Халиде Едип
Синекли бакал (37)

XI

Без да става от леглото, Сабиха ханъм разказа на пашата как Перегрини станал мюсюлманин и как щял да се жени за Рабиа. Вярно, че самата Рабиа още не бе дошла да го съобщи, но беше изпратила Пенбе.

Беше вечер. Лампите бяха запалени, пашата се върна много уморен и без да се качва в стаята си, отиде направо при жена си.

— Момичето заслужава човек да смени вярата си заради него. Аллах да ги дари с щастие. — После добави с любопитство: — Ти не се ли досещаше за чувствата й към Перегрини?

— Сега си спомних. Беше съвсем малка. Има най-малко осем години оттогава. Веднъж ме попита какво би станало, ако мюсюлманка се омъжи за християнин. Изглежда, оттогава си е мислела за него. Ама да ти кажа, хареса ми. Науми ли си нещо, непременно го прави. Щом разбра, че иначе не може, накара го да смени вярата си и пак го взе.

— Много интересно. Не хареса такъв левент като Билял, а взе, че се влюби в този възрастен тип, който прилича на мишка. Човек не може да ги тия жени и толкова.

В същия момент на вратата се показаха Билял и Рабиа. Те се бяха срещнали в коридора. Спряха, поговориха малко. Срещаха се за пръв път след онова детско приключение. Билял се поизчерви, но Рабиа се държеше съвсем естествено, дори беше по-любезна от преди. Днес душата й бе преизпълнена с благосклонност към целия свят; и дявола да бе срещнала, пак щеше да се държи вежливо. Защото само преди два дни Вехби деде бе идвал при нея и животът й неочаквано бе взел съвсем нов, щастлив обрат.

Селим паша също я виждаше за пръв път след оная печална история в полицията. Рабиа с нищо не показа, че си я спомня. Враждата на момичето се бе стопила. То приближи и целуна ръката му така, сякаш едва вчера се бяха разделили.

— Честито, Рабиа. Чух, че ще доведеш нов съсед в Синекли бакал. Аллах да ви помага!

Докато се шегуваше, той присви очи както в предишните дни. Веждите отново настръхнаха. Един от дните, в които Селим паша бе много мил и симпатичен.

„Кой може да повярва, че това е същият безсърдечен, жесток министър на полицията, който ни изхвърли като кучета? Изглежда, когато влиза в канцеларията си, закачва сърцето си на вратата, а тръгне ли да излиза, го взема и си го слага в гърдите“ — помисли си Рабиа.

Сабиха ханъм разказваше на Билял за женитбата на Рабиа и Перегрини, който станал мюсюлманин. Рабиа нададе ухо.

— Може би сватбата на Рабиа ще стане преди вашата, Билял…

Билял смръщи вежди, ноздрите му трепнаха. Стисна зъби, за да премълчи. Мускулите на челюстите му заиграха. Личеше, че се сдържа да не каже нещо. И въпреки това не успя и попита пренебрежително:

— А, оня човечец ли?

— Какво значи „оня човечец“, Билял бей? Не ти ли харесва?

Те бяха застанали един срещу друг и се гледаха гневно. Селим паша ги оприличи на млади петли, готови да се хвърлят в бой, и още преди боя бе разбрал на чия страна ще бъде победата.

Билял бе засегнат по-скоро от равнодушието, отколкото от омъжването на Рабиа. Изглежда, всичко, отнасящо се до миналото, бе изтрито от паметта на момичето. Всъщност и Билял мислеше, че е забравил Рабиа. Но щом я зърна, сърцето му отново заби, страните му отново поруменяха. А тя дори не забеляза колко се беше изменил той напоследък. Колко беше пораснал, колко фино се обличаше, колко различен бе от предишния нескопосан провинциалист. Тя не забеляза абсолютно нищо.

Сините му с руси клепки и нейните златисти очи на зелени точици се срещнаха като два противоположни електрически полюса. Погледът на Билял отстъпи от бойното поле. Нямаха равностойно оръжие. Рабиа не изпитваше нищо към него. Билял бе преминал през нейния живот и толкова.

Само преди десет минути, когато я срещна в коридора, облечена в най-обикновени дрехи, той се учуди, че бе могъл да се влюби и че още мечтаеше за нея понякога. Но сега сърцето му биеше по-силно и от преди, толкова силно, че това едва не се забелязваше през дрехите му.

— Извинявайте, Рабиа ханъм. Не исках да кажа нищо лошо. Поздравявам ви и ви желая щастие. — Обърна се към Сабиха ханъм. — Ще позволите ли да ви напусна, мамо. Вие сигурно искате да си поговорите.

