Халиде Едип
Синекли бакал (19)

XIX

Министърът на вътрешните работи прочете за десети път доноса пред себе си:

„Ваш покорен роб, имаминът на Синекли бакал. Предан на бога и на държавата…“ Така започваше този класически донос. Министърът го анализира, подчерта с химически молив местата, които го интересуваха и на един чист лист си отбеляза някои неща.

Кои пунктове можеше да използува най-добре срещу съперника си, стария Селим паша? Пашата обиждал народа и потискал мюсюлманите. Пфу, това не интересуваше нито владетеля, нито пък Зати бей. Синът на пашата бил младотурчин, вечер се събирал с приятели и всички заедно подготвяли бунт и размирици. Ето един важен момент. Червеният молив веднага го подчерта. „Без страх от бога, без срам от пророка, скрити зад силата и положението, подарени им благосклонно от благородния ни и милостив владетел, този род хора подготвят бунт…“ Под тези думи легна двойна черта.

Зати бей доста се поразвлече с онази част от доноса, която бе посветена на конака на Селим паша. Жена му била лесбийка, врачка и за да се хареса мъжът й на падишаха, тя му правела магии. Хайде и под тези редове по една черта. Светлейшата личност се интересува от подобни работи. Иначе защо ще събира около себе си разни подозрителни личности, за да му баят, да правят магии и муски. „Ами това какво е?“ Сега в доноса се говореше за някаква руса робиня на име Канария. Подарили я на двореца като танцьорка. Причината била чрез нея да се влияе отблизо на падишаха. Момичето притежава всички слабости на красивия пол, тоест клюкарство, хитрост и лукавство… Червеният молив остана вдигнат във въздуха. Това бе слабото място на Зати бей.

Колкото повече четеше объркания донос, толкова повече Зати бей се убеждаваше, че Селим паша бе оставен на втори план, та дори едва ли не попаднал по погрешка в него. Главната цел на имамина, изглежда, бе да очерни Тефик. „Гореспоменатата неженена личност, която нарушава обществения морал и мърси свещената пръст на града ни с присъствието си, откакто се е завърнал от изгнанието…“ — говореше за него имаминът.

В действителност дори и да не бяха законни, причините, накарали имамина да изпрати донос срещу Тефик, бяха съвсем човешки. След като престана да получава пари от Рабиа, той много мизерува. Отгоре на всичко дойде болестта на Емине и нейната смърт сред цялата им немотия. До последния си дъх тя проклинаше мъжа си и така съвсем обърка и без това обърканата глава на баща си и раздуха омразата му към Тефик. И въпреки това, преди да опита последното средство, имаминът се обърна към пашата и му описа положението си. Но през онези дни пашата бе зает със собствените си грижи.

— Да не смяташ до края на живота си да се препитаваш от гърба на някакво дете? Сам си бери грижата — сряза той грубо имамина и го махна от главата си. И едва тогава Хаджи Илхами ефенди включи и Селим паша в доноса за Тефик, на когото отдавна чакаше случай да си отмъсти. А тъкмо по това време се носеха и слухове, че звездата на Селим паша залязва и изгрява звездата на Зати бей. Кой знае, може би с такъв един донос можеше да спечели и доверието на Зати бей…

Зати бей отбеляза местата, отнасящи се до Селим паша и отново зачете редовете, засягащи Тефик. Той бил човек на Селим паша. Хилми и съучастниците му се събирали в стаята над дюкяна. Тези редове не заслужаваха внимание. Тефик бил медах в кафене „Кабасакал“ и разказвал някакъв съвсем нов вариант на разказа за Разточителя. Всички казвали, че този нов Разточител бил Зати бей. А в разказа „Развлечения в градините на Галиполи“ рисувал картини на такива гуляи и разпуснати увеселения, че…

Това никак не хареса на Зати бей. Реши на всяка цена да затрие Тефик. Но как? Беше готов да даде десет години от живота си, само и само да може да стане везир, който има власт да беси и коли когото си иска, както е било при старите султани. Но сега това беше невъзможно.

