Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinekli bakkal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Steis (2016)

Издание:

Автор: Халиде Едип

Заглавие: Синекли бакал

Преводач: Гюлчин Чешмеджиева

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Турски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1971

Тип: роман

Националност: Турска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Недялка Попова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Катина Цанева; Христина Киркова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2048

История

  1. — Добавяне

Първа част

I

Всичко, което съществува във вселената, е илюзия и мечта, отражение в огледало или сянка.

Синекли бакал — тъй се нарича тази тясна, затънтена уличка по името на квартала, в който се намира. Всичките й къщи са дъсчени и двуетажни. Стари покриви, старовремски стрехи, надвесени, по-скоро облегнати една на друга. Да не беше проточената по средата от единия до другия край пролука, уличката би заприличала на тъмен, сводест проход. На изток и на запад пролуката се превръща в преливащ се разноцветен светлинен сноп, но двете страни на улицата са винаги тъмни и прохладни.

Спрете ли на ъгъла и вдигнете очи, на всеки прозорец ще видите червени глинени саксии и почернели газови тенекии. В саксиите има червен, бял и лилав здравец, обички и карамфили. Газовите тенекии приличат на островчета от зелен босилек. На отсрещния ъгъл лилава акация е образувала навес, а под нея е най-известната чешма в околността. Зад всичко това, подобно на театрален декор, се издига бяло, дълго и тънко минаре.

Зад затворените решетки на прозорците ще забележите строени една до друга глави на старици. От време на време те изоставят бродериите си, провикват се към някой от прозорците и клюкарствуват на висок глас. По улицата, към чешмата и обратно, сноват жени по налъми, покрили глави с тънки шамии, и с котлета в ръце. Момиченца с плитки седят пред портите и дъвчат дъвка. Боси, гологлави момченца със скъсани беневреци, наклякали около локвичките между разбития калдъръм, пускат книжни параходчета.

Почти няма разлика между тази уличка и която и да е бедняшка махала по света. Тя не е уличка, колкото място за срещи и събирания. Тук хората от квартала се събират на сладки приказки, веселят се, карат се и се забавляват. Изглежда, събитие в живота, което да не може да се случи в уличката. Старите със смях разказват, че на времето дори раждали край чешмата.

Ако непознат човек спре и побъбри с жените край чешмата, нечий къносан пръст непременно ще му посочи две неща. Едното е „Истанбулска бакалия“ на Мустафенди, а другото — къщата на имамина, чиито задни прозорци гледат към чешмата. Бакалията е дюкянче забутано като мрачна хралупа под една от къщите в средата на уличката, а домът на имамина е единствената триетажна сграда на нея. Вярно е, че входът й е откъм другата улица, но малката Синекли бакал иска да си я присвои. Защото при раждане и смърт, при венчавки и всякакви жизнени проблеми всички жители на околността, бедни и богати, са принудени да идват в тази къща.

Мустафенди е истински стиснат, свадлив махленски бакалин, от ония, които осмива всеки медах[1]. Имаминът ли? На пръв поглед прилича на който и да е махленски имамин, но всъщност не прилича на никого освен на себе си: дебели вежди с щръкнали косми като бодли на таралеж, две хлътнали, черни като нощ, изгарящи като въглен, режещи като нож мънички очички. Носът му е дълъг, лисичи. Черната му брада е доста побеляла. Целият той е мъничък и хилав. Но внушителната бяла чалма, халатът с широки ръкави и бавната, клатушкаща се походка му придават някаква особена величественост. Има силен, дебел глас, на който могат да завидят дори едрите, снажни мъже. Говори така, сякаш винаги проповядва, със сурово красноречие; дори най-обикновените неща произнася риторично, сякаш чете коран, всеки елиф[2] в неговите уста се проточва като в молитва. Ония, които след дълги караници и пазарлъци все пак успяват да откопчат от него смъртен акт или позволително за брак, го наричат скръндза, скъперник и отминават. Но други, които редовно посещават проповедите му в малката махленска джамийка, изпитват известен страх и смущение пред него.

Ако имаминът на Синекли бакал се беше родил не в страшната епоха на Абдул Хамид II, а през XIV век, с огнения, фанатичен блясък на очите си, с безпощадната си вяра и особено красноречието си би могъл да събере около себе си тълпи и да стане един от ония софти[3], които повличат хората след себе си в името на някаква идея.

Догмите, които иска да внуши на паството си, са безпощадни. На този свят човек можете да тръгне само по два пътя. Единият води към рая, другият към ада. В проповедите си имаминът описва втория път много по-живо, по-блестящо. Няма кътче от ада, което той да не познава, и мъчение, което да не може да обясни нагледно. Според него към ада са се запътили всички заблудени овце, обичащи удоволствията и веселието. И той така красноречиво говори за това, че в младежката част на слушателите веднага се пробужда желание да се присъединят към заблудените. Кандидатите за рая са съвсем други хора. Не се смеят, не танцуват, никъде не намират спокойствие и никого не оставят на спокойствие. За тях удоволствията и веселието са грях. Лицата им са мрачни, душата им е обзета от мъка, всеки миг са заети с мисълта за оня свят. В проповедите си имамът почти не засягаше понятията добро и зло и нравствените норми като „помагай на бедните“, „не лъжи“, „обичай ближните си“ и т.н. Той искаше да внуши едно-единствено нещо на тоя свят: нестихваща злоба, безусловна ненавист към радостта и насладите и изобщо към проявите на живота. Ето защо при среща с него усмивките замръзваха, смеховете секваха, децата се пръскаха като пилци.

