Халиде Едип
Синекли бакал (39)

XIII

Дъждът бе проливен. Рабиа изтича и затвори ъгловия прозорец, спусна пердетата. Осман се бе разположил в креслото до пианото, под светлината на розовия абажур, а на коляното му мъркаше шарената котка на Рабиа. Тази вечер се задържаха малко повече в кухнята.

— Осман — осмели се да каже Ракъм, — поне веднъж в седмицата трябва да ходиш в тукашното кафене. Всеки ден отиваш в дома на пашата. Ако улицата те запише в списъка на богатите, знатните, не можеш се отърва от подигравките и закачките на командата на Сабит бейабей.

Пенбе се разсърди:

— Няма и две седмици, откакто е дошъл в тази къща. Какво толкова си се разбързал?

— Утре вечер ще отида, чичо Ракъм. Ти какво ще кажеш, Рабиа?

Ракъм започна да мърмори:

— Жената не се меси в тия работи.

— Нима съм казала да не ходи в кафенето, чичо?

И все пак Рабиа бе доволна, че Осман реши да отиде на следващата вечер. Сега седяха в стаята си. Осман отпуснато наблюдаваше как Рабиа влезе в стенния шкаф, за да се съблече, и се засмя. Какво голямо дете беше тя. Ето, сега излезе от долапа, облечена в бялата си нощница. Застана пред огледалото и започна да вади фуркетите от косите си. Плитките паднаха на гърба й. Накрая седна на килима, облегна се на дългия миндер и протегна крака. Както всяка вечер и сега на скута си държеше бродерия, а ръцете й бяха неподвижно отпуснати. Всяка вечер сядаше все на едно и също място, с все същата везба. Но не шиеше. Чакаше нещо, за да започне. Чакаше Осман да седне на пианото и тихичко да засвири, да минава от една мелодия към друга.

Но тази вечер Осман предпочиташе да говори. Никога нямаше да се отърве от този навик, който бе неговата най-голяма слабост, едва ли не порок. Точно това търсеше той и в Синекли бакал. Вярно е, че на улицата разговаряше с много мъже и жени, в къщи Ракъм и Пенбе не млъкваха, в конака Сабиха ханъм беше негов приятел. Всички те бяха дружелюбно настроени, непосредствени, със свой поглед върху живота. Всички бяха много приятни, мили. Но нито един от тях не можеше да води спор, да пофилософствува с Осман. Само Вехби деде можеше да удовлетвори тази негова потребност. Той пък взе, че замина за Коня още през първата седмица след сватбата им и досега не беше се върнал.

Рабиа не обичаше да говори. Реши ли, говореше интересно, имаше остър ум, беше съобразителна, но изглежда, метафизичните, объркани спорове й навяваха скука. По бръчките на челото й личеше, че полага големи усилия да го разбере, когато той подхващаше подобен разговор.

Осман нервно люлееше чехъла на крака си, защото усещаше, че тази вечер бе невъзможно да въвлече Рабиа в подобен спор. Значи, единственият изход бе пак пианото. Рабиа седеше на земята, наострила малките си уши като млад жребец, чието време за ядене е дошло. Осман стана и седна на столчето пред пианото.

Обикновено сам композираше нещата, които изпълняваше по това време. Според Рабиа тия композиции бяха знаците по новия път, който мъжът й бе поел в Синекли бакал. Източните мелодии, миньорните настроения в изпълнението му показваха до каква степен е възприел новия живот и новата среда. Тази вечер неговите фантазии не съдържаха нищо от новата му атмосфера. Една противоречива, объркана мелодия. Осман бе в плен на някакви чужди настроения. Може би, обзет от носталгия, беше далеч от Синекли бакал? Тя отново остави бродерията. Нещо в гърлото я задушаваше. Осман трябваше, непременно трябваше да свикне с духовния климат на Рабиа, да се привърже към Синекли бакал. Но как?

