Халиде Едип
Синекли бакал (12)

XII

Когато Рабиа отиде при баща си, цялата махала затаи дъх. Внимателно следяха какво отношение ще вземат по този въпрос Емине и имамът. Но всички, дори ония, които най-малко обичаха Хаджи Илхами ефенди и дъщеря му, бяха принудени да признаят, че се държаха достойно и каквито и да бяха чувствата им, не ги издаваха.

Имамът водеше политика на изчакване. Докато парите на Рабиа минаваха в неговите ръце чрез икономката на пашата, той щеше да счита, че между него, Тефик и Рабиа съществува примирие. Знаеше, че никакъв закон не би му дал доходите на внучката му. Той нямаше сметка да нарушава тази уговорка, направена със съгласието на пашата и двете договарящи страни. На Емине даде строго нареждане да не минава по улица Синекли бакал, да не разговаря с никого от съседите за Рабиа и да не се държи неприлично с жената на Селим паша, ако случайно я срещне на улицата или някъде другаде.

Емине бе принудена да приеме условията и през първите месеци удовлетворяваше яростта си към Рабиа, като я проклинаше пет пъти на ден, при всяка своя молитва.

Но с всеки изминат ден интересът и любопитството спрямо Рабиа и средата и растеше и изгаряше душата й. Все пак ненавистта й към Рабиа бе по-силна дори и от омразата, която изпитваше към Тефик. Ако дори несъзнателно бе очаквала един ден Тефик да се върне при нея, то сега тази надежда бе угаснала напълно.

Колкото и да мразеше Тефик, Емине го считаше за своя собственост и беше убедена, че в момента, в който му даде знак, той ще бъде в краката й. Беше време, когато имаше пълно основание да мисли така. Но сега Емине беше сигурна, че Рабиа бе завладяла баща си и никога няма да й го отстъпи. Докато тя се измъчваше, благоденствието, щастието, бликащо от „Истанбулска бакалия“, сякаш слагаше пръст в откритата й рана. Някакъв жалък и бездомен Тефик, някаква си окаяна и нещастна Рабиа… Дори да не им прости, би могла да бъде безразлична към тях. Но тяхното щастие, станало пословично в махалата, разпалваше ненавистта и яростта на Емине. И това, че не можеше с никого да разговаря по този въпрос, на никого не можеше да изплаче болката си, напълно отравяше живота й.

Четири-пет месеца след като си отиде Рабиа, въпреки обещанието пред имама, Емине се опита да сподели нещичко със съседите. Но интересът на махалата към нейните вълнения отдавна вече бе угаснал. Съседките се прозяваха и обикновено намираха някаква причина да се махнат.

Дори имамът се бе отегчил от приказките за Рабиа и Тефик. Заговореше ли Емине за двамата, той се прибираше в стаята си. Дълго време след всеки намаз Емине вдигаше ръце пред някакъв въображаем бог, слязъл специално от небето да я изслуша, и на висок глас се оплакваше от неблагодарността, нахалството на Рабиа, от наглостта на Тефик и от собствената си онеправданост. Но имамът сложи край и на тази единствена нейна утеха:

— Ако караш все така, махалата ще подаде заявление да те приберат в лудницата, моли се на ум бе, жена.

Случи се, че тъкмо в една от вечерите й на душевна криза на гости на Емине дойде едно от младите момичета на Синекли бакал. Впери поглед в нея и заговори:

— Лельо Емине, напоследък чичо Тефик и циганката Пенбе са станали нещо прекалено близки…

— С онази, надупчената от шарка, сипаничава грозотия ли? — запита на свой ред Емине, като разбъркваше огъня.

Младата жена изгледа изпитателно Емине. Дългите и горчиви години бяха изсушили лицето й, беше побледняла, непрекъснато мигащите й мънички очи с къси клепки бяха загубили блясъка си. Но най-страшното в това грозно и изнурено лице бе устата. Правите, стегнати устни бяха прилепнали една към друга и се бяха превърнали в права линия, пуста, подобна на затворена, но все още синя стара рана от нож. Младата съседка на Емине се учуди какво бе намерил на времето в това грозно лице красивият Тефик, та се бе влюбил в него, и каза многозначително:

— Странни са тези играчи, лельо. Човек не може да разбере кого могат да харесат. Никак няма да се учудя, ако тия дни се венчаят с онази сипаничава циганка.

