и мляскаше с уста. Рабиа погледна маймунката на капака на кутията и единият край на устата й се отпусна надолу в крива усмивка. Усмивка, в която златистите й очи не взимаха никакво участие.

Ракъм донесе и за него едно сламено столче.

— Счуках маслини, стоплих ги, за да ги сложи на гърлото си. Преди да легне, ще й сваря липов чай, ще я накарам да се изпоти… — разказваше Пенбе.

Перегрини приближи столчето си до момичето:

— Струва ми се, че имате температура, Рабиа ханъм.

Тя не отговори. Безжизненото й лице имаше израз на човек, който се ослушва и очаква нещо.

„Фюююу, фюу, фиюу“ — свиреше северният вятър, извиваше голите клони в градината, разбъркваше чакъла пред къщата и в интервала между неочакваните напори на вятъра нещо дращеше по вратата. Рабиа стана, отвори вратата и пусна котката да влезе. На Перегрини се стори, че мракът зад открехнатата врата прилича на страшна, черна вълна.

— Господ да помага на онези, които са в морето!

Сипаничавото лице на Пенбе бе тъжно, в мъничките й черни очи имаше сълзи. Гледай я ти никаквицата! Защо трябваше да напомня на Рабиа, че Тефик пътува по море?

— Тефик отдавна е пристигнал в Бейрут…

Това каза джуджето. Рабиа отново седна на столчето си. Перегрини се залови да разказва за някакво свое старо пътешествие до Бейрут. Как бил пътувал по огледално море, после как стигнал от Бейрут и до Дамаск. Разказа за прекрасния Ливан със зелените хълмове, за въздуха, напоен с аромата на лимони и портокали, и как се бе къпал в топлото синьо море…

Рабиа едва чуто въздъхна. Полуусмивката й още не бе изчезнала, но напрегнатият израз на лицето й се променяше.

— Виждахте ли Вехби деде през тази седмица?

— Тази сутрин се отби. Каза, че най-много след два-три дни ще получим писмо от Тефик. Пристигал един негов близък дервиш и той сигурно щял да го донесе. Ако писмото е изпратено по човек и новините ще бъдат верни.

Рабиа трябваше да се отвлече от мисълта за Тефик.

— Ще продължите ли уроците си по музика?

— Аз и без това не бях редовна ученичка. Вехби деде казва, че сега трябва да работя по-усилено. Предложи ми да преподавам уроци по музика. Счита, че вече не е много прилично да работя в дюкяна…

„Нали казваше, че момичето трябва да се остави на спокойствие — мислеше Перегрини. — Значи, и той замисля нещо, с което да отвлече вниманието му. Никак не е лошо, ще се срещне с нови хора…“ Но дрезгавият глух глас на Рабиа му причини мъка. При всяка дума тя мръщеше лице, хващаше се за гърлото и преглъщаше.

— Няма ли да четете корана по време на рамазана?

— Ако гласът ми престане да излиза като от пукната зурна…

— След няколко дни ще ви мине.

„Ако гласът й остане такъв, по-добре да умре…“ — помисли отново Перегрини. Но мисълта за смъртта на Рабиа накара сърцето му да се свие от мъка. Едва задържа напиращите в очите му сълзи.

Такова приятелско чувство беше вече прекалено. Нали дойде, за да развлече поне малко момичето? А пък сега не можеше да намери за какво да говори. Гостуването му продължи доста дълго. Чувствуваше се някак вцепенен от хладния въздух в кухнята. Изпитваше спокойствието на хората, които дълго бяха търсили пътя и накрая го бяха намерили.

Колко добре би било да може да хване дългите пръсти, които галят котката, и така двамата тихичко да си седят. Никога досега, от детинството си, от времето, когато бе седял до скута на майка си, не бе изпитвал такова чувство на сигурност и покой. Вече не се самоанализираше. Сякаш атмосферата на кухнята и близостта на Рабиа бяха примирили силите, който непрекъснато се бореха в душата му.

Най-после стана. Взе ръката на момичето, провери пулса. Погали я с истинско бащинско съчувствие. Бликащата от душата му нежност донякъде се предаде и на Рабиа. Слабите бледни страни порозовяха, очите мъничко просветнаха.

— Рабиа ханъм има температура. Веднага трябва да легне, а утре сутринта непременно извикайте лекар. Чухте ли, Пенбе ханъм?

Пенбе се изплези зад гърба на пианиста:

— Луд гяурин! Кой вика лекар за някакво си гърло.

— Къде всички да бяха като този гяурин! — сопна се Ракъм. — Дано се обърне в правата вяра. Добър гяурин!

— Дай боже!

В гласа на Рабиа сякаш отново се появи предишната топлина, която вече цял месец не бяха долавяли.