Изпи две кафета, изпуши десетина цигари. Поне може да го изсели, където си иска, нали така! Да, но във вилаетите има толкова много валии, които са хвърлили око на Вътрешното министерство… Ами ако Тефик попадне на някой от тях? Не, не… Най-добре е да сплаши Тефик и да му забрани да играе. Ако е възможно дори да го използува, за да може да следи по-отблизо конака на Селим паша и сина му Хилми. Това бе много по-умно, тази тактика бе много по-подходяща за човек като Зати бей.

Тефик с мъка се довлече до третия етаж, като се държеше за перилата на стълбището. Коленете му трепереха, виеше му се свят, едва не припадаше от страх. И въпреки това успя да забележи всичко до подробности в новата къща на Зати бей. Беше съвсем различна от полупразната къща с простички вещи в Галиполи. Навсякъде се виждаха високи огледала в позлатени рамки, фети и маси. Навсякъде бе препълнено с мебели, където трябва и където не трябва. Човекът сякаш бе пренесъл магазините на Бейоглу в дома си. А по стените цяла серия от затибейовци — с униформа, без униформа, с маслени бои и с молив… Типична новобогаташка къща от онова време, стремяща се към европейската мода. Къде можеше да се сравнява със строгата, с вкус подредена къща на Селим паша, в която царуваше простор и светлина! Дори „старата турска стая“ на Зати бей приличаше на кът от дюкяна на антикваря Хаим.

И прислугата беше като къщата и мебелите в нея. Една тълпа, която се щураше съвсем безцелно. Току сновяха нагоре-надолу, ту пред Тефик, ту зад него. Едни спираха по стълбите и си приказваха, други се усмихваха безсмислено, а трети ни в клин, ни в ръкав се мъчеха да го почерпят, бяха нахални и глезени.

Както слухът на истинския музикант би се измъчил от фалшивите звуци на неопитен оркестър, така и здравият вкус на Тефик страдаше при вида на този фалш както в хората, така и в самата обстановка.

Бившият му господар Зати бей също бе променен. Предишният Зати бей имаше смачкана и мръсна яка, копчетата му рядко биваха закопчани, фесът му винаги бе килнат встрани, беше груб и непосредствен човек. Но така или иначе беше самобитна личност. Сега зад новата външност, зад новите дрехи и държане пак прозираше предишният Зати бей, но днешният вече не беше самостоятелна личност.

Сакото му бе закопчано догоре, обувките му лъснати, яката колосана, копчетата на ръкавите брилянтени… Новият Зати бей се стори на Тефик нескопосан като къщата и мебелите си, като артист, който не може да изпълнява ролята си.

Той посочи на Тефик място срещу себе си. Всячески се мъчеше да подчертае колко великодушно, колко благородно бе един голям човек, зает с държавни дела като него, да благоволи да разговаря с жалък тип като Тефик.

— Казват, че дюкянът ти работел добре. Подмазването на Селим паша сигурно също ти носи добри пари. Морукът е богат!

— Аз общувам повече със сина му, бейим.

— Дъщеря ти пък се писала подмазвачка пред ханъмефенди. Понякога, при нужда, хвърляла, и гюбеци. Двамата заедно печелите добри пари, нали?

Скулите на жълтото лице на Тефик отново се покриха с червени петна като при тиф. Преглътна, размърда ръцете си, отпуснати на коленете.

— Аз не взимам пари от тях, бейим.

— Защо?

— Те са положили много грижи за дъщеря ми, докато бях в изгнание. Грижили са се за възпитанието и образованието й.

— Да оставим сега въпроса за дъщеря ти. Ти бъди благодарен, че аз съм министър на вътрешните работи, иначе…

— Какво лошо съм извършил, бейим?

— Срещу теб е направен донос пред падишаха. Слава богу, че доносът е още в мен, не съм го дал… — Гласът му бе изпълнен със заплаха, той силно удари книжата върху масата: — Хилми бей и приятелите му се събирали в твоя дом и до късно през нощта говорели против падишаха и готвели размирици. Ние си имаме навсякъде очи и уши, ясно ли ти е?

— Всичко е лъжа, ефендим. Те не са такива хора. Пък и аз, още щом се върна, ще им кажа и те няма да идват повече у дома.

— Не, не бива да казваш! — Зати бей погледна Тефик многозначително. — Нека идват още по-често и да говорят. Ти също говори откровено, разбери какво мислят и ела да ми съобщиш. Ще се възродиш бе, Тефик!

