Халиде Едип
Синекли бакал (26)

XXVI

Мракът се разсея. Градът бе обвит в бисернобяла мъгла. Минаретата, кулите и всички очертания изглеждаха далечни и разлети като насън. Оловното лице на водите спеше. Истанбул сънуваше своя сребристо мъглив утринен сън.

Пристанището на Галата бе изпълнено с множество лодки, рибарски гемии, наоколо сновяха мъже, облечени в черно. Гребците нетърпеливо движеха греблата, а мъжете в черно се ослушваха в далечния шум на приближаващите коли.

След малко пристигна цяла редица от затворени коли. Спряха. Мъжете, облечени в черно, отвориха вратите им и отвътре излязоха жени с черни фереджета, с вързопи в ръцете, с деца и без деца, няколко старци и един мевлевийски деде. Всички се струпаха накуп. Наскачаха в лодките, хванати за ръце, притиснати един до друг, сякаш от взаимната близост черпеха сила. Човешка маса, олицетворение на човешкото страдание.

Пристанището замря. Лодките плъзнаха по оловните води към закотвения пред Селимие „Шевкети дерйа“.

В центъра на тази флотилия, в най-голямата гемия, седеше Рабиа редом с една млада жена, която кърмеше детето си. Беше студено. Пелерината на Вехби деде бе метната и върху двете. Рабиа слушаше как детето шумно гълта млякото под пелерината. Срещу нея седеше слаб старец с остра бяла брадичка и лице на татарин. Той отвори очи, сякаш събуден от някакъв кошмарен сън, и се развика:

— Внукът ми, изселват внука ми, неверници, продажни хора!

Детето под пелерината престана да суче и на свой ред запищя. В задната лодка някакво момченце виеше като малко вълче.

— Татко, татко, искам татко!…

Отново настъпи мълчание. Брадичката на стареца с татарското лице се движеше, хлътналите му устни мърдаха, гребците гребяха… безкрайно пътуване…

Най-после лодките една по една се приближиха до „Шевкети дерйа“. Мъжете с черните дрехи избутаха хората нагоре по стълбичката на парахода. Момченцата се катереха като маймунки, а момиченцата с плач и подсмърчания едва стигнаха палубата. На горния край на стълбичката стоеше бос матрос със скъсани крачоли и фес без пискюл. Вече десет години служеше на „Шевкети дерйа“ и заедно с него пренасяше войници и заточеници за Йемен, Триполитания. Той изпсува — дълга, цветиста серия от отбрани псувни: по адрес на ония, които караха нещастниците, деца, жени и старци, да се довлекат на „Шевкети дерйа“ в такива ранни зори; по адрес на ония, които пръскаха по четирите краища на света бащите, братята и мъжете на тази черна траурна процесия; по адрес на ония, чиято служба бе да развалят семейства, да гасят огнища и да печелят пари от това!

Пороят от ругатни се върна към изминалите години, към дедите на насилниците, към дедите на техните деди и стигна чак до Адам. Оттам бурята от псувни повя към бъдещето. Преминаваше от едно потомство към друго и стигна чак до последния тиранин, който ще реши да измъчва хората.

Без съмнение тази верига от псувни се отнасяше до падишаха и големците около него. Но мъжете с черните дрехи бяха получили нареждане „да избягнат всякакви инциденти“. Престориха се, че не чуват.

На палубата настъпи невероятна врява и бъркотия. Рабиа, малко слисана, наблюдаваше срещата между младата жена, с която се запозна на гемията, и нейния мъж. Изглежда, беше някакъв млад беден чиновник. Слаб, лошо облечен мъж. Старецът с татарското лице, който събуди детето в гемията, отново развяваше бялата си брада във въздуха, ръцете му бяха вдигнати към небето и отново викаше така сякаш бълнуваше:

— Домовете им да опустеят!

Един млад студент медик дърпаше ръцете на стареца и крещеше в недочуващото му ухо:

— Дядо, за байрама сигурно ще ни помилват. Ако не на байрама, тогава за годишнината от възшествието на престола.

Матросът с цветистите псувни сега раздаваше на хората вода от една счупена стомна, галеше децата и се шегуваше с възрастните жени. Но къде ли се намираше Тефик сред цялата тази олелия?

Най-после погледът на Рабиа го откри. Той държеше в ръцете си детето на една пълна жена и се мъчеше да го забавлява, докато тя си пробиваше път към мъжа си. Видя Рабиа и се втурна към нея заедно с детето. Те се спуснаха с викове един към друг и се прегърнаха, като притиснаха детето помежду си. Жената изтича и го грабна.

Тефик беше брадясал, бузите му бяха хлътнали, имаше сини кръгове около очите. Не успяха да си кажат и две думи и гласът на капитана проехтя като тръба от капитанския мостик:

— Побързайте, след десет минути обратно в лодките!

Рабиа мушна в пазвата на баща си едно мъничко кръгло вързопче. Това беше последната едномесечна печалба от дюкяна. След това и тя се зае да настанява баща си до мъжа на пълната жена, точно в средата на палубата. До него нагласи кошниците, които Ракъм, целият потънал в пот, едва-едва довлече.

— Сложихме ти малко сирене, зехтин, студено варено месо, пълнени чушки… Щом пристигнеш в Дамаск, веднага пиши!

— Брей, да му се не види, в Дамаск ли отиваме?

Още никой не знаеше точно къде го изселват. Всеки си представяше класическите места за заточение Йемен и Физан.

Предишната вечер при Рабиа дойде Вехби деде, съобщи й, че Тефик заминава за Дамаск и цяла вечер я занимава с подготовката на заминаването. Накара я да му приготви бельо, храна. И още призори ги взе заедно с Ракъм, качи ги в колата и ги заведе на пристанището.

До парахода приближи катер. Гласът на капитана още веднъж прогърмя като тръба:

— Всички в лодките!

Мъжете в черно се качиха на палубата и отново заблъскаха, заритаха купчината жени, деца и старци. Кърмачето отново запищя, момченцето отново зави като вълче, старецът отново кълнеше, а момиченцата отново заподсмърчаха през плач. Човешката вълна на палубата се надигна, развълнува се и отново, ръка за ръка, рамо до рамо, всички се спуснаха в лодките и гемиите.

Мъжете на палубата се струпаха един върху друг като жива пирамида, размахваха разноцветни кърпи към отдалечаващите се лодки.

Водите се бяха пробудили. Под греблата, в подножието на лодките, се разнасяше бълбукане, шуртене. Морето и слънцето си играеха, от едната страна се виждаха лилавите очертания на островите, а от другата — полумесецът на Истанбулското пристанище.

Лодките тръгнаха към Истанбул. Глас не се чуваше. Жените с черни фереджета, вдигнали ръце към небето, затворили очи, дълго мълвяха някакви молитви, после извърнаха глави по посока на „Шевкети дерйа“ и духнаха с уста.

— От катера, който пристигна в последния момент, слезе Хилми бей. Той пък защо дойде на парахода? — запита Ракъм Вехби деде.

— И той отива в Дамаск на заточение. Тъкмо Тефик няма да бъде сам.

— Аз пък ще стана прислужница на Дюрнев ханъм — рече Рабиа.

Вехби деде извърна поглед към морето. Сред бялата пяна и златистите отблясъци на слънцето премина стадо делфини. Те се гонеха, прескачаха и весело играеха в сините води.

— Тефик поиска да му донеса фигурите за Карагьоз. Да не би да е имал намерение да го разиграва на парахода? — каза Ракъм.

— И сенките скитат по света като човека, синко — отвърна замислено старецът.