Халиде Едип
Синекли бакал (32)

VI

Икбал ханъм беше права. Да се чете мевлют за душите на умрелите деди на Сатвет бей, не беше обикновено събитие. Вратите, които съединяваха трите салона, бяха отворени и така се бе получило едно помещение по-голямо от джамийката на Синекли бакал. По постланите на земята миндери седяха не по-малко от триста жени, навели покрити с бели кърпи глави. Над тях висяха три огромни полилея.

За Рабиа бяха определили място в средния салон до прозореца. Бяха й постлали миндер от дамаска, пред нея имаше подставка за книгата, и отстрани две свещи. Икбал ханъм й проправяше път сред множеството, а главите с бели кърпи се навеждаха и се мъчеха да видят лицето й. Рабиа бе облякла тънка вълнена рокля с кремав цвят на лилави лалета. От същия плат беше и тегелираната й хърка. Никой не бе облечен като нея. Полите, блузите или пък роклите малко или много отговаряха на съвременната мода. Но никой не се интересуваше от дрехите й. Мургавата й нежна кожа сякаш бе прилепнала към главата и издърпваше очите й към слепоочията. Зелените точици на златистите очи горяха; тя напрягаше цялата си воля, за да може да изолира мисълта си и да мисли за предстоящото изпълнение.

С първите тонове, излетели от устата й, белите кърпи се развълнуваха като море от маргаритки. Дочуха се леки въздишки, после отделни хълцания, плачове в един глас… Рабиа не чуваше нищо, тя разказваше за вълненията на страдащата жена, за радостта на раждащата майка, разказваше с мелодията, която сама бе създала.

Тази вечер обществото с бели кърпи изпитваше по-скоро човешко, отколкото религиозно вълнение. Всички и всеки поотделно отново изживяваше родилната болка и тържеството на раждането на новия живот или пък предусещаше най-важния миг в бъдещия си живот. Частта, посветена на раждането, завърши.

Преди да започне втората — посветена на смъртта — в дъното на салона отдясно Рабиа забеляза една завеса. Изведнъж иззад се разнесоха молитви, изпълнявани от домашен мъжки хор. Тази музика от мори изтощените й нерви. Пееха в стила на Вехби деде. Без вълнение, но с някакво самовглъбяване. Според Рабиа така пееха само мъжете. Изкуството им не бе лично.

От розовата вода и алоето въздухът ставаше все тежък и по-тежък. От белите глави към светлината се издигаше лек дим. Между жените започнаха да се провират млади момичета с малки сребърни съдчета, навеждаха се и пръскаха ръцете им с розова вода. В дъното зад множеството бяха поставени три стола. Жените на столовете, изглежда, бяха твърде модерни, за да седнат на земята или пък… Коя беше жената, която седеше на средния стол? Рабиа я беше виждала някъде. Главата й сякаш бе изсечена от мрамор, на челото й падаха златни къдрици, едната вежда бе вдигната…

Рабиа започна елегията за смъртта. Гласът й сякаш спусна сянката на смъртта върху присъствуващите. Не пееше, а почти шепнеше традиционните полу и четвърт тонове, бавно, с извивки. Всички плачеха. Плачеха за пророка, който бе умрял преди повече от хиляда и триста години. А може би всеки плачеше за себе си. Плачеше, защото всеки един бе осъден да познае смъртта, да изчезне от този свят. Сега вълнението и сълзите им носеха в себе си не победа и радост, а страх. Страх, който ги караше да се задъхват. Две жени припаднаха и ги изнесоха навън. Присъствуващите бяха обхванати от някаква истерия.

Рабиа бе изтощена до крайност. Тя се бе изчерпала напълно. Раздала бе на околните изкуството, духа си, всичко до капчица. Когато се изправи, коленете й трепереха, погледът й беше празен. Две жени я подхванаха от двете страни и я изведоха от салона. Тя не поглеждаше никого, нито жените, които я водеха, нито онези, които се бяха струпали по коридорите, за да я видят. Заведоха я в една малка стая. Едва там забеляза жените, които я придружаваха. Едната бе племенницата на Сатвет бей Бехире ханъм. А другата, другата…

— Канария ханъм, Канария ханъм!…

Тънките й ръце обвиха шията на жената, а сухите й устни целуваха мраморните й страни.

— Ще ме задушиш, Рабиа!

Сестрата на Ариф лекичко се изкашля.

— Нима познавате съпругата на Нежат ефенди, хафъз ханъм?

Ненапразно преди малко тя се мъчеше да си спомни откъде познава седящата на стола жена. Значи, тази беше тайната на Перегрини. Канария я настани на един стол и сложи хладната си ръка на горещото й чело.

— Ние сме стари приятелки. Едно време се хранехме на една и съща трапеза. Нали, Рабиа? Тогава ти още не беше толкова известна, още не можеше да сядаш на трапезата на господарите. И двете се хранехме заедно с икономката. Колко странно, че след толкова години се срещаме пак на една и съща трапеза.

В средата на стаята бе сложена кръгла маса, а върху нея бе поставен сребърен самовар. В малки чинийки бяха наредени най-различни вкусни лакомства.

