Халиде Едип
Синекли бакал (7)

VII

В петъчни дни на церемонията при отиването на султана в джамията се събираше цяла тълпа от любопитни. Защото тук можеха да видят, разкош и блясък, да видят избрани, красиви адютанти в разноцветни и богати униформи, породисти коне с развети гриви, готови да продънят с копита земята, и великолепни каляски. Всичко това надминаваше и най-разкошния оперен декор и преминаваше пред очите като бърз фойерверк.

Но зрителите не знаеха задкулисната страна на това представление, не знаеха как се измъчваше и потеше по същото време Селим паша. Неговата роля в тази демонстрация бе голяма и доста объркана. Преди всичко трябваше да внимава някой да не изпрати куршум или бомба по главите и персоните на преданите роби на Абдул Хамид II; после да осигури спокойното, без произшествия преминаване на цвета на обществото; после да убеди падишаха, който се страхуваше от поздравителната церемония като от чума, че всичко ще мине добре; и накрая да прочита ежеседмичните лъжи, скроявани от агентите, желаещи да оправдаят взетите на кредит пари, или пък от доносниците, които искаха да печелят пари, гъделичкайки подозрителността на един деспотичен владетел.

Селим паша въздъхваше свободно едва когато колата на падишаха влизаше през вратата на двореца. Обикновено след това биваше приет на аудиенция и винаги се връщаше в конака с натъпкана червена атлазена кесия в джоба. Същия ден вечерта Селим паша официално приемаше гости. Но никой от тях не можеше дори да предположи колко критичен е бил денят за пашата. Този петък, след като си отидоха гостите, той задържа имамина и заговори с него за образованието на Рабиа.

— Религиозното възпитание на внучката ти е достойно за възхищение — започна той.

— Наша милост е от ходжите, които специално подготвят хафъзи, паша ефенди…

— Аллах да те благослови, внучката ти е и умна, и надарена. Помислих си нещо. В конака идват много учители: по арабски, персийски, по френски, по музика и така нататък. Но никой не ги използува както трябва. Какво ще кажеш, ако Рабиа ханъм се възползува от техните услуги?

Имамът потри ръце, изкашля се, но не отговори. Селим паша продължи:

— Ако дадеш съгласието си, освен вечерите при Сабиха ханъм детето трябва да идва в конака и следобед.

— Каквото беше по силите ми, аз го направих за образованието и възпитанието на детето. Не бих искал да се противопоставям на желанието на паша ефенди, но…

— Какво „но“?

— Момичето се моли пет пъти на ден. Нали знаете, днешните младежи са безбожници, та ако Рабиа изчезне от погледа на майка си…

— И жителите на конака изпълняват молитвите си пет пъти на ден.

— Разбира се, разбира се, не искам да кажа това. Друг един въпрос… Аз не лишавам детето от нищо необходимо, обличам го, храня го. Нали знаете, връстниците виждат един от друг. Такива нововъведения като модата…

— Няма да сменяме облеклото на момичето я! — прекъсна го пашата малко сърдито.

— Искам да представя на вниманието на паша ефенди още един въпрос от жизнена важност за бедните като нас и напълно в неговите възможности. През рамазана детето ходи да чете в джамията, а през останалите дни я викат по мевлюти. Нейните доходи доста помагат за препитанието ни. Ако случайно…

— Ще кажа на икономката. Няма да имаш загуба от образованието на детето. — Пашата се изправи.

Имаминът беше доволен. Не само парите бяха причина за това. Покрай Рабиа и той се ползуваше с вниманието на уважаваните хора. И въпреки възраженията на Емине дядото започна редовно да изпраща Рабиа в конака. Новият начин на живот се стори на Рабиа като освобождаване от робство. Вече не взимаше уроци от имама, не слушаше разни приказки за ада и особено пък неприятните разговори за баща си. Имамът бе предоставил детето на себе си и бе започнал да се гордее с него. Наистина сутрин Рабиа пак си шеташе в къщи и бе принудена да слуша мърморенията на майка си. Но следобед излизаше и се връщаше едва преди лягане. Сега дядото се противопоставяше на строгостта на Емине.

— Момичето ни донесе благоденствие, не се заяждай, не притеснявай детето — сърдеше й се той.

Първата седмица уроците на Рабиа не бяха сериозни, но самото посещение на конака — тя оставаше там половин ден — беше за нея един вид училище; научаваше нещо, на което нито един учител не би могъл да я научи — да се държи в общество, да се научи да живее. Да бъдеш при Сабиха ханъм значеше да се намираш при извора на живота. Имаше чувството, че успява да види и да пипне с ръка непрекъснато променящите се форми на живота.

Обикновено Рабиа съобщаваше заповедите на ханъмефенди до останалите жители на конака и затова познаваше отблизо всички в къщата. Симпатичното лице и приятелският поглед на детето много пъти смекчаваха строгите заповеди, а грубите, неприлични отговори Рабиа просто не съобщаваше на ханъмефенди. Тази мълчаливост и спокойствие бяха спечелили дори заядливата и агресивна преди това Дюрнев. Особено в дните, когато обявяваха наградените, ханъм я изпращаше по няколко пъти в стаята на пашата, за да пита за какви заслуги бил награден еди-кой си бей и еди-кой си паша. Рабиа го заварваше да дялка чесалки, облечен в прословутата си дамаскска хърка, с бялата шапка на главата, весел и спокоен като всички хора с чиста съвест. Той тананикаше старинни песни с дълбокия си, сякаш идващ от някоя дупка глас, изведнъж млъкваше и се шегуваше с детето. Изглеждаше много странен, докато разказваше за задкулисната страна на наградите. Носът му просто се удължаваше и ставаше подигравателен, върхът му се извиваше като орлов клюн, а той самият скрито се подсмихваше. Докато го слушаше, Рабиа се объркваше. Всяка награда означаваше някакъв край, някакво смъкване.

