Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinekli bakkal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Steis (2016)

Издание:

Автор: Халиде Едип

Заглавие: Синекли бакал

Преводач: Гюлчин Чешмеджиева

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Турски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1971

Тип: роман

Националност: Турска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Недялка Попова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Катина Цанева; Христина Киркова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2048

История

  1. — Добавяне

XVII

— Никога, никога вече няма да мога да видя детето си! Хилми, миличък Хилми…

Сабиха ханъм бе увиснала на шията на Рабиа и се тресеше от плач. Рабиа я гладеше по гърба, сякаш искаше да успокои малко дете.

— Защо да не можете да го видите? Годините летят. Помислете и ще разберете. Тук нещастният Хилми бей се чувстваше като в затвор. Сега навсякъде, сутрин и вечер, се говори само за младотурците…

Тя се смееше. И старата жена се засмя през сълзи, после се излегна. Рабиа избърса набръчканите й бузи, зави я с одеялото, но жената отново се изправи. Гледаше я със свенливостта на виновно дете.

— Ти сигурно проклинаш Хилми, нали, Рабиа?

— Честна дума, господ да ме убие, ако го проклинам! Вие не мислете сега за Тефик. Той като нищо ще превърне крепостта Таиф в площадка за разиграване на Карагьоз.

— Вярно, вярно…

— Сега гледайте да заспите. Трябва да слушате лекарите. Да ви дам ли лекарството?

— Ще поседиш ли до мен, докато спя?

— Ще поседя…

Сабиха ханъм задряма. Рабиа седна на стол до главата й. Нещастната жена цяла нощ се беше вайкала, бе изпаднала почти в истерия. Не стигаше тежкият удар от бягството на Хилми, ами сега изпитваше и угризения за нещастието, сполетяло Тефик заради сина й. Все заради Хилми страдаше бащата на нещастното момиче. Ами ако Рабиа вече никога не стъпи в дома им! Ами ако ги прокълне! Пък и тя беше толкова свикнала с момичето, че вече нищо не можеше да й го замени. Съчувствието и сърдечността, проявени от Рабиа, подействуваха на старата жена по-успокоително и от най-добрите лекарства.

В стаята влезе на пръсти Шюкрие ханъм. Пашата искал да види Рабиа. Тя ще остане при господарката.

Пашата беше в стаята си. Седеше замислен, с ръце на коленете и поглед, вперен в пода. Беше толкова неестествено в свободното си време да не се занимава с дърворезба, тананикайки разни старинни мелодии, че на Рабиа сърцето се сви. Тя никога не беше го виждала толкова отпаднал, отчаян и безнадежден. Да видиш Селим паша отпуснат и нещастен, бе толкова мъчително, колкото да станеш свидетел на падането на столетен, величествен чинар.

— Как е, ханъмефенди, Рабиа?

— Спи.

— Ох, слава богу! — Лицето му се проясни. — Синът ми отново опропасти Тефик. Ще можеш ли да ни простиш, дете? — запита той с неприсъщо за него смирение.

— Недейте да говорите така! Баща ми много обича Хилми бей. Сигурна съм, че той не е изгубил надежда. Какво да се прави? Така ни било писано…

Момичето прокара треперещата си ръка по челото, сякаш искаше да напипа някакъв невидим надпис. Пашата видя този жест и се засмя.

— Седни, дъще.

Седнаха един срещу друг и всеки се вгледа в лицето на другия. Погледът на Селим паша бе странно променен. Светлокестенявите му очи бяха хлътнали, но не и угаснали. В тях се бе появила съвсем нова светлина. Властната им острота, смазващата гордост бяха изчезнали, а на тяхно място се бе появил нов израз на разбиране и примирение.

— За Хилми много не се безпокоя, Рабиа. Но всичко бих дал да мога да измъкна Тефик от Таиф. За съжаление фактът, че съм баща на Хилми, ми пречи да направя това. Отсега нататък нито мога да гледам падишаха в очите, нито мога да поискам нещо.

— Недейте да обвинявате Хилми бей…

— Не го обвинявам. Малко съм объркан. На времето вярвах в едно-единствено нещо: силата и държавния ред, представляващ силата. А сега ми се струва, че в хорската съдба се наместват хиляди други сили. И в най-безпощадния човек, който изглежда по-жалък и от мравка в ръцете на владетеля и държавата, винаги има някаква скрита, несломима, безсмъртна сила. — Той замълча и след малко продължи по-тихо. — Вече не съм така уверен в непоколебимостта на собствените си съждения. Правилни ли са нещата, в които вярвах и на които служих толкова години наред? Това трябва да се знае, Рабиа. Сега повече от всякога трябва да се знае. Защото наближи денят, в които ще трябва да се отговаря пред падишаха на султаните…