— Сигурно си гладна — каза сестрата на Ариф и побутна към Рабиа чинията с хайвера.

Младолика жена с посивели коси влезе, без да почука. Говореше с анадолски акцент. Само тя не бе покрила главата си с кърпа и затова Рабиа реши, че е християнка. Във всеки случай беше близка и с жената на Нежат ефенди, и с Бехире ханъм.

— Благодаря ви, че ме доведохте тук, принцесо! — обърна се към Рабиа, грабна ръката й и я стисна. — Напомнихте ми за нашите коледни вечери!

— Мисис Хопкинс, съпругата на професора по английски от Роберт колеж. Много добра наша приятелка, Рабиа…

Рабиа ядеше замислено. Колко странно, отново бе намерила Канария и отново седяха на една маса. Но колко различна беше новата Канария. Хората приличаха на разноцветните, преплетени конци на смесените бродерии. Тъкмо когато смяташ, че си изгубил нишката, следата и току-виж, че отново я откриваш. И отново се преплитат съдбите, и отново се раждат съвместните жизнени фигури. Кой знае, може би и Тефик някои ден изведнъж щеше да се появи пред нея. Ще я прегърне както едно време в дюкяна, ще я вземе на ръце и ще я разхожда нагоре-надолу.

— Никак не си се изменила, Рабиа. Но какво има, защо са насълзени очите ти?

— Нищо, просто много съм развълнувана от срещата ни. Вие сте се променили. Станали сте много красива!

Тя се усмихна така, сякаш красотата и беше в тежест, тежка верига:

— Черкезката е длъжна да бъде красива…

— Защо? — запита мисис Хопкинс.

— Защото те стават жени на падишаха — отвърна Бехире ханъм.

— А вие защо не сте станали жена на падишаха, принцесо? Защо той ви е дал на племенника си? — продължаваше мисис Хопкинс.

— Възрастните мъже се превземат трудно, всички те си имат стари връзки и отношения…

Рабиа сякаш отново видя младата черкезка, седнала върху миндера с уд в ръка. Отново видя сълзите, стичащи се по страните й, чу тихия и глас да пее: „На кого да се оплача от теб, сърце“. Едва след много години Рабиа като че започваше да разбира мъката на онова момиче.

— Ханъмефенди беше робиня на една жена, която господарят ни много уважава. Може би затова е дал ханъмефенди на племенника си… — обади се Бехире ханъм.

— Нима властелините се съобразяват с такива неща? Какво ще кажете, принцесо? — запита малко иронично мисис Хопкинс.

В този момент Канария сякаш, бе забравила и Абдул Хамид, и двореца. Мислеше за нещо съвсем свое. Отговори без желание:

— Не знам какво е мислил господарят, но господарката ми е съвсем различна от другите. При първа възможност ще ви запозная. Ще я обикнете. С младите момичета в двореца тя се отнася като с дъщери, сама ги възпитава, следи за образованието им. Само благодарение на нея някой от членовете на двора имат свестни жени. Нещастната жена имаше само една собствена рожба, почина още съвсем малка.

— Как стана първата ви среща с Абдул Хамид, защо не ни разкажете? За нас е интересно…

— Ето как стана. Беше през първата седмица от влизането ми в двореца. Една сутрин моята господарка ми каза да заведа дъщерите й в апартамента на негово величество. Изглежда, че момичето, което ги водеше всяка сутрин, бе болно. Децата на всяка цена трябваше да се представят пред негово величество. Той много обича децата…

„Каква странна слабост у един кървав властелин!“ — помисли си мисис Хопкинс. Канария продължаваше:

— Аз взех децата и ги заведох в апартамента. И днес още си спомням. Дълъг коридор без прозорци, едната врата води навън, а другата води към апартамента на падишаха. Полилеят в него свети денонощно. Иначе е тъмно като в дупка. Над вратата, която води към апартамента на падишаха, виси клетка с папагал.

Канария спря. Тя сякаш виждаше птицата. Какъв отвратителен глас имаше тя! Пъхваше глава под зеленото си крило и се правеше, че спи. Но първа усещаше стъпките на Абдул Химид. Изведнъж се събуждаше отваряше малките си червени очички и когато господарят и минаваше през вратата, пляскаше с крила и извикваше три пъти: „Да живее падишахът!“

Когато разказваше това, Канария имитираше гласа на папагала и тревогата на малките момиченца с големи панделки.

— Падишахът ме видя и се намръщи. Изглежда, че се разтревожи. Много се нервира, когато вижда около себе си нови лица. Аз веднага му обясних, че съм човек на господарката. Той се промени.

— Грижете се добре за децата — каза той, поговори малко с папагала и си отиде.

Канария тихо въздъхна. Отново изживяваше онази злополучна сутрин. Никак не бе харесала Абдул Хамид. Големите му черни очи, боядисаната му брада, начервените му страни, за да изглежда по-внушителен и особено дебелият му властен глас всяваха страх. Момичетата от двореца казваха, че заради красотата й могат да я направят одалиска на падишаха. Тя едва не припадна от страх, да не би този страшен човек, макар и падишах, да я хареса. Колко пъти се бе проклела заради собствената си красота. И тогава, както и сега, тя въздъхна дълбоко, когато разбра, че Абдул Хамид не бе й обърнал внимание.