Осман свиреше своите непонятни мелодии, които така разтревожиха Рабиа, и мислено правеше равносметка на двуседмичния си брачен живот. Несъмнено това бе голямо събитие, но не такова, каквото очакваше. Дори Ракъм със своята циркаджийска външност, дори Пенбе с мургавото си лице и жизнерадост не внасяха в живота им някаква особена атмосфера. Един живот без събития — всичките им дни си приличаха. И въпреки това той продължаваше да бъде влюбен в Рабиа както и преди. Нямаше съмнение, че тя бе много привързана към него. Нито една жена не бе се отнасяла към него с нейното внимание и грижа. Нейната грижливост му напомняше едва ли не грижите на собствената му дойка. Ако тя го обичаше, нейната любов бе плод преди всичко на състрадание. А той си бе представял източните жени съвсем различно. Рабиа приличаше по-скоро на севернячките. Притежаваше доста сдържан темперамент, бе творческа личност. Достатъчно бе да изсвири нещо наистина значително и гордото, свободолюбиво същество моментално се превръщаше в негов покорен роб. Да, но човек не може непрекъснато да създава и изпълнява все нови мелодии, за да развълнува собствената си съпруга! Щом Осман престане да свири и се опита да прояви малко по-бурно любовта си, устните на Рабиа веднага се свиваха в познатата му полуусмивка. Дали пък разликата в годините не я правеше толкова сдържана? Осман се обърна и потърси лицето на Рабиа. Тя продължаваше да седи на предишното си място. Лицето й бе напрегнато, а бръчките между веждите и около устата бяха едва ли не груби.

Осман седна до жена си, облегна се на миндера и протегна крака до нейните. Момичето полекичка се примъкна до него и се наведе, за да може протегнатата му ръка по-добре да я прегърне. Дали това бе жест на покорност и снизхождение, или пък бе израз на удоволствие от близостта му, жест на истински влюбена жена?

— Тази вечер тук витае някакъв нов, чужд дух, Рабиа…

Пръстите на Осман се плъзнаха по бръчките на челото й.

— Вярно е, Осман. Имах същото чувство, докато те слушах. Спомних си за Вехби деде. Веднъж той ми каза, че миналото ти може да се превърне в пропаст между мен и теб.

Долната устна на Рабиа трепна като на дете, което се готви, да заплаче.

— Да запълним тази пропаст, Рабиа. Разкажи ми за детството си, скъпа. Разкажи за майка си, за дядо си. Особено за дядо си. Той ме интересува най-много. В петък ще отида в местната джамия, за да го видя…

— Ако го познаваше, нямаше да проявяваш такъв интерес. Той е страшен човек.

Тя неусетно се увлече и заразказва за миналите години. Стигна до момента, когато имамът хвърли куклата й в огъня под казана за пране. За нея това бе едва ли не трагично събитие. Но тя изведнъж му придаде комичен оттенък. Показа как имамът бе чел молитви над горящата кукла и бе превърнал това в религиозен обред. Осман се заливаше от смях.

— Хайде да си лягаме, Рабиа. Утре ще те заведа в „Бонмарше“. Ще ти купя най-красивата кукла.

Когато си легнаха, той тихичко пошушна на ухото й:

— Един ден може би ще си имаш собствена, жива кукла. Ще си играете с нея заедно със стария ти мъж.

— Нея никой, никога не може да хвърли в огъня — прозвуча разстроеният глас на Рабиа.

 

 

— Браво, роклята, изглежда, е нова!

— Да, не виждаш ли, че е копринена. За пръв път от коприна… Уших я заради тебе, да я обличам, когато излизаме заедно. Може би ще се срамуваш от мен, ако излизам с вълненото си йелдирме…

Не, нямаше да се срамува. Каквото иска, това може да носи. Всяка дреха на Рабиа съдържаше някаква частица от нея самата.

Днес тя бе наметната с черно копринено покривало. В талията то се пристягаше с колан, стигаше чак до коленете. Моделът бе старовремски, но според нея самият факт, че макар и за един ден се отказа от йелдирмето, бе вече много. Печето й пак бе отметнато назад. Лицето й бе открито. Според Осман така нежното й лице подчертано от черния плат, приличаше на лицето на калугерка. Направи му впечатление, че нито един мъж не я закачи, не й подметна неприлични думи; ако честните й, гледащи човека право в лицето очи бяха закрити от печето, тогава може би и нея щяха да закача. По едно време Осман искаше да се хванат за ръка и да вървят като ученици, избягали от училище, но не посмя. Жена му бе категорично против нарушаването на приличието по улицата. И въпреки това тя се чувствуваше по-щастлива от Осман.

През моста на Галата минаха пеша. Истанбулското небе над главите им приличаше на синя византийска мозайка. По него не се виждаше нито едно облаче. Върху тях се сипеха златните лъчи на слънцето. От лявата им страна бе Златният рог. По гладката му повърхност се люшкаха платна и мачти. По зелените води на Босфора, отдясно, плуваха параходи, гемии, лодки. По моста минаваше военен духов оркестър. Хората бяха нагодили стъпката си и маршируваха след него.