— Няма нужда да ни оставяте сами, Билял бей. Ние нямаме нищо тайно. Донесох на ханъмефенди едно писмо от баща ми, което получих днес. Щом го прочете, веднага си тръгвам.

Билял дръпна една поставка до миндера, взе сребърния свещник от бюфета, запали го и го сложи пред Рабиа. Искаше да покаже, че домът на пашата е и негов дом, искаше Рабиа да разбере това и да му завиди. Искаше да й покаже, че някогашният чирак днес бе уважаван човек в семейството на пашата. Рабиа трябваше да разбере колко е възпитан, самостоятелен, колко внимателно може да се отнася към жените.

Докато тя вадеше от пазвата си листовете на писмото, Билял стоеше прав зад стила й. Той съзерцаваше влажната батистена кърпа, залепнала за нежната й шия. Искаше му се лекичко да докосне кестенявите плитки, обвили като змии главата на момичето. А племенникът на Байрам ага, предишният Билял, изпитваше желание да ги раздърпа, да ги разроши и да стиска тънката топла шия, да я стиска до задушаване. Билял бе доволен, че веднага след сватбата щяха да го назначат чиновник някъде в провинцията и щеше да бъде далеч от опасността на Синекли бакал. Иначе…

Рабиа пробяга с очи писмото, за да може да подбере местата, които трябваше да прочете на Сабиха ханъм. Отдели няколко листа, сложи ги на стола и зачете останалите.

Тефик разказваше доста подробно за живота на Хилми бей в Дамаск. Много се е изменил. Ако го видеха, нямаше да могат да го познаят. Живее в едно отдалечено кътче на Дамаск, в къща с голяма градина, много скромно и пестеливо. Хилми сам отглежда необходимите за домакинството му зеленчуци. Дюрнев, предишната глезена, модерна млада дама, сега сама готви и пере.

Хилми е като по-възрастен брат, като баща на заселниците в Дамаск. Всеки, който изпада в затруднение, тича при него, а той, за да им помогне, понякога дава и последните си пари. Няма и помен от предишния елегантен, фин Хилми бей, пуснал е брада, ходи облечен в минтан.

Кой знае защо, но думата „минтан“ подействува най-силно на всички. „Глупак“ — помисли си Билял. Да разполагаш с коне, коли, положение и богатство, да го зарежеш и да отидеш в Дамаск да отглеждаш чесън и лук. Сабиха ханъм се задъха. Погледът на Селим паша се замъгли. Ръката му легна върху рамото на жена му и се опита да я успокои.

Рабиа събра листовете, но преди да успее да ги мушне в пазвата си, Сабиха ханъм се замоли:

— Почети още малко, скъпа Рабиа, как е Тефик?

Очите на старата жена гледаха листовете, сякаш те бяха частица от Хилми. Рабиа отново зачете.

Тефик продължаваше да разиграва Карагьоз, както и преди в Истанбул. Беше известен по пазарищата на Дамаск. С арабския не беше много добре, но криво-ляво можеше да се оправи. Най-голямата му страст бе да имитира животни и да ги кара да говорят като хората. Всъщност най-блестящият му номер в Истанбул бе свързан с уличните кучета. А в Дамаск изпълняваше един номер, наречен „Поклонението на камилите в Мека“. И най-изисканите жители на Дамаск, идваха в кафенето му, за да водят този номер.

„Домът на Хилми бей е и мой дом. Вечер помагам на Дюрнев ханъм в домакинската работа и имам чувството, че се намирам в Синекли бакал. Когато мога помагам и на Хилми бей в градината. В градината откъм реката, имаме чардак. По залез-слънце се разполагаме под него сред зеленината и се любуваме на реката. От време на време си пийваме по някоя и друга чашка. Тогава ми става много мъчно за вас и Синекли бакал. Иска ми се поне да ви зърна. Не искам да разстройвам Хилми бей, иначе като нищо бих запял с гърло «Вечерта отново ни завари по чужди краища».

Истанбулските приятели също не ме забравят, някои от тях са в ужасно положение. Нямат какво да сложат в устата си. Дремят по джамийските дворове и по пейките на кафенетата и въшлясват. Много от тях не знаят от колко години са изселени, а някои не знаят и защо са изселени. От време на време ги събирам и ги водя в шкембеджийницата.“

Рабиа изведнъж прекъсна четенето, събра и ги пъхна в пазвата си. Сабиха ханъм тихичко плачеше. Очите на Рабиа бяха сухи, лицето изопнато, но видът и гласът й бяха спокойни и сдържани. Твърдостта и достойнството й събудиха уважение и у Селим паша, и у Билял. Тя се усмихна и стана. Без някои да забележи, изучаваше лицето на пашата. Скулите на стареца бяха поруменели, но само толкова.