Емине не каза нищо, разбърка мангала и се замисли. Въглените се превърнаха в пепел, а тя все още държеше машата. На следващата сутрин излезе да пазарува, но краката й я понесоха към Синекли бакал. Тя протегна глава, погледна вътре в дюкяна.

Тефик още не бе станал. Ракъм вареше кафе в кухнята. Рабиа бе изсипала дребните пари от добре познатата на Емине тенекиена кутия върху пейката и ги броеше.

— Какъв е тоя фасон, Рабиа ханъм?

Този глас накара Рабиа да побледнее, очите й се извърнаха към нея, сякаш видяха някакъв смъртник.

— Какво гледаш като змия, май че не ме позна? Щом баща ти се ожени за Пенбе, пак ще дотичаш в къщата на майка си… Ама аз тогава ще ти дам да разбереш…

— Какво те интересува, ти ли ще се жениш за баща ми?

— Не ме карай да се смея. Дори когато виеше като куче пред вратата ми, пак не го погледнах.

— Не се страхувай, отсега нататък няма да те погледне дори с крайчеца на окото си.

— Ще видим, Рабиа ханъм…

Емине спусна покривалото на лицето си и изчезна така, както се бе и появила. По улицата се чуха стъпки, страхуваше се да не би да я видят и да кажат на имама. Но когато завиваше като фурия край ъгъла на улицата, душата й бе обзета от победна радост. Рабиа сигурно щеше да каже на Тефик, че е идвала. Старата слабост на Тефик към нея ще се пробуди и той отново ще вземе да обикаля около къщата й… Емине отново щеше да му се присмее. Ех, какво сладостно отмъщение щеше да бъде това!

Емине се бе отдала на сладките си мечти, но не бе предвидила съобразителността на Ракъм, който бе дочул от кухнята разправията между майката и дъщерята. Той дотича веднага след нея и дълго говори с Рабиа. Познаваше по-добре от всеки друг слабостта на Тефик. Идването на Емине в дюкяна представляваше опасност. Тефик не биваше да узнае за него. И Рабиа не каза на баща си за странното посещение на майка й.

Зимата отмина, настъпи пролет. Край къщата на Емине не обикаляше никой. Тя стана още по-опърничава, още по-раздразнителна, а може би беше и болна. Започна често да се задушава, хващаше се за сърцето, сякаш я пронизваха с нож. Сега лицето й напълно бе заприличало на смъртник. Един ден двете й стари съседки спряха имама на ъгъла. Казаха му, че не харесват цвета на Емине, че всичко може да се случи и ще бъде благодеяние пред очите на бога, ако я сдобрят с единствената й рожба. Имамът измърмори някаква молитва, обърна им гръб и си отиде. Тогава жените издебнаха Тефик пред дюкяна му и казаха същото и на него. Тефик пребледня, устните му затрепериха, въпреки всички възражения на Рабиа той я изпрати заедно с двете стари жени да целуне ръка на майка си.

Емине се бе свила в ъгъла с броеница в ръка, а сините й устни повече от друг път приличаха на заздравяла рана.

Времето беше топло, но пред нея имаше мангал. Щом зърна Рабиа, тя се вдигна от миндера като смъртник, излязъл от гроба. Синьо-червената рана-уста се отвори. Върху главата на Рабиа се изсипаха хули, пред които обидите от миналите години бледнееха. Засрамена и унизена пред съседките Рабиа не обърна внимание на това колко самотна и болна изглеждаше майка й. Стопеното лице, хлътналите очи на майка и не събудиха у нея състрадание, а напротив, напомниха й мъчителните детски години.

— Не ни иска! Не ти ли казах? — извика тя за пръв път гневно на баща си, който обикаляше нагоре-надолу из дюкяна и с нетърпение я очакваше, и избухна в неудържим плач.

Това беше последната среща на майката и дъщерята.