Най-после през тунела преминаха в Бейоглу. Осман й показваше една след друга витрините на магазините. Умираше от желание да й купи брилянти, копринени платове. Но нямаше смелост. Изумрудените обеци, които й подари за сватбата, стояха заключени в чекмеджето на бюфета. Рабиа се оправда, като каза, че ушите й не били продупчени. Пенбе предложи да й ги продупчи. Тогава тя отговори: „Ако аллах искаше да носим обеци щеше да ни създаде с продупчени уши.“ Осман знаеше, че ако сега предложи на Рабиа да я заведе при някой голям шивач и да й поръча модерни дрехи, на нейните устни веднага ще се появи онази полуусмивка — усмивка на момиченце, на което само възпитанието не позволява да се възмути от глупостта и досадността на възрастните.

Главната улица, както всеки петък, бе пълна с елегантни жени и мъже. Почти всеки минувач ги приемаше за провинциалисти. Към тях се приближаваха две млади жени, които се люшкаха плавно наляво и надясно върху високите си токове. Полите им бяха тесни, покривалата на главите им бяха къси, а спуснатите им печета — съвсем прозрачни. И двете поздравиха Осман.

— Кои са тези жени, Осман?

— Едната е Хандан, дъщеря на Асъм бей и съпруга на Хюсню паша. Другата е негова племенница.

— Колко се стараят да приличат на европейки! Ракъм по-успешно имитира маймуните, отколкото тези жени — европейките…

— Да не би да им завиждаш, Рабиа?

— Кой? Аз ли? Ха-ха…

Личеше, че тя наистина не завижда. До такава степен смяташе, че стои по-високо от тях, че и на ум не й идваше да ги сравнява със себе си. Погледна жените с поглед, с какъвто златарят гледа фалшивите брилянти пробутвани за истински. В „Бонмарше“ Осман просто не можа да я откъсне от играчките. Имаше едно сиво магаренце със звънче, което при докосване клатеше глава. Рабиа се влюби в него. Продавачката го докосна по корема и то издаде звук, подобен на рев. Рабиа веднага го купи. „Ще го сложа пред огледалото“ — каза си тя. За Ракъм взе кафява маймунка с тъжни очи, а за леля Пенбе — едно от кадифените мечета, които бяха докарани наскоро и бяха още новост за Истанбул.

Вечерта поканиха Ракъм и Пенбе в стаята си. И двамата бяха забравили, че Осман щеше да ходи в кафето. Ракъм грабна мечето на Пенбе, направи мечешка физиономия и стана едва ли не двойник на играчката. Рабиа развърза колана си и го метна на врата на джуджето. Грабна дайрето от капака на пианото и започна да разиграва мечката като истинска циганка. Осман се смя до сълзи.

Осман започна да ходи всяка вечер в кварталното кафене. Рабиа бе доволна. Това доказваше, че мъжът й бе свикнал със Синекли бакал. А пък и Рабиа си почиваше. Защото толкова любимите на Осман сериозни философски разговори много я изморяваха. Според нея тези разговори не бяха нищо друго освен губене на време. Той нямаше никаква мярка. Непрекъснато тичаше подир новите неща. Но веднъж попаднало у него, всяко ново нещо бързо му омръзваше. Колко верни бяха думите на Вехби деде! Осман тичаше само подир приятните за него неща. А Рабиа се придържаше към нещата, с които бе свикнала, към средата и хората, които крачеха и се развиваха редом и заедно с нея. Вероятно всичко, превърнато в навик, той възприемаше като окови. Някой ден сигурно и Синекли бакал щеше да му омръзне, щеше да я остави и да изчезне. Ах, ако не бяха тези неприятни мисли, колко щастлива би се чувствувала Рабиа в стаята си с ръкоделието в ръка. Откакто дойде Осман, тя изостави навика си да чете книги. Защо трябваше да го изостави? Взе от отсрещната стая историята на Джевдет паша, седна в креслото на Осман и чете, докато не й се доспа.

— Рабиа, спиш ли?

Тя скочи от топлото легло в полусънно състояние. Осман бе запалил лампата. Светлината и оживлението на мъжа й изпариха до капка лошите й мисли. Той беше пак предишния. Кой казва, че някой ден ще изчезне безследно? Осман бе нейният вечен другар в живота…

Успокоена, отново задряма. Сънена, като някакъв сомнамбул, тя се мъчеше да го съблече и да му облече нощницата.

— Защо трябва да ставаш от леглото, за да ме събличаш, дете? Толкова ли не мога да се съблека сам?