При тези думи промяната в пашата се почувства още по-силно. Изглеждаше прескочил изведнъж хиляда години. Но те не бяха го съсипали, съзнанието му беше ясно. Разбиранията му бяха станали по-зрели, по-дълбоки, по-уравновесени. Зрялост, която можеше да споходи както седемдесетгодишните, така и двадесет и пет годишните. Рабиа не можеше да схване всичко това, но все пак зад привидната отчаяност на стареца усети много по-голяма сила от предишната. Тя беше непонятна за нея. Приличаше на желязо, преминало през наковалнята и горнилото и приело съвсем нова форма. Вероятно опитът и преживяното бяха вложили в празните му гърди истинско човешко сърце. Рабиа въздъхна.

— Каквото ни е писано от съдовата…

Тънките й пръсти отново напипаха невидимия надпис върху младото чело. Днес пашата намираше странно утешение в повтарянето на тези думи.

— Аз подадох оставка, Рабиа. Щом падишахът я приеме, веднага заминавам за Дамаск да доведа Дюрнев. А имам нужда и да остана малко сам, да премисля всичко. Искам да видя с очите си и да поговоря със заточениците, за които бе писал Тефик в писмото си. Но засега не съм казал нищо на Сабиха ханъм.

В стаята влезе момиче с поднос в ръка. Рабиа стана и приближи една маса. Вечеряха седнали един срещу друг. Бяха тъжни, но ядоха с апетит. После заедно слязоха долу. На последното стъпала на стълбата пашата спря.

— Падишахът надхвърли шестдесетте. Тефик е едва на четиридесет години. Той има много по-голямо право върху бъдещето. Всеки момент нещата могат да се променят и ти отново да бъдеш с баща си, Рабиа — каза той.

Сабиха ханъм се бе събудила. Беше седнала на кушетката и ядеше супата си. Изглеждаше отпочинала, а мисълта й бе заета с това по какъв начин да уреди кореспонденция със сина си. Дали Осман нямаше някакъв познат, който да уреди това? Докато обсъждаха въпроса с Рабиа, тя непрекъснато наблюдаваше с крайчеца на окото си пашата. Старецът заговори с предишния си ироничен глас:

— Аз вече не съм министър на полицията, можете да правите всичко, каквото си поискате.

— Какво искаш да кажеш, паша — смръщи вежди Сабиха ханъм.

— Подадох оставка.

— Направил си грешка. Каквото и да казват, човек не може да се отказва от държавата си, паша!

— Да, но аз вече не съм в състояние да бия и изселвам младотурци. Който не може да върши това, не може да се ползува с доверието на тази държава.

Сабиха ханъм се наведе, грабна ръката на мъжа си и я поднесе към устните си. Рабиа стана.

— Отиваш ли си, Рабиа?

— Не, тази нощ ще прекарам в Синекли бакал. Утре ще изпратя чичо Ракъм да доведе и другите.

Рабиа и Ракъм седнаха един до друг в кухнята и изпиха кафето си.

— Ех, защо не отидох днес да доведа Осман! — съжаляваше Ракъм.

Рабиа поклати глава. Тази нощ искаше да бъде сама и спокойно да се отдаде на мисли. Тревогата и разпалеността на Осман объркаха мисълта й. Той искаше тя да се занимава само, само с него. Страните й пламнаха. В нея се надигна бунт против това. Вярно бе, че дните, прекарани в околността на Босфора, щяха да си остават незабравими за нея. Но хората не можеха да прекарват времето си само в приятни забавления, с „иха, иху“ по цели дни. Особено пък Рабиа. Мнозина се нуждаеха от нейната дружба, от нейната преданост. Ненапразно се бе родила в Синекли бакал. Сабиха ханъм, Селим паша, който бе на края на живота си, джуджето Ракъм с тъжните очи… Сърцето й се свиваше само като си помислеше, че го бе забравила. Но над всички си оставаше Тефик.

Къде ли беше той със своите прекрасни, меки кестеняви очи, с дългите си мустаци и вечно засмяна уста? Стори й се, че обикаля в кухнята. Без да иска повтори думите на Селим паша, които й вдъхнаха макар и малко надежда:

„Тефик едва е навършил четиридийсете. Падишахът прехвърли шестдесетте. Всеки момент положението може да се промени. Разделените могат да се срещнат.“

— Не казвай това пред никого, Рабиа. Човек не може да има доверие дори на родния си баща. И стените имат уши. Толкова години си чакала, потърпи още малко… С търпение черничевите листа се превръщали в атлас.

— С търпение и черничевите листа се превръщали в атлас. Ах, чичо, веднъж да дойде денят, в който ще се срещнем с Тефик!