— Кажи на учителя си по музика да те научи да пееш песента „Ей, зевки зерин“! — каза й един ден пашата, намигайки й с едното си око.

— Аз още не съм започнала упражненията, паша ефенди. Какво значи „зевки зерин“?

— Златно удоволствие.

— Не е ли същата, която изпълнява Канария?

— Ах ти, немирнице такава!

Защо, въпросът й се стори странен на пашата? Смехът му секна, той стана сериозен:

— Другата седмица ще сложат Канария в златна клетка. Никога вече няма да може да пее тази песен в нашия конак.

— Наистина ли?

В думите на пашата тя усети някаква тревога за момичето, което обичаше много и с което винаги се хранеше заедно.

— Защо се насълзиха очите ти? Няма нищо лошо, ще отиде в двореца, ще стане дворцова дама. Златната клетка не е толкова страшно нещо, дъще…

В съзнанието на Рабиа дворецът се превърна в златна клетка; място, където руси красавици, облегнали глави на златната решетка, пееха в един глас песента „Ей, зевки зерин!“.

На следващия ден Сабиха ханъм пак я изпрати при Селим паша и тя за пръв път видя Канария в неговата стая. Пашата седеше на стол с висока облегалка, лицето му бе смутено, погледът — зареян. Канария седеше на един миндер на пода, свиреше на уд и пееше с тъжен глас една песен, която Рабиа никога не можа да забрави.

„Сърце, на кого да се оплача от теб…“

„Сърце“ се точеше като дълга нишка в устата на момичето, а струните на уда повтаряха тъжната мелодия заедно с белите пръсти на изпълнителката. Селим паша се смути, като видя Рабиа:

— Иска ли нещо ханъмефенди?

Тя започна да обяснява, но той имаше вид на човек, който нищо не разбира.

— Кажи на ханъмефенди, че аз лично ще й обясня работата тази вечер…

Рабиа тръгна да си излиза, но двамата едновременно я извикаха. Канария й посочи едно местенце до себе си. Младата черкезка бе навела глава, измъчвана от някаква тайна болка, гласът й секна, по бузите й се стичаха едри сълзи. Въпреки това тя успя поне с устните си да се усмихне.

— Другата седмица няма да можем да се храним една срещу друга, Рабиа, но щом се настаня в двореца, непременно ще те поканя — говореше Канария.

След малко Рабиа стана и когато излизаше, пашата я изпрати до коридора:

— Не казвай на ханъм, че Канария е плакала. По-добре е въобще да не казваш, че си я виждала при мен — каза тихо той.

Три дни след тази история Рабиа прекара една безумно весела и блестяща вечер в конака. Всички полилеи бяха запалени, всички бяха облекли дълги копринени рокли, в коридорите не можеше да се мине от шумоленето на коприната. Сабиха ханъм даваше вечеря на височайшата особа, бъдещата ханъм на Канария. След банкета щеше да вземе представения й жив подарък — Канария, и да я отведе в двореца. В салона зад една завеса свиреше оркестър от сазове и всички очакваха танца на Канария.

За височайшата особа бе направен специален подиум, а върху него бяха сложили едно позлатено кресло. Самата тя, с корона на главата и огърлица с един-единствен брилянт, седеше съвсем сама в креслото. Срещу нея на кушетките, отрупани с накити и скъпоценни камъни, с огромните си ветрила се бяха наредили, малко нервни и малко официални, жените на министрите. Възрастните калфи седяха под подиума, младите надничаха през вратите или обикаляха коридорите с неестествени походки. Дългите им шлейфове бяха метнати на лявата ръка, а на главата на всяка имаше хотоз^[1], сякаш всеки момент може да падне. Почти всички говореха не толкова турски, колкото някакъв подобен на птичи говор трудноразбираем черкезки език. Едната вежда на всички бе малко вдигната и те до една приличаха на кукли, изработени от един и същи майстор.

Сазът засвири и Канария влетя в стаята. Беше облечена в шалвари с цвят на роза, тясно елече от лилаво кадифе и чехли с цвета на шалварите й. Шалварите и елечето бяха бродирани със златни и сребърни пулчета. Дългите широки ръкави се развяваха като криле, а разпуснатите на гърба златни коси под светлината на полилея приличаха на копринен шал. Тя зачатка с малките жълти звънчета в ръцете си, после подскочи, завъртя се; музиката прозвуча като вятър, а нейните бедра, ръце и шия трепнаха сякаш бяха тръстика; наведе се и се изправи. Сред цялото това движение тялото й запазваше едно странно непокорство.

Танците, музиката, приказките — накрая всичко свърши и гостите от двореца си отидоха. Най-отпред вървеше господарката, а най-отзад — Канария. Върху разноцветните фереджета бяха метнати бели яшмаци, а изпод яшмаците гледаха изписани сини, зелени, кестеняви очи… Техният блясък се стори на Рабиа по-различен от другите, сякаш самите те бяха по-различни от човешките същества. Сините очи на Канария й изпратиха прощалния си поздрав.

Всички слязоха в преддверието да изпращат гостите. От пролуката на вратата се виждаше външната врата на градината. Рабиа видя как евнуси в черни сетрета и нагиздени коняри в униформа отваряха вратите на колите. Черните карети погълнаха гостите от двореца. Рабиа за последен път, зърна женската компания.

— Как ти се стори танцът на Канария? — запита Сабиха ханъм.

— Много хубав! — блеснаха очите на детето.

— От къде на къде? — смръщи вежди Сабиха ханъм. — От къде на къде? Въртя се глупаво като паун, наляво и надясно. Да можеше да видиш танца на циганката Пенбе!…