— Искате да стана агент, бейим, но аз не умея да върша такава работа.

— Гледай ти как си е вирнал носа нашият бивш палячо!

— Не говорете така, бейим. Аз, аз наистина не мога да върша такива работи.

Нали знаете, на някои хора им се повдига, когато им предлагат жаби, охлюви и свинско месо, дори като най-голям деликатес, дори в най-скъпите ресторанти и в златни чинии. Има хора, на които пък им се повдига, когато им предложат да станат доносници и агенти. Тефик беше от тях. Изпита такова отвращение, което се усилваше от слабостта и болестта му, че изведнъж се разплака като дете.

— Добре, добре, да оставим този въпрос засега. Да се върнем към главното. Ти си разигравал Карагьоз и си бил медах, така ли?

Сълзите на Тефик пресъхнаха. Най-после се случи онова, което очакваше и от което всъщност се страхуваше. Опита се да скрие объркаността си на виновен. „Откъде се захванах с тази работа, що ми трябваше да го имитирам! Мислех си, че всичко е скрито-покрито, ама агентите му проумели работата“ — казваше си той на ум, но очите му гледаха Зати бей празно и безсмислено, а устните му повтаряха:

— Ако заповядате, ще зарежа всичко, бейим!

— Ха, гледай да не зарежеш, че тогава да видиш! Спомни си колко скъпо струваше на Нефи ефенди подигравката му с големците!

— Не познавам Нефи ефенди, бейим.

— Разбира се, че не го познаваш. Малко е старичък. И той поиска да осмее един министър, удушиха го в двореца и хвърлиха трупа му в морето. Днес няма дори гроб като хората. Хем не беше някакъв си жалък медах като тебе, а голям поет. Както и да е, не се тревожи. В днешния век такива работи не могат да се случат. Само че знай, ако искам, мога да те изселя дори в ада. Имаш дете, жал ми е за теб. Както знаеш, ние сме хора със сърце…

Тефик гледаше ръцете си. Бе стиснал зъби и не продумваше. Зати бей се приближи и го тупна по рамото с непосредствеността на миналите дни.

— Тъкмо се сетих да те питам. Защо не доведе дъщеря си да целуне ръка на нашата ханъм, неблагодарнико?

Тефик отговори с прегракнал глас, без да вдига поглед от пода:

— Възпитанието й не е подходящо, за да се яви пред ханъмефенди, бейим.

— Ами нали беше възпитана в конака на Селим паша?

Дъщеря, дъщеря… Ах, ако можеше да накара този отвратителен човек да забрави, че има дъщеря! Тефик отново загледа Зати бей с погледа на съвсем наивен човек:

— Вярно е, бейим. Но все пак нашето момиче си остава внучка на махленски имамин. Той кихнал и тя паднала от носа му, толкова си приличат. Нали знаете, че е хафъз.

— Казаха ми, че пеела много хубаво.

Зати бей беше озадачен. Имаше ли в доноса нещо по този въпрос?

— Какво говорите, бейим. Пее само молитви. Ходи и по джамиите да чете коран. Ако имате мевлют…

Зати бей го прекъсна. Интересът му към Рабиа изчезна така внезапно, както се бе и появил.

— Ще кажа на моята ханъм. Такива неща страшно ме отегчават. Нали знаеш, че нямам никакво вземане-даване с религията.

Погледна часовника си и скочи:

— Аз отивам в двореца. Ще ти кажа още веднъж за твое добро. Отсега нататък не си никакъв карагьозчия и медах. Ако получа още някое оплакване, прави му сметката…

Тефик също се изправи. Целуна крайчеца на черното сетре и направи темане. Този път се отърва леко. Зати бей плесна с ръце и агентът с изпъкналите очи влезе.

— Ще заведеш Тефик ефенди у дома му с колата. Вземи тези пет лири и ги дай на дъщеря ти от мен. Детето може да се е изплашило. Хайде, остани си със здраве, Тефик. Ако имаш някаква нужда, ела при мен…

Когато излизаше от стаята с отпуснати рамене и ръце, самият той си бе повярвал, че е щедър и великодушен, човек.