— Може би този ден е наближил, Рабиа. Рибата се вмирисва от главата. Човек вече не може да диша от вонята на ония, които са над нас. Сигурно ще настъпи денят на очищението.

Те дълго седяха в кухнята, ту единият, ту другият току казваше по някоя стара поговорка и се мъчеше да насърчи отсрещния.

 

 

Осман очакваше Рабиа, а видя пред себе си Ракъм. Не можа да се сдържи и изруга почти като Сабит бейабей.

— Заради онази бабичка Рабиа жертвува нашето щастие!

— Докато Тефик се намира на заточение в Таиф, тя не би могла да изпита удоволствие от босфорските развлечения…

— Имаш право, Ракъм. Аз винаги мисля за себе си. Като животните… Дори кучетата на Синекли бакал са по-човечни от мен…

Ядът му мина. Душата му се изпълни с разкаяние. Започна да измисля най-различни начини, за да утеши и успокои жена си.

Пенбе приготви вързопите и всички заедно тръгнаха.

От моста се качиха на кола. Осман бе готов да прегръща вързопите, които станаха причина колата да спре точно пред входа на къщата. Какво щастие бе да се върнат в къщи, без да се спъват в разбития калдъръм, без да се нагълтат с прах.

— Осман бей! Хеей, чичо Осман бей!

Сабит бейабей забеляза колата още от ъгъла, размаха ръце и се развика. Осман скочи от колата:

— Кажи на Рабиа, че ще дойда след малко — каза той на Ракъм.

Заедно със Сабит бейабей седнаха под навеса на ъгъла и си поръчаха по едно кафе. Абей му се довери. Беше дошло време да избират старейшина в квартала. Командата му искаше да преметне кърпача Фехми и на негово място да избере Осман. Това малко събитие бе много важно за живота на махалата. Имаха деспотичен, жесток падишах. Но правото им да изберат един малък съвет от няколко души, който нямаше и кой знае каква работа, ги караше да изпитвай гордостта на самоуправляващите се.

Осман се развълнува не по-малко от абей. Значи, лудите глави уважаваха неговите думи и съвети. Той ги убеди отново да изберат Фехми ефенди. В малката, бедна уличка Осман бе личност. Това му се стори много примамливо и човешко. Абей тупна с юмрук по разкривената масичка за кафе. Отново щяха да изберат Фехми. До дюкяна двамата вървяха заедно, рамо до рамо.

Ракъм беше вече вътре и дори бе започнал да продава. Рабиа го чакаше пред стълбището с чехлите му в ръце.

— Скъпи, събуй се, моля те, рано тази сутрин изтърках дъските.

Осман никак не бе свикнал да се събува пред стълбището. Обикновено се изкачваше с обувки чак до вратата на стаята си. Изключение правеше само в дните, когато стълбите се измиваха.

— Ще отида да се поразходя, докато стълбището изсъхне. Искам да се срещна с кърпача Фехми. Видях се с абей.

— Ще бъде по-добре, ако отидеш в дома на пашата. Горката Сабиха ханъм съвсем е грохнала. Иска непременно да те види.

— Можем да отидем заедно след вечеря. А ти не искаше ли да ме видиш?

Осман погали рамото на Рабиа, искаше да я погали и по страните, но тя доста грубо отблъсна ръката му. Бузите й заприличаха на макове.

— Нали ти казах, че такива работи не се правят пред очите на другите!

Ето я отново като хафъз от Синекли бакал, момиче с ограничени разбирания. Там, в околностите на Босфора, се беше поочовечила малко. Вместо в дюкяна на Фехми Осман отиде в дома на имамина. Бяха минали три дни от срока за даване на обещаните пари. Отвори му забулена, възрастна жена и веднага го позна.

— Имам ефенди вече три дни лежи на легло. Много е болен. Добре, че дойдохте. Мислех, че сте още на Босфора. Донесох му малко чорба. Днес като че ли не бива да се оставя сам.

— Иди да свършиш работите си, ханъм. Докато се върнеш, няма да го оставям сам.

Той мушна в ръката на жената две меджидиета и се изкачи горе. Леглото на имама бе простряно в средата на стаята. Зад гърба му бяха натрупани всички възглавници в къщата. Старецът лежеше така сякаш седеше. И въпреки това едва поемаше дъх. Беше облечен с хърка, препасана с пояс, а отгоре бе покрит с юрган. Очите гледаха трескаво, бузите бяха още по-хлътнали. Носът му приличаше на изкуствен, от ония, които си слагаха в театъра. Но при всяко вдишване той силно се разширяваше. Личеше, че му е много трудно да диша. Гърлото му издаваше странни, хъркащи звуци. Старецът бе много болен. И въпреки всичко в хлътналите му очи все още гореше неговата зла, непреклонна воля. На поставката до главата му лежаха три ръкописни книги. Едната бе отворена. Това показваше, че имамът все още владееше разума си, колкото да може да чете.