Рабиа не отговори. Гласът му се чуваше някъде съвсем отдалече. Клепките бяха спуснати, очите полузатворени. Въпреки това пъргавите й ръце внимателно сгънаха жилетката, ризата и ги сложиха върху миндера. Тя настоя да събуе обувките му, да му обуе и чехлите. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Той само измърмори нещо под носа си. Приятно беше да усеща докосванията на топлите дълги пръсти по тялото си. Ах, тези жени, които настояваха със собствените си ръце да се грижат за мъжете си! Нима и това не бе един вид господарство и закрила?

Осман седна на един стол и предостави краката си на Рабиа. Тя държеше обувките и от време на време облягаше глава на коляното му, задрямваше. Нейната кестенява глава издаваше мирис на одрински сапун, детелина и още дъха на младата й, здрава кожа. Този аромат напомняше уханието на младите полски треви, на горските теменужки, скрити в храсталаците на девствените гори, и всички чисти, неподправени аромати на природата. Главата й съвсем се отпусна на коляното му и през нощницата той усети стегнатите й мънички гърди.

— Ти спиш…

— Ахъъъ — обади се съненият й глас.

Осман загаси лампата. Рабиа бе успяла вече да се покатери на леглото и да се мушне под завивката. Отдавна спеше. Ръцете на Осман прегърнаха едно топло, но спящо тяло. То се отпусна меко и беззащитно като котенце, но Рабиа отдавна бе напуснала това тяло и бе потънала в сънищата си.

Осман покри раменете на жена си и се отдръпна на другия край на леглото. Не можеше да заспи. Ослушваше се в лекото дишане на Рабиа.

Бракът и хармонията между души с различна възраст, с различен темперамент са възможни, но брак между две тела с голяма разлика в годините е абсолютно невъзможен. Така разсъждаваше Осман. Рабиа бе едва на двайсет и една години, а той отдавна бе надхвърлил четиридесетте. Душевно момичето бе много по-зряло от Осман, разсъждаваше много по-трезво. И душата, и умът й му принадлежаха. Какво още би могъл да желае?

 

 

В петък кърпачът Фехми дойде да вземе Осман за намаза в джамията. Както винаги Ракъм не отиде. Фехми не знаеше, че Осман отива преди всичко от любопитство да види имама и затова бе доволен. Беше много благосклонен към новия си съсед, който вземаше участие в обществения живот на Синекли бакал. Благосклонността на Фехми, един от уважаваните старейшини на квартала, бе много полезна за Осман. Този спокоен и тих човек прояви към него изключителна симпатия и внимание още при първото посещение на кафенето. Дали защото бе съпруг на Рабиа, или пък просто самият той като личност му харесваше? Всъщност нямаше смисъл толкова да се задълбочава.

Двамата закрачиха редом и кърпачът започна да го съветва да се пази от командата на Сабит бейабей, да не става много близък с тях. Няма съмнение, че всички са храбри здравеняци, весели момци. Но са малко прекалено буйни, понякога прехвърлят границите на приличието и възпитанието. Осман го слушаше и реши, че трябва много да внимава и да не проявява прекалена благосклонност нито към консервативната група на по-старите, ръководени от Фехми ефенди, нито към групата на по-разюзданата младеж, чийто представител бе Сабит бейабей. Но сърцето му бе на страната на младите. Те бяха толкова динамични! Всеки един от тях притежаваше енергия най-малкото колкото машина с двадесет конски сили.

Светлата ивица над улицата днес просто бълваше огън. Встрани, под стрехите, бе по-сенчесто и прохладно. По улицата не се мяркаше нито едно дете, на чешмата имаше само една закъсняла жена.

Най-после те завиха зад ъгъла и влязоха в двора на малката джамия. Няколко души се миеха край фонтанчето. Други бършеха с кърпи ръцете и краката си, смъкваха ръкавите на ризите си и с обувки в ръцете влизаха в джамията.

Осман тръгна към гробовете в единия край на двора. Една част от надгробните камъни с изтрити надписи лежаха на земята, други бяха изпочупени и почти всички бяха покрити със зелена плесен. „Мъртъвците под тази пръст са истински. Изкъпали са ги, погребали са ги, сложили са по един камък или са посадили по един кипарис на гроба им и вече никой не си спомня за тях. Вярно е, че се четат много мевлюти и молитви за душите им, но те нямат никакво отношение към труповете, гниещи под земята — разсъждаваше Осман. — За обикновените хора умрелите тела са само безжизнена материя от пръст и камъни. Може би това е най-правилното отношение към умрелите.“

Но имаше и такива гробове, които се намесваха в живота и занимаваха твърде много живите. Това бяха гробовете на светците. Те играеха все още твърде голяма роля в живота на живите. И тук имаше един много добре поддържан гроб. Зелената дъсчена ограда около него бе обвита с рози. Сред бръшляна, кипарисите и плесенясалите камъни те горяха като червени пламъци.