Докато Рабиа четеше писмото, той пресмяташе колко души бе изселил по четирите краища на империята през двадесетте години служба на падишаха. С хиляди бяха изпращани на заточение, и то много по-далеч от Дамаск, в горещи пустини, без дръвце и тревичка. Нито веднъж досега не помисли, че и те бяха хора със свои живот и съдба. Той бе натоварен да върти колелото на държавната мелница. Каквото и да бе вършил, смяташе го за служебен дълг. Съвестта му беше чиста. Заболя го сърцето за Хилми, за Тефик… „През август се навършват тридесет години от царуването негово величество. Ако има някаква амнистия по случай годишнината, непременно ще имам предвид изселниците в Дамаск“ — реши той в себе си и изпрати Рабиа до стълбите.

— На годишнината от възшествието на престола непременно ще върна баща ти, Рабиа. Исках това да стане преди сватбата ти, но… Кога е сватбата?

— Към края на април. Аллах да ви поживи, паша ефенди…

Навела глава, тя заслиза по стълбите. Пашата не се върна при жена си; бавно, облягайки се на перилата, се изкачи горе и се прибра в стаята си.

Женитбата на Рабиа стана главна тема на разговорите в Синекли бакал. Обсъждаха я край чешмата, в кафенето, по къщите. Тази вест събуди завист в душите на момчетата на Сабит бейабей. Брей, да му се не види! Те минаваха край нея с наведени глави като край гробница, а пък тая млада, немирна хафъз бе решила да се омъжва за някакъв си сбръчкан, възрастен тип.

Сабит бейабей усети, че в командата му съществуват настроения против Осман и веднага взе решение. Събра всички. Запрати една двуметрова плюнка зад гърба си с вид на човек, който не се шегува и няма да търпи никакви възражения. Бавно избърса дългите мустаци с кадифения си ръкав и присвил очи, изгледа младите нехранимайковци.

— Отсега нататък всеки един от нас ще нарича мъжа на кака Рабиа чичо Осман, разбрано ли е?

Разбрано. Това бе заповед. Заповед, която бе способна да защити Осман от напастта на махленските здравеняци по-добре от всеки официален закон. Съпругът на кака Рабиа, който и да бе той, бе защитен от всякакви словесни и физически атаки в Синекли бакал.

След разрешаването на този въпрос младежите обсъдиха въпроса за сватбения подарък. Решиха да направят малък модел на своята пожарна и да й го подарят. Маркучът щеше да бъде позлатен, а корпусът — боядисан с червена боя. Отгоре със златни букви щяха да напишат девиза на командата: „Пазете се от Вихрогон!“

Подготовката за сватбата ръководеше Канария. Тя обаче знаеше много добре колко властна и мнителна бе предишната й господарка Сабиха ханъм. За всичко се съветваше с нея, а колата й по няколко пъти в седмицата спираше пред конака на Селим паша. Появяването на бившата робиня на ханъмефенди в конака вече като съпруга на Нежат ефенди естествено развълнува всички. Тя се държеше много мило и непосредствено с предишните си приятели. Само двама души не се присъединяваха към навалицата, която посрещаше Канария. Единият бе Билял, временно затворен в селямлъка и вторият — Селим паша. Ако беше в къщи той седеше затворен в стаята си. Канария обясни на Сабиха ханъм, че Нежат ефенди не е фанатик, че тя не се крие от гостите му и затова нямаше смисъл Селим паша да затваря в стаята си. Но въпреки това той не склони и само чрез жена си й поднасяше своята почит и уважение.

В къщи у Рабиа мажеха, боядисваха таваните и вратите. Имайки пред вид условията, в които бе свикнал да живее Осман, Канария предложи горните две стаи да обзаведат по европейски. Сабиха ханъм не бе на същото мнение. Съвсем естествено Рабиа бе съгласна с нея. След дълги спорове приеха средно решение, удовлетворяващо и двете страни. Стаята над кухнята пак щеше да си остане спалня и всекидневна на Рабиа. Там щяха да настанят и пианото на Осман. Човекът свири по всяко време. Ако го сложат в стаята към улицата ще безпокои цялата махала. Там ще сложат и едно удобно кресло за Осман. Но дългият миндер също ще си остане на мястото. Добре, че стаята беше голяма. Щяха да сложат и един креват за двама души. Осман не може да спи на земята. Отначало Рабиа кипна:

— Ааа, вижте, това вече не мога да приема! Все едно че ще лежа върху минаре. Ще ми се завие свят, няма да мога да спя…