В едно шише под, подставката Осман забеляза три пиявици и без да иска, се засмя. Стаята миришеше на смесена миризма от парфюм и лук. Дали го бе познал имамът? Сигурно. Той го запита, хъркайки сърдито:

— Какво искаш?

— Болен си, уважаеми дядо…

— Най-после дойде. Закъсня с три дни.

За да успокои стареца, Осман сложи жълтиците върху юргана, между мърдащите му пръсти. Те ги поеха и ги приближиха до очите. После извади кесията от пазвата си. Не пророни дума, докато не я прибра обратно и не се загърна плътно с хърката.

— Как може да се лежи толкова болен и сам? Да наема онази жена да поседи при теб, бива ли?

— За бога! Кой ще й плаща? Да не би да си й казал, че си донесъл парите?

— Не, не й казах.

— Никой не трябва да знае, че в кесията ми има злато. Ще ме заколят като овчица. Проклетници, крадци, развратници!…

Гърдите му се вдигаха и спускаха като калайджийски мех.

— Ще доведа лекар, уважаеми дядо. Не се тревожи, аз ще платя визитата.

— Какво, какво каза? Всички са неверници, във всички лекарства слагат вино. Господ да ми прости!

Гласът му секна. Гърдите и ноздрите се издуха. Пръстите му посегнаха към слепоочията.

— Някой като че ли ме удря с чук. Наложих си лук, не помогна. Довечера ще си сложа пиявици на гърба…

— Добре, добре, успокой се. Аз ще поседя.

Болният затвори очи, отпусна глава върху възглавниците. Дочу се шепот, подобен на свирка с уста:

— Дай на дявола малко трохи…

Бълнуваше ли? Не. В една чиния до леглото наистина имаше трохи от хляб. Осман дочу откъм прозореца някакво писукане. Извърна се. Изпод решетката се показа мъничко врабче. Извърнало глава встрани, гледаше към Осман. Той лекичко пристъпи и остави трохите върху рамката. Нямаше нужда от предпазливост. Врабчето скачаше ту върху прозореца, ту върху миндера; личеше, че бе свикнало и не се страхуваше от никого в стаята.

— Наближава денят на срещата ми с Емине — измърмори болният, сякаш бълнуваше.

— Не искаш ли да видиш Рабиа, дядо?

— Какво, какво каза?

Той отвори очи. Но, изглежда, не виждаше Осман, а изминалите дни. След малко задряма й захърка.

Минутите се сториха безкрайни за Осман. Времето за обед мина, Рабиа сигурно щеше да се тревожи. Имамът бълнуваше за дните, когато бе учителствувал в махленското училище.

— Боят е даден от рая. Месото е мое, костите са твои…

Най-после бълнуването спря. Гърдите му издаваха звуци, подобни на хъркането на несмазана машина. Устата бе отворена като черна яма.

В двора се чу тракане на налъми. Осман слезе долу. Заръча на жената да му съобщи, ако положението на болния се влоши. Излезе. Погледна часовника си и без да се отбива в къщи, забърза към двореца, за да не закъснее за урока си.

Вечерта Рабиа изглеждаше много уморена. Той не посмя да й каже за болестта на имама. Реши да й каже, когато се приберат у дома. Върнаха се, но не знаеше как да започне. Опита се да заговори за Сабиха ханъм. Може би така щеше да бъде по-лесно…

— Моля те, Осман, утре ще говорим. Умирам за сън. Страх ме е да не заспя по време на намаза — каза Рабиа.

Осман се вмъкна в леглото и зачака тя да свърши молитвата си.

— Рабиа, дядо ти е много болен.

Тя сгъна седжадето, прозя се:

— Аллах да го дари със здраве.

— Няма да е лошо да идеш да го видиш.

— Ох, сега станах от молитва, не ме вкарвай в грях. Да не би да искаш да ме изпъди?

Рабиа си легна със спомена за последната среща с майка си. Осман пък реши да чака до другата сутрин.

 

 

— Какво има, чичо?

Още не беше се съмнало, когато Ракъм почука на вратата. Събуди Рабиа. Тя изтича боса до вратата.

— Аллах да те дари с дълъг живот, Рабиа…

— Бързо казвай, кой е умрял?

Сигурно, сигурно бяха убили Тефик! Рабиа бе притиснала ръце към гърдите, очите й бяха изцъклени.

— Починал е дядо ти. Жената, която го е гледала, дойде да съобщи. Събуди Осман.

Рабиа изпита такава дълбока и искрена благодарност към имама, каквато никога не бе изпитвала. На нея едва ли не й се стори, че Тефик е трябвало да умре, а вместо него е умрял имамът.

— Бог да прости всичките му грехове!