— Изпийте този горещ чай, принцесо. Тъкмо ще си починете. Но няма да ви изпуснем така лесно. На всяка цена искаме да ни разкажете как Нежат ефенди се влюби във вас…

— При думата „дворец“ вие винаги си представяте любов, мисис Хопкинс. Нито Нежат ефенди се влюби в мен, нито пък красотата ми изигра някаква роля в нашата женитба. Дворецът е пълен с красиви момичета. И всички са малко или много истерични. Те просто не оставят на мира младите принцове. Особено пък Нежат ефенди, нещастният никак не може да понася жени и затова те просто го преследваха. Обикаляха там, откъдето очакваха да мине, скриваха се зад вратите и се хвърляха върху му. Занимаваше ги една-единствена мисъл — как да постъпят, за да могат да легнат в леглото му. Дворецът лудееше по нашия ефенди и нещастното момче нямаше покой. Единствено аз не го закачих. И затова станах негова съпруга. Донякъде съм и негова пазачка. Все едно че съм армия, която го пази от злото, наречено „жена“. Ха-ха-ха! Момичетата мислят, че от ревност не им позволявам да се приближат до него, а всъщност…

Замълча и бодна с вилицата една маслина, сякаш бодваше главата на някое от нахалните момичета.

— Имам още едно-единствено желание. Ако го изпълните, вече няма да ви безпокоя, принцесо…

— Питайте, докато съм ви под ръка. Невинаги съм толкова любезна, мисис Хопкинс.

— Почти всички високопоставени жени са затворени, зад тях вървят агенти. А защо вие ходите съвсем свободно и се срещате с когото си искате?

Канария глътна втора маслина и намигна на Рабиа с едното си око:

— Какво ще кажеш, Рабиа, да кажа ли?

— Както искаш, скъпа…

— Защото нашият ефенди е син на баща си…

— Да не би да казвате гатанка, принцесо?

— Говоря ви истината. Бащата на моя мъж имаше съвсем детински характер и странни слабости. Не се месеше в дворцовите интриги, пък и не проумяваше твърде тия неща…

— Моля ви, разкажете за някоя негова слабост!

— Например една от неговите слабости беше морето и параходите. В градината на вилата му в Чамлъджа имаше един басейн. Около него бе накарал да направят малки пристанища — играчки. Синовете му обличаха моряшки униформи, самият той ставаше касиер и продаваше билети в едно от тия пристанища. Най-голямата му мечта беше да стане капитан на кораб. Горкият, умря с отворени очи. Казват, че веднъж изпълнявал ролята на капитан в кораба от Юскюдар за Истанбул. Не знам дали е истина.

„Формен дегенерат“ — мислеше си мисис Хопкинс. Може би и Канария мислеше така. Във всеки случай положи доста усилия, за да докаже, че собственият й съпруг не е глупак.

— Нежат ефенди няма толкова детински желания. Но и той като баща си не се меси в дворцовите интриги. Никак не е алчен и амбициозен. Единствената му слабост е музиката. — В гласа й се долови горчивина: — Няма по-подходяща слабост, за да бъде човек спокоен в двореца. Особено обича немската музика. И падишахът я обича. Понеже Нежат е загубил рано и баща си, и майка си, моята господарка го обичаше като собствено дете. Непрекъснато свири на пиано пред падишаха, не говори много. Толкова е стеснителен, че се изчервява от един поглед и започва да заеква. Както виждате, никак не е опасен човек. Така например падишахът знае, че взема уроци по литература от нашия съсед, поета Кудрет бей, когото дворецът смята за опасен, и пак не казва нищо.

Канария поднесе чаша чай на мисис Хопкинс. Известно време всички пиха и мълчаха. След това Канария отново се обърна към Рабиа:

— Кажи нещо и ти, скъпа. Какво правиш в останалото време, когато не четеш мевлюти?

— Продавам в „Истанбулска бакалия“ лук, чесън, сирене и подобни миризливи работи…

— Как се чувствува нашата предишна ханъм?

Рабиа сведе поглед, отговори тихо и малко прегракнало:

— Вече не ходя в конака. Откакто Селим паша изпрати баща ми на заточение, не съм виждала и ханъмефенди.

— Не постъпваш добре. Пашата те обичаше като собствено дете. Вярвай ми, че е добър човек. Просто си е втълпил някакъв дълг и толкова. Не съществува нещо, което да не може да пожертвува пред дълга си.

Канария изведнъж доби уморен вид, сякаш самата тя бе имала работа с това чувство за дълг и бе победена от него. Погледна часовника на камината и скочи:

— Много е късно. Утре сутринта ще дойдеш, нали? Ще ти изпратя каляската си, за да не изкачваш хълма.

Целуна нежно Рабиа по двете бузи и вече на излизане се обади:

— И мъжът ми те очаква с голям интерес…