Ръждясалите пръчки на прозореца на гробницата бяха отрупани с парцалчета. Вътре се виждаха няколко женски лица. Може би те бяха донесли свещите, които щяха да осветяват тази вечер гроба на светеца. Сега бяха разтворили ръце и се молеха в замяна на тези подаръци светецът час по-скоро да изпълни желанията им.

— Хайде да влизаме — дръпна го за ръкава Фехми.

Пред оградата и двамата събуха обувките си и ги взеха в ръце. Вътре беше приятно прохладно. Под купола се виждаха редиците на насядалите с подвити колене мъже и босите им стъпала, Осман и Фехми минаха отпред.

Бяха точно зад михраба^[1]. В мрака едва забелязваха гърба на имама. Една неясна, неподвижна черна купчина, над нея огромна бяла чалма. От имама се виждаха само двете му щръкнали уши. Те бяха внимателно измъкнати изпод чалмата. Бяха толкова безжизнени, безцветни и прозрачни, че през тях можеше да се види отсрещната стена. Човек имаше чувството, че са по-скоро очи, залепени за гърба на стареца. С тях той слушаше множеството зад гърба си и чудно колко осведомен бе за всичко, което ставаше зад него. Известно време Осман се занимаваше най-много с ушите. След малко и той усети зад гърба си някакво безшумно, неуловимо, движение. Вероятно това чувство се създаваше от беззвучното мърдане на устните. Това безмълвно движение измъчи Осман. Напомни му навяващо страх, тайнствено шумолене на нощна гора.

Най-после всички седнаха и имамът бавно се заизкачва по стълбите към мимбера^[2]. Слънчевата светлина падна върху халата му и освети всички кръпки и изтъркани места по него. Но щом извърна лице към присъствуващите, и цялата му нещастна, бедна външност сякаш изчезна. До такава степен внушаваше чувство на сила и страх. Дълбоко хлътналите очи върху изпитото му лице приличаха на кратери на вулкан, в които огнената лава все още не е изстинала. Бялата кръгла брадичка бе внимателно подстригана, мустаците бяха къси, а изразът на устата бе много по-суров и гневен, отколкото самият му глас. Осман имаше чувството, че още малко и тази уста ще започне да скърца със зъби, ще заръмжи. Но имамът нямаше зъби. И от беззъбата, хлътнала черна кухина се посипаха като зрънца арабски думи в най-класическото им изпълнение.

Ето на, беше дошъл да види и видя дядото на Рабиа. Какво още искаше? Да види родната къща на Рабиа… И… И да помогне на този нещастен, самотен, беден старец… Стана му още по-мъчно, когато имамът заслиза по стълбите на мимбера. Толкова немощен, толкова безсилен изглеждаше, докато се облягаше на перилата. Личеше, че отношенията му с хората никак не бяха дружески. Бе издигнал стена от ярост и омраза между себе и хората и иззад нея предизвикваше целия свят. „Любовта и омразата се допълват както светлината и сянката — помисли Осман. — Двете крайни точки на часовниковото махало. Всичко останало е второстепенно. Само любовта и омразата са вечни.“

След малко проповедта свърши и започна намазът. Осман се молеше, но бе надал ухо към имама. Откъде тоя плътен, силен глас у това дребно, хилаво, изтощено телце? Осман не разбираше какво казва, на всяка дума на имама съдържаше частица от яростта и проклятието, което изпращаше върху всички. Дори към стиховете, обещаващи милосърдие и опрощение, той примесваше своята непомерна за мъничкото му тяло омраза и непрощаваща злоба към хората.

В къщи го чакаха за обед. Вратата на кухнята бе отворена, градината ухаеше. Рабиа се нахрани бързо, трябваше да отиде във Ваникьой, за да определи дни за нов урок. Обикновено в петъчни дни те винаги бяха заедно. Осман се почувствува обиден, че този път оставаше сам, но не каза нищо. Рабиа дори не го попита за впечатленията му от джамия. Изглежда, изобщо не искаше да разговаря. Ракъм отиде в дюкяна, а Пенбе — в къщата на пашата. Оставиха го сам със собствените му мисли.