Имаминът, който се стремеше да създаде една постоянна задгробна атмосфера в Синекли бакал, се оказа, безсилен пред склонността на хората към грехове. Жителите на махалата бяха весели, шумни хора, които непрекъснато се отклоняваха от правия път. Но имаминът не беше от ония, които се отчайват.

Съпругата му почина млада и той повече не се ожени. Нямаше си никого освен една дъщеря. Тя се казваше Емине, имаше бяла, гладка кожа, розови бузи, плътно стиснати устни и мънички черни очи. Беше чиста, пъргава, претенциозна, не се унижаваше да играе с децата от махалата. Беше намръщена, не се смееше — истинско олицетворение на проповедите на баща си. Но противоречивата съдба, причакваща хората зад най-неочаквания ъгъл, именно чрез Емине стовари върху имамина най-тежкия си юмрук. На седемнадесет години момичето пристана на известния с мързела си момък по прякор Къз Тефик[4], изпълнител на женски роли в народните театрални представления. Дружбата им възникна още в училище. Двете деца седяха на един чин, един и същи калфа[5] ги беше водил на училище, и заедно бяха пели молитвата „Ей, реки на рая“. Не си приличаха нито външно, нито по характер. Природата ги бе свързала по някаква несъвместима с логиката и разума тайнствена случайност.

Още тогава Тефик беше дългокрако, здраво момче с кестеняви като на момиче благи очи, палав смешник, чиито червени устни не млъкваха. От момента, в който проходи и проговори, той непрекъснато имитираше някого и караше махалата да се превива от смях. Заедно с овдовялата си майка живееха в къщата на вуйчо си, бакалина Мустафенди. Въпреки настойчивите молби на старицата Тефик не стана нито чирак, нито пък се зае да изучи някакъв занаят. По цял ден се шляеше по истанбулските улици. Беше палав, но все пак проявяваше и качествата на всички саморасли, самородни творци от народа, отгледани от Истанбул.

Артистичната му слава започна много рано, в градината на вуйчо му. По време на рамазана, вечер, Тефик разиграваше „Карагьоз“[6]. Мустафенди сметна, че от тази работа момчето ще може да си изкарва хляба и не възрази. Тефик не очакваше толкова лесно да откопчи позволението. Веднага се качи на тавана, грабна старите мукавени кутии и ги смъкна долу. Открадна десетина цветни молива от дюкяна и в продължение на седмица непрекъснато ряза, крои и боядисва. И така от купчината хартия се родиха артистите. Тефик прибави и няколко нови лица към персонажа на „Карагьоз“. Главните герои бяха бакалин, който много приличаше на Мустафенди; един подобен на имамина дребосък с огромна чалма и една мъничка махленска красавица, двойница на Емине. Не мина и седмица от вечерта, когато Тефик опъна платно, запали восъчен фитил и започна да разиграва „сенките на образите си“, и сред зрителите деца започнаха да се мяркат и доста възрастни. Известността му в квартала стигна дотам, че една вечер в седмицата трябваше да дава представление само за жените.

Появяваха ли се върху завесата карикатурите на бакалина и имамина, между възрастните се понасяше лек шепот, а с излизането на махленската красавица децата започваха да тупат с крак и да скандират: „Емине е, Емине.“

На деветнадесет години Тефик бе станал един от най-известните артисти в ортаоюну[7] и изпълняваше женски роли. Щом трупата му се разположеше на ливадата Чърпъджъ, хората от квартала не изпускаха случай да идат да го видят.

Мъжете много-много не го хвалеха. Каквото и да казваха, но когато един момък, израсъл в квартала им, си залепваше изкуствени бенки, изписваше веждите си, боядисваше клепките си с антимон и се кълчеше, това не можеше да не засегне мъжкото им достойнство. Въпреки това и най-въздържаните се заливаха от смях пред неговите шеги и магарии. Веднъж дори Селим паша, министърът на полицията, който имаше конак[8] в аристократичната част на квартала, бе дошъл да види Тефик и с неподобаващо на положението му лекомислие се бе изкикотил на глас.

Същата година един след друг починаха вуйчото и майката на Тефик. Вуйчото му остави дюкяна, къщата и голяма градина в задния двор; майка му — с нищо незапълнима празнина и тъга в сърцето. Тези два факта, по най-различни причини, задълбочиха отношенията между Емине и Тефик, тайно продължаващи иззад портите и прозоречните решетки. „Истанбулска бакалия“ имаше много клиенти и един опитен бакалин можеше да печели добри пари от нея. Това накара Емине сериозно да се замисли. Тя и без това си харесваше Тефик. Той беше като разтопен восък и можеше да се вмести в различни калъпи. Като всички властни натури тя предугади в него идеалния съпруг. Щом успя да изтръгне от Тефик обещание, че ще зареже играта и ще се захване с бакалия, Емине избяга от дома на имамина. Съседите подклаждаха тези отношения, за да унизят имамина, и помогнаха на младите. Венчаха ги в друг квартал. В деня, в който дъщерята на имамина се настани в дома на Тефик, пред очите на цялата махала имаминът се отрече от дъщеря си.

Бележки

[1] Народен разказвач (араб.). — Б.р.

[2] Първата буква от арабската азбука. — Б.р.

[3] Фанатичен духовник. — Б.р.

[4] Момиче (тур.). — Б.р.

[5] Главна на слугини или робини (араб.). — Б.р.

[6] Народна комедия с главен герой Карагьоз. — Б.р.

[7] Народно театрално представление. — Б.р.

[8] Голяма аристократична къща. — Б.р.