Двете жени се съюзиха и я укротиха. Човечецът се отказва от четиридесетгодишни навици заради нея и от вярата си се отказва! Що за егоизъм! Накрая Рабиа се съгласи. Но светът да се събори, тя пак нямаше да склони да окачат картини в стаята, в която извършваше намаз. Канария я разбра. Осман имаше няколко любими картини. Щяха да ги окачат в стаята към улицата. Тя щеше да има малко по-европейски вид. Рабиа прие и това, само от време на време разтваряше широко очи и се молеше:

— Много ви моля, недейте да се увличате толкова, та да ме направите за смях пред хората!…

В коридора до стълбището щяха да преградят нова стая за Ракъм. Неговата мъничка стая към градината щеше да заеме Пенбе.

Трапезария… За трапезария ще служи пак предишната кухня. Какво не й харесват? Широка, просторна. Подът беше застлан с червени тухли, огнището изглеждаше толкова кокетно. Само в средата ще сложат маса и ще я покрият с мушама. Трябваше да се набавят вилици, ножове, чинии. Ако искат, Пенбе и Ракъм могат да си ядат с ръце. Рабиа и без това пред хората си служи с вилица и нож. Нека и в къщи да се храни така. И трите жени единодушно решиха, че софрата и саханите трябва да бъдат махнати. Последното разногласие бе предизвикано от булчинската рокля на Рабиа. Канария бе привърженица на съвременното облекло. Според нея роклята трябваше да бъде бяла, да има воал и лимонови и портокалови цветчета. Аман, аллах да ги опази! Сабиха ханъм никак не бе съгласна. Роклята трябваше да бъде от лилаво кадифе с бродирани върху нея сребърни макови цветчета. Венец, було, сребърни нишки — всичко трябваше да си бъде както му е редът. По начало булчинската рокля щеше да бъде от нея, кой можеше да й се меси? Нека неверникът види какво се казва булка! Уважиха желанието на Сабиха ханъм. Пък и Рабиа нямаше защо да се меси в тази работа. Каквото и да казват, но една бъдеща младоженка трябва да бъде по-скромна и свенлива. Щом се опиташе да каже нещо, другите веднага я прекъсваха: „Ти мълчи!“ Но Рабиа все пак настоя да не се прави сватба. Как може, когато баща й е на заточение? Само венчавка и нищо повече. Сватбената гощавка с пилаф и зерде^[1], толкова очаквана от жителите на Синекли бакал, щеше да стане в къщата на пашата.

През цялото време, докато се правеха тези приготовления, Рабиа продължи да дава уроци, сякаш нищо особено не бе се случило. Макар и не изцяло, но по-голямата част от разноските на къщата трябваше да поеме пак тя; щеше да издържа баща си в Дамаск, пак тя щеше да гледа Пенбе и Ракъм. Рабиа не се омъжваше за Осман заради богатството му. Само чрез работата можеше да запази достойнството и самостоятелността си. Но всички тези делови мисли я занимаваха само през деня. Нощите минаваха в безкрайни мечти и фантазии.

Докато траеха приготовленията, Осман обикаляше из стаята си, размишляваше и си говореше сам. Много му беше домъчняло за Рабиа, но беше обещал на Вехби ефенди да не се вестява в Синекли бакал до деня на венчавката. „Значи, отново се затварям в рамките на някаква религия? — питаше се той на висок глас. — И пак с помощта на жена. За пръв път обаче разумът, духът и сърцето ми са в съгласие, нито се измъчват взаимно, нито мен измъчват. Временно ли е това примирие? Така или иначе, аз обожавам Синекли бакал. Вярно е, че ще трябва да се нагодя към съвсем нова среда. Затова пък тя е толкова човешка и непосредствена. Всеки ден ще разговарям с жените, излезли да подишат въздух под лилавата акация. Всяка нощ ще спя в белоснежното легло на Рабиа. Сутрин ще се събуждаме един до друг. Рамо до рамо, ръка за ръка ще прекарваме дните си. Хубави дни… Хубави нощи… Може би ще ни се родят и деца. Нека поне едно от тях прилича на дядо си, да бъде забавен смешник. Ще го кръстим Тефик. Другото да прилича на мен. Не, не, да бъде талантливо като майка си. А може да стане някой махленски бакалин. Нека.

Ракъм ще го оставим в дюкяна. Ах, милият Ракъм! Той придава особен вкус на живота ни. Понякога ще имаме чувството, че се намираме в цирк. Пенбе ще ни готви. Черна, люта, парлива като черен пипер! Жива, весела като цял панаир!“